Ан Браганс
Мата Хари (10) (Прах в очите)

Началото на залеза

— Виждам как ще се нацупи господин Астрюк, когато научи новината — изръмжава Полин.

— Да се цупи, колкото си иска, това ми е последна грижа! Работих много във Виена, в края на краищата се нуждая от почивка.

— Така или иначе няма да му хареса и аз не го виня. Той се бъхти за вашата кариера и точно когато всичко тръгне отлично, го оставяте тук и тръгвате за Египет. Истински кошмар ще е тая почивка, която ни готвите, сякаш искате да умра. Ще се пържа на слънцето там, горката аз…

— Не се инати, ще имаш шапки, омбрели, ще предпазим красивата ти кожа, рижавке, обещавам ти.

Но никакъв протест, никакво обещание не могат да подкупят Полин днес: решила е да се инати докрай.

— Освен това страдам от морска болест, ще си оставя карантиите там по време на дългото ви пътуване. Ден след ден морска болест, за да идем да гледаме камили…

— В Египет освен камили има и друго за гледане, малката ми. Малко разнообразие и култура няма да ти навредят.

Полин е готова да кипне, бясна, че я въвличат пряко волята й в тази нищо незначеща за нея авантюра, но тя знае много добре, че нещата са стигнали дотам, че никакъв аргумент няма да умилостиви господарката й. Когато Мадам прави така, че винаги да има последна думата, няма смисъл да се хабиш в приказки, по-добре се откажи да продължаваш разговора. Ах, животът с нея съвсем не е сигурен: трябва много да я обичаш, за да я придружаваш във всичките й прищевки, да водиш скитнически живот, да се местиш ту тука, ту там, без да можеш да се установиш на едно място. Ех, апартаментът на улица „Балзак“, там се чувствахме добре. Измъчихме се да наредим всичко за удобство на Мадам, а тя, цялата огън и пламък по онова време, беше доволна, че най-после си е „у дома“. Но на Мадам бързо й омръзна да си играе на господарка на къщата, обяви, че предпочита да живее на хотел и за осем дни разпродадохме всичко. Мадам не я свърта на едно място, нищо не можеш да направиш. Сега си е втълпила Египет, иди разбери защо. Лейтенант Киперт ще пътува с нас, трябва след два дни да се срещнем с него в Марсилия. Несъмнено завръщане на страстта.

— Да опаковам ли и бижутата?

— Естествено. Нали не допускаш, че ще ги оставя в хотела… За какво си мислиш, Полин?

Полин не си мисли за нищо, мъчи се да не унива пред трудностите и си плюе на ръцете, роптаейки сред безпорядъка от куфари, които задръстват стаята. Всичко е наопаки — леглото, фотьойлите, полиците се огъват под тежестта на купища бельо и предмети, които за пореден път трябва да бъдат опаковани, без да се пропуска нищо преди голямото заминаване. Роклите, обувките, шапките, кожите — пълен гардероб. Ще отнесат всичко. И бижутата в техните кутийки. Най-лошото е, че живеят като охлюви — местят се с цялата собственост на Мадам: десетина големи куфара, цял куп багажи, които Полин трябва да наблюдава непрестанно — нейна основна грижа при всяко пътуване.

Египетското приключение трае два месеца, в края на които Мата Хари се връща в Европа доста разочарована. Видели са, разбира се, камили, крокодили, стада камилски птици, дори са плавали срещу течението на Нил чак до Асуан, но танцьорката се е надявала с пребиваването си в Египет да обнови своето артистично вдъхновение, обаче нищо не се е получило.

В края на месец март 1907 година, щом слиза от кораба в Марсилия, тя тръгва веднага към Рим, все така придружавана от Полин и десетте си куфара. Амбицията продължава да я човърка: наскоро е узнала, че Габриел Астрюк се готви да постави Саломе на Рихард Щраус в театър „Шатле“ и тя силно желае да участва в разпределението на ролите. Веднага праща на своя импресарио дълго писмо, в което защитава основателността на своята „кандидатура“:

Моля ви, пише тя, позволете ми да изпълня големия танц пред Ирод. Ще създам такова впечатление, каквото никой още не е правил и каквото никоя танцьорка не е успяла да постигне. Няма друга жена, която да може да предаде мисълта за съблазънта…

