Ан Браганс
Мата Хари (4) (Прах в очите)

Лейди Маклеод

Снимката минава от ръка на ръка и всеки прави своя коментар: пиячите се надпреварват да подхвърлят непристойни намеци или неприлични изказвания, като същевременно се наливат с бира, вино или хвойнова ракия и трупат празните канички и бутилки в средата на масата. На другия ден Рудолф Маклеод ще се жени и съобразно традицията е поканил приятели, военни като него, да погребат ергенския му живот в кабарето. Самият той вече е пил много и не контролира особено постъпките си. Откакто е проявил неблагоразумието да покаже портрета на Маргарета в цял ръст, малкият празник по „погребението“ се изражда, падат всякакви задръжки и той става прицел на сарказъм. Другарите му, пияни колкото него, не му спестяват цинични подмятания, подиграват го безмилостно, оспорват доколко основателно е неговото решение, присмиват се и на него, и на неговата годеница. От всички страни се сипят хапливи думи, пиянските гласове и смехове се усилват, поради което вече на два пъти се е наложило кръчмарят да моли „господата“ да бъдат по-дискретни. Той държи уважавано заведение и очаква репутацията му да не бъде накърнена, пък било то и от компания офицери на Негово Величество.

Ала това е труд на вятъра. Човекът току-що е обърнал гръб и един от сътрапезниците с отличителните знаци на полка на Маклеод се изправя от другата страна на масата, размахвайки халба бира и вече злонамерено критикуваната снимка на Маргарета Гертруда Зеле.

— Ха! Маклеод! Опита ли вече вкуса на тази кокона? Притежава ли превъзходната горчивина на тази бира? Кажи ни, Маклеод, бъди смел, кажи ни… Не ни оставяй да умрем като глупаци!

Вдига халбата като за тост, но толкова е пиян, че само това движение го изважда от равновесие и той пада тежко на стола, вследствие от което халбата се преобръща и течността се разплисква на бели и златисти пръски върху куртката му. Срещу него Маклеод скача от стола и навеждайки високото си тяло през масата, хваща лейтенанта за яката, разтърсва го, опитва се да изскубне портрета, който другият продължава да държи безпомощно, но недостижимо далеч.

— Върни ми това! — крещи Маклеод. — Хайде, дай или ще те убия!

Те са лице в лице, с кървясали очи, зачервени от злоупотребата с алкохола и напрежението от сблъсъка. Около тях другите се смеят, шегуват се и за да ги насъскат още повече, започват да удрят чашите и бутилките с плоската страна на приборите си. Макар полуудушен от мощните ръце на Маклеод, лейтенантът продължава да се противи: протегнал максимално ръка назад, той отказва да отстъпи, да върне портрета. Ала след минута натискът върху врата му става нетърпим, той вече се задушава, кожата му започва да посинява — ръката му се отваря и мята надалеч гланцираната хартия, върху която Маргарета Зеле е увековечена усмихната. Можеха да приключат с това, но не, веселяците са настроени кавгаджийски: трети разбойник е хванал снимката, отдалечава се с нея и размахвайки я над главата си, показва среден пръст на Маклеод. Капитанът се хвърля върху новия враг още по-бясно: непрестанните провокации са го отчаяли, побеснял е от ярост. Този път юмручният бой е неизбежен, виждат как двете тела се вкопчват и се търкулват на пода, оплетени, двамата луди се притискат, изтрепват се от бой, бълват ругатни, повтаряни от техните пийнали другари, които се разгорещяват и чукат с все сила по чашите и бутилките. За няколко секунди врявата е станала непоносима и останалите клиенти се възмущават, протестират, настояват виновниците за размириците да бъдат прогонени. Във всеобщата бъркотия хората се чудят защо никой не се намесва, за да прекрати скандала, но се лъжат. Неочаквано кръчмарят се появява, придружен от двама полицаи от конната стража. Повикал ги е за подкрепление и те бързо разтървават двамата побойници, слагайки точка на схватката, преди да изхвърлят навън бандата простаци.

Малко по-късно, изправен на прага на своята кръчма, собственикът гледа как офицерите на Негово Величество се отдалечават: десетина разгърдени и клатушкащи се силуета потъват в нощта, криволичат по тротоара и от време на време се опитват да се подпират един-друг. Някои от тях все още имат силата да пеят и техният грубиянски вой раздира нощната тишина. „И ако това не е срам!“ — мърмори кръчмарят под мустак.

