Хърби Бренан
Окултният Тибет (3) (Тайни магически практики от Хималаите)

1
Земя, забравена от времето

Според най-древните тибетски хроники, човечеството не е възникнало на Земята. Ние сме дошли от една далечна галактика, за да колонизираме тази планета, но междувременно сме забравили не само този факт, но и уменията си да бродим из космическото пространство.

В едно предание за сътворението, само по себе си уникално — Джигтен Чагцул — се разказва как се появила една извънземна раса в свят, намиращ се в центъра на Вселената. Този народ се наричал лха^[1], а планетата му била прекрасна — осеяна с хълмове, долини, реки, потоци, дървета и цветя, досущ като нашите. Тук лха развили изумителни сили и способности, но останали подвластни на стареенето и смъртта. Живеели като всички други смъртни същества и си оспорвали притежанието на най-различни неща — също както постъпваме и ние днес.

Джигтен Чагцул е включена в Чоджун, сборник с исторически хроники, митове и предания, записан и съставен през XIII в., но отразяващ много по-древна традиция. Въпросният корпус описва не просто появата на нашия свят, а изобщо на „всички светове“. В някои пасажи, които по някакъв странен начин ни подсещат за откритията на съвременната наука, се говори за „пустотата“, съществувала преди времето и пространството, в която се образувала някаква „пяна“, която послужила за основа на материята.^[2]

Планетата в центъра на Вселената се наричала Рираб Лхунпо — на името на огромната планина, издигаща се на повърхността й. Нашата Земя била известна като ДзамбуЛин и в началото била просто един необитаем глобус, лишен от каквато и да било флора и фауна, камо ли пък хора. По-късно бил колонизиран от представители на лха, които го превърнали в своя втора родина.

Изключителните способности и постижения на лха им спестявали грижата за насъщния. Те практикували една специфична форма на дълбока медитация, наричана самтен се, чрез която можели да създават материя, включително храна и вещи от първа необходимост, използвайки единствено силата на съзнанието си. Телата им излъчвали някакво странно сияние.

За нещастие, нещо в земната среда — според писанията, местната храна, към която новодошлите прекомерно се привързали — причинило закърняването, а впоследствие и изчезването на тези изумителни сили. Лха се лишили от своето вътрешно сияние, заедно със способността си да създават материя, но затова пък станали родоначалници на човешката раса. Според тези древни текстове, именно лха са нашите най-древни предци.

Между другото, тази митична история намира отражение и в традициите на дзопа, племе, обитаващо планинския район Баян-Кара-Ула по тибето-китайската граница. Тези дребнички хора, чиито антропологични черти рязко ги отличават от съседите им, твърдят, че са дошли от Сириус, една бинарна звезда в съзвездието Голямото куче, отстояща на 8.6 светлинни години от Земята.

Дзопа привличат за първи път интереса на науката през 1938 г., когато китайски археолози се натъкват на малки човешки скелети с непропорционално големи черепи в една от пещерните системи на Баян-Кара-Ула. До костите са подредени и предмети, дело на човешка ръка — каменни дискове със спираловидни улеи, издълбани по повърхността им. Впоследствие тези находки са изследвани от английския учен д-р Карил Робин-Еванс, който не се стърпява и заминава за Китай през 1947 г., след като му показват един от дисковете — поне по неговите думи, обектът изгубил част от теглото си и го възстановил в рамките на три часа и половина…

От Китай Робин-Еванс се отправя за тибетската столица Лхаса, а оттам за Баян-Кара-Ула, където осъществява контакт с дзопа и научава племенната им история от един местен духовен водач, Лурган-Ла. Според този разказ, от Сириус били изпратени две експедиции до Земята. Първата пристигнала преди повече от 20 000 години, а втората — в едно по-близко до нас време, 1014 г. сл. Хр. Според Лурган-Ла, появата на неговия народ била свързана с втората, която завършила трагично, тъй като космическият кораб се разбил при приземяването.

През 1962 г. д-р Цум Ум Нуй от секцията по праистория към Пекинската академия на науките обявява, че е разкодирал спираловидните улеи по каменните дискове. Според него, те описвали пътуването на някакъв космически кораб, разбил се на Земята преди 12 000 години^[3], но академичните среди не приемат особено сериозно теорията му.^[4]

От „по-ортодоксалните“ научни описания на тибетската праистория научаваме, че преди около 20 милиона години земята, която днес знаем като Тибет, е била дъно на огромно море.^[5] Тектониката, т.е. разместването на земните пластове, е образувала масивни гънки по морското дъно, които впоследствие се превръщат в паралелни планински масиви. Постепенно алувиални наноси запълват вдлъбнатините между „гънките“, а дъждоносните ветрове от Индийския океан оглаждат острите като игли върхове. Резултатът е Тибетското плато, чиято средна височина е 16 000 фута над морското равнище.