И като не се колебае да се самовъзвеличи, тя прави паралел между своята личност и тази на героинята, твърди, че разбира отвътре еротичната екзалтация толкова добре, колкото безнадеждния порив на дъщерята на Ирод към непорочността. Според Маргарета никоя друга няма да изпълни по-добре ролята; смята се за идеалната изразителка на „истинската мисъл“ на Саломе. Същевременно отминава въпроса за осъдителното си отсъствие, което ужасно е засегнало Астрюк. Сега го ласкае, умилква му се. До този момент е успявала да се пребори със съдбата и да получава каквото иска: затова и сега не се съмнява в своя успех. За по-сигурно изпраща молба и на самия Рихард Щраус. Но това писмо няма да бъде взето под внимание. Габриел Астрюк, който преценява по-добре от всеки друг предела на артистичните способности на Мата Хари, се постарава това несериозно предложение да не стига до маестрото.

Първото представление на Саломе е в Париж на 10 май 1907 година, а Мата Хари не е на афиша. Тя преглъща разочарованието си в Берлин в компанията на Алфред Киперт. Макар нейното отстраняване да я уязвява вътрешно, тя не го показва, защото не се е отказала и не желае да се признае за победена: убедена е, че рано или късно ще танцува по музиката на Щраус.

Когато напуска лейтенант Киперт и се връща в Париж, тя се настанява в хотел „Морис“ и веднага събира журналистите. В отговор на тяхното учудване от дългото й отсъствие, обяснява, че е извършила дълго пътешествие, което я е отвело в Египет и Индия, при самия извор на нейното изкуство. За пореден път тя подправя истината, украсява я и успява да изопачи данните пред смаяните и благосклонни слушатели.

Мата Хари никога не е успявала да се приспособи към трудната и неприятна реалност: за да живее, тя има нужда да я замени с някаква друга действителност, по-приветлива и съответстваща на нейните желания. Въпреки това се случва реалността да я догони и да я повали: такъв е случаят, когато открива, че нейни „съпернички“ са се възползвали от престоя й в чужбина, за да я имитират. Сега те са цяла върволица от танцьорки, които се показват повече или по-малко разголени по сцените на парижките театри и кабарета. Сред тях е романистката Колет, която постига голям успех в „Мулен Руж“, появявайки се полугола, с гърди, прикрити от метални купички и нагиздена с гривни. Мата Хари с право преценява, че е станала жертва на недопустимо плагиатство. Фалшификацията е толкова очевидна, че доста време ядът й не минава: тя бичува необуздано нахалството на „бледите имитаторки“ и липсата им на талант. Налага се обаче да приеме — и то не става безболезнено — че нещата са се променили, че самата тя е достигнала трийсетте и вероятно трябва да помисли как да промени стила си. През този период Полин трябва много да се постарае, за да прогони лошото настроение на своята господарка.

— Не виждам защо приемате толкова присърце това нещо. На ваше място щях да бъда горда, че използват моите рецепти, това поне доказва, че са добри!

— Но вече не съм единствената, Полин. Аз бях тази, която дръзнах да проправя пътя, другите само ми се възхищаваха, а сега жънат това, което съм посяла. Има за какво да съм бясна!

— Вие продължавате да сте най-добрата, само това е от значение. Вчера танцувахте в „Трокадеро“, искат ви в Понт-о-Дам, в Улгат… Красива сте, мъжете са в краката ви, няма причина за черни мисли.

Когато показва такъв оптимизъм и се опитва да ободри господарката си, Полин е наполовина искрена. Възраженията й са продиктувани от нейната обич и от неизменната лоялност, но тя е достатъчно разумна и прозорлива, за да вижда, че кариерата на Мата Хари пропада. Тя познава непостоянството на публиката и усеща, че интересът към танцьорката започва да отслабва. Това, разбира се, не може да се каже без заобикалки на заинтересованата. Не е тук, за да я отчайва, прекалено я обича. От друга страна и Мадам донякъде си е виновна за това положение. Прекалено често е била нетактична; цялото това отсъствие, тези бягства в крайна сметка пречат на кариерата. Когато котката не е тук, мишките танцуват; точно това се случва, но стореното — сторено, няма да я обвинява. Във всеки случай Мадам винаги действа на своя глава.

