Симон Елкелес
Перфектна химия (24)

24
Алекс

За пръв път водим цивилизован разговор. Сега трябва да измисля нещо, което да събори тази нейна защитна стена.

О, човече. Ще се наложи да споделя тайна, която ще ме направи уязвим. Ако ме види уязвим, а не като негодник и бандит, може би ще съумея да постигна някакъв напредък в отношенията си с нея. И някак си зная, че тя ще разбере, ако й надрънкам някакви глупости.

Не съм сигурен дали го правя заради баса, заради проекта по химия, или заради себе си. Всъщност изобщо нямам желание да анализирам какво става тук.

— Моят баща беше убит пред очите ми, когато бях на шест — изтърсвам.

Очите й се разширяват.

— Наистина ли?

Кимам. Не обичам да говоря за това, не съм сигурен дали мога, дори да искам.

Ръката й с безупречен маникюр се стрелва към устата.

— Не знаех. О, боже, толкова ми е мъчно. Сигурно е било ужасно.

— Беше. — Чувствам се добре да го споделя, да го изрека на глас. Нервната усмивка на татко изчезва и лицето му се изкривява от шок миг преди да го застрелят.

Леле, не мога да повярвам, че си спомних изражението му. Защо усмивката му бе заменена от шок? Тази подробност бе напълно забравена досега. Все още съм смутен, когато се извръщам към Бритни.

— Ако се привържа прекалено много към нещо и след това ми го отнемат, ще се чувствам като в деня, когато татко умря. Никога повече не искам да изпитвам това, затова се старая да не се привързвам към нищо.

Лицето й е пълно със съжаление, тъга и симпатия. Сигурен съм, че тя не се преструва.

Когато проговаря, веждите й все още са смръщени.

— Благодаря за това, че ми каза. Но не мога да си представя, че не те е грижа за нищо. Не можеш да се програмираш по този начин.

— Искаш ли да се обзаложим? — Внезапно изпитвам отчаяно желание да сменим темата. — Сега е твой ред да споделиш.

Тя отвръща поглед. Не настоявам да каже нещо, защото се страхувам, че ще се опомни и ще пожелае да си тръгне.

Дали за нея ще е по-мъчително да разкрие дори малка частица от своя свят? Моят живот е толкова сбъркан, че ми е дяволски трудно да повярвам, че нейният може да е по-лош. Виждам как една самотна сълза се търкулва по бузата й и Бритни побързва да я избърше.

— Сестра ми… — подема тя. — Моята сестра има церебрална парализа. И е умствено изостанала. Или бавноразвиваща се, както казват хората. Не може да ходи, а за да общува, използва това, което се нарича „звукови апроксимации“ и невербални сигнали, вместо думи, защото не може да говори… — При тези думи още една сълза се стича по страната й. Този път тя я оставя да падне, без да я изтрие. Изпитвам непреодолимо желание да го направя вместо нея, но нещо ми подсказва, че тя предпочита да я остави така. Бритни поема дълбоко дъх. — И от известно време е ядосана заради нещо, но не разбирам какво е то. Започна да дърпа коси и вчера дръпна моята толкова силно, че отскубна цял сноп. Потече кръв и мама откачи и си го изкара на мен.

Значи, ето откъде се е взело онова оголено място на главата й. Не е било тест за наркотици.

За пръв път изпитвам жал към нея. Представях си живота й като вълшебна приказка; най-лошото, което може да й се случи, навярно ще бъде грахово зърно под матрака й, което й пречи да спи^[1].

Явно действителността е доста по-различна.

Нещо се случва. Усещам някаква промяна… взаимно разбиране. Никога не съм се чувствал така. Прочиствам гърлото си.

— Твоята майка навярно си го изкарва на теб, защото знае, че си силна и можеш да го понесеш.

— Аха. Сигурно си прав. По-добре да съм аз, отколкото сестра ми.

— Макар че това не е извинение. — Сега съм истинският аз, не играя игра и се надявам, че тя също. — Слушай, аз не искам да се държа гаднярски с теб — казвам. Дотук с шоуто на Алекс Фуентес.

— Зная. Това е твоят образ на Алекс Фуентес. Твоята марка, твоето лого… опасен, смъртоносен, суперсекси мексиканец. Може да се каже, че съм написала цяло ръководство как да изградиш своя образ. Макар че целта ми не беше да стана тъпа блондинка. По-скоро се стараех да се получи идеален, недосегаем образ.

Леле. Връщаме лентата. Бритни Елис ме нарече суперсекси. Не го очаквах. Може би все пак имам шанс да спечеля онзи тъп бас.

— Надявам се, осъзнаваш, че ме нарече суперсекси.

— Сякаш ти не го знаеш.

Не знаех, че Бритни Елис ме смята за суперсекси.

— Само за сведение, аз наистина те мислех за недосегаема. Но сега, след като зная, че ме смяташ за суперсекси мексикански бог…

— Никога не съм изричала думата „бог“ — прекъсва ме тя.

Притискам пръст към устните си.

— Шшт, позволи ми само за минута да се насладя на фантазията. — Затварям очи. Бритни се смее; сладките, мелодични звуци отекват в ушите ми.