Великият хималайски масив, който днес брани Тибет от юг, е сравнително по-късна добавка. Доказано е, че планините са достигнали днешната си височина „едва“ през последния половин милион години, но последните геоложки проучвания показват, че това може би е станало доста по-скоро — причината, според някои, са огромните катаклизми, разтърсили земната твърд преди не повече от дванадесет хилядолетия.

Но когато и да са се появили, именно Хималаите са направили Тибет такъв, какъвто го знаем днес. Планините образуват естествена бариера, висока 24 000 фута и простираща се на 1 500 мили дължина. Тя спира устрема на мусоните, но затова пък е превърнала Тибет — а и цяла Централна Азия — в хладна пустиня. Спряла е обаче и миграцията на най-различни народи към централноазиатските степи и затова изолацията е една от най-характерните културни особености на Тибет в продължение на столетия. Вече споменахме, че до китайското нахлуване от 1950 г. чужденците, посетили Тибет, се броят на пръстите на едната ръка.^[6]

Обликът на страната винаги се отразява и на нейните обитатели. Да, изолацията е една от културните характеристики на Тибет, а сред природните са разреденият въздух и пронизващият студ, които също са оставили дълбок отпечатък върху местните жители. Когато през 1904 г. кореспондентът на лондонския Таймс Пърсивал Ландън посещава Пхаг Ри, най-високо разположеното селище в Тибет, той попада на няколко схлупени колиби, в които вегетират апатични хорица, тънещи във въпиеща мръсотия. Насред селския „мегдан“ зее открита яма, в която бавно ферментира и „потръпва като жива“ смес от фекалии, смет и полуразложени кучешки трупове.

Тази пословична „апатия“ си има обяснение и това е оскъдният кислород. Впрочем, със своите 18 000 фута над морското равнище Пхаг Ри е най-високо разположеното селище не само в Тибет, но и в целия свят. Дори тибетците имат проблеми с разредения въздух и трудно се адаптират към подобни височини. Възмутителното състояние на обществената и личната хигиена идеално се вписва във всеобщата „апатия“, но всъщност се дължи най-вече на липсата на течаща вода — потоците тук са замръзнали почти през цялата година. Ферментационните процеси в клоаката също могат да бъдат обяснени — причината е „латентната енергия“, съдържаща се в екскрементите. На тази гола земя намирането на дърва за огрев е първостепенна грижа. Част от тях трябва да бъде заделена и за други дейности, свързани с оцеляването, например, готвенето. Водата за миене е лукс. За баня и дума не може да става.

Пхаг Ри е един краен пример, но си остава типичен за Тибет отпреди китайското нашествие, поне що се отнася до хигиената. Но въпреки трагичните условия, инфекциозните заболявания в страната са били сравнително рядко явление, а масовите епидемии, покосяващи милиони хора в съседните Китай и Индия, са били непознати в Тибет. Това отчасти се дължи на факта, че страната по принцип е рядко заселена, но далеч по-съществен фактор е суровият климат — тук бактериите просто не могат да оцелеят.

Щом вече изтъкнахме студения климат, разредения въздух, каменистата, негостоприемна и неплодородна земя и липсата на естествени ресурси, последствията са повече или по-малко предвидими. Първото е малкото население. Тази земя просто не би могла да изхрани безчислените човешки множества на Индия и Китай. Второто е дълголетната културна стабилност, може би в един момент преминала и в стагнация. След като веднъж е бил постигнат баланс между населението и ресурсите, вече не е имало почти никаква мотивация за промяна на старите обичаи и традиции, а и са липсвали финансови средства за провеждането на по-мащабни реформи.

Тези фактори отчетливо проличават дори и при бегло запознанство с тибетската история. Но колкото и „беден“ да изглежда по западните стандарти, Тибет никога не се е сблъсквал с глада. Най-често не знаещи нищо за външния свят, тибетците не са виждали и нищо, за което да завиждат на другите народи. Казахме, че тук не е имало основателни причини за промени, затова и Тибет си остава феодална монархия, макар и от по-необичаен тип, докато нещата не са променени със сила чрез външна интервенция.

