Симон Елкелес
Перфектна химия (48)

48
Алекс

— Да се махаме оттук, Ти и аз, mi amor^[1]. ¡Vamos!^[2]

Въздъхвам облекчено, когато се мятам на „Хулио“, а Бритни сяда зад мен. Тя обвива ръце около кръста ми и се държи здраво, докато потеглям с пълна скорост от паркинга.

Летим по улиците, които накрая губят очертанията си. Не спирам дори когато руква пороен дъжд.

— Не може ли най-сетне да спрем? — крещи тя през оглушителната буря.

Паркирам под стар изоставен мост край езерото. Силният дъжд трополи по бетона над главите ни, но поне сме сами и на сухо.

Бритни скача на земята.

— Ти си тъпо магаре — заявява тя. — Не можеш да участваш в наркосделки. Това е много опасно и глупаво, а и ти ми обеща. Рискуваш да отидеш в затвора. В затвора, Алекс. Теб може и да не те е грижа, но на мен не ми е все едно. Няма да ти позволя да съсипеш живота си.

— Какво искаш да чуеш?

— Нищо. Всичко. Кажи нещо, за да не стоя тук и да се чувствам като пълна идиотка.

— Истината е… Бритни, погледни ме.

— Не мога — казва тя и се взира упорито в дъждовната пелена. — Толкова съм уморена да мисля за всеки евентуален ужасяващ сценарий.

Притеглям я към себе си.

— Не мисли, muneca^[3]. Всичко ще бъде наред.

— Но…

— Никакви „но“. Довери ми се.

Устните ми покриват нейните. Уханието на дъжд и ванилови курабийки отпуска нервите ми.

Ръката ми се обвива около кръста й. Нейните ръце се вкопчват в мокрите ми рамене, подканват ме да продължа. Пръстите ми се плъзгат под блузата й и нежно докосват пъпа й.

— Ела при мен — мълвя аз и я повдигам, така че да възседне мотоциклета с лице към мен.

Не мога да спра да я целувам. Шепна колко е прекрасна и колко хубаво ми е с нея, смесвайки испански и английски във всяко изречение. Обсипвам с целувки шията й, сетне се спускам надолу, а тя отмята глава и ми позволява да сваля блузата. Мога да я накарам да забрави за всичко лошо. Когато двамата сме заедно така, по дяволите, не мога да мисля за нищо друго, освен за нея.

— Губя контрол — признава тя и прехапва долната си устна.

Обожавам тези устни.

— Mamacita, аз вече го изгубих — шепна прегракнало и се отърквам о нея, за да почувства колко силна с възбудата ми.

Устните й се разтварят бавно и чувствено — покана, която не заслужавам. Върховете на пръстите ми пробягват по устата й. Тя ги целува, преди бавно да спусна ръка надолу по брадичката й до шията и да я задържа във вдлъбнатината между гърдите й.

Тя грабва ръката ми.

— Не искам да спираме, Алекс.

Покривам тялото й с моето.

Лесно мога да я обладая. По дяволите, тя сама си го проси. Бог да ми е на помощ, но съвестта ме възпира.

Всичко е заради онзи откачен бас, на който се хванах с Лъки. И това, което мама каза, колко е лесно да забременее едно момиче.

Когато сключвах облога, нямах чувства към това необикновено бяло момиче. Но сега… мамка му, не искам да мисля за чувствата си. Ненавиждам чувствата; те само прецакват живота ти. И да ме порази сега Господ точно в този миг, но аз искам да любя Бритни, а не да я чукам на моя мотоциклет като някоя евтина курва.

Отдръпвам ръце от нейното cuerpo perfecto^[4] първото разумно нещо, което правя тази вечер.

— Не искам да бъдеш моя по този начин. Не и тук — проронвам с глас пресипнал от емоции. Това момиче е готово да ми поднесе в дар тялото си, въпреки че знае кой съм и какво смятам да направя. Реалността е трудна и тежка за преглъщане.

Очаквам тя да се засрами, дори да побеснее. Ала тя само се сгушва до гърдите ми и ме прегръща. Не ми го причинявай, искам да й кажа. Но вместо това обвивам ръце около нея и силно я прегръщам.

