Симон Елкелес
Перфектна химия (6)

6
Алекс

Признавам, не биваше да се бъзикам с нея с това представяне. Да напиша в тетрадката й само: „Събота вечер. Ти и аз. Урок по кормуване и як секс…“, навярно не беше най-умният ход. Но ръцете ме сърбяха да накарам малката госпожичка Perfecta^[1] да се шашне, когато ме представя. И тя наистина се шашва.

— Госпожице Елис?

Наблюдавам развеселено как самото Съвършенство вдига глава към госпожа Питърсън. О, тя наистина е добра. Тази моя партньорка знае как да прикрива истинските си чувства, нещо, което тутакси отгатвам, защото самият аз постоянно го правя.

— Да? — отговаря Бритни, накланя леко глава и се усмихва като кралица на красотата.

Питам се дали тази усмивка някога не я е спасявала от глоба за превишена скорост.

— Ваш ред е. Представете Алекс на класа.

Аз облягам лакът на лабораторната маса в очакване на представянето, което тя трябва или да измисли, или да признае, че не знае нищо за мен. Тя поглежда към нехайната ми поза и от обърканото й изражение като на сърна, уловена в светлината на фаровете на кола, ми става ясно, че съм я приклещил в ъгъла.

— Това е Алехандро Фуентес — започва тя и гласът й леко потреперва. Аз кипвам, като чувам рожденото си име, но външно запазвам непукистката си маска, докато тя продължава свободните си съчинения. — Когато не виси по ъглите на улиците и не преследва невинни хора, през това лято той е търкал наровете на затворническите килии в града, ако разбирате какво имам предвид. Освен това има тайна мечта, която никой никога не би отгатнал.

В стаята внезапно се възцарява тишина. Дори Питърсън се изправя и слуша внимателно разказа. По дяволите, дори аз целият съм в слух, сякаш думите, излизащи от лъжливите, намазани с розов гланц устни на Бритни, са църковна проповед.

— Тайната му мечта — продължава тя — е да отиде в колеж и да стане учител по химия като вас, госпожо Питърсън.

Да бе, как ли пък не. Поглеждам към приятелката ми Иса, която, изглежда, се забавлява от смелостта на това бяло момиче, което не се бои да ми натрие носа пред целия клас.

Бритни ми хвърля победоносна усмивка, уверена, че е спечелил този рунд. Дълбоко се лъжеш, gringa^[2].

Аз се надигам от стола, докато класът остава притихнал.

— Това е Бритни Елис — подемам и сега всички погледи са насочени към мен. — През това лято тя се е шляла из мола, за да попълни с нови дрешки гардероба си, и е похарчила доста от парите на татенцето за пластична операция, за да увеличи, ahem^[3], някои свои форми.

Може и да се отличава от написаното от нея, но навярно е достатъчно близо до истината. За разлика от измислиците, които тя наговори за мен.

От задните редове, където седят mis cuates^[4] се раздават хихикания, а Бритни е скована като дъска на стола си, като че ли думите ми са засегнали жестоко скъпоценното й самолюбие. Бритни Елис е свикнала всички да се стелят около нея и не е зле някой да я поразтърси. Всъщност й правя услуга. Но тя още не подозира, че не съм свършил с портрета й.

— Нейната тайна мечта — додавам аз, спечелвайки си същата ответна реакция на слушателите, както по време на нейното представяне — е да си хване за гадже mexicano^[5], преди да се дипломира.

Както очаквах, думите се посрещат с шепот и тихи подсвирквания откъм задните редици.

— Само така, Фуентес! — подвиква приятелят ми Лъки.

— Аз ще ти стана гадже, mamacita^[6] — изхилва се друг от тайфата.

Удрям пет с Маркос, друг член на „Кървавите латиноси“, който седи зад мен, и с ъгълчето на окото забелязвам, че Иса клати глава, сякаш съм направил нещо лошо.

Погледът на Бритни се мести от Колин към мен. Аз го поглеждам и с очи му казвам: „Играта започна“. Лицето на Колин тутакси пламва, добивайки яркочервения цвят на люта чушка. Определено навлязох в територията му. Супер.

— Всички да млъкнат — заповядва остро Питърсън. — Благодаря ви за тези много интересни и… поучителни представяния. Госпожице Елис и господин Фуентес, моля, останете след часа.

* * *

— Вашите представяния не само бяха възмутителни, но и крайно неуважителни към мен и останалите ви съученици — заявява Питърсън след края на часа, докато двамата с Бритни стоим пред бюрото й. — Можете да избирате. — Нашата учителка държи две сини листчета за наказание в едната си ръка и два листа от тетрадка в другата. — Или ще останете след училище, за да изтърпите наказанието си, или за утре ще напишете есе от петстотин думи на тема „Уважение“.

Аз протягам ръка и грабвам листчето за наказанието. Бритни посяга към листа от тетрадката. Така си и мислех.

— Някой от вас възразява ли срещу начина, по които разпределям партньорите за занятията по химия? — пита Питърсън.

— Да — отговаря Бритни, докато аз в същото време промърморвам:

— Не.

Питърсън оставя очилата си на бюрото.

— Слушайте, по-добре е вие двамата да изгладите различията си, преди края на годината. Бритни, няма да ти определя друг партньор. И двамата сте зрелостници и след като завършите, ще ви се наложи да работите с много хора с различни характери. Ако не желаете да посещавате лятно училище, задето сте пропаднали по моя предмет, ви предлагам да работите съвместно, вместо един срещу друг. А сега побързайте за следващия си час.

