Ан Браганс
Мата Хари (1) (Прах в очите)

Първият барон

Безгрижна, безделна, размекната от лятната жега, тълпата се точи покрай коловоза, където вече чака композицията. Сред множеството, което тъпче на място, дете хленчи и се оплаква, че се задушава, мъж сваля сламената си шапка и бърше чело, докато там, над навалицата, трепка светлото петно на омбрела. Тласкани от безделието, цели семейства са дошли тук, шляят се по перона и, трябва да признаем, пречат, задръстват пътеката, която отпътуващите пътници трябва да превземат, за да стигнат до вагоните. Адам Зеле е един от хората, който нервничи и се притеснява: не бива да изпускат този влак, последния за деня за Леуварден. Той хвърля поглед назад към Маргарета, която го следва.

— Побързай, малката ми! Хайде, върви! Бързо, дай ми ръка!

Хванал за ръка дъщеря си, той се опитва да разцепи тълпата от зяпачи, проправя си път с лакти, дори би използвал и бастуна си, само и само да си отвори път и да отблъсне тези досадници, но донякъде от благоприличие се въздържа. Проклет ден! Как им е хрумнало да вземат билет за отиване и връщане между Леуварден и Амстердам точно на 7 август, когато цялата градска сган се шляе и си угажда на обществени места? Да, но именно този 7 август е особена дата, важен ден: днес Маргарета става на десет години и Адам Зеле е обещал да я заведе в зоологическата градина за рождения й ден. Все пак не съжалява, защото обещанието, дадено на скъпото дете, на любимото дете, е нещо свещено и е редно да бъде спазено.

Що се отнася до детето, то не споделя нито притесненията, нито раздразнението на баща си: очарованата й ретина е запечатала гледката от пауна, на който през ранния следобед дълго се е възхищавала в зоологическата градина. Маргарета не е и предполагала, че съществува подобна птица — а дали е птица? Този паун, който само разперваше опашка, бе засенчил всички останали животни — жирафи, слонове, маймуни или хищници. Следвайки баща си към влака, тя се чуди по какъв начин ще опише на своите братя и сестри великолепната птица и се опасява, че думите й няма да са достатъчни, за да им разкаже за нея.

Тя не забелязва колко много тълпата забавя хода им, а сред окръжаващата ги глъчка не чува нито призивите, нито виковете, нито как машината свири и бълва струи пара. Пред погледа й продължава да се разгръща гледката на изпъстрените със синьо и златно пера и едва когато баща й спира ненадейно — най-после са се добрали до вагона — и тя се блъска в гърба му, разбира, че са на Амстердамската гара в същия този 7 август 1886 година и им предстои да отпътуват с влака за Леуварден.

Пред вратата една много елегантна дама, затруднена от обемистия си багаж и от облечено изцяло в розово момиченце, се оплаква на Адам Зеле от безцеремонността на носача, който току-що я е зарязал.

— Под претекст, че влакът ще тръгне, той не се съгласи да отнесе куфарите ми до купето, където имам резервация!

Това да е! Адам Зеле изпитва дълбоко облекчение от възможността да прояви любезност: с усмивка грабва двата кожени куфара, качва ги на вътрешната платформа, после хваща младата госпожица под мишниците, поставя я близо до багажа и обръщайки се галантно към майката, предлага й опората на юмрука си.

Маргарета, която е твърде едра за възрастта си, не се нуждае от помощта на баща си: един подскок с дългите крака й е достатъчен, за да се присъедини към пътничките. Адам Зеле вече е хванал здраво двата куфара на непознатата и тръгва напред към купето, където по случайност ще пътуват заедно. Цвърчейки като птичка, дамата не спира да благодари за щастливото провидение, изпречило на пътя й такъв джентълмен, докато гореупоменатият се заема да подреди багажа в мрежата, раздава жестове на внимание, предлага на елегантната дама да спусне щорите, за да не я притеснява залязващото слънце, кани я да седне до прозореца…

— Ах, господине — възкликва тя, веднъж настанила се на избраното от нея място — господине…?

