Хърби Бренан
Окултният Тибет (5) (Тайни магически практики от Хималаите)

3
Тайните на звука

Какъв извод можем да направим от всичко това? Александра Давид-Неел е свидетел, който определено заслужава доверие — едва ли случайно е станала кавалер на Почетния легион, златния медал на Френското географско дружество, сребърния медал на Белгийското кралско географско дружество, както и на китайския орден на Брилянтната звезда — но въпреки това разказите й за Тибет звучат фантастично. Сведенията на Хенрих Кйелсон са от втора ръка, а и той дори не съобщава истинските имена на своите информатори. Твърденията на Теодор Илион за телепатията и психометрията също не са подкрепени с по-солидни доказателства.

Тибет със сигурност е много подходящ за „сцена“ на най-различни романтични измислици — затънтено място на края на света, трудно достъпно и слабо познато^[1]. В една легенда например се твърди, че Иисус Христос се скарал с родителите си и избягал в Индия, откъдето след няколко години се прехвърлил в Тибет и там изучил будизма — и по-точно в манастира Хемис край град Ладах. Накрая се завърнал в родината си и започнал да проповядва една нова религия. (Останалото го знаете.) Има ли нещо вярно в тази история? Просто няма как да разберем. Според популярната версия, оригиналният ръкопис бил взет от същия тибетски манастир от един руски пътешественик, но впоследствие бил откраднат от друг чужденец и изчезнал безследно. Междувременно руснакът успял да преведе тибетския текст, но неговата автентичност по понятни причини не може да бъде доказана…

Разбира се, това не означава, че трябва да отхвърляме всеки разказ за Тибет като „измишльотина“, колкото и необичайно да изглежда той на пръв поглед. Пример за това е пасажът, с който завършва предната глава. Самата идея, че звукът може да „разлага“ материята или поне да разбива скали звучи нелепо. Но пък английският биолог д-р Лайъл Уотсън в своята книга за свръхестественото (Watson 1973) описва един инцидент във Франция, при който наши съвременници стават свидетели на абсолютно същия феномен.

По думите на Уотсън, един професор по технически науки, някой си Гавро, страдал от непрестанни пристъпи на гадене, когато работел в своя институт в Марсилия. Болестта му толкова се влошила, че бил на път да се откаже от работата си. Единственото, което го спирало, било смътното му подозрение, че нещо в непосредствената му среда е причина за тези неразположения. И той се заел да го открие.

Първата мисъл била, че в кабинета му може би има някакви вредни химикали. По това време (началото на 70-те) се вдигало голям шум около съставките на някои строителни материали и перилни препарати. Но уредите не открили подобни вещества. Проф. Гавро започнал да проверява за по-специфични химикали, дори за радиоактивност, но резултатите отново били отрицателни. Вече бил готов да махне с ръка и да зареже всичко, когато шансът се намесил на негова страна. Търсел нещо в кабинета си, който бил на последния етаж на института, когато доловил слаба вибрация. Скоро установил, че цялата стая е изпълнена с някакво бучене с много ниска честота.

Гавро се заел да открие източника на този звук — оказало се, че това е климатичната инсталация, монтирана на покрива на отсрещната сграда. По една случайност неговият кабинет бил с нужната форма и местоположение, за да се превърне в идеалния резонатор на това устройство. Всъщност причината за неразположенията му бил основният ритъм на бученето — седем оборота в секунда.

Гавро бил изумен от откритието. Решил, че ще е най-добре и той да създаде някакво устройство, което да произвежда инфразвуци, за да може да изследва по-обстойно заинтригувалото го явление. Подирил подходящ прототип и установил, че това е стандартната свирка, която носи всеки френски полицай: тя можела да възпроизведе цялата гама от нискочестотни звуци. Само че „свирката“, която той измайсторил, била дълга цели шест фута и се наложило да я надува с помощта на компресор.

Когато устройството било изпробвано в лабораторни условия — по стечение на обстоятелствата не от самия Гавро, а от един техник — тибетските теории за разрушителната мощ ма звука били доказани по доста драматичен начин. Още при първото „изсвирване“ техникът се строполил на пода. При медицинския преглед се установило, че е починал на място, а при аутопсията — че вътрешните му органи са станали на пихтия…

Въпреки тази трагедия Гавро продължил с изследванията си, но, разбира се, взел предохранителни мерки. Следващото изпитание било проведено на открито, а наблюдателите се скрили в бетонен бункер. Сгъстеният въздух бил пускан постепенно, но полученият звук се оказал достатъчно мощен, за да изпочупи всички прозорци в диаметър от половин миля.

