Хърби Бренан
Окултният Тибет (7) (Тайни магически практики от Хималаите)

5
Да манипулираш енергиите

Познаването на тибетската система ще ни помогне да разберем и принципа на пеещите чаши. Всъщност предназначението на всяка чаша е да въздейства на конкретна чакра (или на няколко едновременно), затова и те намират най-широко приложение в традиционните лечителски методи и медитацията.

В предишната глава споменах, че при заболяване чакри — те се замъгляват и движението им се променя. Това е така (взаимодействието между енергийните системи на финото тяло и физическите процеси в грубото се приема като нещо, разбиращо се от само себе си), но трябва също да поясним, че влиянията върху отделните чакри са строго обусловени. Ако имате, примерно, проблеми със сърцето, то тогава е напълно възможно те да се проявят на първо време само в анахата, или сърдечната чакра. Едва след масивен инфаркт, който би се отразил на цялото тяло, можете да очаквате реакции и в останалите главни чакри.

Според тибетската езотерика здравето и болестта се обуславят от астрологичните влияния. По-точно казано, по разположението на планетите в индивидуалния хороскоп могат да бъдат разгадани и заболяванията, към които е предразположен въпросният човек. Връзката очевидно е енергийна; с други думи, разположението на небесните тела (и техният енергиен обмен) влияе върху енергийната система на индивида.

Вече видяхме, че астрологията присъства осезателно и в пеещите чаши. Всички метали, от които те са изработени, имат своите астрологични съответствия. Ето защо, в зависимост от съотношението им, чашата може да бъде „настроена“ на вълната на точно определена планета. Например, ако сред съставките й преобладава медта, „влиянието“ на чашата ще е от този тип, който по традиция се приписва на планетата Венера.

Съотношението между металите определя и обертона, който чашата произвежда. Ето как, по пътя на планетарните асоциации — и след безброй експерименти и провали през вековете — е открита и разработена методика, по която пеещата чаша може да бъде „настроена“ на точно определена вълна, в случая чакра^[1]. Това определя и нейният обертон, който, както казахме, може да въздейства на няколко чакри едновременно, а дори и на цялата психоенергийна система.

Обикновено чашата има съвсем конкретно приложение, затова обертонът й най-често влияе само на една чакра. Щом чашата „запее“ — в такива случаи тя се държи на нивото на съответната й чакра — ефектът е едновременно подсилващ и балансиращ. Някои чаши се използват не толкова за лечение, колкото за диагностика. Звученето им се променя, когато ги „прокарват“ по чакрите на пациента. Опитният лечител мигновено долавя промените във вибрациите и въз основа на тях определя дали дадена чакра функционира ефикасно или не.

В миналото (т.е. преди китайското нашествие) пеещите чаши са намирали по-широко приложение в религиозната и/или медитативната практика, които в Тибет най-често се сливат в едно цяло. Комбинирали са ги и с най-различни други инструменти, включително човешкия глас. Тази комбинация често се определя като „религиозна“ или „сакрална“ музика, но, както споменахме в Глава III, това не е „музика“ в обичайния смисъл на думата. Когато някой тибетец влезе в манастир (обикновено на съвсем ранна възраст), тази „музика“ става част от неговата инициация. През първите си години в манастира години момчето изпълнява функциите на прислужник — например, сервира онзи подсолен чай, съдържащ и порядъчна порция мас от як, с която тибетците се спасяват от студа. Но преодолее ли тези изпитания и докаже ли, че е „достоен“, той преминава своята първа (лична) инициация, след което му позволяват да бие големия тъпан, отмерващ темпото при религиозни церемонии и процесии. Като за първи инструмент този избор като че ли не е особено изненадващ. За разлика от другите музикални инструменти, функцията на ударните се състои най-вече в това да отмерват ритъма, но там е работата, че някои ритми оказват и доста любопитен ефект върху човешкото съзнание…

