Ан Браганс
Мата Хари (3) (Прах в очите)

Красивият капитан

Твърде очарователната Марие ван Схонбеке е единствена дъщеря на бижутер от Амстердам, търговец на диаманти. Тя е във възрастта на страстните пориви. Цялото й същество вибрира бясно в търсене на обект на любовта, комуто да се довери, комуто да даде всичко. Веднага щом вижда Маргарета Зеле, толкова висока, толкова красива, толкова различна от останалите — тези надути и дебелички пуйки — тя разбира, че е открила идеала си. Смелостта на Маргарета да се противопостави на правилника с такъв апломб, потвърждава нейното чувство. Въпреки това до края на „консултацията“, до момента, когато произнася името на избраницата, Марие се страхува. Ами ако Маргарета откаже отново, ако я отхвърли? Но, слава Богу, тя приема с такава усмивка, каквато Марие никога няма да забрави.

Издигнатият от младата Ван Схонбеке пиедестал приляга напълно на Маргарета: единствено въздухът на висините си заслужава да се диша. Още в семейството са я боготворили: свикнала е със статута на божество, винаги са й се възхищавали, близките са я възхвалявали. Марие ван Схонбеке поема щафетата. Няма нищо по-естествено.

Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец Маргарета засилва своето влияние над другарката си и вае собствената си статуя, която доминира над малката общност в институцията. Естествените й дарби са козове, а тя знае как максимално да извлича полза от тях. С умението си да възразява, демонстрирано пред госпожа Фихютер, тя се утвърждава и предизвиква уважението на своите преподаватели, които предпочитат да избягват всякакъв спор с нея. Впрочем, нито един от тях не може да се оплаче от постоянството й в работата и от нейните резултати: с особена лекота тя усвоява чуждите езици и когато след четири години напуска институцията, умее да чете, да пише и да говори френски, английски, немски и испански.

По време на ученическите ваканции я канят у семейство Ван Схонбеке, защото Марие не може да се лиши от нея и я моли да я придружава в Амстердам при всяко пребиваване у дома. Първоначално се налага да я моли, но Маргарета много бързо започва да харесва привилегиите, съпътстващи лукса, на който се наслаждава у своята приятелка. Семейство Ван Схонбеке са богати и живеят по начин, непостижим за скромната къща на шапкаря в Леуварден. В големия дом на Марие тя разполага с великолепен малък апартамент, специално подготвен за нея; при всяко от идванията й тя открива там букети цветя, бонбони, плодове в кошница и дори хартия за писма с монограма на Ван Схонбеке. На нейните услуги е зачислена дребничка камериерка, която й говори в трето лице и всяка вечер идва да се осведоми за нейните желания и поръчки.

— Какво ще пие госпожицата на закуска — чай, кафе или шоколад? Госпожицата иска ли да й приготвя банята? Госпожицата избра ли си тоалета за утре?

И понеже „госпожицата“ обожава да се отнасят към нея по този начин, тя проявява своите капризи, вкусът й се променя всеки ден — ту й се иска чай, ту шоколад, ту кафе. В някои вечери желае да вземе вана, в други — не. Важното е да чува приятното изреждане на въпроси и да отвръща според моментното си настроение.

Когато камериерката се оттегля, когато е подготвена за нощта, „госпожицата“ се настанява пред малкото бюро в съседния салон и пише на баща си върху хартията за писма на Ван Схонбеке.

Скъпи ми татко,

Ето че за пореден път съм в Амстердам за цялата ваканция. Нямам от какво да се оплаквам, както вероятно си мислите. Марие и родителите й ме обграждат с най-деликатно внимание и се стараят да направят пребиваването ми възможно най-приятно. Само съжалявам, задето Вие не можете да видите великолепието на обстановката, в която живея тук: никакво съмнение, че бихте били очарован.

