Ан Браганс
Мата Хари (12) (Прах в очите)

Танцът на лебеда

Госпожа К. нито веднъж не е давала и най-малката негативна преценка, нито е подлагала на критика действията или начинанията на своя съпруг. Смята, че всичко, което той прави, е правилно и добро. Вече трийсет години мисли така и се чувства много добре.

Когато след завръщането си от Берлин М. К. й е съобщил, че се е притекъл на помощ на сънародничка — и то каква сънародничка! — тя се задоволява да кимне с глава и да попита кротко:

— Толкова ли е красива, колкото на снимките?

— Все още е много красива, да.

Такъв е отговорът на верния мъж, когото тя обожава от години и който я е прегърнал през рамо и я е придърпал до себе си на канапето.

С течение на времето главата на госпожа К. си е свила гнездо в гънката на рамото на господин М. К. Сега тя може да стои така с часове, без да мръдне, без дори да проговори: през сакото и плътта тя чува глухите, равномерни удари на мускула, който бие там, в обичната гръд, и това й стига. През този ден, както и през всички останали, тя се отпуска върху своя съпруг непринудено по детски, наслаждава се на топлината на голямото тяло, което я обгръща и успокоява, и мълчи. Двамата мълчат заедно и заедно си мислят за известната танцьорка. Госпожа К. знае, че съпругът й пази неотдавнашен и жив образ от нея, защото я е видял и е говорил с нея преди по-малко от петнадесет дни. Колкото до нея, тя познава Мата Хари единствено от снимките, излезли във вестниците в апогея на нейната слава. Със сигурност е красива жена. По онова време продавали пакети с цигари и кутии с бисквити с нейния образ. Госпожа К. си го спомня много добре. Никога не е купувала цигари Мата Хари по простата причина че не пуши. За сметка на това тя е много лакома и много обичала точно тези бисквити, дори й се струва, че е запазила една от металните кутии, в която слага разкомплектованите връзки за обувки, парчета от панделки или дантели, копчета, цяла купчина от ненужни вехтории, които човек никога не се решава да изхвърли. Може би тази кутия се търкаля все още в някой ъгъл, достатъчно е да духне върху капака й, за да отстрани многогодишния прах и ще види как се появява красивото лице на танцьорката.

Вече десет минути те плават един до друг, носени от кротката вълна на своите мисли, когато госпожа К. неочаквано пита:

— Мислите ли, че ще ни дойде на гости?

М. К. помръдва леко, едва-едва, колкото да подобри гънката на рамото си, където гнезди нежната бяла глава.

— Откъде да знам… Във всеки случай съм й дал адреса ни и я поканих да ни посети, ако мине през Амстердам.

— Знаете ли дали е имало къде да отседне, дали все още има близки тук?

— Нямам представа, скъпа, тя въобще нямаше време да ми се довери.

— Но все пак казахте, че там, в Берлин, е изглеждала отчаяна.

— Така беше. Чувстваше се хваната в капан в една страна във война, багажът й беше изчезнал, останала беше без нищо.

— Горката!… Завръщането в родината след толкова години няма да е лесно, страхувам се за нея…

Два дни след този кротък разговор между двамата съпрузи К., Мата Хари стига до Амстердам, където наема апартамент в хотел „Виктория“. Никога не е била толкова самотна, толкова бедна, толкова изоставена. Баща й е мъртъв, няма представа какво е станало с братята й, загубила е всякаква опора в родната си страна. Дали тя се е променила или пък родната земя, факт е, че тук се чувства повече чужденка, откъдето и да било. Бежанците, които се стичат с хиляди към Нидерландия, вероятно се приспособяват по-лесно от нея към живота си на изгнаници. Точно както го е предусетила добрата госпожа К., Мата Хари изживява това завръщане като болезнено изпитание, непоносимо и последно изкупление. В дните след пристигането си в Амстердам тя изпада в състояние на почти пълна изолация.

Но Мата Хари никога не е разстроена или отчаяна до такава степен, че да измени на старите си принципи и изборът на хотела, в който е отседнала, е свидетелство за това: колкото и празна да е кесията й, тя не се отказва от лукса и удобствата. През лятото на 1914 година в Амстердам, както някога и в Париж, тя залага на случайността и разчита на нея, за да задоволи нуждите й.