Тогава Маргарета вижда как баща й повдига сламената си шапка — татко винаги носи шапки от най-добро качество поради простата причина че е шапкар — и се навежда към дамата, преди да й се представи:

— Барон Адам Зеле на вашите услуги, скъпа госпожо.

— О… барон! Скъпи барон Зеле, хиляди благодарности…

Маргарета не обръща внимание на превземките на елегантната дама, но се учудва какъв видим ефект произвежда върху нея тази дума „барон“. Защото дамата веднага се изчервява и се разтапя в извинения, придружавайки своите ласкателства с хвърлени изпод воалетката съучастнически погледи. Колко странни са възрастните, когато се разчувстват от толкова малко! „Барон“? Пфу! Момиченцето чува за първи път Адам Зеле да се представя по този начин, но вероятно той има своите основания: тъй като дамата изпитва истинско благоговение към баща й и думите му й въздействат като закон, Маргарета го подкрепя, застава на негова страна и се съобразява с желанията му независимо от евентуалните последствия.

Отегчена от бърборенето на дамата, тя престава да я слуша: гали сивия плат на подлакътника под дясната й ръка, следва с пръст копринения галон и смътно усеща, че тази дума „барон“, с която се е окичил баща й и чието значение съвсем не й е ясно, е добре дошла, защото подхожда на заобикалящия ги лукс във вагона от първа класа. Таванът на купето, стените и преградата са облечени със същата сива материя, тъй мека при допир. Тя покрива седалките и подлакътниците, а пердетата, подобно на щорите, направени да се дърпат с лекота, са от коприна. „Коприната улавя светлината точно както кръглите петна на великолепния паун“, мисли си тя.

— И цяла година ли живеете в Леуварден, господин барон?

Превзетият, леко писклив глас на дамата придава блясък на думата „барон“ и я кара да искри като коприната, като разперената бляскава опашка на пауна. Адам Зеле придърпва панталона си над белите гетри и отвръща, че през топлото време живее в имението си в околностите на Хага. Маргарета знае, че няма такова нещо: семейство Зеле не с напускало Леуварден. Впрочем то притежава единствено дома на „Гроте Керкстрат“ №28, чийто партер е зает от ателието на шапкаря. Въпреки старото съучастие, което ги свързва, тя отправя към баща си вероятно твърде настойчив поглед, защото „баронът“ смръщва вежди макар и за кратко, но твърде изразително: мълчи, скъпа, не ме издавай, ще ти обясня по-късно. Много добре. Тя, Маргарета, не се нуждае от обяснения, нито от оправдания. Макар все още да не знае, че барон е титла — и в случая, присвоена — тя разбира, че всичко това е само игра, и тази игра, в която участва мълчаливо, й харесва безкрайно много.

Люляна от ритъма на колелата и още повече от напевните извивки на непознатата, Маргарета задремва и в леко полюшваната й глава се смесват и разменят значенията на думите „барон“, „паун“, „коприна“. Лека-полека тя открива красотата, леконравието, сладострастието. Неволно, в деня на нейното рождение, когато навършва своите десет години, тя е посветена в лукса и лъжата и те ще направляват живота й, сякаш гравирани завинаги върху олтара на нейния личен закон.

 

 

Влакът пристига в Леуварден по тъмно. Но това е лятна нощ и пълната луна оцветява в бяло сградите, осветява околността като малко слънце и то със сигурност по-добре от уличните фенери, разпръсващи тук-там бледа светлина. Дамата, все така придружавана от детето с розови рюшове, следва своя еднодневен верен рицар, нагърбил се отново с багажа й. Маргарета върви най-отзад.

На излизане от гарата елегантната дама насочва облечената в ръкавица ръка към грациозен впряг, спрял там, отдясно.

— А, ето моята кола… Господин барон, вашата компания направи прекрасно това пътуване, което се очертаваше като най-ужасно. Отново огромна благодарност.