— Може и да е шантаво, Алекс, но мисля, че те разбирам. Макар че наистина ме е яд на теб, задето се държиш като неандерталец. — Когато отварям очи, виждам, че тя ме гледа. — Не казвай на никого за сестра ми — проронва умолително. — Не обичам хората да знаят каквото и да било за мен.

— Ние сме актьори в нашия живот, преструваме се на такива, каквито не сме.

— Значи, разбираш защо ще откача, ако родителите ми разберат, че ние сме… приятели.

— Ще го загазиш? Мамка му, та ти си на осемнайсет. Не мислиш ли, че вече можеш да дружиш с когото искаш? Пъпната връв е прерязана, нали знаеш.

— Ти не разбираш.

— Обясни ми.

— Защо искаш да знаеш толкова много?

— Нима партньорите по химия не са длъжни да знаят повече неща един за друг?

Тя кратко се изсмива.

— Надявам се, че не.

Истината е, че това момиче не е такова, каквото го мислех. От момента, когато й разказах за баща ми, като че ли цялото й тяло въздъхна от облекчение. Сякаш нещастието на някой друг по някакъв начин я успокояваше, помагаше й да почувства, че не е сама. Ала все още не мога да разбера защо за нея е толкова важно да показва безупречната си маска пред света.

Над главата ми е надвиснал облогът. Трябва да накарам това момиче да се влюби в мен. И докато тялото ми казва: „Давай смело“, сърцето и разумът ми крещят: „Ти си пълен мерзавец, защото тя е уязвима“.

— Аз искам от живота същите неща, които и ти — признавам. — Само че ги постигам по друг начин. Ти се приспособяваш към своята среда, а аз към моята. — Отново слагам ръката си върху нейната. — Нека ти покажа, че съм различен. Oye^[2], би ли излизала с момче, което не може да си позволи да те води по скъпарски ресторанти и да ти купува злато и диаманти?

— Разбира се. — Тя издърпва ръката си изпод моята. — Но аз имам сериозен приятел.

— А ако нямаше, щеше ли да дадеш шанс на mexicano?

Лицето й добива тъмнорозов оттенък. Питам се дали Колин някога я е карал да се изчервява така.

— Няма да отговоря на това — заявява тя.

— Защо не? Въпросът е съвсем прост.

— О, моля те. Нищо, свързано с теб, не е просто, Алекс. Така че по-добре да спрем дотук. — Тя превключва колата на първа. — Ще потегляме ли?

— Si, щом искаш. Всичко между нас наред ли е? Без лоши чувства?

— Да, така мисля.

Протягам ръка за ръкостискане. Тя се взира за миг в татуировките върху пръстите ми, сетне протяга своята ръка и стиска моята, видимо ентусиазирана.

— За уормърите за ръце — казва с усмивка.

— За уормърите за ръце — съгласявам се аз.

И за секса, добавям наум.

— Искаш ли ти да караш на връщане? Аз не зная пътя.

Ние пътуваме в успокояваща тишина, докато слънцето залязва. Нашето примирие ме приближава към моите цели: дипломирането, облога… и още нещо, което засега не мога да призная дори пред себе си.

— Благодаря, че ми позволи да те отвлека — казвам, докато спирам тузарската й кола на тъмния паркинг пред библиотеката. — Предполагам, че пак ще се видим. — Вадя ключовете си от предния джоб и се питам дали някога ще мога да си позволя кола, която не е ръждясала, използвана или стара. След като излизам от кабриото й, измъквам снимката на Колин от задния джоб и я хвърлям на седалката, която току-що съм освободил.

— Почакай! — вика Бритни, докато се отправям към мотоциклета си.

Обръщам се и тя е точно пред мен.

— Какво?

Тя се усмихва съблазнително, като че ли иска нещо повече от примирие. Доста повече. Дявол да го вземе, дали ще ме целуне? Сварен съм напълно неподготвен, което обикновено не се случва. Бритни прехапва долната си устна, сякаш обмисля следващия си ход. Аз съм напълно готов да се погушкаме.

И докато мозъкът ми превърта всевъзможни сценарии, тя пристъпва по-близо към мен.

И грабва ключовете от ръката ми.

— Какво си мислиш, че правиш? — слисвам се.

— Връщам ти го, задето ме отвлече.

Малката негодница прави крачка назад и с все сила мята ключовете ми към дърветата.

— Не мога да повярвам, че го направи!

Тя отстъпва назад, все още с лице към мен, докато върви към колата си.

— Не се сърди. Отмъщението е гадна работа, нали, Алекс? — подхвърля тя, опитвайки се да запази сериозно изражение.

Напълно сащисан, оставам да зяпам с отворена уста как партньорката ми по химия се качва в беемвето си. Колата потегля от паркинга без никакъв стържещ звук, подскачане или каквато и да било друга засечка. Безупречен старт.

Бесен съм, защото ще се наложи или да пълзя в тъмното сред дърветата в търсене на ключовете ми, или да се обадя на Енрике да ме вземе.

В същото време съм развеселен. Бритни Елис ме бе победила в собствената ми игра.

— Да — отвръщам й, макар че тя вече е на километри оттук и не може да ме чуе. — Отмъщението е гадна работа.

¡Carajo!