 

 

Дори да отказва да го приеме — насърчена в илюзията си от вярната Полин — Мата Хари не е на върха на славата. Прелистила е неволно поредната страница от своята история, и то в момент, в който светът започва нова и жестока глава от Всемирната история. Механизмите на силите, които ще породят войната, постепенно се задействат. През юли 1910 година Вилхелм II, който упорито преследва своите експанзионистични цели, насочва германската канонерка Панцер към бреговете на Агадир и притиска Франция да приеме преговори относно Мароко. Теглен в различни посоки, Жозеф Кайо, по онова време министър-председател, избира да преговаря. Пазарлъците водят до договор, според който французите остават с развързани ръце в Мароко срещу прехвърляне на част от Конго на Германия. Но този договор, който не удовлетворява нито френската, нито германската страна, поражда всеобщ вик на възмущение. В Берлин националистите протестират и организират демонстрации, докато в Париж парламентаристите се развихрят дотолкова, че успяват да свалят Кайо. Това е краят на мирната република на радикалите. На власт идват привържениците на войната, водени от Поанкаре, който се захваща да укрепи външнополитическите съюзи на страната и да реорганизира армията.

Докато военните експерти работят за усъвършенстване на въоръжението и се подготвя наборен закон, целящ да увеличи личния състав на армията, Мата Хари прекарва щастливи дни в Турен. През юли 1910 година тя се среща с банкера Ксавие Русо, който е наел двореца „Доре“ в Евр, недалеч от Тур. Разстроена от охладняването на публиката и от недостойната конкуренция на нейните съпернички, тя е направила завой — напуснала е Париж и е последвала новия си любовник.

Всъщност дворецът „Доре“ е елегантен селски замък от XVIII в., разположен удобно в дъното на парк. Плетове от подрязани храсти и обширни морави организират пространството около главното здание и прилежащите сгради. Дълга алея, засадена с брястове и следваща оста на фасадата, води до основния жилищен корпус, който още от пръв поглед впечатлява с грациозните си пропорции и хармоничното разположение на своите отвори: френски прозорци на две нива и капандури, захванати в покрива с плочи, които поемат дневната светлина за таванските помещения със съкровища в неизследваните килери, фронтон увенчава входа към хол, в чийто център се издига мраморно стълбище, обслужващо етажа. Стаите за прием и частните апартаменти гледат към изящни галерии, украсени с щукатура и картини, а като цяло декорацията свидетелства за изтънчен, ценен по онова време вкус.

Именно в тази изискана обстановка, белязана от печата на доброкачествен лукс, продължава животът на Мата Хари. В първите дни на своето настаняване тя се чувства като гостенка на феите, като очаквана и почитана принцеса в тази идилична резиденция, опасана от гори и лозя до хоризонта. Но след изненадата и очарованието от откритието, сега, когато се е устроила в Евр, на нея й се струва, че е родена да води този живот на кастеланка, лек и безгрижен живот, който разделя между тоалетката, музиката и своя кон Раджа. Защото главната привлекателност на двореца „Доре“ е в това, че в оборите му има четири великолепни коне, от които Мата Хари е избрала Раджа — чистокръвен жребец, който тя с удоволствие язди всеки ден. Отлична ездачка, тя прекарва часове на седлото и селяните от околностите започват да свикват с фигурата на амазонката, която за миг виждат в галоп — слаба и с прилепнал костюм от тъмно сукно, с развян от вятъра воал на шапката. Намират я за високомерна и недостъпна, но е трудно да се каже дали това впечатление е резултат от характерната за ездачите стойка, или защото Мата Хари, пропита от ролята си на кастеланка, важничи пред местните жители на Тур… Всички околовръст мислят, че красивата амазонка е госпожа Русо. В действителност законната съпруга на банкера живее в Париж и дори не подозира за съществуванието на двореца, който съпругът й е наел, за да настани там прочутата танцьорка. Подобно на много други, господин Русо води двойствен живот и идва при любовницата си едва в края на седмицата. Макар да прекарва сама повечето от свободното си време, Мата Хари не се оплаква от статуквото. Разполага с хора, които да й служат, има Полин, има и Раджа. След бурния светски живот в Париж спокойният ритъм на нейните дни напълно я устройва и тя се кълне в мило и драго, че никога няма да се върне към градския живот.

