Ан Браганс
Мата Хари (2) (Прах в очите)

Сбогуване с Леуварден

Адам Зеле сваля златните си очила, изтрива запотените стъкла, слага ги отново на носа си, но след две минути започва отново: в скръбта си той произвежда повече пара от канала пред дома му. От часове съпругата му лежи на брачното легло, скована от смъртта, а той е в състояние единствено да повтаря тези две-три безсмислени движения: да свали очилата си, да ги изтрие и отново да ги сложи. Подсмърча, ридае, едрото му тяло се тресе от силни спазми, които плашат наредените в дъното на стаята деца.

По-малките не виждат особена разлика между лежащата там жена, неподвижна и бяла, почти прозирна, и жената, която е била тяхна майка. Още от най-ранна възраст те са свикнали с нейното отсъствие, нейната бледност, с начина й — с манията й — да ляга на легло при най-малкото неразположение, при най-лекото раздразнение. Отсъствието на Анте Зеле е станало окончателно, това е всичко. Те не разбират как баща им може да изпитва такава мъка от изчезването на един призрак.

Маргарета им е казала, че трябва да бдят над тленните останки на майка си до часа за вечеря. Не им е позволено да се изнижат дори ако са гладни, дори ако получат крампи от стоенето така, изправени и неподвижни, вцепенени сред сумрака на стаята със смъртницата; длъжни са да се подчинят на заповедите на каката: от месеци тя запълва липсата на майката и командва домочадието.

В съседната стая догарят шест свещи, а десетките рози — починалата е имала слабост към тези цветя — изпускат толкова тежък аромат, че той разваля атмосферата и изпълва въздуха с непоносима отрова. А там, смазан в скръбна поза, запречил пътечката между леглата като безформен пакет, Адам Зеле продължава да плаче и да се тресе при всяко ридание. На Маргарета изведнъж й се повдига, трябва й въздух и е крайно време да освободи малчуганите. Опипом тя улавя най-близката ръка — оказва се на Жозеф — хваща я и извежда детето от стаята. Действат като по команда: рефлекс за оцеляване или жест на подчинение. Жозеф е хванал ръката на съседното дете отдясно и така нататък. Оформили са верига, която се изнизва през открехнатата врата, следвайки каката. На площадката Маргарета се обръща, вижда ги хванати така и се усмихва с умиление: приличат на книжните човечета, които се получават чрез изрязване и красят детските учебни стаи.

Ала малките Зеле не са кукли, не са от хартия: трябва да ги нахрани, после да ги сложи да спят. Едва тогава тя ще може да помисли за себе си, за мерките, с които я е запознал баща й тази сутрин и които засягат нейното бъдеще.

— Ако не слушах сърцето си, щях да те оставя тук, до мен — казва й той като начало. — Но ти си вече на четиринайсет години, Маргарета, или по-скоро, ти си само на четиринайсет години. Изключено е да служиш за гувернантка и цялата тежест на къщата да легне върху теб.

— Но… А малките?

— Леля ти Аликс ми предложи да вземе двамата най-малки у тях, в Арнем. Другите ще останат при мен. Ще наема жена, не се тревожи. За момента мисля само за теб, за твоето образование. Ти си талантлива, скъпа, тази дарба трябва да се развива. Много ще ме е яд, ако от егоизъм попреча тя да разцъфне.

Въпреки тъгата той пак потвърждава своето предпочитание, неизменната си загриженост към нея. Облакътен на масата между тях, рови из брадата си, глади я, подръпва я — този тик се проява всеки път когато е притеснен или прекалено развълнуван — Маргарета го знае много добре. Какво ли толкова неприятно или толкова сериозно има да й съобщава, че все още се колебае и търси необходимите думи? Тя е в очакване.

— Разгледах всички възможни решения — продължава той, — но каквото и да избера, за нас то предполага отдалечаване, раздяла… Не пожелах да взема решение, преди да се посъветвам с теб. Чуй, осведомих се, споменаха ми за един пансион в Хага, където приемат девойки от добри семейства и осигуряват образованието им.

— Хага!

Викът се изтръгва от гърдите на Маргарета, без тя да успее да го задържи. Веднага съжалява за поведението си и навежда глава.

