Ан Браганс
Мата Хари (18) (Прах в очите)

Процесът

За да състави този документ от двайсет и пет страници, който ще послужи за осъждането на Маргарета Гертруда Зеле-Маклеод, или Мата Хари, Пиер Бушардон дава свобода на страстта си на драскач, както и на своето въображение. Докладът, който би трябвало да обобщи отделните етапи от следствието, по същество представлява уличаващ обвинителен акт, тъй като капитан Бушардон никога не е вярвал в невинността на обвиняемата. Тя се явява пред него, предшествана от своята репутация на леконравна жена и на явна лъжкиня. Как би могъл да повярва на нейната версия за фактите? Отгоре на това събитията по онова време, през юни 1917 година, въобще не подтикват към ведрост, а още по-малко към снизхождение. Офанзивата на генерал Нивел в Шампан завършва с ужасен провал, довел до тежки загуби на жива сила. Цели полкове са се разбунтували, а военачалниците подозират германските агенти в манипулация на подстрекателите на тези бунтове. Много войници, взели участие в метежа, биват изправени пред военния съд, осъдени и екзекутирани начаса: френската армия като че ли е заплашена много скоро да се разпадне. В тила, където духът е подкопан от пораженство и пацифистка пропаганда, положението е не по-малко драматично. В началото на юни вълнения завладяват улицата и стачките се множат, водени предимно от жените, чийто труд храни хидрата, унищожител на мъже — войната. Кризата никога не е била толкова сериозна, а за управляващите това означава, че трябва да подклаждат подозрения сред общественото мнение, да укротяват неговите сили чрез омраза и заклеймяване на вражески агенти. Преследването на шпиони вече се превръща в свещен дълг. В средата на 1917 година поредица от предатели на родината вече са били екзекутирани след прибързани, дори претупани от военните съдилища процеси, които използват смъртната присъда като лекарство, предназначено да облекчи раните на нацията.

Именно в тази обстановка, в която подозрението е равно на вина, големият патриот Пиер Бушардон пише своя следствен доклад. Всъщност той прави умозаключения, обосновавайки частния случай с общото положение, предлага свои мнения и предположения, манипулира фактите, подслажда ги с лъжливи разсъждения и робува повече на „литературата“, отколкото на истината. Достатъчно е човек да прочете няколко извадки от неговото писание, за да се убеди в това:

Има ли нужда да го казваме? Дългите разкази на мадам Зеле ни правят скептици. Тази жена е като някаква Месалина, влачеща след колесницата си тълпа обожатели. Тази жена в навечерието на 2 август 1914 година живее в Берлин, където има именити любовници от рода на лейтенант Алфред Киперт от 11-и хусарски полк от Крефелд, капитан-лейтенант Кунце от крайбрежната охрана на хидроаеропланите в Путциг, и най-вече началника на полицията Грибел. Тя е една от онези космополитни жени — изразът е неин — станали толкова опасни от началото на военните действия. Лекотата, с която се изразява на толкова езици, специално на френски, безбройните й връзки, гъвкавите й методи на действие, апломбът й, вродената или придобита неморалност, всичко това я прави подозрителна. Не е възможно врагът, който под дърво и камък търси агенти, да е оставил неизползвани такива изключителни способности. Така че когато две години след началото на войната мадам Зеле е влязла в кабинета на капитан Ладу, тя в никакъв случай не е дебютантка по отношение на шпионажа…

По-нататък той пише:

Върнала се Париж, тя се среща с мнозина офицери и с консулството на Нидерландия, което й служи като посредник в известната ни вече кореспонденция. Година по-късно, в началото на ноември 1916 година, тя получава сума от 5000 франка, което със сигурност предполага заплащане за направени услуги. Това е достатъчно, за да се охарактеризира поведението й като поддържане на тайни връзки с противника, тоест държавна измяна, и като влизане във военен обект, за да се снабди там с документи или сведения от интерес за врага. Но честно казано, смятаме, че обвиняемата е направила доста повече и че от началото до края е служела на Германия колкото усърдно, толкова и умело…

И обобщава:

В крайна сметка като че всичко се свежда до едно съвсем просто заключение, от което излиза наяве моралната страна на тази афера. Когато се оказва очи в очи с капитан Ладу, мадам Зеле грижливо скрива от него своята регистрация като германска шпионка под номер H21 и мисията, с която е натоварена от консула Кремер. Нещо повече, когато капитанът, в подозрението си, че тя познава твърде добре центъра на Антверпен, й задава въпрос по този повод, тя протестира енергично. За сметка на това, когато спонтанно отива при военното аташе Кале в Мадрид, първата й грижа е да му съобщи, че се е престорила, че приема предложението на френската разузнавателна служба да извърши пробно пътуване. Така тя скрива от нашите представители, че служи на Германия, а на майор Кале разкрива още от първия път своите връзки с французите. В такъв случай на кого е служила тя? Кого е предала? Франция или Германия? Предполагам, че зададем ли си този въпрос, ще го решим… Накратко, мадам Зеле поддържа връзки с вражеската сила Германия в лицето на консула Кремер и на военното аташе Кале. На два пъти, през декември 1915 година и през юни 1916 година, тя прониква във военната зона Париж с мисията да събере там документи или сведения в интерес на врага. Със сигурност е изпълнила тази двойна мисия, защото в период от осем месеца германският шпионаж й изплаща общо 34 000 франка. Тази цифра е достатъчна, за да разберем какви са били целите на агент H21 и естеството на предадената от нея информация.

На 24 юни 1917 година Бушардон завършва своя доклад за това ужасно обвинение и го подписва с чувството за изпълнен дълг.

На следващия ден той ще го връчи на приятеля си лейтенант Морне, адвокат на Министерството на публичната администрация и заместник на правителствения комисар.

Ако се придържаме към неговия портрет, обрисуван от Пиер Бушардон, „приятелят Морне“ прилича на аскет, който е запазил „националното чувство“ и притежава впечатляваща способност да убеждава. „Вегетарианството и режимът на отшелник, на който подлага своето измършавяло тяло, засилват изгарящия го вътрешен плам. Това е най-маниакалният консерватор, когото познавам.“ — казва за него Бушардон.

Трябва да го видиш как живее като селянин в жилището си в Ноан-Вик, близо до Шатр. Обут в сабо, с тояга в ръка, с избеляла от двайсет зими шапка на главата, той върви, дишайки в жълто-червеникавата си брада, винаги навлечен с вълнени жилетки и плетени дрехи, тъй като е ужасно зиморничав. Не позволява да махнат нито едно дърво в градината му. В дома си не понася разместването на вещи. Иска нещата да си останат там, където е свикнал да ги вижда. Спи в легло, в което са починали поколения негови предци, върху три пухени дюшека, като и през най-топлите нощи придърпва до носа си тежка пухена завивка. Така съвместява ужаса си от студа и своя култ към старите неща.

Именно на този мъж с твърди принципи и непоколебим морал ще се падне задачата да произнесе обвинителната реч срещу Мата Хари от името на Републиката.

Обвиняемата е била преместена от „Сен-Лазар“ в парижкия затвор „Консиержери“ за времетраенето на процеса, който започва на 24 юли 1917 година, месец след приключване на следствието. Около Съдебната палата се трупа тълпа от зяпачи и любопитни хора, които се надяват да зърнат танцьорката-шпионка и защо не, да присъстват на последния й номер.

Мата Хари най-после пристига, облечена в синя рокля и с тривърха шапка; придружава я адвокатът й господин Клюне. Той е седемдесет и две годишен старец, който е в траур от войната: синът му Жан, лекар и майор от армията, загива за родината през месец април. Независимо от своята мъка и множеството разправии с Бушардон, господин Клюне е решен да продължи да осигурява защитата на своята клиентка. Въпреки това в началото на процеса той е угрижен и малко напрегнат, защото, макар да е виден специалист по международно право, никога не е заставал пред военен трибунал.

