Метаданни
Данни
- Серия
- Перфектна химия (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Perfect Chemistry, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стамен Стойчев, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2022)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- VeGan (2023)
Издание:
Автор: Симон Елкелес
Заглавие: Перфектна химия
Преводач: Стамен Стойчев
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 08.12.2015
Редактор: Диана Кутева
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-157-146-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13507
История
- — Добавяне
28
Алекс
В понеделник се старая да сдържа нетърпението и вълнението си в часа по химия. Със сигурност не госпожа П. предизвиква тези чувства. Всичко е заради Бритни.
Тя влиза със закъснение в часа.
— Здрасти — казвам й.
— Здрасти — измърморва тя в отговор. Няма усмивка, няма светлина в очите. Нещо определено я притеснява.
— Добре, ученици — подхваща госпожа П. — Извадете моливите. Да видим колко съвестно сте учили уроците.
Докато мислено проклинам госпожа П., задето днес нямаме лабораторни занятия, за да можем да говорим, наблюдавам изпод око моята партньорка. Тя изглежда абсолютно неподготвена. Незнайно защо се изпълвам с желанието да я защитя, макар да нямам право, и вдигам ръка.
— Боя се да ти дам думата, Алекс — казва нашата преподавателка, докато се взира надолу към мен.
— Само един малък въпрос.
— Казвай, но по-бързо.
— Ще можем да ползваме учебника по време на теста, нали?
Нашата учителка по химия ме поглежда над очилата.
— Не, Алекс, не може да ползвате учебника. Ако не си се подготвил у дома, ще получиш една голяма, тлъста двойка. Разбра ли?
В отговор хвърлям учебниците си, които тупват шумно на пода.
След като госпожа П. ни раздава тестовете, чета първия въпрос. Плътността на Al (алуминий) е 2,7 грама на милилитър. Какъв обем ще заемат 10,5 грама Al (алуминий)?
След като решавам задачата, поглеждам към Бритни. Тя се взира безизразно в листа.
Забелязва, че я наблюдавам, и изсумтява презрително.
— Какво?
— Нищо. Nada.
— Тогава престани да ме зяпаш.
Госпожа П. гледа право към нас. Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя, и продължавам с теста. Защо Бритни, без никакво предупреждение, се превръща ту в огън, ту в лед? В един миг е мила, а в следващия — истинска кучка? Какво я прихваща?
С крайчеца на окото си виждам, че моята партньорка по химия взема пропуска за тоалетната от кукичката до вратата. Проблемът с, че пропускът за тоалетната не може да ти помогне да избягаш от живота. Когато излезеш, животът те очаква все същият. Повярвайте ми, опитвал съм го. Проблемите и бъркотиите не се разрешават, ако си заравяш главата в пясъка.
Когато се връща в клас, Бритни отпуска глава върху масата, докато драска отговорите си върху листа. Само един поглед ми е достатъчен, за да разбера, че тя изобщо не е в час с материала и отговаря през куп за грош. И когато госпожа П. ни приканва да й предадем тестовете си, моята партньорка по химия запазва безизразната си физиономия.
— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре — шепна аз, за да ме чуе само тя, — в осми клас се издъних в час по здравно образование, като пъхнах запалена цигара в устата на манекена.
— Браво на теб — мърмори тя, без да ме поглежда.
От високоговорителите се разнася музика, оповестявайки края на часа. Забелязвам, че златистите къдрици на Бритни не подскачат толкова жизнерадостно, както обикновено, когато излиза от клас, при това — изненадващо — не е придружена от гаджето си. Питам се дали тя си мисли, че всичко трябва да й се поднесе на тепсия, дори отличните бележки.
Аз постигам всичко с много труд и усилия. Нищо не ми се поднася на готово.
— Здрасти, Алекс. — Кармен стои пред шкафчето ми. Добре де, някои неща ми се поднасят на тепсия.
— ¿Qué pasa?[1]
Моето бивше гадже навежда към мен дълбоко изрязаното V-образно деколте на блузата си.
— Част от тайфата ще ходим на плаж след училище. Искаш ли да дойдеш с нас?
— Трябва да работя — отвръщам й. — Може би по-късно ще намина.
Мисля си за случилото се преди две седмици. След като отидох в дома на Бритни и бях унизен от онази снобарка, майка й, нещо в мен се прекърши.
Да се напия, за да удавя в алкохол нараненото си самолюбие, беше тъпа идея. Исках да бъда с Бритни, да се срещаме не само заради проекта по химия, но и защото исках да разбера какво се крие зад тези блестящи руси къдрици. Партньорката ми по химия ми беше вързала тенекия. Но Кармен беше на линия. Случилото се тогава ми е доста мъгляво, но все пак си спомням Кармен в езерото и как обвива тялото си около моето. После как седи в скута ми край огъня, докато пушим нещо, което е много по-силно от марлборо. В онова пиянско състояние, с притъпено от алкохола и наркотиците съзнание, с уязвено его, всяко момиче щеше да е добре дошло.
Кармен беше там по своя воля, но аз трябва да й се извиня, защото независимо, че тя сама се предлагаше, аз не биваше да се хващам на въдицата. Налага се да поговоря с нея и да й обясня тъпанарското си поведение.
След училище забелязвам, че около мотоциклета ми се е събрала тълпа. Мамка му, ако нещо се е случило с „Хулио“, кълна се, здравата ще сритам нечий задник. Не се налага да си проправям път през тълпата, защото, когато приближавам, насъбралите се разделят на две, правейки ми път.
