Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Перфектна химия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Perfect Chemistry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2023)

Издание:

Автор: Симон Елкелес

Заглавие: Перфектна химия

Преводач: Стамен Стойчев

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 08.12.2015

Редактор: Диана Кутева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-146-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13507

История

  1. — Добавяне

31
Бритни

— Изглежда, някои от вас не смятат моя предмет за важен — казва госпожа Питърсън и започва да раздава тестовете от вчера.

Когато нашата преподавателка се насочва към масата, която споделяме с Алекс, аз се смъквам по-ниско на стола. Последното, от което имам нужда, е гневът на госпожа Питърсън.

— Отлична работа — заявява тя и оставя пред мен моя лист обърнат с лицето надолу. После се извръща към Алекс. — За някой, който мечтае да стане учител по химия, започвате доста зле, господин Фуентес. Следващия път може би ще си помисля два пъти, преди да се застъпя за вас, ако продължавате да идвате неподготвен за часа ми.

Държи теста на Алекс с показалец и палец, сякаш е нещо прекалено гнусно, за да го докосва с останалите си пръсти, сетне го пуска пред него.

— Остани след часа — добавя госпожа Питърсън, преди да продължи с раздаването. Аз обръщам листа си и виждам една голяма шестица най-отгоре. Разтривам очи с длани и отново се взирам в страницата. Сигурно има някаква грешка. Отне ми по-малко от секунда, за да разбера кой е виновникът за отличната ми оценка. Истината ме цапардосва като юмрук в корема. Поглеждам към Алекс, който пъха своя тест в учебника.

* * *

— Защо го направи? — Изчаквам госпожа Питърсън да свърши разговора с Алекс след урока, преди да приближа към него. Стоя до шкафчето му, а той не ми обръща почти никакво внимание. Правя се, че не забелязвам любопитните погледи, които сякаш прогарят гърба ми.

— Нямам представа за какво говориш.

Фу!

— Разменил си тестовете.

Алекс затръшва вратата на шкафчето.

— Виж, не е голяма работа.

Разбира се, че е. Той се отдалечава, като че ли очаква да оставя нещата така. Наблюдавах го колко прилежно работи над контролното, но когато зърнах голямата червена двойка върху листа му, познах моя тест.

След училище бързам към изхода, за да го настигна. Той вече се е метнал на мотоциклета си, готов да потегли.

— Алекс, почакай!

Изнервена съм и затъквам една къдрица зад ухото.

— Скачай! — нарежда той.

— Какво?

— Скачай. Ако искаш да ми се отблагодариш, задето ти спасих задника в часа на госпожа П., ела у дома с мен. Вчера не се шегувах. Ти ми показа част от живота си, сега аз искам да видиш малко от моя. Така е честно, нали?

Оглеждам паркинга. Неколцина ученици ни зяпат, вече готови да разнесат клюката, че говоря с Алекс. Ако наистина тръгна с него, слуховете ще се развихрят с пълна сила.

Ревът на мотоциклета му насочва вниманието ми отново към него.

— Не се страхувай от това, което ще си помислят.

Измервам го с поглед — от продраните джинси и коженото яке до банданата в червено и черно, която току-що е завързал на главата си. Цветовете на бандата му.

Би трябвало да умирам от страх. После си спомням как се държа вчера с Шели.

По дяволите всичко.

Намествам на гърба си чантата с учебниците и възсядам мотоциклета му.

— Дръж се здраво — съветва ме той и наглася ръцете ми около кръста си. Дори само усещането на топлината на силните му ръце върху моите ми се струва страшно интимно. През главата ми се мярва мисълта дали и той изпитва същото, но бързам да я пропъдя. Алекс Фуентес е корав младеж. Опитен. Само някакво докосване на ръце едва ли ще накара стомаха му да се преобърне.

Той нарочно бръсва с върховете на пръстите си моите, преди да стисне кормилото. О. Боже. Мой. В какво се забърквам?

Докато се отдалечаваме от училищния паркинг, аз прегръщам по-здраво Алекс за кръста. Скоростта на мотоциклета ме плаши. Чувствам, че ми се завива свят, като че ли съм се качила на влакче на ужасите без предпазен колан.

Мотоциклетът спира на червения светофар. Аз се отдръпвам назад.

Чувам сподавения му смях, когато присветва зелено и той отново форсира двигателя. Аз го стискам за талията и заравям лице на гърба му.

Когато той най-после спира и спуска стъпенката на мотоциклета, аз се озъртам наоколо. Никога не съм била на тази улица. Къщите са толкова… малки. Повечето са едноетажни. Дори котка не може да се провре между тях. Колкото и да се опитвам да се преборя с тъгата, тя се загнездва в стомаха ми.