Пристигнахме преди три дни. Пред гарата ни очакваше изненада: там беше паркиран красив кабриолет, подарък от г-н Ван Схонбеке за Марие по случай нейния рожден ден. Сходството в ситуациите ми напомни за красивата пътничка, която Ви смяташе за джентълмен и ни поздрави, преди да се качи в колата си, някога, в Леуварден. Спомняте ли си, скъпи ми татенце?

Човек стане ли богат, животът му се превръща в безкраен празник. Изпълняват и най-малкото ми желание, дори го изпреварват. Забелязвам го тук, сред моите домакини, а и в пансиона, където повечето девойки произлизат от богати семейства. Само го отбелязвам, не е упрек, скъпи татко. Да не го схванете като съжаление, задето съм се родила в скромно семейство и реагирам като неблагодарница. Точно обратното, смятам се за щастливка, че имам баща като Вас и всеки ден съм Ви признателна, задето ме изпратихте в Хага. Най-вече всеки миг си давам сметка за жертвите, които правите, за да ми дадете най-доброто образование и „златното“ съществувание, от което се възползвам, откакто живея тук.

Не забравяйте да поздравите от мен госпожа Нотен и целунете силно малката сюрия деца, която толкова ми липсва. Кажете им, че се надявам да се срещнем всички в края на годината.

Хиляди прегръдки от Вашата любяща дъщеря.

Маргарета

Маргарета не знае колко е права, когато споменава „направените жертви“ от Адам Зеле за осигуряване на бъдещето й. На 16 февруари 1895 година тя получава съобщение от леля си, чийто лаконизъм подсилва бруталната му и ужасяваща същност: Адам Зеле е разорен, трябва да продаде къщата в Леуварден и повече не е в състояние да поема разходите по обучението на Маргарета.

Девойката открай време е очаквала и се е подготвяла за тази новина. Би предпочела баща й да й я съобщи лично, но не му се сърди, че е възложил трудната задача на сестра си; представя си през какви страдания преминава той в своето унижение. От нея се изисква да го успокои, да му засвидетелства цялата си обич и благодарността, която прелива в сърцето й. Бързо, трябва да действа бързо! За късмет Марие е на курс по рисуване и тя се оказва сама в стаята, която си поделят. Сяда на работната маса, къса лист от учебна тетрадка — и дума не може да става да ползва красивата хартия с герб на семейство Ван Схонбеке — и започва да пише. Писецът се движи бързо, успоредно с развълнуваната й, прочувствена мисъл. Тя казва на баща си, че не бива да се притеснява за нея; напомня му, че вече е навършила осемнадесет и почти е приключила своето обучение. Няколко месеца повече или по-малко няма да променят нищо, чувства се силна да се сблъска с живота навън. „Впрочем — добавя тя, — скоро ще се омъжа, вече няма да съм ви в тежест“ и за първи път споменава името на Рудолф Маклеод.

И както Адам Зеле е скрил от нея лошото управление на сделките си и своя банкрут, и тя не е останала по-назад по отношение на потайността. От няколко седмици поддържа писмена връзка с майор Маклеод и единствено Марие е посветена в тайната. Марие дори й е съучастничка, защото двете заедно са открили брачна обява в „Нюз ван ден Даг“: „Капитан от нидерландската индийска армия, четиридесетгодишен, в отпуск в Нидерландия, търси жена с цел брак“. Първоначално му се присмиват, защото текстът много ги развеселява. Ала авантюристичният дух на Маргарета я тласка да стигне още по-далеч с шегата: тя отговаря на капитан Маклеод, дори слага в плика две снимки — на едната е в цял ръст, изправила изящната си фигура, а на другата е нейното странно и красиво лице…

Рудолф Маклеод веднага реагира: пожелава да се видят и я моли да определи кога ще се срещнат.