На другата сутрин той ще открие на пода, осеян с фасове от пури и парчета стъкло, близо до масата на пирувалите гуляйджии, повода за глупавото буйство: усмихнатият, доверчив образ на една девойка върху правоъгълник от гланцова хартия.

Маргарета отваря очи: най-после е съмнало! Скача от леглото и тича на прозореца. Вчера е умолявала небето да се покрие със синьо и със злато за нейната сватба. Дали е изпълнило молбата й? Ами да! На този 13 юли 1895 година Амстердам ликува под ярко и вече топло слънце, от чиито лъчи каналите блестят като копринени панделки; целият град се къпе във весела светлина, а горе нито един облак не покрива небето. На тази бляскава картина, в абсолютна хармония с нейните желания, й липсва само една розова нотка, но тя ще се появи, очакват я — Марие ван Схонбеке трябва да я донесе всеки момент.

Роклята от тежък бял сатен е сложена върху фотьойл и също чака. Там са ботинките от бяло шевро, органдиновата^[1] шапчица, дантелените ръкавици, чантичката с форма на кесийка, обрамчена с перли. След поредица от проби всичко това е било доставено предната вечер у леля Грете. Кой е платил великолепния булчински тоалет? Кой ще плати сватбения обяд, на който ще се съберат семействата и свидетелите след церемонията? Маргарета не знае и не иска и да знае. Баща й е дошъл, баща й е тук: след два часа той ще я предаде на Рудолф Маклеод, само това е от значение.

Ала малката Марие все още не е пристигнала и Маргарета започва да се дразни от нейното закъснение. Боса на износения килим, само по фуста и корсет, с разпуснати дълги коси, тя ходи от леглото до прозореца, от прозореца до фотьойла — защото не й омръзва да се любува на красивата бяла премяна — връща се до прозореца, отваря го, навежда се, за да види по-добре улицата. Какво ли прави Марие ван Схонбеке, която ще бъде неин свидетел, а и е обещала да бъде там, за да я среши, да й помогне да се облече?

Навежда се за кой ли път над улицата, сякаш нетърпението или желанието й са в състояние да предизвикат появата на кабриолета, който ще докара нейната приятелка, а заедно с нея и ценната розова нотка. В същия момент чува леко стържене по вратата. Резето бавно се завърта, езичето се отдръпва и влиза баща й.

— Наред ли е всичко, скъпа? Носех ти чаша чай…

Празничната му дреха още повече подчертава невидимата метаморфоза, превърнала за няколко месеца Адам Зеле в старец. Погледът е угаснал, жестовете му са загубили пъргавина и размах; това е един смален, уморен, унизен мъж, който подава димящата чаша на девойката и тежко се отпуска на леглото.

Маргарета отива и сяда до него, слага кестенявата си глава на бащиното рамо и прошепва:

— Толкова съм щастлива…

— Нормално е… толкова хубав ден за теб.

Той се заблуждава, но тя не се опитва да го разубеди, защото погледът й се е спрял върху ръцете на Адам Зеле и позата на тези две ръце, поставени върху коленете му, издава такова примирение, такава всеотдайност, че тя е потресена. В гърлото й е заседнала топка и й пречи да говори, да му обясни. Затова няма да каже на баща си, че нейното щастие се дължи най-вече на неговото присъствие, че всичките й радости се дължат на него, че занапред ще си вмени в дълг да бъде щастлива, да побеждава, да блести, защото не иска да разочарова неговите очаквания. Един ден тя ще се превърне в идола, който той винаги е виждал в нея.