Не след дълго Гавро се научил да контролира амплитудата на вибрациите, а също и да конструира много по-малки звукогенератори. Установил също, че звукът може да бъде насочван към точно определени точки. Ако насочел примерно две звукови вълни към дадена сграда, можел да я разруши от разстояние от цели пет мили! Гавро патентовал някои от устройствата. Очевидно е въпрос само на време и френските военни да проявят интерес към темата (ако вече не са го направили).

Експериментите на Гавро потвърждават тибетските твърдения за разрушителната мощ на звука, но едва ли можем да преглътнем толкова лесно и идеята, че звукът може да намалява теглото на твърди тела и дори да издига във въздуха масивни каменни блокове. Но и тези наглед абсурдни твърдения като че ли имат известно основание…

Джон Ърнст Уоръл Кийли е роден в Честър, Пенсилвания, но според някои това е станало във Филаделфия. Спорна е и годината — 1827 или 1837. Със същите неясноти е изпълнена и останалата част от колоритната му биография. Можем да кажем само, че този човек не се е вмествал в никакви рамки. Впускал се е в най-невероятни начинания, бил е и страхотен самохвалко, така че в неговия случай е особено трудно да се отдели измислицата от истината. Електронното издание на Енциклопедия Британика от 1998 г. му дава кратка, но изчерпателна характеристика: „американски авантюрист, представящ се за изобретател“.

Според биографа му Тео Пайманс (Paijmans 1998), Кийли определено не е бил сред най-образованите хора на епохата си. Напуска училище на 12-годишна възраст, за да стане чирак на един дърводелец. Но дърводелството никога не е било неговата стихия… По-късно ще заяви, че е започнал да се занимава с „акустична физика“, т.е. със силата на звука, още преди да навърши десет. През 1872 г. смайва света със съобщението, че е открил нов източник на енергия.

Тази нова енергия, „интрамолекулярните вибрации на етера“, звучи доста подозрително за съвременното ухо, но самият „етер“ — невидимата универсална субстанция, служеща за проводник на електромагнитните вълни — през целия XIX в. се смята за едно напълно издържано и намиращо широко приложение в практиката „научно понятие“^[2]. Кийли заявява, че в продължение на две години е изследвал влиянието, което вибрациите на звука оказват върху въздуха и водата. Получавала се специфична реакция, при която се освобождавала една неизвестна на науката енергия. Според Кийли най-голямото технологично предизвикателство на епохата се състояло в конструирането на машина, която би могла да произвежда тази „етерна енергия“.

Кийли никога не е бил човек на половинчатите действия, затова сяда и измисля не една, а няколко такива машини. Демонстрирайки своята страст към бароково пищните термини (от която няма да се отърси до края на живота си), Кийли нарича едната „хидропневматичен пулсаторен вакуумапарат“. Няма и година от откриването на „интрамолекулярните етерни вибрации“, когато той съобщава за друг неизвестен досега енергиен източник — този път това е някаква „газообразна или парообразна субстанция“.

През 1874 г. Кийли демонстрира своите изобретения пред група бизнесмени, които е поканил да се включат в една новосъздадена корпорация — Кийли Мотър Къмпани. Демонстрацията трябва да е била доста впечатляваща. До приключването на срещата е продадена стока за около десет хиляди долара. Но тази сума е троха в сравнение с милионите, които потичат към касите на компанията през следващите шест години. Кийли продължава да бълва най-невероятни изобретения и от време на време дори ги демонстрира, но упорито отказва да обясни принципите, на които те са конструирани — или поне терминологията, която използва, е понятна единствено на него.

През 80-те става ясно, че Кийли Мотър Къмпани е само един балон, който всеки миг ще се пукне. Което впрочем и става. Акционерите се събират и единодушно гласуват да бъде прекратена субсидията за Кийли. Изобретателят вече не може да плаща сметките си и се озовава на ръба на банкрута. Точно тогава в живота му влиза Клара Блумфийлд-Мур — възхищението, което тази дама изпитва към Кийли и неговите изобретения е сравнимо единствено с богатството й. Тя го измъква от сполетялите го финансови затруднения и дълги години щедро го спонсорира.