„Барон“ Зеле се покланя над подадената му деликатна ръка, целува я, изправя се и за да направи повече от необходимото, симулира леко раздразнение.

— Аз нямам вашия късмет, скъпа госпожо. Моята кола закъснява. Нещастният ми кочияш пак се е замотал по пътя!

Актьорското изпълнение на баща й донякъде забавлява Маргарета и вероятно събужда леко възхищение. Да, тя му се възхищава, задето е довел докрай тази комедия, и то без никаква грешка. Защото колата, която твърдят, че очакват, не съществува разбира се, още по-малко — кочияшът.

Следват още няколко размени на любезности, после красивото купе се отдалечава, клатушкайки се по паветата. Адам Зеле най-после може да си отдъхне. И той си отдъхва, дори се смее, повеждайки дъщеря си към наредените срещу гарата файтони под наем в очакване на клиенти.

— Хайде, малката, към къщи!

Кочияшът на първия файтон е задрямал върху капрата, увит в широк редингот с тройна яка. Дрехата деформира силуета му и той прилича на чудовищен бръмбар. Адам Зеле допира с края на бастуна рамото му, човечецът подскача, отърсва се, извинява се…

— Какво?… А, да… Ах, господине…

— „Гроте Керкстрат“ №28! — подхвърля Адам Зеле. — Спокойно, ние не бързаме.

Той не бърза, има да казва две-три неща на дъщеря си, а пътуването няма да трае дълго. Настанява Маргарета под кожения гюрук, сяда до нея и я придърпва към себе си.

— Малката, у дома не бива да говориш за тази среща, разбираш ли ме?

Маргарета не вижда лицето на баща си, защото в колата е твърде тъмно. Долавя единствено притеснението, прозиращо в интонацията на гласа му. Тя кимва с глава.

— Няма да казваш и че сме пътували в първа класа, нали? Това ще бъде нашата тайна.

Той въобще не намеква за „барона“, което не изненадва Маргарета. Въпреки това тя чувства, че задължително трябва да включи тази дума в новото съучастничество, което той се опитва да изгради помежду им, в тази тайна. Лесно ще й е да не разгласява нищо относно пътуването и непознатата дама, не е трудно да го обещае, но да се въздържи да спомене пред братята и сестрите си за великолепието на пауна, в това не е сигурна. Тя се върти на седалката, опитва да се освободи от прегръдката на баща си.

— Какво има, Маргарета?

— Ами… питах се дали бих могла да говоря за пауна, който видяхме в зоопарка.

Адам Зеле прихва и гръмкият му смях отеква като гръмотевица в малката кабина.

— Разбира се, скъпа! Опиши всички животни, които видя.

— Не. Само пауна — уточнява тя сериозно.

И в погледа й приказната птица продължава да върти опашка, а в устата й се появява ново, прелестно усещане — усещане от непознат, забранен плод: тайната.

 

 

Всички малки Зеле са русокоси, синеоки, с порцеланов тен и сякаш излезли от един и същи калъп. Странността на Маргарета е повече от забележителна, тя има дълга кестенява коса, матова кожа, тъмни очи, леко издължени към скулите подобно на азиатките. Никой не знае от кого е наследила тези физически характеристики, които у дома я отличават силно от братята и сестрите й, а в училище — от другарите й. Но Маргарета вече умее да използва и да злоупотребява с тези особености, а и в бъдеще ще успее да се възползва идеално от тях: в семейство Зеле тя държи целия свой малък свят под известен контрол. Отрано е разбрала, че упражнява естествено влияние над по-малките си братя и сестри само заради ръста и външния си вид. Всеки ден преценява още по-добре своята способност да очарова, наслаждава й се и й харесва да проверява въздействието си при най-малката възможност. Особената нежност, която й засвидетелства баща й и която би могла да породи ревност и съперничество, само увеличават нейния престиж. И тя вижда доказателството: откакто са се прибрали от Амстердам, малките я гледат със зяпнала уста, сякаш се е завърнала от далечна страна, от Луната или бог знае откъде. Разпитват я, подтикват я да разкаже какво е видяла, какво е правила, но тя устоява, изпитва злорадо удоволствие да ги кара да тръпнат в очакване. На сутринта им обещава разказ за своето прекарване в големия град след закуска. Ала щом моментът настъпи, ги отпраща да играят.

