Хърби Бренан
Окултният Тибет (4) (Тайни магически практики от Хималаите)

2
Мистериите на Тибет

Някъде през XV в. в будистките страни започва да циркулира един любопитен документ^[1]. В него е разказан животът на един тибетец, роден край границата с Непал през 1052 г. Баща му бил търговец, но се случило така, че отсъствал от дома си, когато се родил синът му. Щом търговецът научил това, нарекъл детето Тхопага, което ще рече „приятен за ухото“. Това най-вероятно е трябвало да покаже с каква радост бащата е приел вестта, че се е сдобил с наследник, но скоро самото момче доказало на околните, че си струва да го чуят. Гласът му бил нежен и мелодичен, а момчето най-често го използвало спонтанно, запявайки по всякакъв повод.

Но след това обещаващо и идилично начало облаците над главата на Тхопага изведнъж започнали да се сгъстяват. На седем години момчето изгубило баща си. Това било тежък удар, но най-лошото тепърва предстояло. Алчният чичо сложил ръка на наследството му и прогонил от родния дом Тхопага с майка му (Кармоген, „Бяла гирлянда“) и сестра му (Пета), за да си дирят сами препитанието.

В Тибет никога не е било лесно да се живее, затова можем да си представим как се е почувствала майката, оставена на произвола на съдбата с две малки деца, увиснали на ръцете й. Успяла някак да се справи, но в душата й се натрупала огромна горчивина и ненавист към брата на покойния й мъж. Подобни чувства питаел и Тхопага, който след време се привързал към чашката в стремежа си да притъпи болката, терзаеща душата му. Един ден, вече 17-годишен, той се прибрал пиян у дома и когато майка му го сгълчала, почувствал угризения и й обещал, че ще направи всичко, което тя пожелае, за да се поправи. Изведнъж отдавна трупаната ненавист завладяла съзнанието на майката и тя му заръчала да намери някой чародей, който да го научи на черна магия, че да отмъсти на чичо си.

През XI в. вярата в черната магия е била широко разпространена в Тибет (впрочем, същото важи и за XX в.). Тук винаги е имало доста хора, твърдящи, че притежават подобни сили. Сред тях бил и някакъв лама, на име Юнтун Трогял^[2], който се ползвал със страховита репутация — за него се шушукало, че можел да развихря бури и да причинява смърт от разстояние. Тхопага се примолил да го вземе за свой ученик и ламата се съгласил. След дълго чиракуване най-сетне бил готов да се заеме с отдавна лелеяното отмъщение.

Тхопага изчакал деня, в който щял да се жени един от братовчедите му, син на същия този чичо, който постъпил толкова несправедливо с него и майка му. Сватбите в Тибет неизменно са повод за големи празненства и гостите често изминават огромни разстояния, за да присъстват на тях. Щом всички близки и далечни родственици се събрали, Тхопага прибягнал до техниките, на които го бил научил Юнтун Трогял. Първо напълнил къщата с всякаква „напаст“ — насекоми, гризачи и пр., след което я сринал до основи. В руините загинали тридесет и пет души, но в повествованието се казва, че Тхопага се погрижил да спаси живота на чичо си и леля си, „за да изтърпят още по-големи мъки“. Подтикван от майка си, която далеч не била удовлетворена от кошмарния завършек на сватбата, Тхопага изрекъл съответните заклинания и предизвикал буря, която унищожила реколтата по нивите на чичо му и по този начин го докарал до просяшка тояга.^[3]

Макар и впоследствие да се разкрил за постъпките си, Тхопага още дълги години служил вярно на Юнтун Трогял и едва на зрели години решил да скъса с черните изкуства. Отхвърляйки дотогавашните си ценности, той станал ученик на знаменития Марпа, основател на Каргютпа, една от будистките школи в Тибет, и повсеместно почитан като светец. Марпа обаче отказал да го посвети в Учението, докато не се очисти от предишните си грехове. Затова в продължение на шест години Тхопага трябвало да търпи най-редовно пердах от учителя си, който за капак му възлагал и всякакви непосилни задачи. Една от тях се изразявала в многократното построяване и разрушаване на каменна къща^[4], тъй като Марпа все не харесвал изпълнението. Едва когато Тхопага станал на 44 години, Марпа решил, че вече се е пречистил и го удостоил с посвещението, към което той така беззаветно се стремял.

