Хърби Бренан
Окултният Тибет (16) (Тайни магически практики от Хималаите)

Епилог

Трябва ли да приемаме сериозно всичко това? Идеята, че магията действа, защото самият живот е илюзия, влиза в противоречие с цялата религиозна мисъл и почти всички философи на Запада. Но затова пък получава неочаквана подкрепа в една друга сфера: светът на физиката.

Някой бе казал, че популярната представа за науката най-често изостава с цяло столетие от действителността. Може да се спори дали наистина е така, но много хора и сега възприемат физиката в духа на схоластичния викториански материализъм, според който ние живеем в една бездушна вселена, състояща се от енергия и материя. Но още в началото на XX в., когато Айнщайн формулира своята теза, че времето и пространството са взаимносвързани, тази закостеняла представа започна да се пропуква, за да рухне почти до основи с появата на квантовата физика.

Квантовата механика е най-добрата физическа теория, създадена някога от човечеството. Тя обяснява познатите ни явления много по-добре от всяка друга. Най-основните й положения успешно издържаха изпитанията на времето. Макар и да не обяснява абсолютно всичко, нейните прозрения за естеството на реалността са действително епохални. Но още по-разтърсващи са импликациите на тези прозрения.

Така нареченият атомизъм се появява първоначално в Древна Елада през V в. пр. Хр., когато философи като Демокрит стигат до извода, че ако започнеш да режеш дадено нещо на все по-малки късчета, в един момент ще ти остане само едно, толкова малко, че повече няма да можеш да го разделиш на части. Затова и нарекли тази миниатюрна частица атом (агорой), което ще рече „неделим“.

В продължение на столетия атомът си остава чисто теоретична величина (макар и получаваща все повече доказателства в своя подкрепа). И ето че през двадесетото столетие учените не само потвърждават реалността на атомите, но и откриват, че те (противно на мнението на древните елини) също могат да се делят, макар и доста трудно. Във вътрешността им се крият още по-малки „късчета“ материя, които напълно основателно бяха наречени елементарни частици.

За съжаления обаче тези „деления на неделимото“ упорито отказват да се държат както би подобавало на едни материални частици. В един от първите експерименти лъч от такива частици е насочен към чувствителна повърхност, която би трябвало да усети тяхното въздействие. Между източника на лъча и мишената е поставен екран с два прореза в него. Тези прорези могат да се отварят и затварят независимо един от друг. Здравият разум подсказва, че ако и двата са отворени, през екрана ще проникнат два пъти повече елементарни частици, отколкото ако е отворен само единият. В края на експеримента обаче учените установяват нещо потресаващо — че през екрана са преминали повече частици не в първия, а във втория случай…

Експериментът е повторен, но този път е използван светлинен лъч (светлината също се състои от елементарни частици, които се наричат фотони). Както знаем, прокараният през съвсем тесен процеп светлинен лъч би трябвало да направи кръгче от светлина върху екрана, поставен зад процепа. Ако те са два, и кръгчетата ще бъдат две. При наслагване ще се получи т.нар. интерференция и ще видим на екрана редуващи се светли и тъмни ивици. Но ако светлинният лъч бъде сведен само до един фотон, интерферентният ефект ще се запази — за целта обаче трябва да бъдат отворени и двата процепа, което пък ни изправя пред два доста щекотливи въпроса: 1) как този един-единствен фотон успява да се насложи върху самия себе си и 2) как „разбира“, че са отворени и двата процепа, а не само единият. (Веднъж Айнщайн подхвърлил не без горчива ирония, че този фотон би трябвало да притежава телепатични способности.)

Обект на друг експеримент е т.нар. „нулева степен на въртене“, постигана чрез система от две идентични частици. Тази система не просто ги съвместява, а е нещо завършено и самодостатъчно. Всяка от съставящите я частици се върти по свой специфичен начин, но самата система като цяло не „помръдва“. Причината е, че въртенето на двете частици е напълно идентично и те взаимно се неутрализират.

Учените откриват обаче, че двете частици в системата могат да бъдат разделени, без това да се отрази на фактора „въртене“. Затова пък въртенето на всяка от тях се променя, ако тя бъде прокарана през магнитно поле. Но тогава се променя въртенето и на другата частица, която, както казахме, е идентична с нея, така че цялата система остава на същата нулева степен на въртене. Въпросът е как втората частица „разбира“, че трябва да промени движението си, защото дружката й е била прекарана през магнитно поле? Нали самата тя не е била? Както се казва, никой нищо не й е направил. И въпреки това тя се променя… Явно има нещо дълбоко погрешно в мисълта, че частиците са просто някакви си микроскопични късчета материя.

Известен пробив, макар и за кратко, бе осъществен, когато на физиците им хрумна, че тези частици може би изобщо не са „късчета материя“, а по-скоро енергийни вълни. Тъй като няма как да ги наблюдава директно, човек може само да гради предположения за тяхното естество въз основа на „поведението“ им. Най-често те се държат както подобава на едни вълни. Да, но невинаги… Понякога се държат точно като „късчета материя“.

Този проблем не попречва на физиците да продължат своите издирвания на „най-елементарната“ частица — онова възможно най-мъничко късче, от което е започнал да се изгражда и целият „пъзел“ на материята, същото, за което са мечтали да открият и древните елини. За известно време физиците теоретизират за разни неща като кварки и лептони, но най-накрая стигат до извода, че цялата ни материална вселена е сътворена буквално от нищо…

Откритието си е направо смразяващо. Онова въжделено начално звено във веригата от проявления на материята (в която естествено влизат и нашите физически тела) се оказва някаква си квантова „пяна“, състояща се от частици, които се появяват само за миг от нищото, за да изчезнат отново… В такъв случай съществува ли изобщо нещо? Никой не може да бъде сигурен в отговора, защото всичко е относително…

На Вернер Хайзенберг се пада честта да формулира онова, което се превръща в крайъгълен камък на съвременната физика — наричат го принцип на вероятността. В основата му стои фактът, че не можеш да измериш и скоростта, и местоположението на една елементарна частица. Можеш да измериш само едното, но не и двете едновременно. А причината е много, много странна — просто защото ти гледаш тази частица. Когато човек наблюдава някой аспект на една елементарна частица — примерно, местоположението й — той автоматически изключва възможността да забележи някой от останалите й аспекти. Това означава, че нашето съзнание, човешкото съзнание или може би просто съзнанието (без каквито и да било определения) активно участва във функционирането на Вселената като цяло. То действително влияе на определени събития — но на квантово ниво. И какъв е изводът? Физиците тепърва започват да го формулират: че между всички явления съществува едно базисно единство. Но дали пък в случая не става дума за същото онова единение с Абсолюта — единствената реалност — към което открай време са се стремял и мистиците?…

Ако съберем всичко това на едно място, какво ще се получи? Ами един великолепен феноменален свят, който изглежда повече от убедително, но в крайна сметка се оказва поредната илюзия, защото е съставен от случайното движение на някакви си мистериозни частици, появяващи се и изчезващи отново в нищото, увлечени в своя безкраен танц, дирижиран от съзнанието. И това, поне според мен, подозрително напомня казаното от тибетските мистици…