— Да, знам, скъпа, много е далеч, но искам най-доброто за теб. Там ще срещнеш госпожици от хайлайфа, ще завържеш приятелства…

Не довършва изречението, не доизказва мисълта си, но тя я отгатва: той желае за нея блестящ живот, невероятна съдба, и смята, че дъщеря му притежава необходимия потенциал, за да задоволи неговите амбиции и да осъществи мечтите му. Макар и скромен търговец, Адам Зеле винаги е умирал за почести и съответният избор на най-високопоставено учебно заведение в Хага е свидетелство за това. Този мъж обича лукса, показността и никога не е бил стиснат: Анте Зеле, която вече няма да може да глези, често му е натяквала, че води начин на живот, надвишаващ възможностите му. Ала Анте вече я няма, за да призовава към умереност и да се оплаква от неговото разточителство. Сега Маргарета е тази, която вътрешно се притеснява как ще поеме той разходите за образованието й в Хага.

— Издръжката ще бъде много скъпа — осмелява се да отбележи тя след малко.

— Не се притеснявай за тази страна на нещата. Ще се справя — заключава той.

От този момент нататък тя вече знае, че ще замине, и дори да храни известен страх, не съжалява да напусне Леуварден, този малък тих град, спящ сред спокойните си води и винаги обвит в мъгли.

 

 

По-късно, в тъмната смълчана къща, със свещ в ръка, тя минава от легло на легло, навежда се над малките и след като се уверява, че са добре завити, че са заспали дълбоко, най-сетне се прибира в стаята си.

Съблича се, слага дългата си нощница от бял док и на свой ред си ляга, уморена до смърт в края на този ужасен ден. Ала тогава като упрек й идва мисълта за баща й. Той не е слязъл да вечеря: затворен с мъртвата, вероятно продължава да плаче. Бързо покрива раменете си с вълнено наметало — трябва да се предпази от влагата, която се задържа в коридорите и пронизва костите — пали отново свещта и, повдигайки я над себе си, отваря вратата към мрака.

В стаята, в която лежи бледият призрак на Анте Зеле, четири от шестте свещи са угаснали, а останалите догарят и дълбаят сянката с трепкащ и оскъден пламък. Застанала на прага, Маргарета търси баща си с поглед, най-после го открива свлечен до леглото, полуседнал, полуклекнал — сънят го е заварил в гротескна поза. Маргарета пристъпя, приближава до тежкото, сринато от мъка и умора тяло, наблюдава го мълчаливо, със стегнато сърце: очилата са изхвръкнали и са кацнали накриво на носа му, следвайки линията на бузата, облегната на постелята; яката на ризата зее над гърдите, покрити с валма от черни косми, гъстата коса е разчорлена, струйка лига се стича от крайчеца на устните му. Тази неособено привлекателна гледка на обичния баща би могла да я отврати, но не: такъв, какъвто е там, предаден, изоставен, той я трогва, тя го обича повече от всякога. „Ще настине“, казва си и погледът й обхожда стаята в търсене на някаква дреха; различава някаква неясна форма, там, върху фотьойла: кожухът на Адам Зеле! Взема го, разгъва го над баща си и нежно, много нежно покрива раменете му, завива с пешовете гърдите му, корема, краката му. След това се навежда над заспалия мъж, целува го леко по челото и прошепва: „Лека нощ, господин барон!“.

 

 

Вчера е пристигнало писмо от Хага. В него пълно и много точно са описани нещата, които приетите пансионерки трябва „задължително“ да си набавят. Този списък Маргарета пази оттогава, сгънат на четири в джоба на престилката й. Вади го по всяко време и не й омръзва да го препрочита. Без да спестява нито една част от бъдещия си багаж, тя вече е изброила всички вещи пред братята и сестрите си, а после и на госпожа Нотен, новата гувернантка, наета да бди над съдбата на дома. Непрестанно си препрочита списъка и го рецитира из цялата къща с ниския регистър на гласа си — контраалт, според баща й глас на трагичка. Тя обаче му придава форма, сила на песен и го избавя от всякаква тривиалност.

— Половин дузина дълги гащи.

— Дузина носни кърпи.

— Кърпи и кисета (броят е според преценката на кандидатките).

— Три корсета.

— Три камизоли.

— Четири фусти.

— Четири блузи без ръкави.

— Вълнени или памучни чорапи.

— Две нощници и бонетата към тях.

— Чифт бели ръкавици.

— Чифт морскосини ръкавици.

— Два чифта черни ботинки.

Униформата рокля и пелерината за навън ще бъдат предоставени от учебното заведение, а впоследствие семействата на девойките ще получат издадените фактури.

В долния край на листа послепис с получерен шрифт уточнява, че всяка част от багажа трябва да носи името на своята притежателка.