От този момент Тхопага посветил всичките си сили на доброто — горе-долу със същия плам, с който навремето служил на злото. След смъртта на майка си (за която бил предизвестен в съня си), дал обет да посвети живота си на постигането на най-висшата духовна цел. Според будистите, цялото съществувание е подчинено на закона на кармата. В общи линии този закон гласи, че настоящите ти помисли и действия предопределят следващото ти превъплъщение. Подобно на всички тибетци, Тхопага бил абсолютно убеден в реалността на реинкарнацията. В този контекст най-висшата духовна цел може да бъде само една: освобождението от сансара, т.е. порочния кръг на раждането, смъртта и прераждането, задвижван от кармичните деяния. Самият стадий на освобождението, включващ и преживяването на мистичната реалност отвъд привидното, се нарича нирвана, макар и тибетците по-често да използват израза „да се влееш в потока на Чистата светлина“.

По всеобщо убеждение, нирвана е възможно най-високата награда за положените усилия по духовния път. Това е и въжделената цел на всеки будист, но обетът на Тхопага бил от по-особено естество — той щял да положи необходимите усилия, за да я постигне (в рамките само на един живот), а в случай че успеел, щял да се откаже от собственото си освобождение, докато и всички други същества не постигнели просветлението. С други думи, целта му била да стане буда^[5].

Устремен към тази цел, Тхопага станал отшелник и си намерил подходяща обител горе в планините — Бялата пещера на Конския зъб — където никой нямало да смущава неговите медитации. За да оцелее в жестокия студ, той усвоил и доусъвършенствал метода тумо, една специфична психична техника, чийто ефект се изразявал в повишаването на телесната температура. Затова му била достатъчна само една тънка памучна роба, наричана в Тибет репа, покрай която получил и името, с което е най-известен днес — Миларепа.

В пещерата Миларепа се хранел само с отвара от коприва, поради което кожата и косата му придобили зеленикав оттенък. С течение на времето развил и някои доста по-необичайни способности. Можел по собствено желание да напуска тялото си и да пътува, където си поиска, при това не само в „този свят“, но и на останалите нива на реалността. Можел да се превръща в най-различни животни и птици, както и в „пламък“ или „планински поток“. Според някои, владеел и левитацията.

Когато мълвата за чудодейните му сили се разнесла, Миларепа установил, че пещерата вече не може да ги защитава от нежелани посетители^[6], затова се преместил в една безлюдна област под Еверест. Някакъв лама обаче му завидял за славата и му проводил по вестител отровна извара. Естествено за човек с такива способности не било трудно да разбере какво представлява „подаръкът“. Миларепа обаче обяснил на вестителя, че отровата не може да му причини зло, но гой просто е решил да напусне този свят (вече бил на 84 години)^[7]. Извикал в пещерата всички свои ученици и в продължение на няколко дни ги поучавал за кармата и естеството на реалността. След това потънал в самадхи, трансоподобно състояние, смятано за прелюдия към нирвана, и изпуснал сетния си дъх.

С това обаче чудесата на Миларепа не приключили. Той съживил своя труп, а накрая възкръснал — наистина, „в друго тяло“, но пък то запяло будистки химни сред пламъците на погребалната клада, малко преди да се влее в „потока на Чистата светлина“. Изсипал се дъжд от цветя, а небето било набраздено от комети, които изписали с огнените си опашки гигантска мандала. Когато пламъците на кладата угаснали, се оказало, че от Миларепа няма и следа — нито кости, нито пепел, защото били отнесени от духовете дакини^[8].