Но противно на популярната представа, Тибет далеч невинаги е бил чак толкова миролюбива страна. В продължение на векове е водел повече или по-малко ожесточени войни със съседен Китай. Тибетските пълководци са печелили битките почти толкова често, колкото и техните китайски противници, но ако през XII в. Китай успява да модернизира своята военна машина, Тибет не предприема нищо в тази насока. По това време цялата страна е ангажирана в един експеримент, който изглежда уникален в човешката история. Тибетската култура поема по нов духовен път, който изключва употребата на насилие.

Повечето учени свързват първите колебливи стъпки в тази насока с въвеждането на будизма през VII в. сл. Хр. Тибетските хроники представят събитието в един доста удобен свръхестествен контекст. Според изворите, някъде в края на IV в. един тибетски цар, на име Лхатхори Нянцен, се качил на покрива на своя палат (Ямбулхакхан) и се любувал на гледката, когато не щеш ли, една кошница паднала от небето право в нозете му. Вътре имало религиозни писания, макет на златна гробница (ступа) и шест свещени срички, впоследствие превърнали се в Тибетската молитва на Вечната истина.

Независимо че бонпоба (последователите на местната религия бон) твърдят, че тези писания всъщност били техни, според широко разпространеното мнение това била будистката сутра Дункон Шакгяпа (санскр. Каранда-вюха-сутра). Будист или бонпоба, царят със сигурност бил неграмотен, не можел да прочете написаното, но пък приел като добро предзнаменование факта, че е паднало не от другаде, а от небето. Затова положил благоговейно находката в едно ковчеже и всеки ден биел поклони пред него, благодарение на което доживял и до 120-годишна възраст.^[7]

(Идеята, че тибетските мистици са открили тайната на дълголетието, трайно се е запечатала в популярните представи. Например в известния роман на Джеймс Хилтън Изгубеният хоризонт жителите на Шангри-Ла, едно тибетско царство, запазват младежкия си вид в продължение на векове, стига да не напуснат родната си долина.)

След като решил да обогати религиозната си култура, Лхатхори бил посетен в съня си от самия Буда, който му казал, че тайната на книгите ще остане скрита за него, но след пет поколения в царството му ще дойде един чужденец, който ще разтълкува текстовете на народа. Тук се натъкваме на едно от най-древните свидетелства за тибетската езотерична традиция, в която, както ще видим по-нататък, сънищата изпълняват доста интересна функция.

И наистина след пет поколения пророчеството се сбъднало. През второто десетилетие на VII в. цар Сонцен Гампо^[8] решил, че тези странни писания, които е наследил от предшественика си, трябва най-сетне да бъдат преведени на тибетски и пратил група от 17 книжници в Индия, за да получат съответните инструкции. По това време Тибет все още нямал своя писменост, но един от тези учени мъже, изпълняващ и задълженията на царски съветник (т.е. министър), Тхонми Самбхота, запретнал ръкави и създал тибетската азбука^[9] — едно мащабно постижение, базиращо се донякъде на кашмирската система шарада.

След преодоляването на това препятствие била разкрита тайната не само на Дункон Шакгяпа, но и на много други писания, и будистки, и индуистки, които също били преведени на тибетски. Макар и последовател на бон, Сонцен Гампо бил силно заинтригуван от новата религия. Когато след време се оженил за две будистки принцеси — едната от Непал, а другата от Китай — той решил да приеме официално будизма. Така тази религия била въведена в Тибет и макар на първо време да се ограничавала само в рамките на царското семейство, впоследствие се разпространила из цялата страна.

За всеки, възпитан с принципите на монотеистични религии като християнството, юдаизма и исляма, будизмът е едно свръхстранно учение. То отрича не само съществуването на Бога, но и на човешката душа. Един от основните му постулати е този за реинкарнацията — великият кръговрат на раждането, смъртта и прераждането — и въжделената цел на всеки будист е да сложи край на своите превъплъщения. По-съществено обаче е това, че неговите последователи следват заръката на Буда: „Търсете сами своето спасение с усърдие и прилежание“.

Това придава на тази религия една изключителна пластичност, позволяваща й да се приспособява към условията на най-различни култури. Понякога адаптацията достига драстични размери. Например будизмът, практикуван в Япония (и известен като дзен), има твърде малко прилики с индийските си корени. Подобна съдба очаква и тибетския будизъм.

