Симон Елкелес
Перфектна химия (36)

36
Алекс

— Човече, тя те целуваше, сякаш това беше последната целувка в живота й. Ако се целува така, чудя се…

— Млъквай, Енрике.

— Тя ще те съсипе, Алехо — продължава Енрике, наричайки ме с испанското ми галено име. — Я се виж, миналата нощ прекарваш в затвора и не отиваш на училище, за да получиш обратно мотоциклета си. Признавам, че тя е biena torta^[1] но дали си заслужава?

— Трябва да се залавям за работа — измърморвам, докато обмислям думите на братовчед ми.

А докато работя под шевролета „Блейзър“ през останалата част от вечерта, единственото, което искам, е отново и отново да целувам моята mamacita.

Да, тя определено си заслужава.

— Алекс, Хектор е тук. С Чу — казва в шест Енрике, когато вече съм готов да се прибирам у дома.

Изтривам ръце в работния панталон.

— Къде са?

— В офиса ми.

Чувствам как ме залива вълна на ужас, докато приближавам стаята. Когато отварям вратата, заварвам Хектор да стои там, сякаш е собственик на мястото. Чу е в ъгъла — недотам невинен страничен наблюдател.

— Енрике, разговорът е личен.

Не бях забелязал, че Енрике е зад мен, един вид съюзник, ако се нуждая от такъв. Кимам на братовчед ми. Винаги съм бил лоялен към „Кървавите“, няма причина Хектор да се съмнява в моята отдаденост. Присъствието на Чу прави срещата по-официална. Ако беше само Хектор, нямаше да се чувствам толкова напрегнат.

— Алекс — подхваща Хектор, когато Енрике се отдалечава. — Много по-добре е да се срещнем тук, отколкото в съда, нали?

Аз изстисквам една вяла усмивка и затварям вратата.

Хектор кимва към малкия прокъсан диван в другия край на стаята.

— Седни. — Изчаква ме да седна. — Нуждая се от услуга, amigo^[2].

Няма смисъл да се отлага неизбежното.

— Каква услуга?

— Една пратка трябва да бъде доставена на трийсет и първи октомври.

Това е след половин месец. Нощта на Хелоуин.

— Не се занимавам с наркотици — отсичам. — Знаеш го от първия ден.

Стрелвам Чу с нервен поглед, като питчър, сгафил на бейзболното игрище.

Хектор застава до мен и отпуска ръка на рамото ми.

— Крайно време е да преодолееш случилото се с твоя старец. Ако искаш един ден да ме наследиш и да застанеш начело на „Кървавите“, трябва да участваш в наркобизнеса.

— Тогава не ме брой за наследник.

Ръката на Хектор стисва рамото ми, а Чу прави крачка напред. Мълчалива заплаха.

— Иска ми се да е толкова просто — казва Хектор. — Трябва да ми направиш тази услуга. И честно казано, ми я дължиш.

Мамка му. Ако не ме бяха арестували, нямаше да дължа нищо на Хектор.

— Сигурен съм, че няма да ме разочароваш. Между другото, как е майка ти? Не съм я виждал отдавна.

— Тя е добре — отвръщам, питайки се какво общо има mi ’amá с този разговор.

— Поздрави я от мен, става ли?

Какво, по дяволите, означава това?

Хектор отваря вратата и кимва на Чу да го последва, а аз оставам сам, притеснен и разстроен.

Облягам се назад и се втренчвам в затворената врата. Питам се дали ще имам сили да участвам в наркосделка. Ако искам да запазя семейството си в безопасност, изборът вече е направен против волята ми.