„Притежателка“! Тази дума, която на пръв поглед й се е сторила донякъде неподходяща, дори високопарна, започва да харесва на Маргарета: тя, която никога не е притежавала нищо лично, изведнъж ще се окаже „собственичка“ на красив набор от парцалки, как да не се радва? За осъществяването на тези покупки получава от баща си шепа гулдени, които веднага връзва в малката си кесия със сребърни монети. Нито той, нито тя имат представа за размера на предстоящите разходи за гащи, корсети, блузи, чорапи и други. Но още утре Маргарета ще отиде в магазина за бельо, при обущаря, при галантериста, какъв празник ще настъпи, голяма премиера в живота й, предварително се радва на това! А ако получената сума се окаже недостатъчна, ще поиска от баща си други гулдени: нали й е обещал да й даде, колкото е необходимо? Нали я е уверил, че ще пристигне в Хага облечена и екипирана като принцеса?

 

 

Майка й е погребана едва преди седмица, а Маргарета получава от баща си разрешение да взема дрехи от гардероба на покойницата и тази сутрин, докато се приготвя да пазарува, изведнъж й хрумва да пробва мантото имитация на къртича кожа. Анте Зеле го е носила съвсем малко, защото е излизала само по принуда и насила. Маргарета го навлича, застава пред огледалото на стойка в майчината стая и се озовава пред един неприятен образ, на границата на гротескното: мантото едва покрива прасците, а е стигало до петите на майка й; същото важи за ръкавите, твърде къси за дългите й ръце. Със своите сто седемдесет и пет сантиметра тя вече е достигнала ръста на възрастен и надминава с цяла глава всичките си приятелки и повечето от жените от нейното обкръжение. Разочарована, бясна, тя се отървава набързо от своята неуместна дегизировка, захвърля я с все сила, после неочаквано размисля: макар мантото да е неизползваемо, тя би могла да махне яката от сибирска катерица и да я носи със съответния маншон.

Ето я след четвърт час да излиза от къщата край брега на канала: загърната в своята пелерина, с кожената яка около врата, с пъхнати в маншона ръце — те стискат кесията с гулдените; Маргарета Зеле изглежда много горда. Заблудени от високата й фигура, хората, които я срещат по улиците на Леуварден, ще я вземат за добре сложена жена, наистина красива жена!

Маргарета напълно споделя това мнение, владее се, приятно й е, че я гледат, и докато върви — първо да се погрижи за бельото — тя контролира походката си, полюшва бедрата, повдига бюста и се старае да носи високо вдигната главата си, увенчана с кафяви плитки.

В първия бутик, където излагат пред нея дългите гащи и корсетите, за миг тя се обърква: какво да избере от това подлудяващо изобилие от бельо — обикновеното хасе и пикето стоят редом до най-фината батиста, брюкселските и венецианските дантели? Продавачката непрекъснато й показва и разгъва пред очите й сходни по отношение на удобството стоки, но коренно различни по качеството и стойността на платовете, по изпипването на шева. Безразборно й показват обикновени долни дрехи за девойки и красиво бельо, достойно да прикрие голотата на маркиза: всъщност смесица от конфекция и изключителното от лукса. Маргарета се колебае, ръцете й опипват материите, галят изобилието от английска бродерия, пръстите й се губят във воланите от фина брюкселска и валансиенска дантела; видяното я кара да признае качествената украса, а добрият вкус — да я предпочете, но тя се опасява да не направи груба грешка, ако заложи на спонтанното си желание. Нито за миг не се притеснява от разликата в цените, което неминуемо ще доведе до разлика в качеството: тя е копие на баща си, не умее да смята и никога няма да се научи. Продавачката, със задължаваща усмивка на уста, чака клиентката си да реши. Колкото да си даде отсрочка, Маргарета вади от кесийката си списъка, макар да го знае наизуст, и го чете за пореден път: иска да провери дали в него има инструкции относно качеството на дрехите. Трябва ли да избира скромността и простотата пред тук предлаганите финтифлюшки и копринени изкушения? Управата на пансиона мълчи по въпроса. Тази констатация надделява над последните скрупули на девойката: решението е взето, ще си позволи най-красивото, което предлага бутикът. Без повече да протака, тя посочва каквото си е харесала, и след като плаща, заявява напористо на продавачката:

— Очаквам доставката на моите покупки този следобед на „Гроте Керкстрат“ №28.

Защото един ден Адам Зеле й е обяснил, че „дамите“ никога не се товарят с пакети, а поръчват да им ги доставят у дома. Тя не е забравила този урок.

 

 

Два дена се оказват достатъчни Маргарета да събере частите на своя набор от дрехи. Предпочитанията й към лукса са принудили, разбира се, Адам Зеле да изплати няколко допълнителни шепи гулдени, но той не я укорява, напротив: не се сърди, става ли въпрос да поглези дъщеря си, неговата надежда, неговата звезда.