Нервните клетки в мозъка непрекъснато произвеждат електрически сигнали, вариращи в различни граници. През 1929 г. немският психиатър Ханс Бергер решава да изясни какво точно представлява телепатията и се впуска в един дръзновен експеримент, като за целта създава и специален уред, електроенцефалограф, който регистрира, анализира и интерпретира биотоковете в мозъците на хора и животни. Това, което устройството записва, се нарича електроенцефалограма (съкратено ЕЕГ). В ЕЕГ-то на нормален възрастен (в будно състояние) преобладават бета-вълните с честота от 15 до 30 херца. При по-голяма релаксация вече преобладават алфа-вълните с честота от 7 до 14 херца. Някои медитативни състояния са свързани с тета-вълни (4–7 херца), докато за дълбокия сън без съновидения са характерни делта-вълните (0.54 херца). Но в случая може да се говори просто за подразделения (в по-широкия смисъл на думата). Различните необичайни състояния на съзнанието (НСС) демонстрират специфични вълнови амплитуди.

Използването на електроенцефалографа води и до откритието на един процес, известен като „колебание на потенциалите на ЕЕГ“. Казано по-просто, човешкият мозък има свойството да се „поддава“ на всеки що-годе доминиращ ритъм в непосредствената си среда. Този ритъм се възприема не само чрез слуха — може да бъде визуален, тактилен и дори да предизвиква леки епилептоидни пристъпи у по-чувствителните индивиди. Бергер доказва експериментално реалността на този процес, като регистрира биотоковете в мозъците на хора, подложени на „ритмична стимулация“, но самото явление е било познато още в зората на човешката история. Известна е ролята на ударните инструменти във вуду-ритуалите, под чиито звуци слушателите изпадат в транс, в който биват „обсебвани“ от духовете лоа. Подобна функция изпълнява и шаманският тъпан, с чиято помощ душата на шамана се отправя на „пътешествия“, най-често в отвъдното. Практически във всяка култура ритмичният звук е бил използван за предизвикване на НСС. Затова и случаят с Тибет съвсем не е изолиран.

Но „колебанието на потенциалите“ е само изходната позиция в създаването на онази невероятно софистицирана система от сакрални звуци, развита в тибетските манастири. След като усвои тъпана, „новооглашеният“ се научава да свири и на дългия рог, един внушителен инструмент, дълъг понякога повече от три метра и изработен от посребрена мед. Рогът произвежда дълбок, плътен и кънтящ звук, който се разнася на далечни разстояния. След него идва ред на зурната, раковината и различните камбанки, звънци, цимбали и гонгове. Ако вече е развил нужните качества, може да усвои и т.нар. „обертоново пеене“, специфична вокална техника, характерна с дълбокото, „сурово“ звучене, което, уви, не се поддава на никакви описания^[2]. Обучението в това изкуство започва на съвсем ранна възраст, много преди пубертета. Смята се, че този тип пеене играе изключително важна роля в духовната еволюция, затова монасите полагат огромни усилия, буквално рискувайки да скъсат гласните си струни.

Тясно свързано с инструменталната музика е напяването на мантри. Най-общо казано, мантрата е звук, дума или словосъчетание, използвано като средство за концентрация. В Тибет най-често използват прословутата Ом мани падхе хум, което обикновено се превежда като „Поздрав към скъпоценния камък в лотоса“. С нея се призовава божеството покровител и, съгласно древната традиция, тя съдържа в себе си „същината“ на радостта, благоденствието и познанието, явявайки се и най-сигурния път към освобождението.

Подобно на много други мантри, и тази се повтаря ритмично, като финалната сричка хум се слива с началната ом — „Ауммм-маниии-падмеее-хуммм“ — така че да зазвучи като „змия, захапваща собствената си опашка“ (т.е. добре познатия ни_уроборос_). По този начин мантрата внася покой в съзнанието, елиминирайки всички повърхностни мисли, опитващи се да се вклинят в медитацията.

Можете сами да се убедите в това, ако заемете любимата си поза за медитация, релаксирате и започнете да напявате на глас мантрата. Влезете ли веднъж във въпросния циркулярен ритъм, ще можете и да „интернализирате“ манрата, като продължите да я напявате, но вече наум. Ако дотогава не сте използвали мантри, сигурно веднага ще забележите, че количеството на разсейващите мисли е минимално в сравнение с обичайната ви практика.