Все пак по-добре е тя да замълчи, те да замълчат. Заговорят ли, скоро ще открият, че техните мисли вече се разминават, вече не се движат редом и в една и съща посока както някога. Защото, докато Маргарета мечтае за славното бъдеще, което ще подари на баща си, за да му покаже своята благодарност, старият Зеле мисли за онзи тип, комуто след малко ще даде дъщеря си. Вчера двамата се срещнаха и капитан Маклеод хич не му се хареса: червендалестото лице, грубият говор, фалшивата самоувереност, придобита от носенето на униформата, по нищо не съвпадаха с идеалния образ, който си е градял за бъдещия зет. Впрочем от бързо проучване е научил, че Рудолф Маклеод е бил върнат от Индиите по здравословни причини — важна подробност, която Маргарета никога не е споменавала и за която вероятно не знае. Ах! Той е имал други мечти за своята принцеса и всъщност се опасява да не би брачният съюз да й донесе само разочарования и огорчения. Ала няма нито властта, нито правото да не одобрява избора на дъщеря си, още по-малко да му се противопостави. Той е един смачкан човек, който дълго време е живял от измами и хитрости, много често е грешал и днес го осъзнава: равносметката е толкова тежка, че не може да си позволи да дава мнение. Затова следващия четвърт час ще прекарат седнали един до друг на крайчеца на леглото — той, капитулирал пред живота, както сочат безжизнените му и затрогващи ръце на фона на черния плат на фрака, и тя, която ги гледа. Бащата и дъщерята няма да си кажат нищо.

След завръщането си от Висбаден, където е прекарало медения си месец, младото семейство живее у Лавис, по-голяма сестра на Рудолф Маклеод и единствена негова роднина. Неприязънта на зълвата вдовица към нейната снаха се е появила веднага и няма изгледи да изчезне. Всичко в поведението на младата жена я дразни и от сутрин до вечер тя не й спестява нито неодобрението, нито критиките си. Що се отнася до Маргарета, тя отказва да се съобразява и да промени начина си на живот, за да се хареса на заядливата вдовица. Става късно, часове наред си прави тоалета, а в останалото време разлиства списания, вместо да се грижи за домакинството. Когато температурата навън го позволява, тя се отдава на дълги разходки и се връща едва когато е сигурна, че мъжът й ще си е у дома. Често сварва брата и сестрата в оживен спор, основната тема на който е тя. Тогава се скрива в семейната стая и изчаква там края на бурята. Чака най-вече Рудолф да се върне при нея, за да му опише на какво лошо отношение е подложена в негово отсъствие.

Така всеки ден или почти всеки ден капитан Маклеод е принуден да слуша жалбите на двете жени и да разрешава конфликтите, които ги противопоставят. Отначало той ги изслушва и се опитва да ги успокои. Какво повече да стори? Лавис се оплаква от нехайството и леността на Маргарета, а пък тя твърди, че зълва й я обсипва с упреци, че страда от строгостта й, от дребнавите й обидни забележки. Атмосферата в дома се разваля и безсилен да възвърне хармонията в него, Рудолф Маклеод се уморява и се дистанцира: прибира се все по-късно, понякога през нощта. Той прекарва вечерите си в пиене с добра компания в някоя кръчма и в повечето случаи е пиян, когато се пъхва в леглото, където Маргарета се преструва, че спи дълбоко. Но тя не спи, опитва се да не мърда, докато дюшекът се вдлъбва от отвращаващото я донякъде тяло; на пресекулки до нея стига вонящият на алкохол дъх и не след дълго хъркането на пияницата изпълва тъмната стая. Тогава тя се обръща и тайно плаче.

Утре ще пише на Марие ван Схонбеке и ще й разкаже колко е нещастна. Кореспонденцията с приятелката й е станала единственото й утешение.

Амстердам, 23 март 1896 г.

Скъпа ми Марие,

Вече не издържам от непрестанните оплаквания на моята зълва. За да се спася от тях, излизам много, все повече, мотая се с часове по улиците, сама и безцелно. Колко съжалявам, че си в Хага, а не тук, в Амстердам. Ако можех да съм с теб всеки следобед, животът ми щеше да бъде по-лек, нямаше да бродя из града, където бяхме толкова щастливи заедно, но който изгуби цялата си привлекателност, откакто съм тук без теб.

Рудолф не съумява да избегне злобните атаки на сестра си и с всеки ден все повече се отказва. Разбирам колко непоносима е за него обстановката вкъщи и защо предпочита да прекарва вечерите си сред приятели, вместо между две проклетници, които се обиждат, но от това състояние на нещата страдам аз. Двамата почти не се виждаме вече: той излиза рано, прибира се късно и най-често е пил. Усещам, че това съжителство по принуда поставя в опасност нашия съюз и аз се възползвам от редките случаи, когато Рудолф не е пил, за да го моля да си намерим гнездо, където най-сетне ще сме сами. Всеки път той ми обещава да го стори, та скоро да се окажем в свой дом, но този ад трае вече с месеци и ние продължаваме да сме тук.