Когато обвиняемата влиза в съдебната зала, назначеният от военния губернатор на Париж съдебен състав вече е заел мястото си. Той включва седем души: Жозеф дьо Мерсие дьо Малавал — младши лейтенант от 7-и брониран кавалерийски полк, Фернан Жубер — командващ батальон от 230-и пехотен полк, Жан Шатен — жандармерийски капитан, Лионел дьо Кайла — капитан на 19-и ескадрон на тиловата част, Анри Дегюсо — лейтенант от 237-и пехотен полк, и Бертом — старшина в 12-и артилерийски полк. Всички са членове на Трети военен състав и ще разглеждат делото под председателството на подполковник Албер Сомпру от Републиканската гвардия. Лейтенант Морне, адвокат на Министерството на публичната администрация, допълва списъка на действащите лица в този пародиен процес, който започва в един зноен следобед и няма да трае повече от четиридесет и осем часа.

Когато според обичайния ред председателят Сомпру обявява заседанието за открито и кани обвиняемата да отговори на въпросите за установяване на нейната самоличност, жадната за сензации публика напира в дъното на залата. Въпреки това нито присъствието на тази любопитна тълпа, нито жегата като че ли притесняват Мата Хари: тя стои изправена и говори с ясен и спокоен глас. Обявяването на дневния ред и на състава на трибунала отнемат още час, след което лейтенант Морне става и с гръмовния си глас на трибун настоява делото да се гледа на закрито заседание, а съдебните прения да бъдат тайни.

Съдебният състав се оттегля, за да разисква относно целесъобразността на подобно искане. След малко той оповестява чрез своя председател, че смята публичността на пренията опасна за обществения ред, поради което „обявява единодушно:

1. Нарежда закрито заседание.

2. Забранява всякакво описание на аферата Зеле“.

Тези мерки веднага са приложени на практика: разочарованата донякъде публика се оказва принудена да опразни залата, докато постовите, които трябва да не допускат външни лица, застават на всяка врата. За няколко минути боксът за пресата и пространството, определено за публиката, се изпразват: Мата Хари вече е сама пред своите съдии и истинският разпит може да започне.

На прокурора Морне, чието обвинение се базира на доклада на капитан Бушардон, тя противопоставя аргументите, които е използвала по време на следствието: повтаря, че никога не е искала да вреди на Франция, отрича да е получавала пари от Германия в замяна на извършени услуги и пред десетимата офицери в униформа препотвърждава своето влечение към униформата, може би с надежда да ги трогне. Ала съдиите съвсем не са разположени да се умиляват. В нейно лице те виждат само жена с лош живот, напуснала дома си, за да се разголва по световните сцени, продажна жена, куртизанка, скъсала с морала и с принципите, които те защитават.

След края на дългото и досадно повторение на въпросите, които пораждат все едни и същи отговори, инквизицията на страшния Морне завършва и преминават към изслушването на свидетелите. Обвинението е обявило, че ще призове петима: капитан Ладу, неговия началник полковник Губе, комисар Приоле, предприел ареста на Мата Хари, и инспекторите Моние и Кюрние, натоварени с нейното следене. Те се явяват един след друг пред съда и повтарят по същество изявленията, които са направили под клетва пред капитан Бушардон.

За сметка на това, с изключение на Жюл Камбон, който свидетелства в защита на обвиняемата, всички свидетели на защитата се проявяват със своето отсъствие: плъховете са напуснали потъващия кораб. Така например бившият военен министър Адолф Месими, някогашен любовник на Мата Хари, не се явява под претекст, че е прикован на легло от ревматична криза. С това госпожа Месими оправдава в писмо, адресирано до председателя Сомпру, отсъствието на своя съпруг, за когото впрочем заявява, че никога не е срещал обвиняемата. Реакцията на Мата Хари е незабавна и е доста пикантна:

— Ах, тоя ли никога не ме е виждал с неговото буйно тупе! — възкликва тя, прихвайки да се смее.

Този изблик на неприличен буен смях е толкова заразителен, че за няколко секунди всеобщо кискане завладява строгия съдийски ареопаг.

Що се отнася до подполковник Алор, когото адвокат Клюне би желал да изправи пред своята клиентка, за него твърдят, че не е получил призовка. Впоследствие ще се ограничат с прочита на писмените му показания.