Сега остава да изпълни последната инструкция, да маркира цялото си бельо с името на неговата „собственичка“, Маргарета Гертруда Зеле. Но как да го направи? Девойката не умее да бродира и това истински я огорчава. Неспособността й я дразни, а проблемът с „маркирането“ я поглъща и й се струва нерешим до момента, когато се сеща за новата гувернантка госпожа Нотен. Само че госпожа Нотен вече е претоварена с домашни задължения и грижи по децата и никога няма да се съгласи да поеме задача, която не влиза в нейните задължения. За да я привлече и ако иска да постигне целта си, се налага Маргарета да използва цялото си очарование, да разчита на съчувствието на гувернантката, да свири на тънката струна. Та нали в края на краищата е сираче, и то сираче на майка, виновна, задето не е изпълнила задълженията си?

За да започне своите маневри по сближаването, тя изчаква най-благоприятния момент, когато с настъпването на вечерта малките са сложени по леглата и гувернантката си дава малко почивка. Госпожа Нотен обикновено използва тези моменти да прочете някой вестник или реди пасианс на кръгла масичка в общата стая.

Ето, в голямата притихнала къща вече не се чуват викове, нито шум. След вечеря Адам Зеле се е оттеглил в задната част на ателието си, където прехвърля вечните бумаги и прекарва доста вечери в подреждане на търговската си кореспонденция. Девойката се промъква в стаята, където госпожа Нотен вече се е настанила пред своята масичка. Навежда се над рамото на жената, оглежда разстланите карти. Въобще не харесва този пасианс. Той не я интересува ни най-малко, но казва нещо съвсем различно, и то с престорена скромност и с тон на възхищение:

— Как само размесвате картите, зашеметяващо е! Нищо не разбирам от това. Ще ме научите ли?

— Струва ми се, че имате да учите още доста неща — измърморва добрата жена.

„Тази вечер тя е в отвратително настроение — преценява Маргарета. — Нещата не тръгват на добре. Най-вече не бива да я дразня, ще го ударя направо на молба“.

— Истина е, госпожо Нотен, имам още доста да уча… Например, никога не са ме учили да бродирам и ето, сега съм затруднена с маркирането на дрехите си.

Картата, която госпожа Нотен държи, увисва във въздуха, ръката й застива, после се спуска: картата е покрила друга карта.

— Как така? Не умеете да бродирате, а сте големичка? На какво ви е научила майка ви?

— На нищо, госпожо. Тя беше доста болнава.

Маргарета се радва на позицията, която е заела. Това улеснява плановете й: гувернантката е седнала, осветена от ореола на лампата, а тя е изправена, с глава в сянката, и на лицето й изгрява мимолетна усмивка, защото чувства, че е хванала рибата. Усмивка, която другата в никакъв случай не може да забележи.

— Бедното ми дете!… Истинско нещастие е за едно семейство, когато майката не изпълнява своите задължения.

— Знаете ли, тя не можеше, беше толкова крехка… Винаги болна, винаги на легло, не й достигаха сили.

Хитрушата Маргарета! Мошеничката намира без усилие думите, които глождят сърцето на отрудената жена. Същите думи би изрекла устата на едно обичливо момиче, отказващо да произнесе присъда над майка си, уважаващо паметта й и защитаващо я въпреки всичко. Добре, добре е, дори е спечелила, защото госпожа Нотен изведнъж отмества назад картите, обръща се към нея и със суров, но пресипнал от емоция глас нарежда:

— Е, хайде! Не стойте като побита тук! Какво чакате? Идете да донесете това бельо, веднага ще се заемем с него!

 

 

Пансионът се намира край елегантен булевард в големия град, а сградите му от кафяви тухли, разположени във формата на конска подкова, обграждат голям двор, покрит с плочи. Назад се простира обширна и тиха градина — подрязани храсти, поддържани алеи, нито един плевел не нарушава хармонията на ансамбъла. Такова е впечатлението на Маргарета от мястото, където ще живее занапред. След няколко месеца тя ще гледа на него по друг начин и разположението на сградите вече няма да й напомня за конска подкова, а за магнит, чиито насочени навън краища имат за цел да привличат парите на родители, достатъчно богати и суетни, за да поверят потомството си на тази институция.