Що се отнася до Полин, тя намира доста по-малко предимства в това оттегляне от светския живот. Провинцията я отегчава, развлеченията там са малко, не се виждат с никакви хора, а когато се намеси и лошото време, то ги задължава да се затворят вътре и да се въртят в кръг. Накратко, малката камериерка се чувства като наказана и едва сдържа гнева си в очакване на по-добри дни. Според нея новият каприз на Мадам няма да трае дълго и тя дебне първите признаци на отегчението, които задължително ще предшестват отпътуването. Ала дебне напразно: вече повече от шест месеца продължава приятният обичаен ход на провинциалното ежедневие и нищо не предвещава, че положението ще се промени. Мадам, която вече не споменава танцуването, е свежа като цвете и всеки ден се радва на своя живот на село. Ако види тази жена с толкова редовен дневен режим, с толкова благоразумни занимания, и която по нищо не прилича на някогашната танцьорка, човек би се запитал дали не халюцинира. Всяка сутрин след тоалета тя води продължителни разговори с готвачката, която е шегаджийка и й готви прекрасни малки ястия, тъй като Мадам цени хубавата и обилна храна и удоволствията на масата. После градинарят й предлага избор от набрани цветя, цъфнали в оранжерията на двореца, и тя реди букети, поставя ги по стаите и се наслаждава на получения ефект. Занимава се с тази работа до часа за обяд. Следобед нарежда да подготвят коня й и изчезва с него часове наред. Когато се завръща възбудена, плувнала в пот и цялата в кал, се налага да й приготвят банята, което не е толкова лесно тук, където няма дори течаща вода. Животът в двореца е хубав, но по отношение на комфорта нищо не струва. Трябва да се мъкнат десетки кофи, за да се напълни поцинкованата вана, а след като Мадам се е освежила в нея, идва ред да се изпразни. След толкова усилия Полин се чувства смазана и всяка вечер се моли: дано се върнем в Париж при цивилизацията!

В последните месеци на 1910 година вестта за смъртта на Адам Зеле стига до двореца „Доре“. Тази вест засяга силно Мата Хари: тя се затваря по цели дни и плаче за обичния си баща. Вече няма украсяване с цветя или езда в околните поля. Фонографът мълчи, тя дори отказва да се храни и всички грижи, цялата нежност, с която я обгражда Полин, са безсилни срещу обзелата я тъга. Дори господин Русо, най-чаровният мъж, най-любвеобилният на света, не успява да я накара да се усмихне и да се откъсне от стаята със спуснати капаци, в която се е скрила. Той идва всеки петък вечер с ръце, отрупани с подаръци: парфюми, бижута, донесъл е от Париж и куфара от рибя кожа, който тя много искала, но няма никакъв резултат: Мадам остава затворена в тъмнината и линее. Малката камериерка не знае вече какво да измисли, за да разсее своята господарка. Сега, когато Мадам е потънала в дълбока скръб, Полин би дала мило и драго, всичко, стига тя да възвърне настроението и жизнеността си от отминалите дни. От сутрин до вечер Полин се разкайва, върви из притихналите стаи, кършейки ръце, обвинява се за лошите си мисли, за мрачното си настроение и се кълне, че ще приеме всичко безропотно, дори доживотно изгнание в двореца „Доре“, само и само Мадам да излезе от ужасната си тъга и да се възстанови.

Една сутрин, след като е изчерпила всички възможности на въображението и нежността си, Полин извиква кочияша да я закара в Тур. Вече три седмици Мадам е откъсната от света на живите и Полин започва да се страхува за здравето й. Решила е да иде да потърси доктор в града и да го доведе в двореца.

От много дни Полин не е чула в опечаления дом звука на собствения си глас и се чувства донякъде лишена от удоволствието да разговаря. Тъй като пътят е дълъг, а старият кочияш е готов да си бъбрят, тя се възползва, за да си развърже малко езика:

— Може би познавате добре Тур, господин Анри, нали сте оттук?

— Ами да! Точно тук съм роден и тук съм прекарал живота си.

— В такъв случай несъмнено познавате някой доктор, който би приел да дойде да прегледа Мадам…

— Със сигурност познавам един. Но защо доктор? Нашта госпожа не е болна…

— Същото е. Тя вече не става, едва хапва, тъгата й я убива.

— Ако бях на ваше място, нямаше да й водя доктор.

— А какво? Кажете ми…

— Нашта госпожа е артистка, нали? Свири на пиано, има фонограф, обича музиката, всички в двореца знаят това.