Нашата къща е поне седем, може би дори осем или девет пъти по-голяма от дома на Алекс. Зная, че тази част на града е бедна, но…

— Това беше грешка — казва Алекс. — Ще те откарам у вас.

— Защо?

— Освен всичко друго, заради изражението на отвращение върху лицето ти.

— Не съм отвратена. По-скоро изпитвам съжаление…

— Никога не ме съжалявай — предупреждава ме той. — Аз съм беден, но не съм бездомен.

— Тогава защо не ме поканиш вътре? На онези момчета отсреща ще им изхвръкнат очите да се блещят срещу едно бяло момиче.

— Всъщност тук ти си „снежно момиче“.

— Мразя сняг.

Устните му се извиват в лека усмивка.

— Няма нищо общо с времето, querida[1]. Заради снежнобялата ти кожа. Просто ме следвай и не гледай съседите, дори те да те зяпат.

Долавям предпазливостта му, докато ме води вътре.

— Е, това е — показва той с жест наоколо.

Дневната сигурно е по-малка от която и да е стая в нашата къща, но изглежда приятна и уютна. Върху дивана са метнати две пъстроцветни вълнени одеяла, плетени на една кука, с които с радост бих се завивала през студените нощи. У дома нямаме ръчно плетени одеяла. Имаме олекотени завивки… специално подбрани да са в тон с обзавеждането.

Обикалям из къщата на Алекс и плъзгам пръсти по мебелите. Върху лавица с наполовина изгорели свещи е поставена снимката на красив мъж. Усещам топлината на Алекс, когато застава зад мен.

— Баща ти ли е?

Той кима.

— Дори не мога да си представя какво би било да загубя татко. — Въпреки че той не се задържа често у дома, зная, че е неотменна част от живота ми. Винаги съм искала нещо повече от родителите ми. Не трябва ли да съм щастлива, че просто ги има?

Алекс се взира в снимката на баща си.

— С времето болката се притъпява и се опитваш да я блокираш. Искам да кажа, знаеш, че си е отишъл и тъй нататък, но все едно си като в мъгла. После животът се завръща в обичайното си русло и те повлича със себе си. — Той свива рамене. Накрая спираш да мислиш толкова много за това и продължаваш напред. Нямаш друг избор.

— Това е нещо като тест. — Зървам отражението си в огледалото на отсрещната стена. Прокарвам разсеяно пръсти през косата си.

— Винаги правиш това.

— Правя какво?

— Оправяш косата или грима си.

— И какво лошо има в това, да се опитваш да изглеждаш добре?

— Нищо, освен ако не се превърне в мания.

Отпускам ръце, иска ми се да ги залепя отстрани към тялото си.

— Аз не съм вманиачена.

Алекс отново свива рамене.

— Толкова ли е важно хората да те мислят за красива?

— Не ме е грижа какво мислят хората — лъжа аз.

— Защото ти си… красива, имам предвид. Но не би трябвало да има толкова голямо значение.

Зная това. Но в моя свят очакванията означават много. Като заговаряме за очаквания…

— Какво ти каза госпожа Питърсън след часа?

— О, обичайното. Че ако не започна да се отнасям сериозно към предмета й, ще ми стъжни живота.

Преглъщам, не съм сигурна дали трябва да му разкрия своя план.

— Смятам да й кажа, че си разменил тестовете.

— Не го прави — казва той и се отдръпва от мен.

— Защо не?

— Защото няма значение.

— Напротив, има. Трябва да имаш добри оценки, за да…

— Какво? Да постъпя в добър колеж? Стига, моля те. Няма да постъпя в колеж и ти го знаеш. Вие, богатите хлапета, трябва да се тревожите за оценките си, като че ли те са показател за това, колко струвате. Аз нямам нужда от това, така че не ми прави никакви услуги. Стига ми и четворка по химия. Просто се постарай онези уормъри за ръце да станат суперяки.

Ако зависи само от мен, ще направя всичко по силите си, за да получим 6+ за проекта.

— Къде е стаята ти? — питам, сменяйки темата. Пускам чантата с учебниците на пода в дневната. — По спалнята можеш да разбереш много за един човек.

Той посочва към вратата от едната страна. Трите легла заемат по-голяма част от ограниченото пространство, оставяйки място само за малък скрин. Пристъпвам в малката стая.

— Деля я с двамата ми братя — пояснява моят домакин. — Тук няма много място за уединение.

— Нека отгатна кое е твоето легло — усмихвам се аз.

Оглеждам внимателно мястото около всяко легло. Върху едната стена е залепена малка снимка на хубаво латиноамериканско момиче.

— Хммм… — мърморя, поглеждайки към Алекс, чудейки се дали момичето, което гледа право в мен, е неговият идеал за жена.