— Обичам те — чувам я да казва толкова тихо, сякаш това са само мислите й.

Недей — изкушавам се да извикам. — ¡No! ¡No!

Стомахът ми се преобръща и аз я притискам по-здраво към гърдите си. Dios mio, ако нещата бяха различни, никога нямаше да се откажа от нея. Заравям лице в косата й и за миг се отдавам на прекрасна фантазия — как я открадвам и отвеждам далеч от Феърфийлд.

Двамата оставаме дълго така, дълго след като дъждът спира и реалността се завръща. Помагам й да слезе от мотоциклета, за да облече отново блузата.

Бритни ме поглежда с надежда в очите.

— Наистина ли ще участваш в тази наркосделка?

Слизам от „Хулио“ и се отдалечавам до края на тунела. Подлагам длан под капките, които все още капят отстрани, и оставям студената вода да се стече през пръстите ми.

— Трябва да вървя — изричам с гръб към нея.

Тя приближава към мен.

— Защо? Защо трябва да правиш нещо, заради което може да се озовеш в затвора?

Обхващам меката й бледа буза с длан и тъжно й се усмихвам.

— Не знаеше ли, че бандитите са наркодилъри? Това е част от работата.

— Тогава напусни бандата. Сигурно трябва да има начин…

— Ако поискаш да напуснеш, те подлагат на изпитание. Понякога е изтезание, а понякога те пребиват. Ако оживееш, си свободен. Нека ти кажа нещо, preciosa, само веднъж съм ви дял някой да остане жив след изпитанието. Този тип още съжалява, че не е умрял, толкова лошо е бил пребит. Господи, ти никога няма да разбереш, семейството ми се нуждае от това.

— Заради пари?

Отдръпвам ръката си.

— Не, не е заради пари. — Отмятам глава и потръпвам от безсилие. — Моля те, не може ли да сменим темата?

— Не искам да вършиш нещо незаконно.

— Querida, на теб ти е нужен светец. Или поне свещеник. А аз не съм нито едно от двете.

— Не означавам ли нищо за теб?

— Разбира се, че означаваш.

— Тогава ми го докажи.

Свалям банданата от главата си, после прокарвам пръсти през косата си.

— Знаеш ли колко ми е трудно? Mi madre^[5] очаква да защитавам семейството, като съм част от „Кървавите латиноси“, но отказва да го признае. Хектор иска да докажа, че съм предан на „Кървавите“, а ти… единственият човек, с когото чувствам, че някой ден мога да започна съвместен живот, ти искаш от мен да докажа любовта си, като направя нещо, което ще изложи семейството ми на опасност. Знаеш ли, трябва да направя тази сделка. И никой, дори ти, не може да промени решението ми. ¡Olvidalo!^[6]

— И си готов да рискуваш всичко между нас?

— По дяволите, не го прави. Не е нужно да рискуваме нищо.

— Ако започнеш да търгуваш с наркотици, всичко между нас ще приключи. Аз рискувах всичко заради теб… заради нас. Моите приятели. Моите родители. Всичко. Ти не можеш ли да сториш същото?

Подавам й якето си, защото зъбите й започват да тракат.

— Ето. Облечи го.

Ето че краят настъпва. Това е моят живот. Ако тя не може да го приеме, нека се върне при Колин Адамс. Или който и да е друг, когото ще може да превърне в своята кукла Кен.

След това тя ме моли да я отведа в дома на приятелката й Сиера.

— Мисля, че е по-добре да работим поотделно върху проекта по химия — казва Бритни. Когато пристигаме пред голямата къща на плажа, тя ми връща якето. — Как предпочиташ — да разработиш опитния образец на уормърите за ръце или да подготвиш документацията?

— Както ти желаеш.

— Ами доста ме бива по писането…

— Супер. Аз ще направя останалото.

— Алекс, не е нужно всичко да свършва така.

Виждам как очите й плувват в сълзи. Трябва да се махна оттук, преди да започнат да се стичат по лицето й. Това окончателно ще ме погуби.

— Напротив, нужно е — отсичам и потеглям.