— Да, тя обича музиката. Но след смъртта на татко й вече нищо не я интересува.

— Когато обичаш музиката, тя винаги те интересува, аз ви го казвам. Имах един господар, свиреше на цигулка и беше страшно добър ездач, също като нашта госпожа. На шейсет години той падна и няма вече крака, или ако щете, мъртви са: осъден да седи в инвалидната количка до края на дните си, горкият наш господин. Аз ви гарантирам, че тоз инвалид беше щастлив човек: стигаше само да му донесат цигулката и лъка и да почне да свири. Повярвайте на моя опит, музиката може да спасява…

— Може би… може би наистина, в края на краищата.

— Няма може би. Така е, както ви казвам! В Тур познавам един магазин, където имат всичко: инструменти, партитури, фонографи и цилиндър за тях. Едно време ходех често там заради моя господар. Ако искате, ще ви откарам там. Повярвайте ми, срещу меланхолията това е по-добре отколкото някой лекар. Гарантирано лекарство!

 

 

В твърде обширния магазин Полин се чувства затруднена, малко изгубена. За пръв път влиза на такова място и няма никаква представа какво би се харесало на господарката й. Господин Анри бе много любезен да й предложи своите чудотворни лекарства, но тя нищо не разбира от това, което иска да купи. Ако ставаше дума да избере хубава птица, някакво сирене или пъпеш от някоя сергия, няма друга като нея, Полин си знае работата. Но музиката? Не е лесно да реши на коя от тези кутии с цилиндри, натрупани по километричните рафтове, да се спре. Затова се лута из магазина, подразнена и затруднена от незнанието си; прави се, че се любува на изправено на поставка виолончело, наблюдава отражението си в лъскавия лак на едно пиано, по-нататък прокарва пръсти по струните на арфа… Застанал прав зад рафта с партитурите, един младеж наблюдава нейното хитруване и се забавлява: сладка е малката червенокоска, която се свива зиморничаво в своето палтенце и се изчервява всеки път когато погледите им се срещат. Момиче, което господарката му вероятно е пратила там без конкретно нареждане и което не знае на коя музикална знаменитост да се спре. Но малката непрестанно се връща при цилиндрите и колофоните; сега младежът я вижда как се надига на пръсти, за да разчете различните надписи и указания по кутиите. Наистина е чаровна, защо да не я доближи, да й бъде от полза, да я осведоми. Той напуска тезгяха и тръгва към нея:

— Госпожице… Може би ще мога да ви помогна?

— О, със сигурност, със сигурност… много сте мил, господине.

— Какво търсите?

— Ами, музика…

— Разбирам. Но какъв вид музика?

Тя се колебае, изчервява се, чувства, че ще почне да заеква и да изглежда жалка. Така в своето смущение му се струва още по-чаровна.

— Искам музика, която да развеселява. Разбирате ли, за моята господарка е, която наскоро загуби баща си.

— А…, а друго? Ако ми кажете обикновено какво слуша…

— Пиано, много пиано, самата тя свири. А и песни, хора, които пеят заедно, мисля, че им казват хорове.

— Оперни хорове ли?

— Вероятно, това трябва да е. Точно това предпочита.

— Ами добре, със сигурност има с какво да я зарадваме. Момент, ще ви покажа…

Той се обръща към чекмеджетата, отдалечава се. Тя забелязва, че е широкоплещ, слаб, с буйни черни, добре напомадени коси. Ей богу, при това е доста приветлив. Младежът се връща с усмивка на уста и с няколко кутии, които поставя пред нея.

— Ето, това е последната продукция на „Дойче Грамофон“. Мога да ви предложа Бохеми от Пучини…

Лицето на Полин грейва. Името й е познато, повтаря го като парола, като крайно спасение, възкликва в изблик на радост:

— О, да, много добре! Господарката ми познава господин Пучини, срещали са се в Монте Карло, дори й е изпращал цветя!… Ще бъде очарована… И още?

— Имаме също Фалстаф на Верди, Парсифал на Вагнер, Селска чест на Пиетро Маскани и Кармен на Жорж Бизе. Всички тези записи са нови, твърде малка е вероятността господарката ви вече да ги притежава.

— Тогава ще ги взема всичките!