Всички са се вторачили в мен, докато оглеждам вандалщината, извършена спрямо мотоциклета ми. Всички очакват да побеснея. В крайна сметка кой би се осмелил да завинти розов гумен клаксон от детски велосипед на три колела към кормилото на мотоциклета ми и да залепи яркоцветни блестящи ленти към краищата на дръжките? Никой не може да се измъкне безнаказано след подобно кощунство.
С изключение на Бритни.
Оглеждам се наоколо, но не я виждам.
— Не съм го направил — бърза да ме осведоми Лъки.
Останалите мърморят същото.
После от тълпата започват се чуват предположения чие може да е това дело.
— Колин Адамс, Грег Хансън… — Не слушам, защото отлично зная кой е виновникът. Това е моята партньорка по химия, която днес цял ден не ми обръщаше внимание.
Дръпвам с едно рязко движение на ръката пъстроцветните ленти, сетне развинтвам розовия гумен клаксон. Розов. Чудя се дали някога не е бил на нейния велосипед.
— Дръпнете се от пътя ми — процеждам през зъби към насъбралото се множество.
Всички бързат да се разпръснат. Мислят, че всеки миг ще изригна и не искат да попаднат под обстрела на гнева ми. Понякога да се правиш на корав, жесток мъжага си има своите предимства. Истината? Ще използвам розовия клаксон и лентите като извинение да говоря отново с Бритни.
След като всички се отдалечават, се отправям към футболното игрище. Мажоретният отбор е там и както обикновено тренира.
— Търсиш ли някого?
Обръщам се и виждам Дарлин Бьом, една от приятелките на Бритни.
— Бритни тук ли е? — питам.
— Не.
— Знаеш ли къде е?
Алекс Фуентес разпитва за Бритни Елис? Очаквам да ме среже, че не е моя работа. Или да я оставя на мира.
— Прибра се у дома — осведомява ме вместо това приятелката й.
Измърморвам „благодаря“ и се връщам при „Хулио“, като пътьом набирам номера на братовчед си.
— „Автосервиз Енрике“.
— Алекс е. Днес ще закъснея за работа.
— Пак ли са те наказали да останеш след часовете?
— Не, нищо подобно.
— Е, постарай се да оправиш лексуса на Чу. Казах му, че може да дойде да го вземе към седем, а ти знаеш какъв става Чу, когато не му угодиш.
— Няма проблем — уверявам го, докато си мисля за ролята на Чу в „Кървавите“. Това е тип, с когото никой не би искал да си има работа, тип, който се е родил без чипа на състраданието в мозъка си. Ако някой е нелоялен, работата на Чу е да го върне в правия път или да се погрижи никога повече да не създава неприятности. С всякакви възможни средства, без никаква милост. — Ще бъда в сервиза.
Десет минути по-късно чукам на вратата на семейство Елис с розовия клаксон и блестящите ленти в ръка, като се опитвам да заема непукистка стойка на супермъжага.
Когато Бритни отваря вратата, облечена в торбеста тениска и шорти, аз съм тотално сразен.
Бледосините й очи се разширяват.
— Алекс, какво правиш тук?
Вдигам клаксона и лентите.
Тя ги дръпва от ръката ми.
— Не мога да повярвам, че си дошъл тук заради някаква шега.
— Трябва да обсъдим някои неща. Извън шегите.
Тя преглъща нервно.
— Не се чувствам добре, разбра ли? Нека поговорим в училище. — Тя се опитва да затвори вратата.
Мамка му, не мога да повярвам, че се държа като ненормалника от някой филм, който преследва момичета. Бутам вратата обратно. ¡Qué mierda![2]
— Алекс, недей.
— Пусни ме да вляза. За минута. Моля те.
Тя клати глава, а ангелските й къдрици се полюшват около лицето.
— Родителите ми не одобряват, когато каня хора у дома.
— Те вкъщи ли са?
— Не. — Тя въздъхва и нерешително отваря вратата.
Пристъпвам вътре. Къщата дори е по-голяма, отколкото изглежда отвън. Стените са боядисани в ослепително бяло и ми напомнят на болница. Кълна се, че дори прашинка не би имала смелостта да падне върху тези подове или мебели. Двуетажното антре се разделя от огромна стълба, каквато видях в „Звукът на музиката“, който ни задължиха да гледаме в прогимназията, а подът блестеше като стъкло.
Бритни беше права. Мястото ми не е тук. Но това няма значение, защото дори мястото ми да не е тук, тя е тук, а аз искам да бъда там, където е тя.
— Е, за какво искаше да говорим? — пита тя.
Иска ми се дългите й стройни крака да не се виждат от шортите. Те ме разсейват. Отмествам поглед от тях, отчаяно опитвайки се да съхраня разсъдъка си трезв и ясен. И какво, като има секси крака? И какво, ако очите й са чисти и бистри като стъклени топчета? И какво, ако тя може да приеме мъжки някоя лудория и да отвърне подобаващо?
Кого заблуждавам? Нямам причина да бъда тук, освен една — искам да съм близо до нея. Майната му на баса.
Искам да зная как да накарам това момиче да се смее. Искам да зная какво я разплаква. Искам да зная какво е чувството тя да ме гледа, сякаш съм рицар на бял кон в лъскави доспехи.
— Буий! — отеква далечен глас в къщата, прекъсвайки тишината.
— Почакай тук — нарежда ми Бритни, после забързва надолу по коридора вдясно. — Ей сега се връщам.
Нямам намерение да стоя като последен глупак в антрето. Последвам я, изпълнен с трепетно вълнение, че след миг ще надзърна в личния свят на Бритни.