На пръв поглед този разказ може да ни се стори „типичен средновековен мит“, една от онези спиритуализирани легенди, изпълнени с вълшебства и чудеса, зад които обаче понякога се крият и реални исторически фигури. (Нещо подобно се случва на Запад, когато епосът за Камелот обявява за „крал“ Артур, който — ако изобщо е съществувал — едва ли е бил нещо повече от племенен вожд.) Но колкото и неправдоподобни да ни се струват небесните мандали и внезапно пропялите трупове, би било най-малкото прибързано да отхвърляме покрай тях и цялата история.

И до днес житието на Миларепа е източник на вдъхновение за всеки будист. Какъв обаче е делът на истината в него (ако изобщо я има)? От момента, в който този разказ става известен на будисткия свят, са изтекли повече от пет столетия, но малцина европейци са успели през този период да посетят Тибет, за да станат и свидетели на подобни чудеса. Впрочем повечето от тях едва ли са проявявали интерес към тази щекотлива материя. Например, когато през 1903 г. експедицията на Йънгъсбонд пристига в Лхаса, съпровождащият я кореспондент на Таймс Пърсивал Ландън (за който вече стана дума) отбелязва, че по пътя си минали край пещерата на някакъв отшелник, който от години живеел там в пълно усамотение. Днешният наблюдател вероятно би оценил духовната сила на този човек. През 1903 г. обаче Ландън се задоволява само да вметне, че отшелникът просто пропилявал живота си заради едно нелепо суеверие^[9].

Но всичко това се променя през 1916 г., благодарение усилията на една забележителна жена. Луиз Йожени Александра Мари Давид е родена през 1868 г. в Париж, но израства в Брюксел, където живее след петата си година. За разлика от кореспондента на Таймс, тя още от ранна възраст проявява интерес към окултизма. Едва 15-годишна е, когато за първи път се запознава с окултната мисъл чрез публикациите на една лондонска езотерична общност, известна под името Общество на Върховния гносис. След пет години отива да учи във Великобритания и редовно посещава щабквартирата на въпросната организация, където опознава; спиритизма, розенкройцерството и теософията.

Когато става на 21 години, Александра Давид се завръща на континента, записва се в Сорбоната и се настанява на пансион при едно теософско семейство в Латинскцй квартал. Именно тук се пробужда интересът й към будизма.

Александра пътува за първи път до Далечния изток, когато е само на двадесет и три — тя похарчва скромното си наследство, за да посети Индия и Шри Ланка (тогава Цейлон). По време на това пътуване зърва за първи път и Хималаите, които впоследствие изиграват толкова важна роля в нейния живот. През 1904 г. се омъжва за инженера Филип Неел и макар да се разделят само след две години, бракът им не е разтрогнат и Филип в продължение на дълги години й оказва финансова подкрепа. Така тя отново може да пътува и се завръща в Индия през 1911 г., където започва романтична връзка с махараджата на Сикким.

Сикким, едно от най-малките индийски княжества^[10], се намира в Източните Хималаи и граничи с Тибет. Александра Давид-Неел моментално е омаяна от тибетската култура. С помощта на своя възлюбен, махараджата, се среща с лами и от двете основни разклонения на Ваджраяна (т.нар. „червенокапци“ и „жълтокапци“), а през април 1912 г. е и първата й аудиенция при Далай Лама.^[11]

Тогавашният Далай Лама (а и не само той) е един от най-странните монарси, които световната история познава — става дума не за личността, а за самата „длъжност“. Той е едновременно духовен и политически водач на Тибет, а освен това се смята за ипостаса на Ченресиг (Шенраб), божеството покровител на страната, и негова тринадесета инкарнация. Това описание се нуждае от някои пояснения.

Също като индусите, тибетците приемат безусловно реинкарнацията — прераждането в друго тяло — като житейски факт. Тук не става дума за умозрими спекулации. Между практическите приложения на тази идея е и това, че можеш напълно законно да сключиш заем, който да изплатиш… в следващия си живот.

При подобни обществени нагласи едва ли трябва да ни изненадва и това, че безброй поколения тибетци отказват да приемат факта, че смъртта би могла да сложи край на доброто управление на тяхната родина. Ето защо, когато някой Далай Лама умре, те моментално се заемат да издирят неговото превъплъщение. Процедурата е доста сложна.