Полин е възвърнала цялата си самоувереност, задоволството разпалва златни пламъчета в зелените й очи. Докато опакова цилиндрите, той я наблюдава с крайчеца на окото и тя наистина приляга много на вкуса му. Трябва да измисли нещо, с което да я задържи, във всеки случай да не я загуби твърде бързо.

— Знаете ли — казва той ненадейно, — всеки месец ние отпечатваме каталог. Така нашите клиенти са в течение на най-новата продукция. Ако ми дадете вашия адрес, бих могъл да ви ги пращам…

— Ами добре, защо не… Ние сме в Евр, двореца „Доре“.

— И вероятно си имате име?

— Полин. Полин Ренар.

— Полин… много хубаво, много хубаво. Ето вашия пакет, касата е там, близо до вратата.

И докато тя се отдалечава, той добавя:

— Ще ви изпратя следващия ни каталог, госпожице Полин, обещано.

 

 

Музикалното „лечение“ като че ли дава очаквания резултат. Господин Анри е много горд. Разказва на всеки, който иска да го слуша, че той е предписал тази терапия, чиято ефикасност всеки може да провери: гъгнещият звук на фонографа, който през целия ден излиза от покоите на Мадам и ви пробива тъпанчетата, ясно показва, че тя преодолява меланхолията и отново си възвръща вкуса към живота. И когато не е там да си пуска оперни мелодии, тя отново язди из полето със своя Раджа, който рови с копита от удоволствие и нетърпение, щом я види да влиза през вратата на конюшнята.

Що се отнася до Полин, малкото пътешествие до Тур буквално я е зашеметило. Ето че започва да цени музиката, интересува се от инструментите, сяда вече и се застоява пред пианото, с блуждаещ поглед гали клавиатурата, без обаче да посмее да натисне клавишите.

Вярно е, че не смее и е настроена меланхолично. Случва се да стои там без работа, потопена в прелестно мечтание, а Мадам да се появи и се направи на учудена:

— Пак ли мечтаеш, Полин?… Главата си залагам, че си влюбена.

Започне ли да се защитава, да протестира, Мадам подхвърля шеговито:

— Приказвай си каквото искаш, малката, почти си болна от любов, познавам симптомите. Мислиш си за момчето от музикалния магазин, нали?

Навярно го е описала прекалено ентусиазирано, без да спести нито една подробност от срещата, и Мадам се възползва от споделеното, за да й се присмее. Тя е хитруша, няма начин Полин да се измъкне от шегата, защото Мадам ще й обърне душата наопаки, както се одира заек.

— Да не би да не виждам как всяка сутрин тичаш да посрещнеш пощаджията? Чакаш прословутия каталог, нали?

— Разбира се, че го чакам. Заради вас е. Ще има нова музика, обещал е.

— И ще идеш в Тур да я купиш, нали?

— Ами… вие ще решите.

— Естествено, че аз ще реша. Ще погледна каталога и ако предлага интересни неща, ще те пратя в Тур. Но в противен случай разкарването ще бъде излишно. Не ми се иска да те безпокоя за нищо, момичето ми.

Гръмък смях, шумолене на поли, тя вече е излязла, оставяйки малката разгневена пред отвореното мълчаливо пиано.

Приятно е да се отбележи, че закачливото настроение на Мадам се е завърнало; Полин няма от какво да се оплаква, макар че е направила разходи. Обещала е да се разкае и да приеме всичко, дори да бъде нейна изкупителна жертва. Няма начин да го забрави.

 

 

През лятото на 1911 година в двореца „Доре“ празнуват годежа на Полин и нейния „продавач на музика“. Въпреки първоначалните си подигравки Мата Хари до голяма степен е подкрепила любовта на своята камериерка и на младежа от Тур. Със съгласието и съдействието на господин Русо тя е организирала за тях голям празник, за да събере родителите на годениците, няколко близки съседи и прислужниците от дома.

Очаква се августовският ден да бъде много топъл, много син, идеален ден за годежа при условие че се пазят от летния зной. Затова са сложили дълга маса на моравата, под зелената сянка на липите. Мата Хари е освободила Полин от приготовленията и се е погрижила за всичко. Празникът на малката лисичка трябва да бъде такъв, че никога да не го забрави.