По повод зараждането на бон, по-големият брат на Далай Лама, преподобният Тхубтен Джигме Норбу казва следното:

Всеки пътешественик, стъпвал някога в Тибет, се е впечатлявал от величавата му и девствена природа… Това е страна, която може да бъде толкова тиха и спокойна, но същевременно и толкова прекрасна, че затрогва дълбоко дори нас, родените в нея… Но както е спокойна, тя може и така да изригва, че човек да остане с впечатлението, че е настъпил краят на света… И ако страната излъчва огромна вътрешна мощ в своите светли мигове на безметежно спокойствие, тя загатва за нещо още по-могъщо, щом я покрие мракът… Когато живееш в подобен свят, е изключително трудно да не се поддадеш на неговото обаяние.^[10]

Едва ли трябва да се съмняваме, че в бон е намерила отражение суровата тибетска природа, но същото важи и за будизма. Впрочем сходствата между тибетския будизъм и бон са толкова големи, че в повечето случаи е трудно да бъдат различени. Или, отново по думите на Тхубтен Джигме Норбу:

Няма как да познаеш дали някой е бонпоба или будист, ако го срещнеш на пътя. Дрехите, начинът на изразяване и обноските му са абсолютно същите като нашите. Може би само домашният му олтар ще се окаже малко по-различен…^[11]

Освен будистки, има и бонски манастири. Но и двата типа са организирани по един и същ начин. И в двата случая монасите дават еднакъв брой обети (ако трябва да бъдем точни, те са 253 на брой). Едно поне е ясно — бон е заимствал щедро от будизма, както и обратното. На свой ред тибетският окултизъм черпи и от двете традиции и е проникнал във всяка сфера на местната култура. До китайското нашествие системата за управление може да бъде определена като монархия, но основаваща се на^[12] принципа на реинкарнацията и ръководеща се в своите решения от гласовете на духовете, говорещи чрез специално назначен „държавен“ оракул. Комуникационната система вътре в страната е разчитала най-вече на изпадащите в шаманистичен транс бързоходци и — поне според някои източници — телепатията. До 1950 г. Тибет с пълно основание е можел да бъде наричан най-странното място на Земята.

Преподобният Норбу докосва вярната струна, когато заговаря за бон. Тибет действително е изтъкан от контрасти. Красотата му е зашеметяваща. Тук царят дълбок покой и безмълвие, които сякаш всеки миг ще се материализират пред очите ти. Самата природа те подтиква да медитираш. Но Тибет е и дива, необуздана стихия. Нещо обичайно са трусовете, при които земята поглъща в недрата си цели селища. Мусоните се спират в могъщата гръд на Хималаите, но по самото плато често се развихрят страховити бури, заличаващи за минути цели хълмове (с всичко по тях). Щом вятърът завие, този звук сякаш изпълва цялата Вселена. Затова и жителите на тази страна са се постарали да създадат съответните шаманистични системи, за да контролират природните сили — един блян, който, по думите на Норбу, е неотменна част от човешката природа.

Но ето че в ход влиза още един, много по-интересен фактор. В света на алпинизма е добре познат един доста специфичен феномен. Занимаващите се с този спорт го наричат „невидимия спътник“. От десетилетия насам някои алпинисти (включително и от експедициите до Еверест) разказват за странното усещане, което са изпитали на финалната отсечка — че „нещо“ ги е съпровождало, макар в действителност там да е нямало никой. Двама-трима от тях наливат още масло в огъня, като заявяват, че въпросното „невидимо присъствие“ явно се опитвало да им помогне, когато изпадали в затруднения, пазело ги от лавините и ги насочвало към сигурни убежища.

Окултистът Алистър Кроули, който е бил и забележителен алпинист, научава, че „невидимият спътник“ има и своята отрицателна страна, когато се опитва да покори хималайския връх К2, известен сред местните като Канченджунга (или Канцендзьонга), втория по големина в света. Когато се изкачва, Кроули обикновено е „смел до безразсъдство“, но там, под Канченджунга, попада на нещо, което го изпълва с истински ужас. Според един от биографите му, британският автор Джон Саймъндс, когато говори за „демона на Канченджунга“, Кроули всъщност персонифицира самия връх — една изключително трудна цел, станала причина за смъртта на доста алпинисти. По-вероятното обаче е, че той описва свое вътрешно преживяване, свързано с „невидимия спътник“.