И действително, случайността се оказва благосклонен съюзник, тя поставя на пътя й идеалния „осигурител“, господин Ван дер Схалк, по професия банкер. Вероятно заблуден от елегантния й тоалет и от вида й, мъжът я е взел за французойка и веднага се обръща към нея на френски. Съзирайки възможността да се възползва от тази грешка, тя му отвръща на същия език, който владее перфектно. Щом господинът се гордее, че е прелъстил парижанка, защо да го изважда от заблуждение и да рискува да го разочарова? Мата Хари не се шегува за пръв път, следователно може да влезе в играта съвсем спонтанно и искрено, още повече че се чувства повече гражданка на Париж, отколкото на родната Фризия^[1], и парижанка до мозъка на костите.

Подобно на други преди него, господин Ван дер Схалк много бързо се нагърбва да плати сметката за хотела и разходите на Мата Хари. От този момент нататък бъдещето не изглежда толкова безнадеждно и тя може да се обърне към миналото. В него съществува една забранена зона, едно неотслабващо и досадно угризение на име Жан-Луизе. Въпреки несполучливите или нетактични опити, пропаднали до един, Мата Хари отново е обзета от желание да види дъщеря си. Новините за нея са малко, но знае, че момичето, която в момента е на шестнайсет години, отскоро учи в педагогическото училище в Хага. Сигурно през цялото си детство е слушало доста злостни клевети за своята майка — Рудолф Маклеод вероятно не се е въздържал да хули и обвинява отсъстващата. Но все още има надежда нещата да се променят, Жан-Луизе вече не е дете, достатъчно ще бъде да й обясни, тя ще разбере, остава им още много години да живеят и да споделят, казва си Мата Хари…

Да спечели дъщеря си, да я отнеме от Маклеод — това е новият боен кон, който Мата Хари яхва. През месец септември, водена от луда надежда, тя й пише в този дух. Но Жан-Луизе предава молбата на баща си и именно Рудолф й отговаря: в две язвителни изречения той заклеймява дръзката й постъпка и й нарежда да се обръща към него, за да получи желаното позволение. Мата Хари е готова на всичко, дори да изтърпи униженията на своя бивш съпруг. Затова избира да пощади неговата чувствителност и му праща следната молба:

Скъпи приятелю,

Тъй като вие пожелахте това, лично ви люля да имате добрината да ми позволите да видя дъщеря си. Кажете ми как да постъпя. Предварително ви благодаря, че ми давате това, което толкова желая.

Приемете моите най-добри пожелания.

Маргарета

Направила е грешката да напише бележката на френски, поради което Рудолф се обижда и не пропуска да я упрекне: да не би да е забравила майчиния си език? Старите заяждания пак започват. Маклеод приема по принцип срещата между майка и дъщеря, но държи тя да се състои в Ротердам. Макар нищо да не мотивира този избор, Маргарета отстъпва и очаква да й определят дата. Докато чака, те си пишат: предложения, заяждания и увъртания, които безполезно хабят времето и изчерпват търпението на двете страни, са в основата на водената между бившите съпрузи кореспонденция. След няколкоседмичен отчайващ обмен Маклеод информира Маргарета, че ниската му пенсия не му позволява да плати пътуването до Ротердам. Играта на котка и мишка е приключила: Маргарета разбира, че няма да види Жан-Луизе, докато Рудолф е жив. Тя се отказва.

 

 

Барон Едуард Вилем ван дер Капелен е заместил господин Ван дер Схалк. Полковник от кавалерията, командир на хусарския корпус на холандската армия, той е около петдесетгодишен аристократ и в миналото е имал връзка с танцьорката. Има голям късмет, че го е открила, тъй като току-що е наела къща в Хага, чието състояние изисква известни ремонтни работи, а тя с положителност знае, че няма да може да ги заплати с личните си средства.

