Симон Елкелес
Перфектна химия (21)

21
Бритни

Сънувам кошмар, че хиляда малки Умпа-Лумпи^[1] вилнеят в главата ми, барабанят по черепа ми. Отварям очи и потръпвам болезнено от ярката светлина. Умпа-Лумпите все още са там и аз съм будна.

Присвивам очи, оглеждам се и виждам Исабел да стои до мен. Ние сме в малка стая, която прилича на спалния, с боядисани в пастелно жълто стени. Прозорецът е отворен и жълтите завеси, в тон със стените, се издуват от вятъра. Това не е нашата къща, защото у дома ние никога не отваряме прозорците. Винаги са пуснати климатикът или отоплението.

Примигвам срещу нея.

— Къде съм?

— У дома. Не ти препоръчвам да се движиш. Може отново да повърнеш, а родителите ми много ще се разстроят, ако им съсипеш килима — казва тя. — Имаме късмет, че са извън града, така че до довечера къщата е на мое разположение.

— Как се озовах тук? — Последното, което помня, е, че си тръгвам към вкъщи…

— Заспа на плажа. Двамата с Алекс те донесохме тук.

При споменаването на Алекс очите ми се разтварят широко. Смътно си спомням как пия, после вървя по пясъка и се натъквам на Алекс в прегръдките на Кармен. А после Алекс и аз…

Целунах ли го? Помня, че се наведох, но тогава…

Повърнах. Съвсем отчетливо си спомням повръщането. Не е най-идеалният спомен, който искам да преживея отново. Сядам бавно с плахата надежда, че по някое време главата ми ще престане да се върти.

— Направих ли нещо глупаво? — питам.

Иса свива рамене.

— Не съм сигурна. Алекс всъщност не позволи на никого да се приближи много до теб. Ако наричаш глупост да заспиш в ръцете му, мисля, че се справи отлично.

Заравям главата си в шепи.

— О, не. Исабел, моля те не казвай на никого от отбора.

Тя се усмихва.

— Не се притеснявай. Няма да кажа на никого, че Бритни Елис всъщност е човешко същество.

— Защо си толкова мила с мен? Имам предвид, когато Кармен искаше да разкраси физиономията ми, ти ме защити. И си позволила да пренощувам в дома ти, при все че ми даде съвсем ясно да разбера, че не сме приятелки.

— Не сме приятелки. Между мен и Кармен открай време има съперничество. Бих направила всичко, за да я вбеся. Тя не може да се примири, че Алекс скъса с нея.

— Защо са се разделили?

— Питай него. Той спи на дивана в дневната. Отцепи се като пън почти веднага, след като те отнесе до леглото ми. — О, не. Алекс е тук? В къщата на Исабел? — Той те харесва, знаеш ли — продължава Исабел, докато разглежда с подчертано внимание ноктите си, отбягвайки погледа ми.

Пеперуди запърхват в стомаха ми.

— Не ме харесва — казвам, въпреки че умирам от желание да я разпитам по-подробно.

Тя забелва очи.

— О, моля те. Ти го знаеш, дори да не искаш да го признаеш.

— За някой, който твърди, че никога няма да ми бъде приятел, тази сутрин споделяш доста неща с мен.

— Трябва да призная, че ми се ще да беше кучката, за каквато те смятат някои хора.

— Защо?

— Защото е лесно да мразиш някого, който има всичко.

Кратък, циничен смях се отронва от устните ми. Не възнамерявам да й кажа истината — че моят живот се изплъзва между пръстите ми, като пясъка миналата нощ.

— Трябва да си вървя у дома. Къде ми е мобилният? — питам, потупвайки по задния джоб на джинсите. — И чантата ми?

— Мисля, че са у Алекс.

Значи, не мога да се измъкна, без да говоря с него. Опитвам се безуспешно да укротя Умпа-Лумпите в главата ми, докато излизам, залитайки, от спалнята, за да търся Алекс.

Не е трудно да го открия, къщата е по-малка от басейна в двора на Сиера. Алекс лежи върху стар диван, облечен с джинсите. Нищо друго. Очите му са отворени, но кървясали и замъглени от съня.

— Здрасти — поздравява ме топло той и се протяга.

О, боже. Аз съм в голяма беда. Защото се блещя срещу него. Не мога да откъсна жадния си поглед от изваяните му трицепси и бицепси и всички останали „цепси“, които има. Роякът пеперуди в стомаха ми току-що се е увеличил десетократно и изучаващият ми поглед се среща с неговия.

— Здрасти — изхъхрям, едва успявайки да преглътна огромната буца в гърлото си. — Аз, хм, предполагам, че трябва да ти благодаря, задето си ме довел тук, вместо да ме оставиш в несвяст на плажа.

Погледът му не трепва.