Но макар на пансионерките да им е позволено да общуват с външния свят и никой да не упражнява никакъв контрол върху тяхната кореспонденция, те не могат да излизат от пансиона без предварително да уточнят защо. Да информира госпожа Фихютер, че възнамерява да отиде при галантен мъж, открит в колонките за брачни съобщения? Дори самата идея кара двете момичета да прихнат; обзелият ги луд смях ги докарва до сълзи, но Маргарета е принудена да спре дотук: докато не намери начин как да злоупотреби с доверието на директорката, не е възможно да се срещне с красивия капитан. Защото, макар той да е двойно по-възрастен от нея, тя естествено си го представя стегнат в униформата на нидерландската индийска армия и следователно притежаващ всички съблазни. Представя си го, сънува го, пише му. Моли го да потърпи, обяснява му, че чака удобен случай, за да иде при него.

Така три седмици си разменят писма и бележки и най-после удобният случай се появява. Маргарета го вижда в отчайващото съобщение, което получава. Заради неуредени такси за пансиона, тя трябва да напусне институцията и да се настани у сестрата на баща си. Предложението е на леля й. Продиктувано е от стриктното чувство за дълг и е формулирано без никаква топлота, но това няма значение. За късмет леля й Грете живее в Хага и макар да не я обича, Маргарета смята това разрешение на проблема за добро, тъй като ще улесни любовните й планове. Веднага щом се отърве от бдителността на госпожа Фихютер и се окаже свободна, тя ще определи среща на капитан Маклеод.

Маргарета пише на Адам Зеле и не само смята писмото за успокоително и окуражително, но изпреварва събитията и, разбира се, украсява истината: направо обявява, че скоро ще се омъжи, а всъщност все още не познава своя кандидат и не споменава нищо за обявата за брак. Защо да тревожи претоварения си с грижи баща? Маргарета е имала добър учител, усвоила е еквилибристиката с измислиците: Адам Зеле я е научил, че лъжата е добра, когато остава без последствия и може да украси битието. Оттогава девойката си позволява да променя истината до насита. Затова и сега възнамерява да я поукраси, да я модифицира, да я подчини на фантазиите си. Скоро ще стане отлична в това ювелирно изкуство и ще напредва без усилия.

 

 

Марие ван Схонбеке плаче. Отказва да приеме раздялата. С развълнуван, прекъсван от ридания глас тя за пореден път декларира привързаността си към Маргарета и я моли да не я напуска.

 

 

Нощта е дълга и безсънна: безкрайна. Маргарета е принудена да успокоява своята приятелка, да й обяснява защо не може да приеме финансовата подкрепа на Ван Схонбеке — гордостта й не го позволява. Защото точно това си е представяла Марие: да помоли и да получи от семейството си помощ за господин Зеле и да поеме разходите за пансиона на Маргарета до края на учебната година.

Настъпва утрото на 28 февруари 1895 година. Нито аргументите, нито риданията на Марие са накарали Маргарета да се огъне. След по-малко от час една кола, изпратена от леля й, ще дойде да я вземе и тя ще прекрачи завинаги прага на институцията, където е прекарала четири години от своя живот.

Багажът на Маргарета вече е струпан близо до вратата и всеки път когато Марие насочва поглед към стенния часовник — стрелките галопират, толкова бодро галопират стрелките! — тя се разплаква още по-силно.

Маргарета е облякла дългото си палто, украсено с яка от сибирска катерица, и вече се готви да си сложи ръкавиците, когато изведнъж спира и коленичи до леглото, където Марие, потънала сред възглавниците, се задушава от отчаяние. Започва да гали разчорлените букли на малката Ван Схонбеке, потупва я по гърба и й казва нежно:

— Марие, бъди благоразумна. Ще се видим пак, обещавам ти. Вдругиден ще се срещна с капитан Маклеод и скоро след това ще се сгодим, после ще се оженим. Ще те поканя на церемонията, дори ще ми бъдеш шаферка, какво ще кажеш?

Всъщност, нетърпелива и неособено настроена да умира от скука у леля си, тя е съобщила на Рудолф Маклеод, че напуска пансиона и може да се срещнат на 2-ри март в три след обед пред Кралския художествен музей.