Забравяйки своята перманентна потребност от подкрепа, тя отново се залавя за работа и посвещава цялата си енергия на тази реставрация. Предвидила е приоритетно снабдяването на сградата с газ, електричество и прилична баня, тъй като не би могла да се лиши от елементите на модерния комфорт, към които е привикнала. Пред развеселения и готов да допринесе за тези мащабни нововъведения Ван дер Капелен тя ентусиазирано чертае планове за бъдещия си живот, когато се настани в новата къща. Ако я чуе човек, би си помислил, че е готова да се обуржоази, да води вече спокойното и без неприятности съществувание на обикновените жени. Но би било истински парадокс Мата Хари да се отдаде изцяло и безрезервно на това, което прави, да влага цялата си вяра и страст в него; тъмните сили вече се готвят да я тласнат в друга посока…

Към края на 1914 година, изцяло погълната от домашните си проекти, Мата Хари продължава да мечтае да се качи на сцената. Никога не е танцувала в Нидерландия, но знае, че пресата е разпространявала новините за нейните успехи в чужбина. Специалисти по рекламата дори са използвали нейната известност, за да пуснат на пазара бисквити и цигари Мата Хари; така няма неин сънародник, който да не знае, че тя е била артистка с международна известност. Затова тя започва да обикаля продуцентите на спектакли и предложението, което прави, е съвсем просто: достатъчно е името й да бъде отбелязано на афиша или в програмата и това ще привлече тълпите; няма никакво съмнение, трябва да се залага на любопитството на публиката и да се пробва.

Мата Хари демонстрира такава убеденост, че директорът на Кралския театър на Хага, оценявайки тази твърде разумна аргументация, въобще не се колебае „да я изпробва“ и подписва ангажимента. На 14 декември 1914 година тя се изявява за първи път на холандска сцена в балета Фоли франсез. Многобройна тълпа се стича към касите, възбудена при мисълта, че най-после ще види свещената танцьорка в прословутия й номер със стриптийза. Но Мата Хари е на трийсет и осем и макар да се появява в своите воали, тя вече не ги съблича. Кралският театър е препълнен, касите също, но публиката е разочарована.

На следващата седмица балетното представление е повторено в Градския театър на Арнем — градът, където живеят Рудолф и Жан-Луизе. Мата Хари изживява часовете, които предшестват представлението, с огромно вълнение. По най-дребни поводи тя мъмри горката Ана Линтенс и я праща час по час на рецепцията на хотела, за да провери „дали някоя девойка не е пожелала да види госпожа Мата Хари“. Защото при обявяването на представлението в Арнем упоритата машина на надеждата се е задвижила и сега тя очаква дъщеря си. Жан-Луизе знае, че тя е в града, не може да бъде другояче, така че ще се постарае да се срещне с нея, дори да се наложи да излъже бдителния си баща; всяка девойка би постъпила така. А дали пък Рудолф, обзет от по-добри чувства, няма да доведе дъщеря й тази вечер в театъра? В такъв случай ще дойдат да я поздравят в гримьорната й след спектакъла… Мата Хари никога не е лишена от въображение, разполага с множество варианти на сценарии за срещата и проучва всички възможни последици от тях.

Същевременно времето тече, а Ана всеки път й дава един и същи отговор:

— Никой не е търсил госпожата на рецепцията.

— Ами някакво съобщение? Няма съобщение, сигурна ли си? Поне попита ли?

— Няма никакво съобщение, госпожо.

— Не е възможно!… Трябва да е дошла, но е много срамежлива… Дете като нея, представяш ли си, да влезе в хотела, вероятно не се е осмелила…

Навън сивата покривка, надвиснала над града, се е разкъсала и от нея бавно се сипят снежинки, които прехвърчат в подранилия здрач на зимния следобед.

— Сега пък заваля сняг…

Произнася тези думи с озлобление — своеобразно заклеймяване на небето, което сякаш се е ожесточило срещу нея — и с нарастващо раздразнение продължава да говори на себе си, ходейки из стаята, където Ана вече е запалила лампите.

— Но тя ще дойде, чувствам, че ще дойде… Ана, ще се изтегна за малко, трябва да си почина. Ти застани на прозореца и наблюдавай входа на хотела. Ако някоя девойка го доближи, ме викни. Разбра, нали? Не я оставяй да си тръгне, веднага ме уведоми.

Послушната Ана Линтенс заема мястото си на пазач до прозореца. След малко тя откъсва погледа си от улицата, за да го насочи към танцьорката, която лежи със затворени очи в средата на леглото.

— Искате ли да ви приготвя компреси с чай от метличина? — пита тя.

— Не, стой там — отвръща жаловитият глас на задрямалата Мата Хари. — От нищо не се нуждая.