— Миналата нощ научих нещо. Двамата с теб не сме толкова различни. И ти, също като мен, играеш игра. Ти използваш външността, тялото и ума си, за да си сигурна, че винаги контролираш всичко.

— Имам махмурлук, Алекс. Дори не мога да мисля трезво, а ти философстваш насреща ми.

— Виждаш ли, дори в този момент играеш. Бъди истинска с мен, без преструвки, mamacita. Приканвам те.

Той майтапи ли се с мен? Да бъда истинска, без преструвки? Не мога. Защото тогава ще започна да плача и може би ще изгубя контрол и ще се срина дотолкова, че ще изтърся истината — че създавам идеалния си образ, за да се крия зад него.

— По-добре да си вървя у дома.

— Преди това не е зле да се отбиеш в банята — казва той.

Отварям уста да попитам защо, но зървам отражението си в огледалото, окачено на стената.

— О, по дяволите! — изписквам. Черният туш се е размазал около очите ми и е потекъл на черни ивици по страните ми.

Приличам на труп. Шмугвам се покрай него, откривам банята в коридора и се втренчвам в отражението си в огледалото. Косата ми прилича на птиче гнездо. И сякаш размазаният туш не е достатъчен, ами лицето ми е бледо като на леля ми Долорес, когато е без грим. Имам огромни торбички под очите, сякаш съм се запасила с вода за през зимата.

С две думи — грозна картинка. По всякакви стандарти.

Намокрям малко тоалетна хартия и търкам туша около очите и бузите си, докато ивиците изчезнат. Зная, че имам нужда от специалното ми тоалетно мляко за почистване на грим, за да го сваля напълно. А и мама ме е предупредила, че ако търкам прекалено силно под очите, ще разтегля кожата си и ще ми станат постоянни бръчки. Но отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки. След като измивам туша, притискам върху торбичките саморъчно направен тампон от тоалетна хартия, намокрен със студена вода.

Осъзнавам, че това е ограничаване на щетите. Мога само да прикрия несъвършенствата си и да се моля никой да не ме види в това състояние. Използвам пръстите си като гребен, но без особен резултат. После прибирам косата си на кок, като се надявам, че така изглежда малко по-добре, отколкото като опърпано птиче гнездо.

Изплаквам си с вода устата и натърквам зъбите с паста за зъби с надеждата да залича миризмата на повръщано и алкохол в дъха си, преди да се прибера у дома.

Поне да имах у себе си гланц за устни…

Но уви, нямам. Изправям рамене, вдигам високо глава и се отправям обратно към дневната. Виждам как Исабел се мушва в стаята си, а Алекс се надига и сяда на дивана.

— Къде ми е мобилният? — питам. — И моля те, облечи си тениската.

Той се навежда и вдига телефона ми от пода.

— Защо?

— Причината да се нуждая от телефона си — казвам, като го дръпвам от ръката му — е, за да извикам такси, а причината да искам да си облечеш тениската е, хм…

— Никога ли не си виждала гол до кръста мъж?

— Ха, ха. Много смешно. Повярвай ми, нямаш нищо, което вече да не съм виждала.

— Искаш ли да се обзаложим? — пита той, а ръката му се протяга надолу към копчето на джинсите и го разкопчава.

Исабел избира точно този момент да влезе в стаята.

— Спри се, Алекс. Моля те, поне панталона не сваляй.

Когато тя се извръща към мен, аз вдигам ръце.

— Не гледай мен. Аз тъкмо се канех да извикам такси, когато той…

Тя клати глава, докато Алекс се закопчава, приближава към чантата си и вади връзка ключове.

— Забрави за таксито. Аз ще те закарам у вас.

— Аз ще я закарам — заявява Алекс.

Исабел изглежда изтощена да се разправя с нас, също като госпожа Питърсън в час по химия.

— Кой предпочиташ да те закара — аз или Алекс? — пита тя.

Аз имам гадже. Добре де, поне това си напомням всеки път когато улавям Алекс да ме гледа и по тялото ми се разлива топла вълна. Но това е нормално. Ние сме двама тийнейджъри, между които прехвърчат сексуални искри. Но докато не им се поддавам и не позволявам да се разгорят в бурен огън, всичко ще бъде наред.

Защото, ако някога се поддам, последствията ще бъдат опустошителни. Ще изгубя Колин. Ще изгубя приятелите си. Ще изгубя контрол върху живота си.

А най-важното — ще изгубя това, което е останало от любовта на моята майка.

Ако не съм съвършена, вчерашната разправия с мама ще изглежда незначителна. Идеалният ми образ пред външния свят е определящ за отношението на мама към мен. Ако някой от приятелите й от кънтри клуба ме види с Алекс, мама сигурно също ще бъде отхвърлена от обществото. А ако приятелите й я отбягват и се отчуждят от нея, тя ще се отдръпне от мен. Не мога да го допусна. И без това стигнах твърде далеч, не мога да бъда по-истинска от това.