След тези думи аз се отправям към вратата и после надолу по коридора, следвайки плътно по петите малката си партньорка по химия.

— Престани да се влачиш след мен — скастря ме тя, като поглежда през рамо, за да види колко много ученици ни наблюдават, докато вървим заедно надолу по коридора.

Сякаш съм самият el diablo^[7].

— Облечи си нещо с дълъг ръкав за събота вечерта — съветвам я аз, прекрасно разбирайки, че е достигнала предела на търпението си и всеки момент ще се взриви. Обикновено нямам навик да дразня и предизвиквам белите мацки, но ми е доста забавно да гледам как тази се смущава и ядосва. На тази, най-популярната и желана от всички, наистина не й е все едно. — На задната седалка на мотоциклета става доста студено.

— Слушай, Алекс — изсъсква тя, като се завърта рязко и отмята през рамо блестящата си руса коса, която сякаш е целуната от слънцето. Гледа ме с ясните си очи, които пронизват като ледени остриета. — Не излизам с момчета, които членуват в банда, и не употребявам наркотици.

— Аз също не излизам с момчета, които членуват в банда — осведомявам я и пристъпвам по-близо към нея. — И не употребявам наркотици.

— Да бе, сигурно. Изненадана съм, че не си в рехабилитационна клиника или в някой военно превъзпитателен лагер.

— Да не би да мислиш, че ме познаваш?

— Познавам те достатъчно. — Тя скръства ръце пред гърдите, но после свежда поглед и вижда, че позата й кара нейните chichis да щръкнат, и отпуска ръце покрай тялото.

Аз полагам огромни усилия да не зяпам тези chichis, докато правя още една крачка към нея.

— Ти ли ме наклепа пред Агире?

Тя отстъпва назад.

— И какво, ако съм аз?

— Mujer^[8] ти се страхуваш от мен. — Не е въпрос. Просто искам да чуя от собствената й уста каква е причината.

— Повечето от хората в това училище се боят, че ако само те погледнат накриво, ще ги застреляш.

— В такъв случай пистолетът ми вече трябва да пуши, нали? Защо не тичаш презглава по-далеч от страховития mexicano, а?

— Дай ми шанс и ще хукна.

Писна ми да стъпвам на пръсти около малката кучка. Крайно време е да я сваля от облаците на земята, за да съм сигурен, че последната дума ще е моята. Скъсявам разстоянието помежду ни и шепна в ухото й:

— Погледни фактите. Животът ти е прекалено идеален. Ти навярно лежиш будна нощем в леглото и фантазираш как да разнообразиш белоцветното си съществуване. — По дяволите, лъхва ме сладкото ухание на ванилия от парфюма или лосиона й. Напомня ми на курабийки. Аз обичам курабийки и това не е никак добре. — Да се приближиш до огъня, chica^[9], не означава непременно да се изгориш.

— Само я докосни, и ще съжаляваш, Фуентес — звънва гласът на Колин. Той ми напомня на магаре с големите си бели зъби и щръкнали уши, които късо подстриганата му коса още повече подчертава. — Разкарай се от нея.

— Колин, всичко е наред — казва Бритни. — Мога и сама да се справя.

Магарешката муцуна е довел подкрепление: още трима бледолики тъпанари, застанали зад него като телохранители. Оглеждам набързо Магарешката муцуна и приятелчетата му, за да преценя дали мога да се справя с тях, и решавам, че мога да разпердушиня и четиримата.

— Когато станеш достатъчно силен, за да играеш във висшата лига, футболистче, тогава ще изслушам всички mierda^[10] които излизат от устата ти — осведомявам го.

Около нас се събират още ученици, оставяйки място за боя, който несъмнено ще бъде бърз, жесток и кървав. Явно никой от тях не подозира, че Магарешката муцуна е страхливец, който бърза да офейка, когато стане напечено. Макар че този път е дошъл с подкрепление, така че може да остане и да поразвърти юмруци. Аз винаги съм готов за търкал, участвал съм в много повече, отколкото може да се преброят на пръстите на ръцете и краката ми. Имам достатъчно белези, за да го докажа.

— Колин, той не си заслужава — намесва се Бритни.

Благодаря, mamacita. Същото важи и за теб.

— Заплашваш ли ме, Фуентес? — излайва Колин, без да обръща внимание на гаджето си.

— Не, глупако — озъбвам се аз, пронизвайки го с унищожителен поглед. — Само мижави пишки като теб отправят заплахи.

Бритни застава пред Колин и слага ръка на гърдите му.

— Не го слушай — моли го тя.

— Не се боя от теб. Моят баща е адвокат — пеняви се Колин, после прегръща Бритни. — Тя е моя. Не го забравяй.

— Тогава я вържи на каишка — съветвам го аз. — Иначе може да се изкуши да си намери нов господар.

Приятелят ми Пако застава до мен.

— Andas bien^[11] Алекс?

— Да, Пако — успокоявам го и в този момент виждам двама учители да вървят по коридора, съпроводени от някакъв тип в полицейска униформа. Това иска Адамс и добре го е планирал — да ме изгонят от училище. Няма да падна в капана му и да се озова в черния списък на Агире. — Si^[12], всичко е bien. — Обръщам се към Бритни. — По-късно ще се видим, mamacita. Чакам с нетърпение да изследваме нашата химия.

Преди да си тръгна и да се спася от отстраняване от занятия като добавка към вече полученото наказание, Бритни вирва напереното си носле във въздуха, сякаш съм последната измет на земята.