Най-напред умиращият Далай Лама напряга своите духовни дарби (които е усъвършенствал през целия си живот), за да предскаже посоката, в която душата му би могла да отлети, търсейки новото си тяло^[12]. След смъртта му се допитват и до споменатия вече „държавен“ оракул. Британският пилот Робърт Форд го описва като чудато създание, „жестикулиращо, въртящо се и биещо се по гърдите, съскащо, ръмжащо и скърцащо със зъби, като на устата му избива пяна като на епилептик“^[13]. Присъстващите лами не се впечатляват особено от тези „театрални ефекти“ и обикновено успяват да извлекат нещо смислено от несвързаното ломотене на „медиума“, което пък им дава допълнителни сведения за мястото, където би могъл да се прероди покойният Далай Лама.

След това изпращат експедиции, за да издирят подходящи кандидати — към които ги насочват „личби“ или по-конкретни знаци като рождени петна и бенки, съвпадащи с тези на стария Далай Лама. Тези кандидати, обикновено съвсем малки деца, се подлагат на съответните изпитания. Можем да си изградим известна представа за тях от разказа сегашния, 14-ти Далай Лама (в изгнание), който описва изпитанията, потвърдили навремето собствената му „автентичност“. От двора на стария Далай Лама бил изпратен един благородник, за да подложи момчето на щателен оглед, но бил преоблечен като слуга, докато този, който се представял за водач на мисията, бил всъщност най-обикновен прислужник, натъкмен за случая с фини и скъпи одежди. Момчето обаче тутакси разпознало истинския велможа. След това наредили пред него разни предмети и му предложили да си избере от тях — то взело само онези, които наистина били принадлежали на стария Далай Лама. Когато съгледвачите решили, че са открили истинската реинкарнация — имало и други кандидати за този статус — взели момчето от родителите му и го отвели в Лхаса, за да премине нужното обучение.

Впрочем именно неговият предшественик, 13-ият Далай Лама, е монархът, дал аудиенция на мадам Давид-Неел, който между другото й казва, че ако тя действително се интересува от Тибет, най-напред трябва да научи тибетски. Интересното е, че почти по същото време тя попада и на един налджорпа (странстващ тибетски магьосник), който се изказва доста непочтително за Негово Преосвещенство, сякаш за да й намекне, че няма защо да се съобразява със закона, забраняващ на чужденците да влизат в Тибет, ами най-добре да потърси сама посвещение от някой духовен наставник. Александра обаче се вслушва в съвета на Далай Лама и затова се връща в Сикким^[14].

Избухването на Първата световна война превръща Александра в пленница на Хималаите, тъй като са отрязани всички пътища, по които би могла да се завърне в Европа. Но се сблъсква и с доста сериозни лични проблеми. Принц Сидкеон внезапно умира и тя трябва да се раздели с безгрижния живот, който е водела в двореца на своя любим. Вместо да оплаква съдбата си, Александра приема промяната като една „златна възможност“ и става ученичка на Великия отшелник (Гомчен) от Лачен. Въпросната особа живее в Хималаите, в Пещерата на Чистата светлина, на 12 000 фута над морското равнище. Александра дава обет за пълно послушание и се заселва в една пещера на около миля от тази на учителя й.

Ето че разполагаме и със съвременни доказателства за това, че преданието за Миларепа съдържа и немалка доза истина. Между техниките, които Александра усвоява от преподобния Гомчен, е и тумо, йогистката методика за повишаване на телесната топлина, която помогнала на Миларепа да оцелее сред лютия студ на тибетските планини. За нейна почуда, техниката се оказва изключително ефикасна и тази французойка успява да преодолее изпитания, почти по нищо не отстъпващи на онези, с които някога се е сблъскал тибетският светец.