— След два дни, Марие, след два дни най-после ще го видя — шепне тя в ухото на своята приятелка.

Ала не следва никаква реакция. Тогава целува крайчеца на влажната буза, изправя се, слага си ръкавиците и излиза от стаята. След миг кочияшът ще дойде да вземе багажа й.

 

 

В часовете до 2-ри март тя се тревожи за тоалета си, за начина, по който ще изглежда по време на тази първа вълнуваща среща. Как да се облече, какви аксесоари да избере и кои да изключи, подготвяйки се за среща с непознат, когото иска да плени и за когото евентуално да се омъжи? В отредената от леля й малка стая ужасна вътрешна борба противопоставя Маргарета на Маргарета. Дълги разговори със себе си я държат будна до късно през нощта. В нея се борят и сблъскват две противоположни личности. Едната от тях смята, че тя трябва на всяка цена да се представи в благоприятна светлина и да използва грим, за да се състари, ако е необходимо, защото не трябва да се забравя, че капитанът вече не е младеж. Другата, по-нерешителната, би предпочела да победи самият чар на младостта и препоръчва естествения вид. „Каква глупост — подсмихва се първата Маргарета, — човек прелъстява само с хитринки, драга, ще бъдеш голяма глупачка да не ги използваш“. Втората Маргарета е разстроена и постепенно приема доводите на първата: „Искаш да използва хитринки, ако наистина са необходими, но какви?“. „Ами, преди всичко се постарай да не изглеждаш такава, каквато си всъщност: неопитно момиче. Твоята наивност би могла да отблъсне красивия капитан, помни, че си имаш работа с военен, с офицер, обиколил света, който вероятно знае всичко за живота. Трябва да го изненадаш, да го впечатлиш, да го покориш, и то от пръв поглед. Той очаква да се появи младо момиче, малка загубенячка, и се кани да я омае със своите нашивки и униформа. Без такива, скъпа! Ако някой трябва да бъде омаян, това е той!“. „Да, ама как?“ — повтаря втората Маргарита. „Първо ще заемеш от леля Грете роклята й от сива коприна, онази с турнюр^[1], за важните случаи.“ „Но тя никога няма да се съгласи!“ — протестира втората Маргарета. „Ще се съгласи, ако знаеш как да подходиш. Ще я помолиш да ти даде и астрагановия си маншон. Сега е ужасно студено и няма да е излишно. Да не говорим, че астраганът е кожа, която те прави неговата «дама».“ Първата Маргарета се изказва пламенно и убедително и в крайна сметка обърква бедната втора Маргарета. „Леля ни е приютила само за да е в мир със своята съвест — твърди тя, — и ще изпита огромно облекчение след нашето заминаване. Трябва само да я уведомиш, че ще се омъжваш и се нуждаеш от помощта й: обзалагам се, че ще бъде твърде доволна да помогне на това начинание и ще отвори широко гардероба си“. „Мислиш ли?“ — пита втората Маргарета. „Убедена съм“, отвръща другата.

Накрая разведрени, помирени, обединени в една-единствена Маргарета, те заспиват.

 

 

„Вземи затворена кола и кажи на кочияша да спре срещу музея“. Такава е последната препоръка на енергичната и изобретателна Маргарета — първата Маргарета — която командва живота й, направлява действията й и на която най-често се подчинява. Тя носи стилната рокля с турнюр от сива коприна, вече си е сложила астрагановата шапка и е пъхнала ръце в маншона, взет назаем от леля й. Най-после е готова, но въпреки това не се решава да излезе. Защо трябва да наема закрита кола и защо да не я оставят пред самия музей? Какъв е смисълът на този ход?