Както добре знаеш, не така си представях брака си. Единствено с теб мога да споделя своето разочарование. За щастие баща ми е далеч и няма никаква представа за положението. В писмата си до него се старая да му обрисувам идилична картина на живота с Рудолф. За нищо на света не искам да го тревожа и да му стоварвам тази нова мъка. Ах, Марие! Каква глупачка съм била да се хвърля в подобна авантюра и да изпадна в такава безизходица. Когато дойде и твоят ред, опитай се да не бъдеш глупава или безмозъчна колкото мен: пристъпването към брак изисква размисъл.

Ще идваш ли скоро при родителите си в Амстердам? Пиши ми точно кога пристига влакът ти: ще дойда да те взема от гарата и през цялото време на твоето пребиваване тук ще остана с теб. А какво ще си помислят Лавис и Рудолф не ми пука.

С цялата обич на твоята приятелка,

Лейди Маргарета Маклеод

Подписва се лейди Маклеод. Марие няма да се учуди: свикнала е. Макар съпругата на капитана да няма основания да претендира за тази титла, Маргарета си я е присвоила и от 13 юли 1895 година се кичи с нея: колкото и измамна да е тя, това е единственото възнаграждение, което й е донесъл бракът й.

Така ще мине повече от година, преди капитан Маклеод да приеме доводите и молбите на младата си съпруга. Вероятно новината, че скоро ще става баща, е причина за ненадейното разгръщане на енергия и инициативност, които той демонстрира: Рудолф Маклеод иска детето му да се роди в истински дом, а не във враждебна среда, където цари неразбирателство.

През месец септември 1896 година двойката Маклеод се настанява в апартамент в Хага. Маргарета има няколко причини да се радва. Първо, победила е Лавис и е успяла да се освободи от нейното иго. Второ, доближава се до Марие и ще може да я вижда, когато си поиска: заедно ще изработят дрешките на бъдещото бебе.

Есента на 1896 година е толкова щастлива, че Маргарета е склонна да преразгледа преценките си за брака: брачните връзки вече не й вдъхват разочароващи мисли и тя стоварва цялата отговорност за старите раздори върху Лавис. Откакто са се отървали от пагубното й присъствие, Рудолф се е отказал от среднощните излизания и от разпуснатия живот, който е водел в Амстердам. Станал е безукорен, много внимателен съпруг и я обгръща с грижи, докато коремът й се закръгля. За да не остане длъжна, тя потиска своя темперамент и се отдава на домакинските задължения въпреки отвращението си към тях. Тя поддържа дома си, грижи се за управлението му, опитва се да готви и в крайна сметка не се справя толкова зле. По време на пребиваването си в пансиона се е подигравала на заниманията, целящи да научат девойките на изкуството и начина за ръководене на семейното домакинство. Днес тя гледа на тях с благосклонност, примесена с носталгия: това практическо обучение, което уж е презирала и често е превръщала в посмешище, в крайна сметка се е оказало твърде ценно.

Така тя се е научила да прави любимите на Марие джинджифилови бисквити, които й поднася всеки път когато девойката идва да пие чай и да прекара няколко часа с нея. Защото много скоро „визитата при лейди Маклеод“ се превръща в основателен мотив да излезе от пансиона и Марие ван Схонбеке го използва един-два пъти седмично.

Скимне ли им да излязат, двете приятелки се разхождат под ръка, смеят се на всичко любопитно по улицата, изникнало пред погледа им, и си разменят дребни тайни, защото вече не се налага писма да пренасят изповедите им.

Понякога обаче Маргарета се чувства толкова болнава, че предпочита да остане вкъщи, полуизлегната на дивана, с плетка в ръка. Тогава двете бъбрят около масичката за чай, тъпчат се с вкусни сладки, забавляват се да сравняват умението си с куките и напредъка на плетките им.