— Не, не сега, имам урок по пиано.

Защото тя решава, по собствена прищявка, винаги е било така. И макар да изгаря от нетърпение да ги смае с описанието на пауна, не може да се откаже от привилегиите си на по-голяма и на фаворитка. Цяла сутрин наблюдава как другите пърхат около нея подобно на нощни пеперуди, привлечени от светлината на лампата. Наслаждава се на това усещане и заради него си заслужава да отложи разказа си за бягството в Амстердам. Ще събере братята и сестрите си където и когато тя пожелае: в салона на първия етаж, в задното помещение на шапкарското ателие, на брега на канала или дори в градината. Няма значение кое е мястото. Сред целия този декор тя ще изгради театър, в който да застане на сцената. Най-важно е да има публика, и тя я има: публика, изцяло предана на нея.

Най-после в пет следобед Маргарета свиква и събира около себе си малките. След кратък размисъл е избрала да изнесе представлението в градината, защото там има „аксесоари“, които ще й бъдат полезни. Тя кара малките да насядат като аптекарски шишета на каменния ръб по протежение на една алея и им нарежда да мълчат: не желае въпроси.

И детската церемония започва: Маргарета стои права и, наведена над китка здравец, къса едно по едно цветчетата и ги лепи по ноктите си с помощта на малко слюнка. Операцията е дълга, защото някои цветчета отказват да залепнат и многократно се налага да започва отново. Малките чакат търпеливо, следят всеки неин жест и не смеят да гъкнат. Когато ноктите са покрити, тя преминава към украсяването на опакото на ръката и действа по същия начин, изпъстряйки кожата си с червени петна. През цялото време, докато се докарва така, не удостоява с нито един поглед своите зрители.

Отстъпва две крачки назад, разперва пръстите на украсената си дясна ръка и изглежда удовлетворена от получения резултат. После, подобно на цирков илюзионист, търсещ сред публиката съучастник или ласкател, плъзга последователно поглед по наредените пред нея братя и сестри. Накрая, посочвайки с брадичка избраника, заповядва:

— Жозеф, ела тук!

Малкият Жозеф е шестгодишен. Когато послушно отива и застава до нея, главата му едва стига до гърдите на Маргарета. Тя поставя украсената си ръка върху главата на детето и обявява патетично:

— В зоопарка видях птица с ръста на Жозеф.

Информацията предизвиква шепот в редицата на децата, раздвоени между недоверието и удивлението. Малките Зеле не са виждали другаде екзотични птици освен в орнитоложките приложения към енциклопедията, която баща им разглежда понякога с тях вечер под лампата. И сега Албрехт — по-малък с година от Маргарета — дръзва ненадейно да изрази съмненията си:

— Толкова голяма птица не съществува.

Маргарета стисва устни в презрителна гримаса и се прави, че си тръгва, защото е засегната и не би толерирала подобна обида.

— Щом не ми вярвате, спирам, нищо няма да разказвам!

— Не! Не! — протестират останалите. — Не го слушай. Ние ти вярваме!

След триумфален поглед, предназначен да унизи опонента, опроверган набързо от мнозинството — и то успешно — Маргарета скланя да продължи.

— Тази птица има малка корона на главата и дълга опашка, която мете земята зад нея…

Тя спира — обича да измерва въздействието си. Перва с пръст бузата на малкия Жозеф и го отпраща…

— Връщай се на мястото си!

Защото най-важното, когато искаш да подчиниш аудиторията, е да останеш сама на сцената и да мобилизираш цялото й внимание.