През 1916 г. Александра прониква за първи път в Тибет. Независимо че го прави по покана на самия Панчен Лама, вторият по ранг след Далай Лама, тя успява да вбеси властите в Британска Индия и след завръщането си е изгонена от Сикким. Този път е принудена да използва заобиколен маршрут — заминава за Япония, после за Китай и оттам се прехвърля в Тибет.

Александра прекарва повече от две години в манастира край Кумбум, след което през 1921 г. предприема рисковано и продължило три години пътешествие до тибетската столица Лхаса. И този път тумо й помага да оцелее при опасните преходи през снежните преспи, нощите в ледени пещери и честите боледувания. Пристига в Лхаса през февруари 1924 г., но е разочарована от града и си тръгва още през април. През 1925 г. се завръща във франция.

От 1925-а до смъртта си през 1969 г. (на цели сто години!) Александра публикува безброй статии и няколко книги за своите преживелици. Авторката винаги е проявявала задълбочен интерес към езотериката, затова и в творбите й са включени описания на психични и духовни феномени, които изключително рядко се срещат в други източници. Тя разказва например за телепатичната връзка, която установила с Отшелника от Лачен — според тибетците, това било най-сигурният начин да получаваш духовни наставления. По всичко личи, че се е подложила и на тайнствения чод, ритуална саможертва пред демоничните сили, чийто краен резултат е освобождаването от всички земни връзки. Сред другите феномени, на които според твърденията й е била свидетел, са прословутите тибетски бързоходци лун-гом-па и — може би най-„сензационното“ — тулпа.

Според традицията, лун-гом-па могат да намаляват теглото си и дори да левитират, за да предават съобщения на огромни разстояния през изключително труден терен. Наистина бързоходецът, който Александра Давид-Неел вижда, не левитирал, но затова пък се придвижвал със странни подскоци (като „тупкаща гумена топка“) и очевидно бил изпаднал в транс.

Тулпа обаче е нещо далеч по-необичайно. Според традицията, ако човек (с необходимата подготовка) се взре и съсредоточи, примерно в някое религиозно изображение, той може след време да направи този образ, запечатал се в съзнанието му, видим и за околните^[15]. Нещо повече, при определени обстоятелства „образът“ може да заживее собствен живот и да се държи, най-общо казано, като привидение. Мадам Давид-Неел вижда първата си тулпа, когато един млад тибетски художник идва в нейния лагер. Мъжът има по-специално отношение към едно от тибетските божества и непрекъснато го рисува или пък визуализира по време на медитациите си. По думите й, Александра вижда „ефирната, но ясно различима фигура“ на божеството, надзъртащо през рамото на художника.

Мадам Давид-Неел не е единственият европейски гост на Тибет през XX в., описващ подобни феномени. Немският пътешественик Теодор Илион проявява доста по-слаб интерес към окултното, но въпреки това потвърждава разказаното от нея за ефекта на тумо (макар и според него той да не е чак толкова „чудотворен“). Впрочем, ето какво още казва той: „Реалността на предаването на мисли на големи разстояния и някои други не чак толкова удивителни явления като психометрията и подобните й не подлежи на никакво съмнение“^[16]. Илион предполага, че тибетските магьосници използват хипноза, за да накарат хората да „виждат“ неща, които не съществуват в реалния свят, и добавя едно свое любопитно наблюдение: някои „психични феномени“ всъщност се дължат на климатичните условия — психометрията^[17] например е възможна само при дъжд — докато други се получават без проблеми на десет хиляди фута височина, но на тринадесет хиляди изобщо не могат да бъдат постигнати.

Има и други, макар и непроверени сведения за още една мистериозна тибетска техника, боравеща със звука, която не се е съхранила изцяло до наше време, но все пак е оставила интригуващи следи. Основният източник в това отношение е Fiirsvunnen teknik на шведския автор Хенрих Кйелсон, публикувана през 1961 г. До момента на написването на тези редове (2002 г.) не успях да открия английски превод на въпросната книга, но знам, че копенхагенското издателство „Нихил“ е публикувало през 1974 г. превода й на датски, а също и че английският писател Андрю Колинс се позовава на нея в своето изследване Боговете на Едем (A. Collins, Gods of Eden, Headline, 1998).