В този ден, едва пристигнала, Марие отчита известна умора у приятелката си и липса на бодрост, които не са характерни за домакинята. Притеснява се за нея, но не смее да я разпитва. Навела глава над плетивото, Маргарета работи, без да обели дума, с вид на изключително съсредоточена: привършва един ред, после с жест на отегчение оставя куките и кълбото и ги бута настрани. Погледът й е разсеян и далечен, продължителното мълчание започва да натежава и най-после Марие се решава да й зададе въпрос:

— Не се ли чувстваш добре, Маргарета?

— Не знам. Всичко е толкова странно…

— Как? Какво странно има?

— Двете седим тук и плетем пелена за дете, което не съществува…

— Но то съществува! — протестира Марие. (И в желанието си да посочи доказателство, тя се навежда напред, протегнала ръка, за да докосне закръгления корем на Маргарета.) — То е тук — констатира тя нежно. — Скрито е, но наистина е тук. Защо казваш, че не съществува? Не е хубаво, Маргарета!

— Права си. То е тук. Съществува. Може би аз не съществувам.

Малката брадичка на Марие започва да трепери, синият цвят на очите й губи влажния блясък, предвещаващ сълзите, които Маргарета познава твърде добре.

— А не! Да не почнеш да хленчиш! — възкликва тя.

Но вече съжалява, че се е разгневила, и продължава с по-нежен глас:

— Не бива да приемаш всяка моя дума за чиста монета, Марие. Всичко е наред, уверявам те, нямам никаква причина да се оплаквам. Предполагам, че е естествено жените в моето положение да променят внезапно настроението си.

Чувства се в капана на собственото си тяло, страхува се, пита се дали ще е в състояние да се справи с майчинството. Когато се готви да дари живот, нормално е да си задава такива въпроси, нали?

— Но ти казваш, че не съществуваш…

— Изразих се зле. Пътят, по който поех… Понякога ми се струва, че се обърквам, а животът върви срещу всички мои пориви. Някои мои желания, някои скрити мечти излизат наяве и ставам раздразнителна. Прости ми и най-вече не си мисли, че съм нещастна. Повярвай ми, всичко е наред.

Всичко е наред. На 30 януари 1897 година Маргарета ражда красиво момченце, което кръщават Норман. Това раждане изпълва Рудолф Маклеод с такава радост, че той забравя и диабета, и ревматичните си кризи. През годините, прекарани в колониите, здравето му се е влошило, оправдавайки завръщането му в Нидерландия и отпуска по болест, който е използвал, за да встъпи в брак.

През 1897 година, след многократно удължаване на този отпуск, той трябва да се върне на поста си на остров Ява. Ала Рудолф Маклеод вече не е ерген, когото са репатрирали преди две години по медицински причини. Сега е глава на семейство и се е сдобил с жена и дете, които качва на 1 май на борда на кралския военен кораб Принсес Амалия. Пътуването до Нидерландска Индия^[2] е дълго, донякъде мъчително, но открива пред авантюристичния дух на Маргарета безкрайни перспективи. Най-сетне ще види тропиците, които Рудолф често й е описвал, ще се наслади на непринудения и приятен живот в екзотичен рай, където цветята разцъфват за една нощ и омайват с аромата и цветовете си. Поне такива картини лелее младата жена, докато Принсес Амалия плава към Ява.

Семейство Маклеод прекарва първите си месеци в Семаранг, в центъра на острова. Бунгалото^[3], което обитават, се намира на границата на тропическата гора и Маргарета, все още възбудена от откритието, разказва за всекидневния си живот в писмата, адресирани до баща й и до Марие. Описва им червения и пищен цъфтеж на пламтящото дърво, превзело верандите на наколните бамбукови жилища, плетовете от хибискус около градините, шарените птички, които гнездят в клоните на плумериите и манговите дървета, мекотата на тропическите нощи. Намира малайските момчета, които й прислужват, за изключително почтителни и приветливи: обръщението им „Госпожо Капитан“ много я забавлява. Непрестанно се възхищава на заобикалящата я пищна природа и описва с подробности красотите, макар да признава, че понякога съжалява, задето живее далеч от всякаква цивилизация и без светски контакти.

