Ан Браганс
Мата Хари (16) (Прах в очите)

Арестът

На 4 януари 1917 година Мата Хари слиза в премръзналия Париж, подложен на ограничения и дажби. Веднага щом се настанява в „Плаза Атене“, на улица „Монтен“, тя се обажда в щаба на Второто бюро във Военното министерство и уточнява, че трябва да говори спешно с капитан Ладу. Казват й, че той отсъства. Тогава тя моли да я свържат с полковник Данвин. Отново се натъква на отказ: човекът от телефона й съобщава, че полковникът е в Пале д’Орсе и същата вечер трябва да напусне Париж. Мата Хари тръпне от нетърпение, но продължава да се самозалъгва: и за миг не допуска, че може да е загубила доверието на Ладу и Данвин и че те я избягват. Според нея става въпрос единствено за непредвидена пречка, рано или късно ще успее да се свърже с тях, ще ги накара да приемат, че не се е провинила и ще получи лаврите, които заслужава…

Неколкократно през деня тя подновява опитите си, но без успех. Тогава си наумява на всяка цена да види полковник Данвин преди заминаването му. Откарват я на гара „Орсе“, където пак няма успех, защото един контрольор я хваща и не й позволява да стигне до пероните. Но това не може да възпре упоритата фризийка, която надрасква на място една бележка и я поверява, придружена от хубав бакшиш, на служител от спалните вагони. Мъжът е натоварен да отнесе посланието й на полковника, който ще трябва да застане на вратата на своето купе, когато влакът спре на гара „Аустерлиц“. Уверена във влиянието си над Данвин, тя не се съмнява в ефикасността на своя ловък ход и веднага се хвърля в едно такси, което след малко я оставя пред гара „Аустерлиц“. Там си купува билет за предградията и успява без затруднение да стигне до перона: влакът наистина е там, на спирката, но полковникът не благоволява да се покаже. Отчаяна, неспособна да се откаже, когато почти е достигнала целта, Мата Хари, която винаги има идеи, извиква един контрольор и му сервира следната измислица, предназначена да го умилостиви:

— Бъдете добър, съобщете за присъствието ми на полковник Данвин. Кажете му, че братовчедка му от Мадрид иска да говори с него, моля ви, побързайте…

Когато най-после се явява на вратата на своя вагон, военното аташе й засвидетелства такова безчувствие, че тя вече не разпознава в него влюбения старец, който й е държал ръцете и й е подарявал виолетки преди петнайсет дни. На какво се дължи подобна промяна? Пред този притеснен, дистанциран мъж, който отбягва погледа й и неизвестно защо се държи така сдържано, тя губи увереност, обезумява; в паниката си го засипва с въпроси:

— Какво трябва да направя, полковник? Говорихте ли за мен с капитан Ладу и с неговия началник? Какво мислят за мен?

— Смятат ви за интелигентна жена, способна да провежда успешно някои операции — отвръща той уклончиво.

— А?… Така ли казват? А сега какво трябва да направя?

— Поставете се на тяхно разположение, малката ми.

Пронизително свирене, вратите се затварят, композицията потегля бавно с леко раздрусване, следва глухият удар на буферите, а Данвин повтаря с вял глас: „Малката ми, малката ми“ и се прибира на вътрешната платформа. Край, влакът се отдалечава в зимната нощ…

Изпращаните от майор Кале радиограми биват веднага прихващани и предоставяни на Второто бюро. Французите вече разполагат с неопровержими — макар и подвеждащи — доказателства за принадлежността на Мата Хари към германските тайни служби. Подобно на Ладу, полковник Данвин се е запознал с тях по време на престоя си в Париж, откъдето идва и притеснението му и сдържаното му поведение към младата жена по време на краткия им разговор на гара „Аустерлиц“.

„Свещената танцьорка“ обаче, превърната в оперетна шпионка, не знае за интригите на Кале спрямо нея и следователно за съществуването на съобщенията, които ще я погубят. Поведението на Данвин на гара „Аустерлиц“ за нея остава загадка. Отпътуването на офицера я е оставило объркана, обладана от неясна тревога, причината за която тя не е в състояние да уточни. В този момент, в който обръчът около нея се затяга, й липсва прозорливост, която би й позволила да направи анализ на положението и евентуално да се спаси. Неспособна на такъв род упражнения, тя се оставя на своята природа, която никога не я е подтиквала да разглежда нещата трезво, и не предчувства надвисналата над нея опасност.

В дните след „бягството“ на полковник Данвин тя обсажда булевард „Сен-Жермен“ №282 и напразно настоява за среща с капитан Ладу. Налага се да се връща многократно, докато след упорита съпротива, той най-после се съгласява да я приеме.