Друго забележимо отсъствие е това на Вадим Маслов. Него самата Мата Хари е освободила от това задължение. Малко преди началото на процеса въпросът за това дали да бъде призован Маслов пред Трети военен състав е станал предмет на бурни спорове между обвиняемата и нейния адвокат. Часове наред последният се мъчи да убеди клиентката си, че свидетелските показания на руския офицер биха могли да помогнат за сваляне на обвиненията и са важен коз за нейната защита. Всички негови разсъждения не успяват да убедят Мата Хари да приеме явяването на Маслов. Тя не иска да вижда Вадим пред съда и не благоволява да обясни отказа си. Всъщност тя иска да спести на мъжа, когото все още обича, гледката на физическата й деградация, но в своята безпомощност продължава да е прекалено горда, за да признае мотивите си. Ще се наложи господин Клюне да ги отгатне и когато разбира, че се касае за последен любовен акт на тази жена към нейния любим, ще отстъпи пред волята й.

Вторият ден на процеса е посветен на обвинителната реч и на пледоарията в присъствието на същите действащи лица. В този момент Мата Хари все още се надява да получи разбиране, дори благосклонност от страна на нейните съдии. Адвокат Клюне не е такъв оптимист и когато взема думата, за да защити клиентката си, вълнението му е толкова силно, че не може да сдържи сълзите си. Пледира за невинността на Маргарета Гертруда Зеле-Маклеод, набляга на нейната наивност и непохватност, причина за всичките й прегрешения, и апелира към снизходителността на съдиите, но те остават безчувствени: в този процес, който се превръща в маскарад, защитната реч на адвокат Клюне е само задължителен етап от процедурата и той сякаш говори на стените.

След дългата и патетична пледоария на адвоката на защитата става ясно, че всичко е решено. Все пак съдът се старае да спази процедурата и неговият председател, подполковник Сомпру, обръщайки се към Мата Хари, й задава ритуалния въпрос:

— Обвиняема, имате ли нещо да добавите в своя защита?

— Нищо — отвръща тя. — Моят защитник каза истината. Аз не съм французойка и имам правото на приятелски отношения с хора от други страни, дори воюващи с Франция. Останах неутрална. Разчитам на вашето добро сърце.

Тогава председателят заповядва обвиняемата и адвокатът й да бъдат отведени в съседната зала, където да изчакат резултата от разискванията на съда.

Това разискване няма да надхвърли четиридесетина минути. Съдиите трябва да разгледат осем въпроса, подготвени за тях от капитан Бушардон. На всяко от формулираните, както следва, питания те трябва да отговорят с „да“ или „не“:

Първи въпрос:

Лицето Зеле, Маргьорит Гертрюд^[1], бивша съпруга на Маклеод, наричана Мата Хари, виновна ли е, задето през декември 1915 година — във всеки случай, преди изтичането на давността на това деяние — се е промъкнала в защитената зона Париж, за да придобие документи или сведения в интерес на вражеската сила Германия?

Втори въпрос:

Същата виновна ли е, задето в Нидерландия — преди да изтече давността на това деяние — и по-точно през първото тримесечие на 1916 година, е предоставяла на вражеската сила Германия, включително в лицето на консула Кремер, документи или сведения, способни да попречат на операциите на армията или да компрометират сигурността на укрепленията, постовете или други военни обекти?

Трети въпрос:

Същата виновна ли е, задето в Нидерландия — преди да изтече давността на това деяние — е поддържала тайни връзки с вражеската сила Германия в лицето на споменатия Кремер, с цел да облагодетелства посегателството на врага?

Четвърти въпрос:

Същата виновна ли е, задето през юни 1916 година — преди да изтече давността на това деяние — се е промъкнала в защитената зона Париж, за да си набави документи или сведения в интерес на вражеската сила Германия?

Пети въпрос:

Същата виновна ли е, задето в Париж след 1916 година — преди да изтече давността на това деяние — е поддържала тайни отношения с вражеската сила Германия с цел да облагодетелства нейните намерения?