Лишена от общуване със света, от възможността да привлича и да блести в обществото, Маргарета вехне: първоначалното удивление започва да отстъпва пред досадата, когато, за щастие, прехвърлят капитан Маклеод в Том Понг, на западния бряг на големия остров. Новото назначение има с какво да зарадва младата жена, защото Том Понг е разположен близо до Маланг — град, където живеят множество европейци, предлагащ всякакви удоволствия и развлечения.

За съжаление лейди Маклеод въобще няма да може да се възползва от неговите предимства: много скоро тя установява, че отново е бременна и това налага да се откаже от приемите и партитата, организирани от офицерските жени. Що се отнася до Рудолф, той продължава да посещава военните кръгове и отново попада в старите си настроения: изоставя жена си, за да се напива с приятели, а когато реши да се върне у дома, всеки неин укор отприщва насилие и обиди. Маргарета отново започва да проклина брака си и за пореден път се пита дали не се е заблуждавала. Намира радост и утешение единствено в компанията на своя син, малкия Норман, и в привързаността, която той й засвидетелства.

През цялата си бременност е напълно изоставена. Няма с кого да си говори, спира да излива сърцето си пред Марие, защото с времето епистоларните изповеди се оказват недостатъчни, неудовлетворителни. Прислугата й спестява всякаква домакинска работа и тя се чувства бездейна, ненужна: повече от всякога си мисли, че съществуванието й няма никакъв смисъл. За да запълни самотните си дни, разпитва своите прислужници — леките сенки, които се въртят дискретно около нея. Момчетата не са особено приказливи, но тя постепенно успява да разчупи характерното им недоверие и след като ги предразполага към себе си, се осведомява за техните порядки, традиции, за местните обичаи. Дарбата й за езици улеснява общуването, защото тя много скоро усвоява местния диалект и може свободно да разговаря с тях. Те й разказват за своите легенди и вярвания и тези разкази, които тя слуша поради липса на нещо по-добро, с течение на времето се врязват в паметта й. По-късно — тя все още не го знае — обилието от информация, събрана от лейди Маклеод, ще послужи за бъдещите й планове.

Малката Жан-Луизе се ражда на 2 май 1898 година; галено я наричат Нон. През шестте месеца след раждането неразбирателството между съпрузите Маклеод се задълбочава още. При най-незначителния повод техните противоположни темпераменти се сблъскват: Маргарета е фриволна и невероятна кокетка, което разпалва ревността на Рудолф и провокира неговите крайности. Всички техни познати единодушно определят капитан Маклеод като необуздан, неспособен да се владее съпруг, но за сметка на това той обожава децата си и се държи като отговорен и внимателен баща. Ала бащинските му добродетели не са достатъчни да възстановят разбирателството в семейството. На 21 декември 1898 година Маргарета научава с облекчение за новото назначение на Рудолф, който трябва да се яви незабавно на служба в Медан, на източния бряг на Суматра. Този път семейството му няма да го последва веднага. Маргарета е изтъкнала колко скъпо ще излезе преместването, което не се покрива от правителството. По-разумно би било тя да остане, за да се заеме с продажбата на покъщнината и да уреди нещата. А и кралският управител, господин Ван Реде, и съпругата му са предложили да я приютят с децата, докато реши всички практически проблеми. Тя се държи убедително, съблазнително, набляга на финансовата изгода от подобно уреждане на въпроса. Хитрушата разбира се не казва, че е решила да продължи престоя си у Ван Реде и че тази раздяла, макар и временна, ще се окаже освобождение за нея. Рудолф се муси малко, но в крайна сметка отстъпва.

Уморена от семейните караници, лейди Маклеод без ни най-малко съжаление наблюдава как мъжът й отпътува. Освободена от ревнивия надзор, който той упражнява над нея, тя вече може да флиртува напълно безнаказано с красивите лейтенанти на вечеринките в местния клуб. Госпожа Ван Реде, запленена от чара на младата жена, се държи снизходително, почти съучастнически. Ако Маргарета е по-загрижена да се хареса и да гледа влюбено офицерите, които я ухажват, отколкото да приготвя отпътуването си за Медан, трябва да я разберем, тя е толкова млада!