Но това е просто една от функциите на мантрата. Самото й съдържание, „Поздрав към скъпоценния камък в лотоса“, подсказва една друга, много по-важна функция. Ключовата дума тук е „лотос“, която ни отпраща директно към чакрите. „Камъкът“ е скъпоценната природа-на-Буда, състоянието на абсолютно просветление, което тибетският мистик се стреми да постигне^[3]. Тоест предназначението на мантрата е да се превърне в един от най-преките пътища към освобождението от сансара. Ако хвърлите още един поглед на Таблица 4.2, ще видите, че звукът, асоцииран с теменната чакра, „Колелото на блаженството“, е ОМ, докато ХУМ се свързва със сърдечната. С други думи, тази мантра съвместява две от акустичните структури, открити в хода на хилядолетната практика, за да упражнява директно влияние върху енергийните центрове в главата и сърцето.

Част от непосредствения ефект на мантрата е резонансът в теменната и сърдечната чакра, който впоследствие „пречиства“ цялата енергийна система, за да се стигне и до онова специфично психично състояние, наричано космическо съзнание. Само не си мислете, че това става едва ли не за секунди. Очищението може да отнеме цял живот (че дори и няколко, както би казал тибетецът). Но поне сравнително бързо ще се уверите в ефикасността на звука, стига да отделите малко повече внимание на случващото се в теменния и сърдечния център, докато напявате на глас мантрата. Ефектът в сърдечната област ще бъде почти незабавен. С малко повече постоянство ще го усетите и в темето.

Манипулирането на фините енергии е включено и в обучението на лун-гом-па, за които разказва Александра Давид-Неел. Тя среща за първи път такъв бързоходец, когато пътува през Чан Тан, високопланински степен регион в Северен Тибет, чиито единствени обитатели са шепа номади, скитащи със стадата си. В началото той е само една „точица на хоризонта“, но с помощта на бинокъла Александра скоро успява да различи самотната фигура на мъж, движещ се с невероятна бързина. Един от спътниците й я предупреждава да не се опитва да спре бързоходеца и да го заговаря, защото това щяло да прогони обсебилото го божество, което пък можело да се отрази много зле на нещастния човечец и дори да го убие^[4].

Щом бързоходецът се приближава, мадам Давид-Неел забелязва безстрастното изражение на лицето му и широко отворените очи, втренчени в някаква точка на небесната шир. С лявата си ръка придържа лешовете на робата си, а в дясната стиска пхурба. При всяка своя крачка ламата размахва ритуалната стрела така, сякаш се опира на острието й като на „бастун“, независимо че то изобщо не докосва земята. Впрочем той и не тича по обичайния начин, а по-скоро подскача като гумена топка. Когато минава край тях, спътниците на мадам Давид-Неел се просват на земята в знак на почит, но монахът не им обръща внимание и най-вероятно дори не ги забелязва^[5].

След време Александра среща друг лун-гом-па, като обстоятелствата са още по-необичайни. Тя се разхожда заедно с осиновения от нея лама Йонден в една гора в Западен Тибет (Ценшуан), когато неочаквано се натъква на гол мъж, чието единствено облекло са омотаните около тялото му тежки вериги. „Странният пътник“ седи на един камък и явно е потънал в медитация. По някакъв начин обаче усеща, че го наблюдават, скача от камъка и изчезва, „бърз като елен“, в горските дебри. Йонден й обяснява, че това отново е бил лун-гом-па. Бързоходците носели такива вериги, за да станат „по-тежки“ — в процеса на обучението им телата им толкова „олеквали“, че понякога излитали от земята и започвали да се реят във въздуха…^[6]

В Кхам, същият онзи планински регион, където партизаните създадоха такива главоболия на китайските нашественици, мадам Давид-Неел среща за трети път лун-гом-па, който обаче още не е завършил обучението си. Човекът случайно се присъединява към кервана им, но едва след няколко дни Александра научава за необичайните му способности (в началото тя го мисли за арджопа, или скитащ монах, нещо обичайно за Тибет). В един момент обаче го вижда да се движи по склона с „удивителна лекота и бързина“, като походката му напомня тази на бързоходеца в степта. От пръв поглед си личи, че е изпаднал в транс. По-късно Александра узнава, че е започнал да изучава метода лун-гом в близкия манастир, но сега си търсел нов учител, тъй като предишният му гуру бил напуснал страната.