От самото начало Ладу посреща ентусиазма на енергичната млада жена с израз на куче, дресирано да хапе. Тя, горда с последните си подвизи, го атакува от упор: споменава за мадридските си срещи, дразни го и дори го упреква, че е изпратил при приятеля й, испанския сенатор Жюнай, агент, който да събира сведения за нея. Ладу се преструва на учуден, твърди, че няма нищо общо с това, и заявява, че ако въпросният агент е действал на своя глава, ще бъде пратен на фронта.

Но на Мата Хари й е омръзнало от шикалкавене и увъртане, тя възнамерява вече да не търпи възражения и смътни обещания. Затова „хваща бика за рогата“, както винаги е правила, и казва мнението си направо:

— Честно казано, капитане, не ми пука дали този агент ще бъде наказан, или не. Не виждам обаче какъв интерес имате да пречите на работата ми, намирам прийомите ви за непоносими. Това ли е начинът ви да ми благодарите за разкритията, които направих?

— За какви разкрития говорите?

— За тези, които си направих труда да ви предам писмено точно преди месец, относно ролята на барон фон Ролан в Барселона и относно дебаркирането в Мароко. Да не говорим за сведенията, които предоставих на полковник Данвин относно ключовете за радиограмите, за пилота и за германските тайни мастила.

— За първи път чувам това… — изръмжава Ладу. — Не съм в течение.

— Как така? Полковникът нищо ли не ви каза?

— Почти не се видяхме… вероятно е забравил да ми спомене. Значи твърдят, че притежават ключовете за нашите радиограми? Всичко това прилича на блъф, този майор Кале вероятно ви е избудалкал…

— Дори да е така, трябваше да проверите, капитане…

— Явно, явно, ще проверим. Ще поискаме доклад от Мадрид.

— А аз какво ще правя междувременно? Вече нямам пари, не мога да стоя вечно в Париж, искам да се прибера у дома…

— Имайте още малко търпение. Моля ви за около осем дни, докато направим проверката.

Януари 1917 година. Надеждата на народите, на които безкрайният конфликт носи от три години страдания и лишения, отново е излъгана. Всеки е очаквал Коледа да донесе мир, но правителствата на двата блока, които се стремят към победа и отхвърлят всякаква идея за преговори, не поднасят този подарък. Войната продължава, все така смъртоносна, все така абсурдна. Във Франция духът е на най-ниското равнище и умората завладява недостатъчно информираното или по-точно дезинформираното население, което разпространява слухове за ужасни кланета на фронта, но не знае реалното число на загубите. За да прогонят тези страхове, да дадат кураж на пораженците и да прикрият военните неуспехи, управляващите афишират оптимизъм, подкрепен от нагла пропаганда, подхранваща общественото мнение с афери за предателства. Изкупителната жертва, която ще канализира тревогите и съмненията, тази, върху която ще може да се обърне, да се съсредоточи омразата към врага, става ценен и много търсен коз. Тъй като представлява елемент за отвличане на вниманието, обслужващ интересите на политиците, преследването на шпиони се засилва.

Януари 1917 година. Ладу държи в ръцете си агент H21, Мата Хари. Той притежава достатъчни доказателства, за да пристъпи към ареста й, но същевременно не прави нищо: предпочита тя да живее в заблуда и продължава да си играе с нейната доверчивост.

Януари 1917 година. Надеждата на Мата Хари е свързана с едно решение, някаква заповед на началника на френското контраразузнаване, което все още го няма. В очакване на това, тя пише едно след друго писма на Вадим Маслов, който като че ли не бърза особено да иде при нея. Рапорт за проследяване от 8 януари сигнализира, че госпожа Маклеод била изпаднала в дълбока мъка по време на вечеря. Мотивът за тези сълзи се приписва на липсата на новини за нейния годеник, лейтенант Маслов.

Десет дни по-рано, прекосявайки френската граница, Мата Хари си е мислила, че е съвсем близко до целта, готова да прегърне мечтата си, а ето че се е сблъскала с една разочароваща и жестока реалност. Данвин е оттеглил подкрепата си към нея без ни най-малко обяснение, Ладу отказва упорито да играе честно, а Вадим я пренебрегва. Сякаш жестоката съдба е надвиснала над нея и безпокойството й става по-ясно, още повече че пак я наблюдават: следят я, четат пощата й, опитват се да подслушват разговорите й.

Принудена да чака, огорчена от злополучния обрат на събитията, тя търси утеха и подкрепа в консулството на Нидерландия, където говори надълго и нашироко с консула Бюнхе и аташето на легацията, граф Лимбюрх-Стирум. С тяхно посредничество, както и преди три месеца, тя телеграфира на своята прислужница Ана Линтенс, за да я помоли да й прати пари.

