Симон Елкелес
Перфектна химия (17)

17
Бритни

— Кой е Алекс?

Това е първото, което ме пита мама, след като се прибирам у дома с татко от летището.

— Едно момче от училище, което ми е партньор в час по химия — отговарям бавно. Чакай малко. — Откъде знаеш за Алекс?

— Беше тук, след като ти замина за аерогарата. Отпратих го.

Сякаш мозъкът ми се пробужда и реалността ме цапардосва по главата.

О, не!

Забравих да се срещна тази сутрин с Алекс.

Заглождва ме вина, когато си мисля за него как ме чака пред библиотеката.

Съмнявах се, че той ще се появи, а сега се оказва, че аз го подведох. Той сигурно е бесен. Уф, чувствам се гадно.

— Не желая това момче да приближава къщата — заявява мама. — Съседите ще започнат да приказват за теб.

Също както за сестра ти — сигурна съм, че си мисли.

Надявам се някой ден да живея на място, където няма да е нужно да се тревожа за съседските клюкари.

— Добре.

— Не можеш ли да смениш партньора си?

— Не.

— Опита ли?

— Да, мамо. Опитах. Госпожа Питърсън отказва всякаква смяна на партньори.

— Може би не си била достатъчно настойчива. В понеделник ще се обадя в училище и ще ги накарам да…

Насочвам вниманието си към нея, пренебрегвайки пронизващата болка, пулсираща на тила ми, там, откъдето моята сестра отскубна кичур от косата ми.

— Мамо, ще се оправя. Не искам да се обаждаш в училище, сякаш съм двегодишно момиченце.

— Онова момче Алекс ли те научи да разговаряш неуважително с майка си? Изведнъж започваш да ми отговаряш само защото си партньорка с онова момче?

— Мамо…

Иска ми се татко да е тук, за да се намеси. Но след като се прибрахме у дома, той отиде направо в кабинета си, за да провери имейлите си. Ще ми се татко да поеме ролята на съдия, вместо да седи като зрител на страничната скамейка.

— Защото, ако започнеш да се мотаеш в компанията на такива боклуци, хората ще започнат да смятат теб за боклук. Не за това сме те отгледали и възпитали с баща ти.

О, не. Започва и лекцията. По-скоро ще ям сурова риба, заедно с люспите и вътрешностите, отколкото да слушам това точно сега. Разбирам подтекста на думите й. Шели не е съвършена, затова аз трябва да съм.

Поемам дълбоко дъх, опитвайки се да се успокоя.

— Мамо, разбрах те. Извинявай.

— Аз само се опитвам да те защитя, а ти се държиш толкова грубо и пренебрегваш съветите и помощта ми.

— Зная. Извинявай. Какво каза доктор Миър за Шели?

— Той иска да я водим при него два пъти седмично, за да й направят някакви изследвания. Ще ми е нужна помощта ти за това.

Не й изтъквам правилата на госпожа Смол относно отсъствието от тренировки, защото няма смисъл да се дразним допълнително. Освен това искам да разбера защо напоследък Шели се държи толкова агресивно… дали зад изблиците й се крие нещо по-сериозно.

Слава богу, телефонът звъни и мама се обръща, за да го вдигне. Аз бързам да отида в стаята на Шели, преди мама да ме е извикала обратно, за да продължим дискусията. Шели седи до специалния си компютър в стаята си и пише нещо на клавиатурата.

— Хей — поздравявам аз.

Шели вдига глава. Не се усмихва.

Искам тя да знае, че не съм й сърдита, защото разбирам, че не е искала да ми причини болка. Възможно е Шели сама да не осъзнава причините за това свое поведение.

— Искаш ли да поиграем на дама?

Тя клати глава.

— Да погледаме телевизия?

Ново поклащане.

— Искам да знаеш, че не ти се сърдя. — Приближавам я, като внимавам да не може да достигне косата ми с ръце, и я разтривам нежно по гърба. — Знаеш, че те обичам, нали?

Никакъв отговор, никакво кимване, никакъв звук. Нищо.

Присядам на ръба на леглото и я гледам как играе на компютъра. От време на време казвам по нещо, за да знае, че съм тук. Тя може сега да не се нуждае от мен, но толкова ми се иска да не е така. Защото зная, че ще дойде време, когато ще съм й нужна, а няма да съм тук. Това ме плаши.

Малко по-късно оставям сестра си и отивам в стаята си. Ровя се в директорията на гимназията „Феърфийлд“, за да открия телефонния номер на Алекс.

Отварям мобилния си и набирам номера.

— Ало? — отговаря момчешки глас.

Поемам дълбоко дъх.

— Здравей, Алекс там ли е?

— Няма го.

— ¿Quién es?^[1] — чувам гласа на майка му някъде от дъното на стаята.

— Кой се обажда? — пита момчето.

Осъзнавам, че беля лака на нокътя си, докато говоря.

— Бритни Елис, приятелка на Алекс от училище.

— Това е Бритни Елис, приятелка на Алекс от училище — докладва момчето на майка си.

— Toma el mensaje^[2] — чувам я да казва.

— Ти новото му гадже ли си? — интересува се момчето.

Чувам тупване, последвано от „Ох!“, после той казва:

— Да му предам ли нещо?

— Кажи му, че се е обаждала Бритни. Номерът ми е…