Смесени букети от синя лобелия и розова ралица красят дългата маса, застлана с покривка от бяла дамаска. Угощението — прасенца сукалчета, фазани, пастет върху запечено тесто, бяла риба от Лоара, шербети, суфле с кюрасао — ще бъде поднесено в севърски порцелан, а освен виното, подарено от господин Русо, ще пият местно вино — вувре, монлуи и бургьой — в кристални чаши.

Повечето от гостите вече са пристигнали и тъпчат окосената трева под сянката на дърветата. Родителите на годениците стоят край масата малко непохватно, малко смутени от толкова блясък. Очакват булката. Няколко дами от съседни имения — съпруги на нотабили, се чудят защо се разгръща подобен разкош за хора от простолюдието; вижте само — прислужница и продавач в магазин. Кастеланката на „Доре“ явно си е загубила ума, шушнат си хората под омбрелите, дори изглежда, че прислужниците от дома, до последния кочияш, ще заемат място на трапезата. Никога не са виждали такова странно нещо…

Ала Мата Хари не си е загубила ума, знае какво прави, държи да възмезди седемте години на преданост и вярност, държи да се отблагодари и за тази цел отвежда Полин в своята стая, за да се погрижи за нея. Днес ролите са разменени, тя реши и облича — така е решила и макар малката да се опъва, тя е царицата на деня и ще се отнасят към нея като към такава.

— Хайде, оставяй престилката, съблечи се… Гостите са тук, чакат ни долу.

— Но, госпожо…

— Пак това „но“, колко си досадна! Аз ли трябва да ти махна корсета, пуста магарице? — Полин току-що е видяла разпростряната върху леглото рокля от копринен муселин, украсена с дантели. Нейната господарка я е поръчала при сестрите Кало; изправена пред тази красота, омбрелата, обувките, ръкавиците асорти, Полин се люшка между ужаса и възхитата.

— Това за мен ли е? — повтаря тя глупаво.

— Ами за кого другиго? Да има друга булка в къщата?

— Ама аз никога не съм носила коприна…

— Ами ето, чудесен повод да започнеш да носиш! Хайде, вдигни ръце, помогни ми малко… Не е за вярване колко си пипкава, реакциите ти са като на сламена кукла!

Госпожата е права. Ала изобилието от благодеяния, чийто обект се явява Полин, е непосилно упражнение, което поставя на изпитание стабилността на нейните принципи и заплашва солидно изградената структура на подчинението. Като вижда как господарката е клекнала в краката й и й връзва настървено обувките, тя буквално губи равновесие и се олюлява.

Малко по-късно, когато ще заеме място между баща си и красивия Жан Метейе, когато ще й поднесат чаша шампанско и чаша вино, тя ще възвърне обичайната си разкрепостеност и словоохотливост, свикнала вече с плъзгането на коприната по кожата; госпожата е била права, трябва само да се започне!

На другия край на масата са седнали Мата Хари и Ксавие Русо, които говорят шепнешком, наведени един към друг.

— Погледнете, казва тя, не е ли красива тази лъчезарна булка?

— Много красива, просто прелестна.

Но погледът на Ксавие Русо бързо се отвръща от Полин, за да се спре, изпълнен с нежна загриженост, върху чертите на своята любовница.

— Какво ви е Мата? Изглеждате ми уморена, изглеждате ми тъжна.

— Нито съм уморена, нито съм тъжна, приятелю, успокойте се. Само малко съм сърдита на този крадец на цветове…

— За какво говорите? Кой е крадец на цветове?

— Ами женихът, естествено, този Жан Метейе. Скоро ще отведе моята хитруша и ще изгубя и златното, и рижото, целия този светлинен прах, цветовете на Полин като цяло.

И тя млъква, надавайки ухо за невинните детски гласове, които там, зад зеления свод на брястовете, редят броилка, която тя се прави, че слуша. Не иска нито да помрачи този ден, нито да притесни своя любовник. Затова няма да каже, че заточението на село започва да й тежи и че времето в „Доре“ вече изтича. Като краен срок си дава сватбата на Полин. Когато хитрушата я напусне, тя вече няма какво да прави тук и ще се завърне в Париж, решението вече е взето.

Песента на детската група се е отдалечила. Тогава, за заблуда на събеседника, Мата Хари пълни чашата си и я вдига над лъснатото сребро и кристалите, които блестят, вдига я над цветята, над наредените плодове и увличайки всички от масата, пие за щастието на своята малка хитруша и на крадеца на цветове.