Обстоятелството, че всяко нейно предложения предизвиква колебание и се нуждае от обяснение, дразни първата Маргарета в най-голяма степен. Затова кипва и повишава тона: „Представи си, че твоят капитан дойде на срещата преди теб, какъвто по всяка вероятност ще бъде случаят. Тогава ако си в затворена кола и на дистанция, ще имаш възможност да го огледаш, без да те видят. Да допуснем и друго: той е грозен, уродлив и въобще не съответства на твоите очаквания. Ако видът му се окаже неприемлив, трябва само да наредиш на кочияша да тръгне и така ще избегнеш да се ангажираш с романс, който ще приключи бързо. Ето защо те съветвам да действаш по този начин, скъпа моя!“.

Малко след три следобед колата спира при Кралския художествен музей, от отсрещната страна. Маргарета следва дословно стратегията, изградена с нейното второ аз: дръпва едва-едва малкото перденце, което закрива прозорчето, насочва погледа си към фасадата на музея. Той е там! Да, там има офицер с тънка жилава пръчка в ръка, който ходи напред-назад с широка крачка по тротоара. Той е висок и добре сложен в униформата на нидерландската индийска армия: това е Рудолф Маклеод, няма съмнение! Сърцето на Маргарета Гертруда Зеле бие силно в гърдите й. Тя не сваля очи от него, преценява ръста му — висок, много висок — мощен торс; от такова разстояние не различава чертите му, но вижда достатъчно, за да се съгласи — и то с какво облекчение! — че той не е нито „грозен“, нито „уродлив“.

Там, на десетина метра, капитан Маклеод започва да показва известно нетърпение от очакването, което се е проточило: продължава да крачи нервно, а пръчката му почуква конча на десния ботуш. Той чака, чака нея!

„Ала животът е дълъг и не е редно една млада дама да се втурне в него. Нека да не бързаме и да проверим дали всичко е наред“, казва си Маргарета. Изважда от чантичката си малко огледало, оглежда се и се успокоява: добре е, лицето е гладко, нито прекалено бледо, нито прекалено червено. Тя наглася шапката на главата си, събира широката си пола, отваря вратичката и с лек подскок се оказва на тротоара.

След минута е платила, отпратила е кочияша и ето я на открито: между Маргарета Зеле и капитан Маклеод има само тридесетина метра сиви павета.

Той не вижда как тя пресича площада, защото е спрял, за да погледне джобния си часовник, и е с гръб към нея. Тя върви висока, грациозна, чака той да се обърне в нейната посока, дочаква го да стигне на няколко крачки от нея и казва:

— Капитан Маклеод?

Той не отговаря веднага, изглежда учуден да я срещне тук, сякаш изникнала от нищото. Красива поява, ей, богу! Точно това казва синият му поглед, който я обгръща, претегля я и я преценява — тя го чувства — по достойнство. Но колкото и сполучливо да е, продължи ли дълго, мълчаливото оглеждане рискува да стане неприятно. Рудолф Маклеод изведнъж го осъзнава, излиза от своето съзерцание и прави крачка към нея, с усмивка на уста:

— Ах!… Започвах да се опасявам… Красива, по-красива от портрета…

Той насочва пръчката си към музея, пред който стоят:

— Може би искате да посетите… Предполагам, че…

Това накъсано начало го смущава: скача от тема на тема, не завършва нито едно от изреченията си. Но ако си мисли, че тя иска да посети музея, се лъже. Тя казва само:

— Не… вече го познавам.

Да, тя го познава! Цели четири години музеят е бил единствена цел на разходките, разрешени на пансионерките и организирани от институцията. По тази причина, когато става въпрос да се определи място за срещата, тя избира това. Би й било доста трудно да посочи друго в този голям непознат град. Но няма да си го признае: прекалено горда е.

— А?… В такъв случай… Студено е… Да се стоплите, може би?… Да пием по чаша?