Ако Кийли е извлякъл някаква поука от случилото се, то това не проличава в следващите му действия. Продължава с мегаломанските си претенции и използва всякакви средства, за да убеди слушателите си да инвестират в компанията, но отново не отронва и дума за принципа на действие на своите изобретения. (Веднъж заявява, че предпочита да отиде в затвора, отколкото да даде каквито и да било обяснения за машините си, което бива изтълкувано като „обида на съда“.) Накрая дори на мисис Блумфийлд-Мур й писва от неговите капризи. Тя оттегля подкрепата си, след като един английски психиатър подлага Кийли на обстоен преглед и диагнозата му е крайно неблагоприятна.

Когато Кийли умира през 1898 г., по настояване на кредиторите правят щателен обиск в дома му и се натъкват на доста подозрителни факти — скрити тръби, замаскирани отвори по пода, дори един таен изход. Откриват и двутонна стоманена сфера, заровена точно под работилницата. Скептиците веднага подемат в хор, че цялата тайна на Кийли се свежда до следното: „чудодейните“ му машини са били задвижвани със сгъстен въздух (т.е. те са „въздух под налягане“ и в буквалния смисъл на думата). При наличието на такива улики, а и като имаме предвид хаотичния живот, който Кийли е водил, можем лесно да си обясним язвителната характеристика в Енциклопедия Британика, с която той посмъртно се сдобива.

Но така или иначе имаме ред основания да смятаме, че делото на Джон Ърнст Уоръл Кийли все още не е получило своята окончателна оценка. Ако подходи по-повърхностно към изложените факти, човек може да остане с впечатлението, че милионите, потекли в касите на компанията, са отивали всъщност в джоба на Кийли. Само че нещата не стоят точно така. Вярно е, че Кийли е изразходвал голяма част от тези средства, но за закупуването на скъпи машинни детайли, които са му били необходими за неговите изобретения. Самият той е живеел сравнително скромно с отпуснатата му субсидия, а след като я спират, е разчитал главно на подаянията на мисис Блумфийлд-Мур. Впрочем, има запазени документи, от които става ясно, че когато бил изправен пред фалит, е отказал десетте хиляди долара, които тя му предложила, и едва след дълги увещания се съгласил да приеме само половината.

Освен това Кийли почти не е излизал от работилницата, в която е конструирал над две хиляди машини. Много рядко си е позволявал почивка. Един мошеник едва ли би се държал така. А и в случая липсва най-важният мотив — финансовият.

Това, разбира се, не изключва вероятността да е имал други мотиви. Много хора се стремят не толкова към парите, колкото към обществен престиж или власт. Но и те едва ли са били целта на Кийли. Истината е, че той не е упражнявал почти никакъв контрол над компанията, носеща неговото име — през повечето време е бил скаран с останалите членове на управителния съвет — а и житейските му изяви в никакъв случай не са допринесли за укрепването на неговия престиж. Още приживе е бил обвиняван в мошеничество, почти толкова често, колкото и след смъртта си.

Твърдението, че неговите демонстрации всъщност са били ефектни трикове, също буди съмнения. Обвинението, че е използвал сгъстен въздух, също не е обосновано. След смъртта му някои инженери се опитват да постигнат същия ефект, но без успех. Прословутите „скрити тръби“ се оказват твърде тесни, за да издържат нужното налягане. Колкото до металната сфера, за нея би бил необходим някой много голям (което ще рече и шумен) компресор — безшумната ръчна помпа в случая не би могла да свърши никаква работа. По-същественото е, че той е демонстрирал изобретенията не само в своята работилница. Знаем за поне един случай, в който е направил това в Катскилските планини, и то при обстоятелства, които изключват каквато и да било „инсценировка“. Дванадесет собственици на мини идват в дома на Кийли с надеждата да намерят евтин и ефикасен метод за извличане на злато. Той им показва едно малко ръчно устройство, което долепя последователно до няколко скални отломъци със златно съдържание. Един по един те се разпадат на прах, сред който блесват бучки чисто злато. Миньорите са впечатлени, но и предпазливи. Казват, че са готови да финансират промишленото производство на това устройство, ако той им го демонстрира при „естествени условия.“ Кийли се съгласява и повтаря демонстрацията в планината, и то върху скала, посочена му от миньорите. За по-малко от 20 минути устройството му издълбава тунел, дълъг 18 фута и с диаметър четири фута и половина.