Става ясно също, че непосредствената причина да изпадне в транс е съвсем прозаична — прищяло му се да похапне печено месо. Самият метод (лун-гом) естествено се държи под най-строга тайна, но Александра все пак успява да изтръгне някаква информация (с помощта на Йонден). Едно от упражненията например е неотклонното взиране в звездното небе. Най-добре се тичало пък в ясна нощ или при залез-слънце.

Целта на този мъж бил манастирът Шалу Гомпа, център, специализиран в обучението на лун-гом-па. Според легендата, самият метод бил създаден през XIV в., когато трябвало да бъде намерен подходящ вестоносец, който да обходи бързо страната и да извести всички демони, че в Шалу Гомпа ще бъде изпълнен тържествен обряд и тяхното присъствие е „наложително“. Въпросната церемония се изпълнявала на всеки дванадесет години и тази практика се запазила до китайското нашествие^[7]. Идеята била следната: най-съвършеният лама да подчини на властта си призованите демони, за не вършат повече злодеяния (поне до следващата церемония). Ролята на „примамка“ играел въпросният вестоносец, наричан махекетан („зовящ бивол“), който по традиция се избирал сред послушниците от манастирите Нян Тод Кид и Самдин. Обучението му протичало в пълен мрак (в специално помещение, наричано цхам кхан) и траело общо три години, три месеца, три седмици и три дни.

От разказа на мадам Давид-Неел научаваме, че обучението на махекетаните — което явно не се е различавало особено от това на лун-гом-па — е включвало усвояването на някои дихателни техники плюс една доста любопитна разновидност на йога, чиято цел очевидно е била преодоляването на земното притегляне. Тази последната, подозрително напомняща съвременната „трансцендентална медитация“ на Махариши Махеш, се изразявала в подскоци (на място) с кръстосани нозе, комбинирани с „дълбоки вдишвания“. Тъй като ръцете не се използвали, основната тежест падала върху мускулите в областта на таза и бедрата. С течение на времето бъдещите махекетани се научавали да преодоляват и доста големи височини. Според тибетското поверие, тялото ставало „леко като перушинка“ и адептът вече можел да седне върху ечемичен клас, без да наклони стъблото му. С други думи, тези гротескни подскоци били само прелюдия към същинската левитация.

Впрочем, самото понятие лун-гом-па съдържа същото онова лун, с което се наричат фините енергии, на които се спряхме в Глава IV, а това показва в какво всъщност се е състояло обучението на бързоходците. Тоест лун-гом е общото название на най-различни техники, чийто ефект се проявява във физически и духовен план („трансовото бягане“ е само един от примерите), а целта на обучението е адептът да овладее своята психоенергийна система^[8].

Мадам Давид-Неел е толкова впечатлена от лун-гом-па, че се заема да проучи по-обстойно въпроса за тяхната подготовка. Установява, че началният етап включвал няколкогодишни упражнения по йогистко дишане и едва след като преценял, че ученикът е достатъчно подготвен, гуруто можел да му разреши да се пробва в същинското „бягане“. Тогава му предавал и тайната мантра, която бъдещият бързоходец трябвало да повтаря наум, синхронизирайки с нея дишането си и всяка своя стъпка. (Това било, така да се каже, неговото второ посвещение.)

Първите „кросове“ се провеждали само в ясни нощи, на безлюдна и пустинна местност. Така ученикът можел да си избере някоя звезда, за да се фокусира върху нея по време на „тренировката“, а в околната среда нямало нищо, което да го разсейва. Мадам Давид-Неел пише, че някои монаси спирали да тичат, щом звездата им се скриела зад хоризонта, но имало и такива, които я запечатвали в съзнанието си и продължавали по пътя си, без да им е необходимо да я виждат с очите си.