Когато два часа по-късно отваря очи, вече е тъмно. На тавана на стаята се е проточила чудовищна сянка. Това е силуетът на Ана, неподвижен и ням пазач в рамката на прозореца, осветен от един уличен фенер.

— Ана! Ана! Колко е часът?

Изправена в постелята, тя се хваща с две ръце за таблата на леглото като корабокрушенец и хвърля ужасени погледи във всички посоки.

— Почти осем часа, госпожо.

— Боже! Вече… И никой не е идвал?…

— Никой, госпожо, съжалявам.

— Тогава значи ще дойдат направо в театъра… Приготви ми банята и ми поръчай кафе, Ана, много кафе! Нуждая се от нещо, което да ме импулсира, тази вечер дъщеря ми ще бъде там, трябва да дам най-доброто от себе си…

 

 

Отвъд осветената рампа залата представлява голяма черна дупка, от която се надига глухото дихание на невидимата тълпа. Между две картини, залепила око на процеп в завесата на сцената, Мата Хари се взира в тъмнината, откъдето би желала да изплува светлото петно на едно лице, но напразно. Публиката обаче е тук, спотаена в сянката като многоглаво животно, едно прикрито същество с хиляди очи, които скоро ще се насочат към нея… А танцьорката трепери, танцьорката изпитва страх. О, тя не се бои от непознатите, нетърпеливи да открият скандалната Мата Хари. Техните очаквания няма да се оправдаят, тя няма да свали воалите си, не й пука, че ще ги разочарова. Но след две минути завесата ще се вдигне и тя ще се окаже насред светлината пред единствения поглед, който я интересува, този на дъщеря й.

Не е престанала да трепери, дори е залитнала по време на танца със седемте воала. Тази грешка е първата в дългата й кариера. Няма да има други, защото, макар да не го знае, тя е дарила на Арнем своя лебедов танц, последния. Никога повече няма да се качи на сцената.

След края на спектакъла Рудолф и Жан-Луизе не идват да я поздравят в гримьорната. Бившият командващ Маклеод вероятно не е счел за уместно да си направи труда да дойде. Въпреки това, когато на другия ден напуска Арнем, Мата Хари си тръгва с убеждението — по-скоро със стимулиращата илюзия — че дъщеря й е била в залата. Барон Ван дер Капелен, който я чака на перона в Хага, вижда една сияеща жена да слиза от влака, жена, която може всичко да си измисли и която директно му казва:

— Ах, скъпи мой, каква емоция в Арнем! Дъщеря ми беше там, детето ми видя как танцувам!

— Радвам се за вас, Мата. Детето явно се е променило… Можахте ли да говорите с него, да го запознаете с плановете си?

— Вижте, не… Горкото дете не можа да се покаже. Представете си, баща му го придружаваше. Доколкото го познавам, той се е противопоставил и й е попречил. Но тя дойде: през цялото време, докато танцувах, усещах погледа й върху себе си!

Нито Ана Линтенс, нито барон Ван дер Капелен, които я слушат изнервено, нямат смелостта да я опровергаят.

 

 

В Нидерландия, както и във Франция, занаятчиите и снабдителите настояват да им се плаща и не са съгласни на отсрочка. За няколко седмици Мата Хари успява да се скара с тях и гневът й не минава. Тези домашни бури я занимават до лятото на 1915 година. Когато най-сетне всичко е наред и тя може да се премести на „Ниюве Ойтлех“ №16, къщата вече не я интересува: тя се отегчава там. Впрочем всичко я отегчава. В тази страна всичко е равно, без фантазия, тя се чувства натясно и се задушава. Сънародниците й, чийто манталитет вече не разбира, изглеждат твърде благоразумни, твърде еднакви; с тях не е възможен никакъв разговор, тъй като за тях тя е „французойката“, на която нямат доверие. Има чувството, че от ден на ден все повече се затваря в един ограничен свят, че тъпче на самотно островче, на което е попаднала с провалените си мечти. Копнее за Париж, Франция ужасно й липсва, но тъй дълго продължилата война осуетява желанието й за бягство. Конфликтът продължава да бъде абстракция за нея, една неприятна перипетия, която трае прекалено дълго. Чрез хората и униформите, които носят, тя е опознала, обикнала е воюващите нации и идеята, че те се сражават помежду си, е неприемлива за нея.