Шести въпрос:

Същата виновна ли е, задето в Мадрид (Испания), през декември 1916 година — преди да изтече давността на това деяние — е поддържала тайни връзки с Германия в лицето на военното аташе Кале с цел да облагодетелства целите на врага?

Седми въпрос:

Същата виновна ли е, задето при същите условия като време и място е предоставяла на вражеската сила Германия в лицето на споменатия Кале документи или сведения, способни да навредят на военните операции и да компрометират сигурността на укрепленията, постовете или други военни обекти, при положение че споменатите документи се отнасят и до вътрешната политика, пролетната офанзива, откриването от французите на тайната на немско симпатично мастило и разгласяването на името на таен агент на Англия?

Осми въпрос:

Същата виновна ли е, задето през януари 1917 година в Париж — преди да изтече давността на това деяние — е поддържала тайни връзки с вражеската сила Германия, с цел да облагодетелства нейните начинания?

Шестима от съдиите отговарят с „да“ на всички въпроси. Седмият проявява по-голяма смелост или честност: по втора, пета и седма точка той отговаря с „не“. Този спорен вот сочи, че мъжът отхвърля квалификацията шпионаж, отнесена към дейността на обвиняемата. Но малко след това, когато подполковник Сомпру подканя съдийския състав да уточни присъдата, седмият съдия все пак се присъединява към своите събратя и гласува с тях смъртната присъда.

Тогава довеждат в залата Мата Хари и адвокат Клюне, където съобразно предписанията на военния кодекс, архиварят предоставя присъдата, която да бъде прочетена на обвиняемата в присъствието на въоръжена стражарка. „[…] В името на френския народ съдийският състав осъжда единодушно горепосочената Зеле, Маргьорит Гертрюд, на смърт […]“. Господин Клюне, който вече е разбрал, рухва, потънал в сълзи. Това обаче не се случва с осъдената: произнесените току-що ужасни думи стигат бавно, много бавно до нейното съзнание. Права срещу своите съдии, тя се взира в тях, необходими са й няколко секунди, преди да схване смисъла им, преди да извика: „Това не е възможно, това е невъзможно!“.

След този вик на негодувание и безпомощност тя все пак се съвзема и успява да подпише своето обжалване, без ръката й да потрепери.

Това е последният акт на процеса, който приключва в една топла лятна вечер на 1917 година. Осъдената напуска Съдебната палата, за да бъде върната под стража в „Сен-Лазар“. Отвън дебнат журналистите, които не са имали възможност да разкажат за съдебните прения и се надяват да я видят. Някои успяват, тъй като „Льо Голоа“ вмъква в своя брой от 26 юли 1917 година следната бележка:

Тя се появява висока и изправена, извисявайки се над жандармите, които я придружават; много елегантна в своето голямо синьо манто, веещо се над високо изрязан корсаж. Минава с обикновената си стъпка на танцьорка, с вдигната глава и с усмивка на уста, последна усмивка за последната й публика.

Авторът на тази светска хроника явно изпитва известна симпатия към Мата Хари. Въпреки това, като цяло, пресата реагира благосклонно на съобщението за присъдата. На 27 юли на първа страница на „Л’Еклер“, Парижки вестник — политически, литературен и абсолютно независим всекидневник, хроникьорът Жорж Монторгьой пише под заглавие „Саломе пред военен трибунал“:

Та значи тази Мата Хари се казвала Маргъорит Гертрюд Зеле, в което няма и капка ориентализъм. Тази жрица, която сочеха като мистериозна носителка на тайните от гробовете на страната на лотосите, се оказа родена в страната на лалетата и бивша съпруга на някакъв нидерландски моряк. Тя се появи пред нас на някаква церемония, измислена в музея „Гиме“, сред прокудените богове от пагодите, които оплакват изгубеното небе, и ни я представиха като танцьорката със стоте воала, от които един поне, който беше за нашите очи, падна. Сега сме вторачени в този идол, търгувал в продължение на няколко вечери със самоличността си. Военният трибунал пое грижата за нея, като я осъди на смърт…