Бавно го заобикалям и разглеждам следващото легло. На стената над него са залепени снимки на футболисти. Леглото е разхвърляно и по цялото са разпилени дрехи — от възглавницата до другия край.

Стената зад третото легло е празна, като че ли човекът, който спи тук, е само гост. Почти е тъжно, че първите две стени говорят толкова много за тези, които спят под тях, а тази е абсолютно гола.

Присядам на леглото на Алекс, отчайващо самотното и празно легло, и погледите ни се срещат.

— Леглото ти говори много за теб.

— Така ли? И какво казва?

— Питам се защо смяташ, че няма да останеш дълго тук — казвам. — Освен ако не е, защото наистина искаш да отидеш в колеж.

Той се обляга на рамката на вратата.

— Няма да напусна Феърфийлд. Никога.

— Не искаш ли да продължиш образованието си?

— Говориш като някой проклет училищен консултант по професионална ориентация.

— Значи, не искаш да се махнеш оттук и да започнеш нов живот? Далеч от твоето минало?

— За теб явно колежът е бягство — заключава Алекс.

— Бягство? Алекс, нямаш никаква представа как стоят нещата. Аз ще отида в колеж, който се намира по-близо до сестра ми. Първо беше „Нортуестърн“, сега е университетът в Колорадо. Животът ми се диктува от прищевките на родителите ми и от това, къде искат да изпратят сестра ми. Ако ти искаш лесен изход, тогава остани тук.

— Да не мислиш, че е много лесно да бъдеш мъжът в семейството? По дяволите, длъжен съм да остана тук дори само за да следя мама да не се забърка с някой неудачник или братята ми да не започнат да се движат в лоша компания и да пушат трева.

— Извинявай.

— Предупредих те никога да не ме съжаляваш.

— Не е това — мълвя и очите ми се отместват, за да срещнат неговите. — Ти имаш толкова силна връзка със семейството си, а въпреки това не си сложил нищо до леглото си, сякаш всеки момент ще си тръгнеш. Изпитвам съжаление заради това.

Той отстъпва назад, сякаш се затваря в себе си.

— Свърши ли с психоанализата?

Следвам го в дневната, без да спирам да се питам какво иска Алекс за своето бъдеще. Изглежда, че е готов да напусне тази къща… или тази земя. Дали по някакъв начин Алекс не се подготвя за смъртта си и заради това не се огражда с нищо постоянно? Дали смята, че съдбата му е предопределила да свърши като баща си?

Тези демони ли имаше предвид?

През следващите два часа ние седим на дивана в дневната и съставяме подробен план за изработването на нашите уормъри за ръце. Той е много по-умен, отколкото съм предполагала; шестицата на контролното не е била случайност. Алекс има много идеи какви проучвания да направим онлайн и каква информация да вземем от библиотеката за това, как да изработим уормърите за ръце, а също и за различни приложения, с които да обогатим нашия проект. Ще са ни нужни химически реактиви, които госпожа Питърсън ще ни осигури, найлонови торбички „Зиплок“ с цип, за да ги смесим, а за да получим повишение на оценката, решаваме да ги обшием допълнително с плат, който можем да купим от всеки магазин за платове. Аз нарочно се старая да говорим само за химия, като внимавам да не засягам никакви лични теми.

Когато затварям учебника по химия, с крайчето на окото си виждам Алекс да прокарва ръка през косата си.

— Виж, не исках да бъда груб с теб преди малко.

— Всичко е наред. Станах твърде любопитна.

— Права си.

Изправям се, чувствайки се неудобно. Той сграбчва ръката ми и ме дръпва да седна отново.

— Не — клати глава Алекс, — имам предвид, че си права за мен. Не оставям тук нищо постоянно.

— Защо?

— Заради татко — отвръща Алекс, втренчен в снимката на отсрещната стена. Затваря очи и ги стиска. — Господи, имаше толкова много кръв. — Отваря очи и погледите ни се преплитат. — Ако научих едно нещо, то е, че никой не е вечно на тази земя. Трябва да живеем за мига, всеки ден… тук и сега.

— И какво искаш точно в този миг? — Точно в този миг аз искам да излекувам раните му и да забравя за своите.

Той докосва бузата ми с върховете на пръстите си.

Дъхът ми секва.

— Искаш ли да ме целунеш, Алекс? — прошепвам.

Dios mio[2], искам да те целуна… да вкуся устните ти, езика ти. — Той прокарва нежно върховете на пръстите си по устните ми. — Ти искаш ли да те целуна? Никой няма да узнае, освен нас двамата.

Бележки

[1] Скъпа, любима (исп.). — Б.пр.

[2] Мили боже (исп.). — Б.пр.