Войната е нелепа, тя вреди на всички и най-вече на нея, Мата Хари, защото й пречи да отиде в страната, която й е по сърце.

Месеци наред тя таи болката, която зрее в нея, скритата носталгия. Ала тази носталгия тайно я поддържа, подхранва я със сънищата си, със своите въпроси. Докъде е стигнала модата в Париж? Как се обличат жените? Дали сестрите Кало, Поаре, Дусе, Пакен, всичките шивачи, които е посещавала, държат още магазините си или са били пометени от катаклизма?

Нощем тя мечтае за Париж, за удоволствията му, за светлините му, за великолепния живот, който е водила там. Именно по повеля на тези все по-болезнени и по-натрапчиви сънища тя ще се реши. През месец ноември 1915 година съобщава на барон Ван дер Капелен за своето намерение на всяка цена да отиде във Франция. Твърди, че там има имущество, което желае да прибере в Хага. Макар нейният любовник да й сочи всички опасности, които крие подобна експедиция, и да се опитва да я разубеди, тя упорства. За пореден път номадското влечение заглушава гласа на разума в нея и на 30 ноември, като не може да прекоси окупираната от германците Белгия, тя заминава за Франция през Англия.

 

 

Репутацията й, славата й вече са известни там. Именно така тя интерпретира фактите, когато във Фолкстоун агентите от Скотланд Ярд я подлагат на разпит по всички правила. Преди да й разрешат да се качи на кораба за Диеп, те претърсват педантично багажа й, разпитват я за нейната идентичност, за мотива на пътуването, а тя, поласкана от „вниманието“ им и без да вижда причина за притеснение, се подлага на полицейската инквизиция с благоразположението и фантазията, които обикновено отрежда на журналистите. В своята наивност тя въобще не си представя, че това отношение не е плод на особена благосклонност от страна на англичаните, а знак за това, че те я смятат за подозрителна, предупредени за общоизвестните й връзки с някои германски офицери и честите й пребивавания отвъд Рейн.

Макар да си противоречи в своите изявления — злепоставена от изневеряващата й или представяна за такава памет, Мата Хари винаги бърка местата и датите — Скотланд Ярд не открива нищо компрометиращо срещу нея и затова я пуска да се качи на борда на лайнера Аръндел, който отплава към Диеп в ранния следобед на 3 декември 1915 година.

Агентите от Скотланд Ярд са се провалили, но продължават да смятат, че Маргарета Зеле-Маклеод, наричана Мата Хари, „не е жена извън подозрение“ и препоръчват „да продължи наблюдението на нейните действия“. Нота в този смисъл е изпратена веднага на френските власти в Диеп и Хавър.

Така, докато без нейно знание се задейства машината, която ще я сдъвче, Мата Хари съвсем невинно възобновява навиците си в „Гранд Отел“. В няколкото часа, които е „отделила“ на английската полиция, тя вижда само забавна интермедия, някаква игра, която с хумор представя на преоткритите си парижки приятели.

Все пак Париж от месец декември 1915 година не е този, който тя е напуснала година и половина по-рано. Времето на икономиите и на ограниченията е заменило безгрижието и вечната празнична атмосфера, които царят преди войната. Ведрата Бел епок си е отишла и Мата Хари се натъжава, когато разбира, че нощните заведения са затворени, че на Лоншан вече няма надбягвания или че хората са се отказали да носят вечерно облекло в театъра. По улиците и обществените места жените заместват мобилизираните мъже: те карат трамваите, късат билетите, доставят пощата. Навсякъде хората се оплакват от недостиг на прислуга, защото домашните прислужници напускат буржоазните домове, за да се бъхтят във фабриките, където са по-добре заплатени. Девойките от висшето общество са се превърнали в медицински сестри и се грижат за ранените, пристигащи от фронта. През тази втора военна зима липсват въглища и хората зъзнат зад прозорците, облепени е вестници или боядисани в метиленово синьо. Столицата, която се бои от въздушни атаки, се научава да се примирява и да свиква с мрака. Пред витрините на магазините са натрупани торби с пясък, други защитават църквите, историческите паметници. Патриотичното отбранително усилие, което се вижда навсякъде, е обезобразило любимия на „свещената танцьорка“ нехаен и обаятелен Париж.