На 14 януари най-после получава новини от лейтенант Маслов. С много увъртания и донякъде двусмислени думи той й обяснява, че ще се видят много скоро, по време на следващия му отпуск. Информира я, че наскоро е бил порицан от своите началници заради това че поддържа интимни връзки с една „опасна авантюристка“. Възмутена, че я квалифицират по този начин, Мата Хари моментално побеснява, ругае публично старите барони от руската армия и всички военни по света. Излива си яда върху копринената блуза, която се готви да облече, като я прави на парчета. В какво се месят тия? Как се осмеляват да я клеветят, да я позорят с думите си? Тя тъпче, разкъсва, отмъщава на бездушната тъкан заради враждебността на света към нея и накрая се хвърля на леглото си, разтърсена от плач.

Но този гневен изблик е бил благотворен, той я е освободил от трупаната с дни мъчителна тревога. Възвърнала спокойствието си, тя решава да се отнася с презрение към цялата руска армия, с изключение, разбира се, на нейния красив лейтенант. Впрочем тя ще се изкъпе, ще се нагласи, ще се облече красиво, не знае друго, което би я утешило от обидите на живота. После непременно ще излезе и ще си купи страхотен тоалет, достоен за срещата с Вадим.

Купила си е рокля и очаква Маслов. Продължава да чака и знак от Ладу. На 15 януари, отчаяна от мълчанието, което се проточва, тя му пише:

Какво искате в крайна сметка от мен? Готова съм да направя всичко, което пожелаете. Не ви искам тайните, не желая да познавам агентите ви. Аз съм космополитна жена, не оспорвайте моите възможности, не проваляйте делата ми. Настоявам да ми се заплати, това е съвсем справедливо, тъй като искам да замина, трябва да се върна у дома, където ме очакват…

Нахвърлила е тези фрази на хартията наведнъж, съвсем спонтанно, но при повторния прочит тонът й се струва малко рязък. Тогава се сеща за стария си приятел господин Клюне, компетентен и много честен адвокат, който винаги е засвидетелствал към нея своето съчувствие. Защо да не иде да се консултира с него и да му покаже писмото, преди да го изпрати?

Когато се явява в късния предобед в кабинета на адвоката, той я приема, оставяйки настрана всичко друго, и я слуша търпеливо как изрежда оплакванията си срещу своя „работодател“ от Второто бюро.

— Никога не получих и най-малка гаранция от капитан Ладу — нарежда тя. — Той ме покани да работя за Франция, без да ме наеме официално, без да ми предостави защита или пари. Сега искам да се върна у дома, но той ме разтакава вече две седмици. Разбирате ли, писна ми, не издържам вече, нуждая се от тези пари, които той ми дължи. Затова му писах, ето вижте, прочетете…

След като го прочита, господин Клюне връща писмото на неговия автор, клатейки красивата си побеляла глава. Тъй като чувства, че той е скептичен и колеблив, младата жена го насърчава да говори:

— Какво мислите, господин адвокат? Знаете, че ценя мнението ви…

— Честно казано, питам се дали е уместно да се изпраща това писмо. Не забравяйте, че се обръщате към началника на френското контраразузнаване. Този малко брутален начин да изискате от него дължимото рискува да го настрои срещу вас.

— Но аз само му напомням за неговия ангажимент…

— Разбира се, разбира се, вие си искате дължимото, няма спор. Но на това искане трябва да му се придаде вид. Да използвате израз като „да ми се заплати“ ми изглежда доста неуместно.

— И защо? При трудовите взаимоотношения не е срамно да се говори за пари…

— Скъпа моя, вие искате от мен съвет, аз ви го давам. Но аз ви познавам, ще действате на своя глава.

И тя действа именно така, на своя глава: веднага щом излиза от адвоката, пуска писмото по пощата във вида, в който е, без да изпитва угризения.

На 16 януари консулът Бюнхе от Нидерландия връчва на Мата Хари чек за 5000 франка, който тя може да осребри в Сконтовата кантора в Париж. Ето че е получила финансова помощ, Вадим пристига същата вечер, животът е прекрасен!

В течение на три дни любовниците са невидими, извън света. Те не напускат стаята в „Плаза Атене“ и отварят вратата само на обслужващите етажа момчета, които им носят храна. Мата Хари поръчва шампанско, хайвер, лангусти; тя държи да глези Вадим, иска тази среща да се превърне в празник на сетивата, един незабравим празник. Отдадена изцяло на радостите на любовта и на сладострастието, непоправимата прахосница въобще не е стисната: по дяволите скъперничеството, изживените с нейния лейтенант часове нямат цена…

Човешкото време обаче винаги е преброено и часовете, били те без стойност или прекомерно скъпи, неизбежно изтичат: когато отпускът на Маслов приключва, трябва да излязат от любовната стая и да се примирят с новата раздяла.