Въз основа на тази информация можем да направим и някои изводи. И йогисткото дишане, и звукът (мантрата) влияят на лун енергиите. Очевидно в началото ученикът е усвоявал по-стандартни йогистки техники, които са укрепвали енергийната му система и са му гарантирали добра кондиция. После се е научавал да контролира дишането си, а накрая е идвал и ред на мантрата, която по преценка на учителя е била най-подходяща за индивидуалната му енергийна система. С течение на времето тя се е запечатвала в съзнанието му и вече не е било нужно да я повтаря на глас, за да стимулира чакрите си.

Разбира се, мантрите са нещо много повече от звуците, които съдържат. Подходяща мантра ще рече и подходящ ритъм, а ритъмът, както знаем, има хипнотичен ефект. Но това не е единственият хипнотичен елемент в лун-гом.

Задължително предусловие за автохипнозата е субектът да фиксира вниманието си върху някоя точка над нивото над очите. По този начин очите му бързо се уморяват и се появява усещането за релаксация и сънливост, което при хора с по-податлива (разбирай, и тренирана) психика лесно може да премине в транс. Абсолютно същото се получава, когато бъдещият лун-гом-па фиксира погледа си върху звезда.

Друго предусловие е пустинната равнина. Ако в продължение на часове пейзажът около теб не се променя, неминуемо настъпва и отегчението, което само по себе си също оказва хипнотичен ефект. Когато строяли първите магистрали в Европа, архитектите следвали логиката на най-късото разстояние и се стараели по възможност да избягват завоите. Впоследствие се оказало, че много водачи „заспиват“ на волана, затова се наложило да добавят някои „ненужни“ на пръв поглед извивки по пътищата. Всъщност повечето шофьори не „заспивали“, а изпадали в нещо като хипнотичен транс.

Фиксирането на погледа, монотонният пейзаж и ритъмът на „интернализираната“ мантра, синхронизиран с този на дишането и движенията на краката — всички те са идеални условия за изпадане в хипнотичен транс, което бързоходците лун-гом-па са постигали със същата лекота, с която шофьорите „заспиват“ зад волана.

Трансът от този тип се отличава с някои интересни особености. Всеки хипнотизатор добре знае, а и непрестанно го доказва, че „хипнотизираният“, т.е. изпаднал в транс субект, често демонстрира невероятна сила и издръжливост, немислими в обичайното му будно състояние. Нараства и способността му за визуализация, при което запечатаният в съзнанието му образ заменя истинската звезда, а това пък позволя на бързоходеца да продължи своя път и през деня. Същото се отнася и за мнемоничните му способности. Тибетските бързоходци са били използвани най-вече като вестоносци, но мадам Давид-Неел никъде не споменава, че са носели свитъци, пликове или някакви други документи. Те просто са запечатвали „текстовете“ в съзнанието си, колкото и обемни и сложни да са били те.

И така, типичният лун-гом-па е умеел да изпада при необходимост в транс, а наред с това е знаел и как да интензифицира своята енергийна система и да контролира дишането си — ето и трите компонента, на които са се дължали неговата изумителна бързина и издръжливост. Но можем ли да приемем, че той е владеел и левитацията? В много тибетски тестове се твърди, че с течение на времето лун-гом-па ставал толкова „лекокрил“, че краката му вече не докосвали земята.

Така наречената „хипнотична левитация“, която много фокусници и илюзионисти включват в репертоара си, се постига с помощта на най-различни механични приспособления, но не и транс. Но ако изпаднете в транс, почти със сигурност ще изпитате усещането, че тялото ви е „олекнало“. Някой би възразил, че това усещане ще е „субективно“, само че усещанията за „тежест“ и „лекота“ по принцип са субективни. Ако левитацията действително е фигурирала сред способностите на лун-гом-па, то по-вероятно е тя да е била постигана с помощта на звука (напяването на мантри) или чрез някоя друга манипулация на фините енергии, а не с „обичайния“ транс.