Но промените, които се набиват на очи — дори и за прогледналата най-после Мата Хари — са само видимата страна на айсберга. Метаморфозата на Париж е по-дълбока и не е от вчера: когато еуфорията от първите часове след обявяването на войната е заменена от паника, всичко се обръща с главата надолу. За няколко дни страхът от нашествие поражда масово изселване на парижани към провинцията. В началото на септември 1914 година германската армия е само на трийсетина километра от френската столица, а генерал Галиени предвижда да взриви Айфеловата кула, мостовете над Сена, военните заводи „Пюто“, фабриките за барут и работилниците. Всички стратегически точки трябвало да бъдат минирани, та германците да намерят един полуразрушен град, ако за нещастие се доберат до него. Френската контраофанзива и победата на маршал Жофр при Марна за щастие прави ненужно прилагането на тези крайни мерки. Но положението е сериозно и омразата към германците се е изострила по време на тези тревожни събития.

Тъй като е стояла настрана, Мата Хари не знае подробности около тези перипетии и не предполага, че подозрителността на французите, подхранвана от тревожните слухове и лъжливите новини, се е превърнала в ксенофобия. Те вече виждат във всеки чужденец потенциален шпионин. Ловът на вещици, от който подобно на много други ще пострада и тя, вече е започнал. Защото тази война, изходът от която е несигурен, е събудила старите бесове: доносничеството е в разгара си, преследват предателите, при нужда си ги измислят и процесите за държавна измяна се множат. Обществото във война в крайна сметка фатално прибягва до варварщината, трябват му изкупителни жертви, за да се успокои и да предотврати лошата съдба: такъв е печалният дух на Франция през 1915 година.

Мата Хари пристига точно в тази Франция, която обича и в която въобще не се чувства чужденка. Безгрижна, неспособна да прецени доколко вятърът се е обърнал, тя има усещането, че се е завърнала у дома и не предчувства никаква опасност. Зародишът на недоразумението, което ще я погуби, е там, в заслепението, в липсата на прозорливост, които винаги са били характерни за нея.

Същевременно през месец декември 1915 година Париж гъмжи от офицери и мнозина от тях са настанени в „Гранд Отел“. Трийсет и девет годишната Мата Хари все още е чувствителна към престижа на униформата, както е била в крехката си възраст. Щом срещне куртка, украсена с галони и медали, рамо под акселбанти, гръд, препасана със сабя, не може да устои и веднага капитулира. Тя се предава и изживява няколко кратки авантюри, поради които загърбва първоначалния си план да прибере в Нидерландия оставените на склад на улица „Жонкиер“ свои вещи.

Един ден чува да се говори за Дягилев и веднага, обладана отново от руската треска, пише на Габриел Астрюк:

Отново съм за малко в Париж и след няколко дни се връщам в Нидерландия. Виждам, че Дягилев продължава да е на линия. Тъй като имам няколко доста странни нови неща, не бихте ли ми уредили ангажимент с него?

Знаете, че сама си измислям всичко. Не е заради парите, тъй като един от адютантите на кралицата ме издържа много добре, а заради положението и властта. Той няма да съжалява, тъй като смятам, че съм интересна за него.

Тази детинска и нетактична бележка свидетелства, че Мата Хари все още вярва на чудеса и продължава да надценява своите възможности и талант. Поредният опит, разбира се, ще се окаже толкова неуспешен, колкото и предходните. Дягилев, преуспял сред преуспелите, винаги е отказвал контакти с псевдоориенталската танцьорка. Защо да се занимава сега с нея? Затова, като отговорен и далновиден мъж, Габриел Астрюк се въздържа да предаде абсурдната молба и я хвърля в кошчето. Вече няма Мата Хари.

Чудото не се е случило и Париж, отдаден на войната, подложен на ограниченията, е загубил всякаква привлекателност в очите на Мата Хари. В началото на януари 1916 година тя си събира багажа — десетина куфара — и тръгва към Хага. Няколкоседмичното пребиваване във френската столица поне й е помогнало да си извади болезненото заключение, което избягва до този момент, и да си направи изводи: артистичната й кариера наистина е приключила, трябва да помисли как да се преквалифицира.