Симон Елкелес
Перфектна химия (30)

30
Алекс

Аз съм в час по алгебра, когато един от охранителите на училището чука на вратата и казва на учителя, че трябва да изляза от час. Завъртам очи, грабвам учебниците си и оставям този тип да ме унизи, извеждайки ме пред целия клас.

— Сега какво? — питам. Вчера бях изкаран от час, защото съм започнал бой с храна в двора на училището. А не го започнах аз. Може и да съм участвал, но не съм го започвал.

— Ще се поразходим до баскетболната зала. — Следвам охранителя до залата. — Алехандро, вандализмът на училищната собственост е много сериозна работа.

— Не съм вандалствал в училище — заявявам.

— Подшушнаха ми, че си.

Подшушнали са му? Нали сте чували фразата: „Крадецът вика дръжте крадеца“? Който го е направил, той ме е натопил.

— И къде е този вандализъм?

Охранителят ми сочи пода на гимнастическата зала, където някой бе изрисувал доста нескопосно копие на символа на „Кървавите латиноси“.

— Може ли да обясниш това?

— Не — клатя глава.

Към нас приближава друг охранител.

— Трябва да проверим шкафчето му — предлага.

— Отлична идея.

Ще намерят само коженото ми яке и учебниците.

Тъкмо набирам комбинацията на ключалката, когато покрай нас минава госпожа П.

— Какъв е проблемът? — пита ги тя.

— Вандализъм. В баскетболната зала.

Отварям шкафчето и отстъпвам назад, за да го претърсят.

— Аха — казва един от охранителите и вади кутия с черен спрей от най-горния рафт. Подава ми го. — Още ли ще твърдиш, че си невинен?

— Скроили са ми номер. — Извръщам се към госпожа П., която ме гледа, сякаш съм убил котката й. — Не съм го направил — казвам й. — Госпожо П., трябва да ми повярвате. — Вече се виждам в килия в затвора заради дивотиите на някакъв идиот.

Преподавателката ми по химия клати глава.

— Алекс, доказателството е налице. Искам да ти вярвам, но ми е много трудно. — Охранителите са застанали от двете ми страни и аз зная какво следва. Госпожа П. вдига ръка, за да ги спре.

— Алекс. Помогни ми.

Изкушавам се нищо да не обяснявам, да оставя всички да мислят, че аз съм съсипал училищна собственост. Навярно те и без това няма да ме изслушат. Но госпожа П. ме гледа, сякаш съм тийнейджър бунтар, който иска да докаже правотата си.

— Символът е сгрешен — казвам. Показвам й ръката си. — Това е символът на „Кървавите латиноси“. Представлява петолъчна звезда, с два тризъбеца отгоре и КЛ в средата. А символът, нарисуван върху пода, с шестолъчна звезда с две стрели. Никой от „Кървавите“ не би направил подобна грешка.

— Къде е доктор Агире? — пита тя охранителите.

— На среща с главния инспектор. Секретарката му каза, че не желае да го безпокоят.

Питърсън поглежда часовника си.

— След петнайсет минути имам час. Джо, обади се на доктор Агире по радиостанцията си.

Охранителят Джо не изглежда особено доволен.

— Госпожо, това е наша работа, заради която сме назначени.

— Зная. Но Алекс е мой ученик и повярвайте ми, не може да пропусне днешния урок.

Джо свива рамене, после се обажда по радиостанцията на доктор Агире, че се налага да се срещнат в коридор „Л“. Когато секретарката му пита дали е спешно, госпожа П. взема радиостанцията от ръката на Джо и казва, че за нея лично е спешно и доктор Агире трябва незабавно да се отправи към коридор „Л“.

След две минути се появява Агире със смръщено изражение.

— За какво с всичко това?

— Вандализъм в гимнастическата зала — осведомява го охранителят Джо.

Агире настръхва.

— По дяволите, Фуентес, пак ли ти?

— Не съм го направил — заявявам.

— Тогава кой го е направил?

Свивам рамене.

— Доктор Агире, той казва истината — намесва се Питърсън. — Можете да ме уволните, ако греша.

Директорът клати глава, сетне се извръща към охранителя.

— Вървете с Чък в залата и се погрижете да се почисти. — Сочи към мен с кутията с черния спрей. — Но те предупреждавам, Алекс. Ако разбера, че си бил ти, не само ще бъдеш отстранен от училище, но и арестуван. Разбра ли?

— Алекс, не съм го споделял с теб досега, но сега ти го казвам — изрича Агире, когато охранителите се отдалечават. — Когато бях в гимназията, мислех, че целият свят е срещу мен. Знаеш ли, не бях много по-различен от теб. Отне ми дяволски много време, за да проумея, че аз съм най-големият си враг. Когато го осъзнах, животът ми се преобърна из основи. Двамата с госпожа Питърсън не сме твои врагове.

— Зная — казвам и наистина го вярвам.

— Добре. А сега ме извинете, но съм по средата на важна среща и трябва да се върна в кабинета си.

— Благодаря, че ми повярвахте — обръщам се към госпожа П., когато той се отдалечава.

— Знаеш ли кой го е направил? — интересува се тя.

Поглеждам я право в очите и й казвам истината:

— Нямам представа. Но съм абсолютно сигурен, че не е никой от моите приятели.

Тя въздиша.

— Ако не членуваше в банда, Алекс, нямаше да се забъркваш в подобни неприятности.

— Да, но щях да имам други.