В късния следобед тя седи в поостарелия салон на леля си — задушно помещение с вечно спуснати пердета от мек виненочервен вълнен плат, с плюшени възглавници, декоративна каминна преграда и добре подредена колекция от алабастрови яйца над камината, където не гори никакъв огън, с пожълтели дантели на облегалките за глава, които предпазват диваните и фотьойлите, и с цял куп от ненужни и прашни дребни украшения върху всички мебели, полици, бюфети, масички. С една дума — остаряла и потискаща обстановка: всичко, което Маргарета мрази на този свят. Впрочем в това отвращение тя включва и леля Грете, чието сноване напомня ситненето на сива мишка, а обстановката й пасва перфектно. Старата дама бе дотичала с топуркане от дълбините на къщата веднага щом бе чула стъпките на девойката в антрето. Всичко във вида й подсказва, че очаква да чуе подробности за срещата, още повече че споделянето й се полага като дан за проявеното разбиране и благосклонност. Та нали й е заела своята рокля и аксесоари? Нали й е дала гулдените за колата до музея? Откакто Маргарета се е върнала, тя кръжи около нея и я засипва с въпроси:

— Е? Казвай бързо! Как изглежда?

Това е истинска инквизиция и поради невъзможност да избяга Маргарета проявява известна сдържаност и дори демонстративно й се съпротивлява.

— Висок. По-висок от мен.

— Това е радостно: двойката трябва да си пасва! И още?

— Със сини очи е, с добре поддържан мустак. Липсва му малко коса.

— Значи е плешив? Надявам се да нямаш нищо против плешивите, моят мъж беше такъв, това е знак за мъжественост, малката ми!

Нетактичността на леля й, жаждата, с която я разпитва, засилва с всяка минута притеснението на Маргарета. Тя не обича да я притискат: решила е да каже само минимума и в никакъв случай да не разкрива сърцето си.

— Красив ли е? Такъв ли е?

— Младее за годините си.

— Не отговаряш на въпроса ми! Харесва ли ти, или не?

— Да… струва ми се. Тоест той се изразява по странен начин.

— Как така?

— Говори на пресекулки, с отривист, рязък тон и никога не завършва фразите си.

Лелята отмята глава с гръмък смях, който разтърсва крехкото й тяло.

— Това е по войнишки, момичето ми. Мъж, свикнал да командва, да заповядва. Каза ми, че е офицер?

— Да, капитан е. Но все пак ефектът е твърде странен.

Леля Грете се навежда, хваща ръцете на Маргарета.

— Нали няма да се уловиш за тази подробност, би било твърде глупаво. Не съди мъжа по начина му на говорене. Тази припряност несъмнено прикрива ценни качества.

— Вероятно — приема Маргарета, опитвайки да си освободи ръцете.

Не харесва този контакт, не харесва любопитството и настойчивостта на леля си; подозира я, че иска да я омъжи на всяка цена и да се отърве от всякакво задължение спрямо нея.

— Това име, Маклеод, не е нашенско. Откъде е?

— С шотландски произход е.

Тя не уточнява, че капитанът не само произхожда от известна фамилия, но и парадира, че е потомък на сина на Олаф Черния^[2], крал на Ман и на Хебридските острови. И дума не може да става да признае на леля Грете, че ласкателният произход на Рудолф Маклеод я съблазнява най-много; предпочита да премълчи информацията за родословното му дърво.

— Има ли семейство, имущество? — продължава възрастната жена. — Надявам се да сте разговаряли за тези неща.

— Останала му е една сестра, която е вдовица и живее в Амстердам. Има само офицерската си заплатата, но твърди, че е добра.

— Идеално! Отивам веднага да пиша на баща ти. Много ще бъде щастлив да научи, че си почти омъжена.

— Не! Моля ви, не му казвайте нищо! Впрочем, ние не сме сгодени.

— Как така? Капитанът не ти ли говори за бъдещето? Няма ли да се видите пак?

— Да, но вие много бързате. Едва го познавам.

За момент разтревожена, лелята измърморва с дълбока въздишка:

— Добре, добре, не искам да те притискам. Но не забравяй, че при твоето положение претендентите няма да се блъскат пред вратата и скоро няма да се появи възможност да се намери добра партия.