Но пък онова, което Кйелсон съобщава, е наистина изумително. Той се позовава на разказа на един шведски лекар (наричан в книгата просто Ярл), който през 30-те години посетил по покана на свой тибетски познат някакъв манастир на югозапад от Лхаса. По време на престоя му го завели и при една канара, извисяваща се в близост до манастира. На около 250 метра под върха й имало пещера, чийто вход бил заобиколен с широка площадка. Точно там монасите строели каменен зид.

Както можем да предположим, не било лесно да се добереш до това място. Единственият начин бил да се спуснеш по въжетата, които монасите връзвали за върха на канарата. Ярл се почудил как пренасят строителните материали. Не забелязал никакви подемни механизми, но на дъното на пропастта, горе-долу на същото разстояние от пещерата, както от върха на канарата до площадката, имало един огромен вдлъбнат каменен блок, грубо наподобяващ чаша, около който се били скупчили голяма група монаси. Вниманието на Ярл било привлечено от неколцина от тях, които носели големи тъпани и дълги тръби.

Междувременно един монах с помощта на възлесто въже определил точното местоположение на всеки инструмент за предстоящия ритуал (пропуснахме да кажем, че тъпаните били тринадесет, а тръбите — шест на брой). Музикантите се подредили в деветдесет градусова дъга срещу каменния блок с форма на чаша. Зад всеки инструмент били строени в права редица по десетина монаси, а в центъра на дъгата стоели други петима. Този в средата носел малко барабанче, окачено на врата му, тези от двете му страни — по-големи барабани, окачени на дървени рамки, а на фланговете стоял по един монах с триметрова тръба. Зад тях се виждали още барабани, сред които и най-големият тъпан, който Ярл някога бил виждал. Всички барабани били само с една кожа, а долната им част зеела точно срещу каменния блок.

С шейна, теглена от як, докарали още един каменен блок, който група монаси вдигнали на ръце и го поставили във вдлъбнатината на „чашата“. Тогава този в центъра започнал да пее и да бие барабанчето си. Същият ритъм бил подхванат от тръбачите, след това и от тъпаните, и постепенно се ускорил, за да се слее накрая в една-единствена нота.

Всичко това траело не повече от три-четири минути. Изведнъж камъкът в „чашата“ се размърдал. В същия миг монасите започнали бавно да издигат инструментите си нагоре, без да спират да свирят. Камъкът се заиздигал заедно с тях, сякаш левитирал благодарение на звука, и описал дъговидна траектория до входа на пещерата. Щом увиснал във въздуха точно над площадката, музикантите спрели да свирят и той тупнал долу, за да бъде „на разположение на строителите“.

Кйелсон съобщава и за други случаи на „звуколевитация“, чийто свидетел бил един австрийски кинорежисьор, когото той нарича „Линауер“. Пак през 30-те Линауер посетил някакъв отдалечен тибетски манастир. Там му показали огромен гонг, чиято централна част била от чисто злато, а около нея били наснадени пръстени от желязо и мед. Показали му и струнен инструмент, чийто корпус наподобявал чаша. Тази „цитра“ била дълга два и широка един метър, и също като гонга бил изработена от три различни метала. Освен това, била толкова тежка, че я пренасяли с помощта на специална дървена носилка.

Използвали я по следния начин: до гонга поставяли „цитрата“, а около тях опъвали два паравана, съединени в единия си край, така че се образувал триъгълник. Щом ударели гонга, вибрациите му докосвали струните на „цитрата“, а параваните отразявали и пренасочвали звука към голям каменен блок. Когато повторели няколко пъти тази процедура, камъкът вече можел да бъде вдигнат само от един човек, колкото и тежък да изглеждал. Един монах му обяснил, че „преди много, много години“ предците на днешните тибетци използвали същите инструменти, за да изградят защитните стени, които „опасвали цял Тибет“. Казал му също, че тези инструменти могат да издават звуци, които разклащат огромни канари и карат материята „да се разпада на съставните си части“.^[18]