Минават седмици и месеци. Маргарета често забравя да отговори на все по-настойчивите и по-тревожни писма на произведения вече в чин майор Рудолф. Тя лесно свиква с новосъздалото се положение: млада, красива, отървала се от своя стар барон и съпруг, тя фактически се радва на великолепна почивка, която съумява да продължи. Влечението й да се дегизира я кара да носи местни дрехи — саронг и кебая. Премяната поражда смесени чувства у белите, но на нея не й пука. Излиза много, научава се да язди, кръстосва областта с напети конници, приема безброй почести и въобще не мисли за Рудолф.

В същото време в Медан майор Маклеод губи търпение. През месец май 1899 година той заповядва на жена си да го последва: писмото му — по форма и тон равносилно на призовка за доброволно изпълнение — изобилства от прозаични детайли и препоръки по какъв начин ще трябва да ръководи дома, който я очаква. Почивката е свършила. Маргарета не може повече да отлага отпътуването си и се качва на кораба за Суматра, придружена от двете си деца.

Да бъде съпруга на майор в колониален гарнизон налага задължения, които за Маргарета са равностойни на удоволствия. Трябва да кани гости, да приема покани, да кани на свой ред, да организира официални приеми, на които да посреща членовете на колонията и преминаващи личности. Маргарета обожава ролята си на домакиня и почестите, които съпътстват положението й. Поръчва си тоалети от Амстердам, защото иска да е елегантна, блестяща, в предните редици на модата по време на соаретата и празниците, които организира, и когато мъжът й я упреква, че е прекалено разточителна, отвръща, че трябва да се държи на положение. Предизвикани ту от това разсипничество, ту от въображаемо или доказано осъдително поведение, сцените между съпрузите Маклеод се подновяват ден след ден.

На 21 юли 1899 година ги спохожда драма, която вместо да ги сближи, задълбочава още повече неразбирателството. В този ден, след ужасна многочасова агония, умира малкият Норман. В Медан се носи слух, че детето е станало жертва на отмъщение: неговата бавачка, любовница на местен, несправедливо наказан от началника Маклеод, вероятно му е дала отровна храна. Ала истинската причина за тази смърт никога няма да бъде установена. Рудолф, който е обожавал своя син, е неутешим. В отчаянието си той се изправя срещу Маргарета и я засипва с проклятия. Малко след трагедията той изпраща на сестра си Лавис писмо, чийто смисъл свидетелства, че смята Маргарета за виновна за нещастието им: Цели дни не й проговорих на тази мръсница, която живее само за собствено удоволствие и пренебрегна скандално горките хлапета… И докато полуделият от мъка Рудолф бълва проклятия и обиди в почернения дом, Маргарета стои затворена в стаята си, обзета от безмълвна, но не по-малка мъка. Дни наред стои там, съсипана, отказваща всякаква храна. Копнее единствено да последва в гроба своето обично дете. Ала желанието да се прости с живота не води задължително до смъртта. Когато отслабнала и почти анемична, най-после се решава да изостави отшелничеството си, Маргарета се оказва изложена на атаките на своя съпруг, който продължава упорито да й натяква колко е немарлива и я обвинява във всички низости.

От този момент нататък вече всичко изглежда е решено и Маклеодови са поели към раздялата. В началото на 1900 година те се местят от Медан в Банюбиру, доста зловеща военна база, оградена от планини, където според признанието на Рудолф „нямо нищо за гледане освен пеперуди, летящи мравки, термити и безброй буболечки, които могат да те влудят“. В тази твърде нездравословна атмосфера Маргарета скоро се разболява от тифусна треска, от която се възстановява седмици наред.

Изтощена от болестта, силно наранена от загубата на детето си, тя вече не може да понася живота в тропиците и мечтае единствено да се завърне в родината. Поне в това отношение съпрузите Маклеод са единодушни. Рудолф се е уморил от годините служба и е разочарован от военната кариера: убеден, че никога няма да получи мечтаното звание подполковник, той решава да напусне армията и да се завърне в Нидерландия.

Налага се обаче да изчака още, да потърпи: ниската пенсия не му позволява да приведе незабавно в изпълнение намеренията си. Още дълги месеци Маргарета е принудена да сдържа гнева си до един сприхав съпруг, който не я понася и продължава да я малтретира.

Накрая, през март 1902 година, силно отчуждените съпрузи и малката Жан-Луизе се качват на кораб от националната флота на път за Нидерландия.