Може би ще попитате защо изобщо се занимаваме с Кийли. Работата е там, че ако този човек е бил наистина изобретател (макар и неразбран от съвременниците си), а не мошеник, то тогава някои от изобретенията му потвърждават твърденията на онези тибетски монаси — че звукът може да влияе върху тежестта на твърдите тела и дори да ги издига във въздуха. Кийли действително е бил обсебен от идеята за преодоляване на гравитацията. През 1881 г. заявява, че за един свой клиент от Калифорния е създал „секретно“ устройство, което можело да повдига огромни тежести. Подобно на много свои съвременници, той също се е опитвал да създаде въздухоплавателен апарат. Така и не доживява до сбъдването на мечтата си. Но според него разковничето на проблема е било не в наподобяването на птичия полет или използването на въздушните потоци, а в т.нар. „вибрационна елевация“ — ако съдим по оскъдните данни, най-вероятно е имал предвид нещо като звуколевитация.

Впрочем Кийли нееднократно е демонстрирал въпросната „елевация“. С нейна помощ през пролетта на 1890 г. успява да издигне над земята макет на „въздушен кораб“, тежащ няколко фунта, което не му пречи да заяви, че щом изобретението му бъде напълно готово, ще могат и кораби с всякакъв тонаж да „литнат леко като перушинка“. Американският теософ Р. Харт описва в една от книгите си как Кийли вкарал „някаква енергия“ в железен цилиндър, тежащ няколко центнера, след което успял да го повдигне само с един пръст. Мисис Блумфийлд-Мур е разказвала на познати, че Кийли можел да пренесе една от машините си (с мощност 500 конски сили) от единия край на работилницата си до другия с помощта на някакви тайнствени „левитационни приспособления“. В един филаделфийски вестник е отпечатан разказът на очевидец, подписал се като Джеферсън Томас, според който Кийли веднъж повдигнал във въздуха метална сфера, тежаща шест хиляди фунта — вероятно същата, която открили под пода на работилницата след смъртта му^[3].

При друг експеримент, подкрепен с по-достоверни свидетелства, Кийли накарал кантара на един бакалин да заплава по водата, просто като докоснал струните на някакъв инструмент, напомнящ арфа. През 1893 г. Джейкъб Бън, вицепрезидент на Илинойската часовникарска компания, наблюдавал как Кийли карал тежки метални топки да се реят във въздуха, докато той свирел на някаква „много особена устна хармоника“. На нещо подобно става свидетел й бостънският учен Алфред Х. Плъм — тежка метална сфера плавала и накрая потънала във водата, направлявана от звуците, които Кийли възпроизвеждал с помощта на тромпет.

Всичко това доста напомня тибетската „звуколевитация“, но не решава проблема с „научната репутация“ на Кийли. Независимо от липсата на мотиви и другите фактори, за които споменахме, действията на този човек пораждат не малко съмнения. Хвалел се е, че е изобретил безброй най-невероятни устройства, но е патентовал само няколко — нещо, за което е търпял постоянни укори от спонсорите си.

За щастие свидетелствата на очевидците от XIX и началото на XX в. не са единствените, на които можем да се позовем, когато говорим за наличието на „звукотехнологии“ в древен Тибет. В крайна сметка тези хора може би просто са били заблудени с помощта на приспособления, каквито използват илюзионистите. Но както писах в една от предишните си книги, Тайната история на Древен Египет (Secret History of Ancient Egypt, Piatkus, 2000), изкуството на звуколевитацията явно е било познато и в съседна Индия или поне споменът за него се е съхранил до наши дни.

През 1961 г. англичанката Патриша (Пади) Слейд (днес вдовица, живееща в Бат) посещава Индия със своя съпруг, служещ в британската армия. Когато пристигат в Пуна, техен познат им препоръчва да видят една много специална религиозна церемония.

Церемонията, изпълнявана под открито небе, включвала участието на единадесет жреци (или по-скоро факири), облечени в бели роби, и огромен каменен блок, който според Пади Слейд тежал „поне четиридесет тона“. Жреците започнали да обикалят около скалата, напявайки някакви мантри. На единадесетата обиколка пеенето секнало, всеки жрец допрял пръст до камъка и заедно го повдигнали на височината на раменете си. Задържали го във въздуха за около половин минута, след което го спуснали отново на земята.