В миговете преди отпътуването си руският лейтенант признава на своята любовница, че преминава през труден период: до осем дни той трябва да плати дълг от игра на карти, а не разполага с необходимата сума. Мата Хари е щедра, тя е влюбена и не се поколебава да се лиши от парите си, за да измъкне непредпазливия мъж от лошия му шанс: веднага взема три банкноти от по 1000 франка от петте хиляди, които е изтеглила от Сконтовата кантора, и му ги връчва. Маслов се разтапя в благодарности, обещава да й ги върне веднага щом стане възможно и я притиска за последен път в обятията си.

Тя няма да види повече нито парите си, нито лейтенант Маслов.

Тъй като този „заем“ сериозно накърнява финансите й, Мата Хари е принудена да ограничи начина си на живот: седмица по-късно тя напуска „Плаза Атене“ и се настанява в хотел на улица „Кастильоне“.

Все така без вести от Ладу, тя прави постъпки пред полицейската префектура, където иска виза за Швейцария. Господин Монури, който приема нейната молба, я информира, че не може да я удовлетвори в отсъствието на капитан Ладу, който се намирал в Южна Франция. Трябвало да изчака завръщането му.

Да чака, все да чака. Мата Хари се тревожи, защото, макар да е ограничена и лишена от здрав разум, много или малко смътно си дава сметка, че мечтата й за богатство и за любов търпи крушение.

В момента, когато Мата Хари лека-полека осъзнава колко несигурно е нейното положение — без при това да има представа какво се крои срещу нея — лейтенант Маслов получава заповед от висшестоящите началници да сложи край на връзките си с госпожа Зеле-Маклеод под заплаха от дисциплинарни санкции. Във все по-кратките и по-заплетени писма, които все пак продължава да праща на своята любовница, младият офицер не смее да я информира за намерението си да скъса с нея. Той увърта, изкривява истината, преиначава я, но Мата Хари е веща в тази област. На краставичар — краставици! Тя умее да чете между редовете и разбира, че раздялата предстои и Вадим никога няма да се ожени за нея. Край на красивата илюзия, трябва да прежали любовта си. Същевременно тя не изпитва нито горчивина, нито неприязън към младия мъж и продължава да се интересува от съдбата му.

В началото на февруари, когато напуска улица „Кастильоне“, за да се пренесе в хотел „Елизе Палас“, научава, че Вадим Маслов е хоспитализиран отново, този път в Еперне. Полудяла от притеснение, непрестанно се интересува от него. За да научи как е, ще преобърне света и ще тормози руските власти в Париж до деня, до часа на нейното арестуване.

На 10 февруари Жорж Ладу се решава да премине към действие и изисква заповед за предварително производство спрямо госпожа Зеле-Маклеод. Подписано от генерал Лиотей, по онова време военен министър, това искане веднага бива потвърдено и два дни по-късно капитан Пиер Бушардон, съдебен следовател в Трети военен съд, издава заповед за отвеждане на Мата Хари в затвора за „шпионаж, съучастие и поддържане на тайни връзки с противника с цел подпомагане на неговите начинания“.

На 13 февруари 1917 година, неделя, полицейски комисар Приоле се явява в хотел „Елизе Палас“, придружен от своя секретар и от двама инспектори, с цел да арестува обвиняемата. Утрото едва е настъпило и когато влизат в стаята й, полицаите заварват младата жена да закусва в леглото. Смаяна, неспособна да продума дума, тя гледа уплашено четиримата мъже, които са се появили ненадейно и стоят там, на два метра от нея, безупречни в своята униформа. Тогава комисарят й прочита заповедта за арест, която тя изслушва навела глава, с разчорлена коса, покриваща половината от лицето й. При четенето Приоле се покашля и прочиства гърлото си, а помощниците му стоят около него сковани и мълчаливи. С всяка изминала секунда раменете на Мата Хари увисват, а тялото й се прегърбва. Когато Приоле свършва, седналата срещу него жена е самото въплъщение на унинието. Въпреки това тя не протестира: изправя се бавно, отдръпва подноса, става и моли полицаите да й дадат няколко минути. Докато тя отива в банята, за да се измие за последно като свободна жена, Приоле и хората му пристъпват към обиск на стаята по всички правила и запечатват намерените документи, книги, лични вещи и пари на обвиняемата. Конфискуваната сума — остатъкът от петте хиляди франка, инкасирани от Сконтовата кантора преди месец — възлиза на 600 франка. Има също 100 гулдена и банкнота от руска банка: това е цялото богатство на Мата Хари в деня на нейния арест.

Половин час по-късно, оградена от четирима полицаи, бившата свещена танцьорка преминава през вратата на хотел „Елизе Палас“, за да бъде отведена пред нейния съдия, капитан Бушардон.