Малцина западняци биха се подложили доброволно на подобен режим — а и улиците на големия град крият много повече опасности в сравнение с пустинните тибетски плата — но можете абсолютно спокойно да експериментирате с някои елементи на лун-гом в най-близката фитнесзала. На първо време проверете кондицията си на механичните тренажори. После, като отпочинете, повторете същите движения, но се постарайте да ги синхронизирате с някоя мантра (по-добре ще е да си я повтаряте наум — така де, не е нужно да събирате всички погледи). Можете да пробвате знаменитата Ом мани падме хум, но почти същата работа ще ви свърши и всяко друго словосъчетание, стига да е налице нужният ритъм. Със сигурност ще усетите прилив на енергия, а успеете ли да синхронизирате и дишането си, ефектът ще бъде още по-осезателен. Достатъчно е само да затворите очи и да визуализирате някоя звезда, разликата пак ще е чувствителна.

Но основните елементи на лун-гом не са единствените тибетски техники, с които бихте могли да експериментирате, ако, разбира се, разполагате с нужната мотивация и време. Адептите на тумо са известни и като репа (като в Миларепа), заради тънките памучни роби, които носят по всяко време на годината. В обичайния случай ученикът получава първата си репа, след като преодолее едно доста сурово изпитание. Събличат го гол и го увиват с одеяло, накиснато преди това в ледените води на планински поток. От него се иска да го изсуши с топлината на собственото си тяло. Но изпитанието не приключва с това. Увиват го с друго одеяло, после с още едно. Едва след третото той може да се смята достоен за званието „репа“. Но сдобият ли се веднъж с тази атестация, тумо-йогините вече могат да си организират и турнири — за целта те сядат в хималайските преспи и за победител се смята този, който е стопил най-голям кръг в снега около себе си.^[9]

Самата дума тумо означава „стопляне“, „топлина“, но в случая трябва да се разбира психичен феномен. Тибетците различават три вида такава „топлина“:

Тумо, появяващо се спонтанно по време на екстатично религиозно преживяване.

Мистично тумо, или Огънят на райското блаженство.

„Екзотерично“ тумо, което има чисто практическо приложение — „да се сгрееш без огън сред снеговете“ (Давид-Неел).

Третият вид тумо — този, който ще разгледаме в тази книга — е свързан с „финия огън“, затоплящ семенната течност на мъжа и явяващ се основен източник на неговата енергия (наричана в Тибет шуг). Когато топлината се повиши, въпросната енергия потича по каналите ца. Повече от ясно е, че тумо не е прерогатив единствено на мъжете, щом и мадам Давид-Неел е могла да го практикува, така че под „семенната течност“, спомената в древните текстове, би трябвало да разбираме по-скоро специфичната психоенергия, зараждаща се в центъра на сексуалността, или най-долната чакра в тибетската система — „Колелото за съхранение на щастието“, съвместяващо характеристиките на муладхара и свадхищхана от класическата йога.

На пръв поглед посвещението в тумо представлява сдобиване със сила — някаква мистериозна способност (анкур) се предава от гуруто на неговия чела (ученик). Това обаче се случва след дълъг период на изпитания и сурова самодисциплина, през който ученикът действително не жали сили, за да постигне набелязаната цел. Тоест, става дума не толкова за разкриване на езотерична тайна, колкото за символичен акт, с който се признава, че ученикът е достигнал определено ниво в своята духовна еволюция. Основната работа е свършена от самия него, а учителят „просто“ го е напътствал.

От мадам Давид-Неел научаваме също, че тибетските наставници предупреждавали учениците си никога да не практикуват тумо в закрито помещение или в близост до други хора, защото „замърсеният въздух“ и „отрицателните вибрации“ можели да възпрепятстват напредъка им и дори да им причинят сериозни увреждания. Това отново потвърждава нашата теза, че в случая става дума за манипулиране на „фини“ психоенергии, реализирано в най-висшите нива на съзнанието.

Обучението по тумо минава през три отчетливо разграничени етапа: предварителна подготовка, усвояване на основните положения и практическо приложение. Всеки етап на свой ред се дели на няколко подетапа. Ще се спрем по-подробно и на трите в следващата глава.