— Исабел ще ме закара у дома — казах, сетне погледнах към Алекс.

Той поклаща леко глава, грабва тениската и ключовете си и изхвръква през предната врата, без да каже нито дума. Чувам свистенето на гумите на мотоциклета му, когато потегля.

Мълчаливо следвам Исабел към колата й.

— Ти харесваш Алекс повече, отколкото като приятел, нали? — питам аз.

— По-скоро като брат. Познаваме се от деца.

Давам й указания как да стигне до нашата къща. Дали ми казва истината?

— Не го ли намираш за секси?

— Познавам го, откакто той плачеше като бебе, когато сладоледът му паднеше на улицата. Тогава бяхме четиригодишни. Бях с него, когато… ами, просто двамата с него сме преживели доста неща.

— Доста неща? Искаш ли да споделиш?

— Не и с теб.

Почти виждам как помежду ни се издига невидима стена.

— Значи, нашето приятелство свършва тук?

Тя ме стрелва косо с поглед.

— Нашето приятелство едва сега започва, Бритни. Не насилвай нещата.

Приближаваме до нашата къща.

— Третата отдясно — казвам.

— Зная. — Исабел спира колата отпред, без да продължава по алеята за коли. Поглеждам я. Тя също. Дали очаква да я поканя вътре? Аз не допускам у дома дори добрите си приятели.

— Е, благодаря, че ме докара — смънквам. — И че ми позволи да преспя у вас.

Исабел ми се усмихва вяло.

— Няма проблем.

Стискам дръжката на вратата.

— Няма да позволя да се случи нещо между мен и Алекс. Разбра ли?

Дори и под повърхността да ставаше нещо.

— Добре. Защото, ако нещо се случи, ще бъде разрушително и за двама ви.

Умпа-Лумпите отново започват да чукат в главата ми, затова не мога да се задълбоча върху предупреждението й.

У дома мама и татко седят край кухненската маса. Тихо е. Прекалено тихо. Пред тях са пръснати листове. Брошури или нещо подобно. Те рязко вдигат глави, като деца, заловени да вършат нещо нередно.

— Аз… аз мислех, че още… че още си у Сиера — заеква мама.

Аз настръхвам, сетивата ми се изострят. Мама никога не заеква. И не ме скастря за външния вид. Това не е добре.

— Бях, но главата ми щеше да се пръсне от болка — обяснявам и приближавам към масата, за да видя по-ясно подозрителните брошури, които толкова силно бяха заинтересували родителите ми.

Дом „Слънчева земя“ за специални хора.

— Какво правите?

— Обсъждаме нашите възможности — отговаря татко.

— Възможности? Не решихме ли всички, че идеята да се изпраща Шели в специализирано заведение не е добра?

Мама се извръща към мен.

— Не. Ти реши, че идеята не е добра. Ние все още го обсъждаме.

— Догодина отивам в „Нортуестърн“, за да живея вкъщи и да ви помагам.

— Догодина ще трябва да се съсредоточиш върху учението, а не върху сестра си. Бритни, слушай — подхваща татко и става. — Трябва да обсъдим тази възможност. След това, което тя вчера ти причини…

— Не искам да слушам — прекъсвам го. — Няма начин да ви позволя да отпратите сестра ми. — Загребвам брошурите от масата. Шели трябва да бъде със семейството си, а не на някакво чуждо място с непознати. Късам брошурите надве, хвърлям ги в кошчето за боклук и хуквам към стаята ми.

— Отвори вратата, Брит! — нарежда мама и разтърсва дръжката на вратата минута по-късно.

Аз седя на ръба на леглото, а в главата ми се тълпят безредно ужасяващи картини, докато си представям как Шели заминава някъде надалеч. Не, не може да се случи. Дори от самата мисъл ми призлява.

— Ти дори не се опита да обучиш Багда. Сякаш през цялото време си искала да се отървеш от нея.

— Не говори нелепости — разнася се приглушеният глас на мама от другата страна на вратата. — В Колорадо е построен нов специализиран дом. Ако отвориш вратата, ще можем да го обсъдим като цивилизовани хора.

Никога няма да го позволя. Ще направя всичко по силите си, за да задържа сестра ми у дома.

— Не желая никакви цивилизовани обсъждания. Моите родители искат да изпратят зад гърба ми сестра ми в специализирано заведение, а главата ми направо ще се сцепи надве. Остави ме сама, става ли?

Нещо се подава от джоба ми. Банданата на Алекс. Исабел не ми е приятелка, но ми помогна. А Алекс, който се погрижи снощи за мен много повече, отколкото гаджето ми, държа се като герой име призова да бъда истинска. А дали зная изобщо как да бъда истинска?

Притискам банданата към гърдите си.

И най-после позволявам на сълзите да рукнат.