— Тази птица се нарича паун. Тя не лети…

Присъстващите изпадат в недоумение и опулват очи.

В своето ъгълче Албрехт измърморва някакво едва доловимо възражение, но не смее да се изкаже отново на висок глас.

— Паунът прави нещо по-хубаво от това да лети. Разперва опашката си. Вижте…

Към края на лявата си ръка, която трябва да представлява тялото на пауна, тя прилепва дясната на височината на китката и разперва пръсти, за да представи разгърнатата и изпъстрена с цветчета повърхност. Същевременно обяснява:

— По опашката, която птицата разперва като ветрило, има сини и златисти петна. Разпери ли опашката си, оперението му е по-красиво от фойерверк.

Това сравнение вече говори нещо на малката й публика. Момичето е много гордо с откритието си. Защото, докато разположението на цветчетата на здравеца дава приблизителна представа за украсата на пауна, то червеният им цвят за голямо съжаление на Маргарета е неуместен. Движейки многократно дългите си ръце и китките, тя пресъздава пауна, ала се отегчава, осъзнала изведнъж, че мимиката й не може и никога няма да може да отдаде заслуженото на великолепната птица, на която се е възхищавала. Жалко. Хрумва й нещо друго. Издига ръце над главата си, придава им грациозни движения, превръща се в балерина, започва да пристъпя пред погледа на слисаните си братя и сестри: тя танцува.

Но друг поглед, за който Маргарета не подозира, проследява движенията й. Зад прозореца на първия етаж над градината една ръка е повдигнала дантеленото перде, едно лице се е прилепило до стъклото. Това на майка й. Анте Зеле е меланхоличка по характер и с крехко тяло, станало анемично заради многобройните и последователни бременности. Тя излиза навън само по принуда и ако слезе в градината три-четири пъти годишно, то това е цяло събитие. През лятото избягва слънцето, а през студеното време, което тук трае много месеци, тя се предпазва от влагата, надигаща се от канала, като се затваря вкъщи до голямата кахлена печка с книга в ръка или с котка на коленете си. Дори самото присъствие на децата й я уморява и дразни. Не че не я интересуват или че въобще не ги обича, но са толкова много, толкова шумни, че просто не може да ги търпи. Предпочита да ги наблюдава така, отдалеч, зад прозореца: от разстояние те й изглеждат безобидни и дори направо прелестни, тези русички деца, създадени от нея. Не би си и помислила обаче да окачестви по същия начин Маргарета. В действителност първородното й дете я изпълва със сложни чувства, тревожна смесица от страх и очарование. Със своята издължена фигура, с кехлибарената си кожа, с пламъка в очите и с тази аура, която я обгръща и която държи в подчинение многобройната челяд, Маргарета е по-скоро магьосница, отколкото само едно пленително дете. От нея струи невероятна енергия и жизненост. Понякога Анте се хваща как си мисли, че при раждането си Маргарета й е отнела половината от жизнените й сили. Другите деца са й отнели само колкото е останало. Като бавно, болезнено кръвопускане — така понася майчинството Анте Зеле.

Хванала с белите си ръце резето на прозореца, опряла чело в стъклото, тя наблюдава как момичето танцува в памучната си рокля и потропва с ботинки по чакъла на алеята. Нейната дъщеря. Вижда как момичето вдига ръце над главата си, събира длани като за молитва, но не е в състояние да определи естеството на червените „сълзи“, които забелязва по кожата на ръцете й. Маргарета вече ги е разперила, с гъвкави извивки на китките тя протяга длани към небето, огъва торса, измисля други фигури; венчето от бял памук се завърта, придвижва се, отлита. Откъде е наследила толкова предизвикателна грация и лекота? Анте Зеле има чувството, че не знае нищо за това момиче, а все пак го е родила, нали? Намира я за красива, завижда й, възхищава й се. Въпреки това, въобще не се разпознава в нея.