За да покажат, че няма никакъв трик, жреците подканили по-куражлиите от зрителите да повторят изпълнението. Сред доброволците била и Пади. Заедно с другите тя започнала да обикаля с песен около скалата. След това се опитали с общи сили да я повдигнат.

За огромна нейна изненада, каменният блок се издигнал със същата лекота, както преди малко.

Но да се върнем на Тибет. Струва си да отбележим факта, че тези странни технологии са се запазили, поне в отделни аспекти, и до наши дни. Например, мадам Давид-Неел разказва за срещата си с един „майстор на звука“ в бонския манастир в Тесмон.^[4]

Монасите се подготвяли за някаква церемония, когато нахлул един натрапник. Братята го помолили да напусне, но той започнал да се държи още по-непристойно. Тогава ламата взел един чан, ритуално звънче, и с него произвел някакви необичайни дисхармонични звуци. Досадникът надал болезнен писък и паднал по гръб, след което побързал да си плюе на петите.

Мадам Давид-Неел го последвала навън и там нещастният човечец й обяснил, че видял как от звънчето излиза „огнена змия“. Други очевидци на инцидента пък й казали, че чак змия не са видели, но от чана били изскочили ослепителни мълнии. Самата Александра обаче така и не видяла нищо…

По-късно ламата й обяснил, че тези хора просто са видели „силата“ на проклятието^[5], което той изпратил с помощта на звънчето. Намекнал й, че „понякога“ звукът може да сътворява форми и дори живи същества. Интересното е, че когато размахал същото звънче пред мадам Давид-Неел, от него се разнесли „приятни мелодични звуци“.

И бонските, и будистките монаси често използват звука в своята духовна практика. Почти всяка обител има свой „оркестър“, но задачата на музикантите определено не е свързана с музиката или поне не това, което най-често се разбира под „музика“ на Запад, функцията на „оркестъра“ се състои в това да възпроизвежда специфични комбинации от звуци, улесняващи изпълнението на дейности от типа на медитацията. Впрочем, има още една интересна връзка между звука и човешкото тяло. През 1983 г. в Холандия е поставена пиеса, чийто музикален фон се състои от електронното възпроизвеждане на най-различни телесни звуци — биенето на сърцето, циркулирането на кръвта във вените и пр. Сред зрителите е и Ерик Бройн, писател и пътешественик, който от дълги години изучава тибетските храмови практики. Той моментално открива поразителни сходства между звуците от представлението и тези, които е чувал в Тибет. Когато представлението завършва, Бройн вече е убеден, че тибетските храмови оркестри всъщност се стремят да възпроизведат онези ефирни звуци, пораждащи се най-естествено в очертанията на човешкото тяло.

Друг повсеместно разпространен компонент на сакралната звукова палитра в тибетските храмове е т.нар. пееща чаша. Местните обикновено обясняват на пътешествениците, че това са най-обикновени прибори за хранене. Те наистина могат да изпълняват и тази функция, но има една малка подробност: изработват се от седем различни „свещени“ метала, всеки със своето астрологично съответствие.

Въпросните метали са злато, сребро, живак, мед, желязо, калай и олово. Планетарните им съответствия са следните:

Злато = Слънце

Сребро = Луна

Живак = Меркурий

Мед = Венера

Желязо = Марс

Калай = Юпитер

Олово = Сатурн

Щом я ударят с чукче, чашата (или купата) от този тип издава кънтящ звук, но в ритуалите тибетците най-често използват съвършено различна техника. Когато прокарате бързо къса дървена пръчка по ръба на чашата, се получава един постоянен обертон (служещ като фон на останалите инструменти).^[6] По този начин се постигат доста любопитни ефекти. Ако налеете вода в чашата, можете не само да модулирате въпросния обертон, но и да образувате различни форми по повърхността на водата. (Ще ги видите по-ясно, ако капнете малко боя или напръскате водата с пудра.) При по-прецизна манипулация на чашата водата може дори да се „разбушува“ или да изригне като фонтан. С повече практика е възможно да се постигне и т.нар. „изправена вълна“ — вертикална водна колона, задържана в тази форма единствено от силата на звука.

По-същественото е, че всяка чаша е посвоему уникална, тъй като използваните метали са в различно съотношение, което се отразява и на обертона, който тя възпроизвежда. Тези вариации не са произволни. Просто чашите са „настроени“ по различен начин. Причината се крие в убеждението на тибетците, че звукът им може да влияе на онази фина енергия, циркулираща в човешкото тяло.