Въпросният феномен се проявява, когато алпинистът се намира на голяма височина без кислороден апарат (или пък последният се е повредил). Това е навело мнозина на извода, че в случая се касае за халюцинации, дължащи се на сензорна депривация — подобна на онези неразположения, свързани с голямата надморска височина и разредения въздух, от които страдат някои туристи, посещаващи Непал. Местните обаче имат друго мнение по въпроса. Според тях, „невидимият спътник“ е точно това, което по-впечатлителните натури биха си помислили: безплътно същество, което — за добро или зло — следва като сянка онзи, който навлезе в неговата територия…

Можем с лека ръка да отхвърлим подобни твърдения като „суеверия“, но в тях може би се съдържа и зрънце истина. Олдъс Хъксли, британският интелектуалец, експериментирал навремето с мескалин (активната съставка на кактуса пейот), дава едно вълнуващо описание на аналогично преживяване, когато развива теорията си за „разширяването на съзнанието“^[13]. Съгласно тази теория, човешкото съзнание е продукт не само на физическия мозък, както смятат повечето западни учени; то е по-скоро нещо „над и отвъд тялото“, което е в състояние да опознава реалността на едно по-дълбоко ниво, недостъпно за повечето от нас. Мозъкът функционира като „предпазен клапан“, отсяващ всички онези възприятия, които затрудняват постигането на основната цел на организма, оцеляването. Така де, мистичният екстаз сигурно е нещо чудесно, но ти спокойно можеш да се озовеш под колелата на автобуса, докато се любуваш на красотата на внезапно разкрилата се пред теб необятна вселена…

Според Хъксли, психеделичните субстанции от типа на мескалина, както и някои по-специфични техники като йогисткото дишане, редуцират ефикасността на мозъка като „филтриращ механизъм“, при което броят на нахлуващите в съзнанието ни възприятия неимоверно нараства. В случая едва ли може да се говори за „халюцинации“, а по-скоро за контакт с онези нива на реалността, до които в „нормалния“ случай нямаме достъп.

Експериментите, осъществени в края на 60-те от британския неврофизиолог д-р У. Грей Уолтър, също подкрепят в една или друга степен теорията за „разширеното съзнание“. Независимо че откритията му бяха общо взето игнорирани в научните среди, неговото дело показва недвусмислено, че съзнанието — каквото и да представлява то — не може да бъде продукт само на мозъка.

Експериментите на Грей Уолтър се основават на факта, че човешкият мозък излъчва електрически сигнали, които могат да бъдат измерени. За целта той прикрепя електроди към скалповете на доброволци, точно над челния дял на мозъчната кора. Електродите регистрират и най-фините импулси и ги препращат в специално конструирано устройство с монитор. Пред участника в експеримента има един бутон — ако го натисне, на екрана ще се появи някоя доста интересна „сцена“.

Ако той реши да предприеме някое физическо действие — примерно, да натисне споменатия бутон — през челния дял на мозъчната кора преминава електрическа вълна със сила 20 микроволта. Специалистите я наричат „сигнал за готовност“. Грей Уолтър успява да ускори този процес, така че самата микроволтова вълна да се появява на екрана за частица от секундата преди да бъде натиснат бутона.

Доброволците бързо схващат за какво става дума и се научават да си „пожелават“ наум картината, която би трябвало да се появи на екрана, без обаче да натискат бутона. За целта те просто възпроизвеждат психологичния процес, предшестващ самото действие. „По-съобразителните“ вече могат да изпращат директно образи на екрана, без да си мръдват и пръста, и пак така мислено да ги „изключват“.

Самата поява на образи върху екрана едва ли може да се определи като директно въздействие на съзнанието върху материята — всичко това се постига чрез електродите, които регистрират електрическата вълна в мозъка. Но когато индивидът се научава да възпроизвежда тези образи, без да натиска бутона, неговото съзнание вече наистина въздейства на материята, в случая физическата материя на собствения му мозък. Тоест психичният акт, реализиран по точно определен начин, е достатъчен, за да се промени електропотенциалът на мозъчната кора, поне в челния й дял.

Тези експерименти показват убедително, че съзнанието контролира мозъка, а не обратното^[14]. Всичко това разкрива неподозирани перспективи пред науката. Една от тях е, че т.нар. „разширено съзнание“ вече не може с лека ръка да се отхвърля като някаква мистична фантазия.

Пренесено в тибетски контекст, горното би могло да се изтълкува така: географската специфика на страната и по-специално разреденият въздух са спомогнали за появата на цели поколения, които по рождение са предразположени да възприемат онези нива на реалността, които при нормални обстоятелства остават скрити за останалите хора. Именно това би могло да обясни и тибетската преданост към религията, превърнала се едва ли не в национална обцесия, и развиването на окултни техники, много по-задълбочени и ефикасни от тези в която и да било друга култура. Именно това превръща Тибет в земя на чудеса и мистерии. И повечето от тях наистина са много, много странни…