През първите часове след пристигането тя стои встрани и само наблюдава множеството от весели и бъбриви момичета около нея. Те са най-много трийсетина, старателно подбрани. В този първи ден предстои уреждането на формалностите по приемането и настаняването. Раздават на девойките циркулярно писмо, в което са напечатани членовете на действащия правилник, и изрично ги подканят да вникнат в него. Прочитът на този текст кара Маргарета да настръхне. Вече е наострена срещу дисциплината и абсурдните в нейните очи практики. Какво? Да живее цяла седмица в обща спалня, преди да получи стая, която пак ще трябва да споделя с друга? Обясняват й, че такъв е редът в дома. Първата седмица, прекарана в общност, цели да се създадат връзки, с една дума, „симпатии“, между пансионерките. След този пробен период, през който ще са имали пълна възможност да се опознаят, девойките трябва да направят избор с коя другарка ще съжителстват през цялата година.

В течение на седем дни Маргарета едва сдържа гнева си и отказва да дружи с когото и да било: достатъчно й е, че е принудена да прекарва нощите в неприятно съжителство в общата спалня. В клас, в столовата се водят разговори насаме, шушука се, подклаждат се жалки заговори, подтиквани от лични сметки и с единствената цел да бъде избрана „фаворитка“. Всички тези интриги предвид предстоящото разпределение на стаите отвращават Маргарета. И дума не може да става тя да ухажва някого и да се отдава на подобно унизително търсене.

Събранието, на което всяка трябва да обяви избора си, е определено за петъчния следобед в залата на столовата. В уречения час, след като масите са раздигнати, пансионерките очакват директорката госпожа Фихютер, пред която ще изразят предпочитанията си.

Вече са се оформили съюзи, изградили са се разбирателства и отвсякъде се чува смях, момичетата шумят, хихикат от удоволствие и възбуда. Щом се появява госпожа Фихютер, смехът стихва и настъпва тишина. Тя е около петдесетгодишна, изглежда отдавна се е отказала от всякаква претенция за женственост: сивата й гъста коса е подстригана късо, лицето е без грим, дрехата — строга, всичко във вида й като че ли иска да вдъхне респект, дори боязън.

За кратко строгият й поглед минава през малкото събрание, след което тя обявява, че няма да разпитва пансионерките по азбучен ред, а ще разчита на случайността. Пръстът й сочи една, после друга…

Идва ред на Маргарета да посочи избраницата си. Тя се изправя в цял ръст и заявява на висок глас:

— Не съм направила никакъв избор.

Директорката придърпва пешовете на жакета си — удобен маниер да се скрие зад авторитета си. След това прави две крачки към Маргарета и спира:

— И защо, госпожице Зеле?

— Смятам, че ако отлича някоя от моите другарки, това ще е обида за останалите.

Госпожа Фихютер поклаща глава и се взира с повишено внимание в бунтарката.

— Ето един ловък отговор, госпожице Зеле, но той не ви освобождава от задължението да посочите някого. Правилникът изисква да назовете име.

— Съжалявам, госпожо, но няма да го направя.

Казва това с голямо спокойствие и с твърда увереност, вперила поглед в очите на своята събеседница.

От подобно безочие в тона и високомерие в поведението госпожа Фихютер започва да премигва. Никога в нейно присъствие ученичка не е дръзвала да се държи по подобен начин. Тя не може да толерира обидата, трябва да предприеме мерки на секундата, да подчини бунтарката пред нейните другарки, да я обуздае. Да я прогони. На устните й вече напират думите на безапелационна присъда, ала се сеща, че господин Адам Зеле е предплатил пансиона на дъщеря си за две години и в този случай прогонването е невъзможно. Госпожа Фихютер си дава малко време — гласът й не бива да я издава — и вместо да стовари върху девойката гръм и мълнии, просто пита:

— Ами ако никой не ви посочи, госпожице Зеле?

— Тогава ще остана сама и ще се чувствам твърде добре.

Но Маргарета Гертруда Зеле няма да остане сама.

Към края на „консултацията“ младата Марие ван Схонбеке изразява желание да й стане съквартирантка. Погледът на госпожа Фихютер, която след сблъсъка демонстративно избягва Маргарета, пак се връща върху нея:

— Е, госпожице Зеле, какво ще кажете?

— Приемам — отговаря Маргарета.

И се усмихва на Марие.

Защото тази млада Марие й харесва. Тя е по-малка от нея с две години, с руси букли, розови бузи, с невинни сини очи, сякаш е излязла от домочадието на Зеле. Да, точно така, Марие й напомня за братята и сестрите й; тя ще бъде техен заместник, техен очарователен сборен портрет; нейната другарка ще й помага да преодолява тъгата по скъпата сюрия деца, над която е царувала в Леуварден.