Лулу Тейлър
Нежна империя (47)

47.

Тара смяташе да поспи в самолета, но беше твърде превъзбудена. Едва предния ден бяха приели офертата й за къщата в Клапам, а тази сутрин беше получила новината, на която се беше надявала: имаше купувач за къщата на Холанд Парк, богат арабски принц, който щеше да плати в брой. Документите щяха да бъдат изпратени по куриер на Джералд в Южна Африка, но тя не предвиждаше проблеми в това отношение. Съпругът й съзнаваше, че дълго няма да живее в Англия, всъщност никога.

Ако нещата се развиеха според надеждите й, щеше да може да се пренесе в Клапам след около два месеца, преди промоцията на „Чаена роза“. И тогава щяха да започнат нов живот. А може би след Коледа щеше да заведе децата в Южна Африка, за да се видят с баща си.

Самолетът започна да се снижава над Ню Йорк. Тара обичаше града и тайно се радваше, че работата й дава възможност да го посети. Беше решила да не отсяда в къщата им в Ню Йорк, макар все още да я притежаваха. Беше силно белязана от присъствието на Джералд, а и нямаше кой да я подготви за обитаване. Щеше да е студено, тъмно и мръсно — доста неприветливо. Не, щеше да отседне в един от любимите си хотели — „Сохо Гранд“, в центъра на Ню Йорк.

Трябваше да размисли за много неща. Освен че смяташе да се преместят в нова къща и да се справи с развода и със затрудненото положение на съпруга си, усещаше, че по отношение на „Тревелян“ моментът също е критичен. Ако съумееше да осъществи идеята за сътрудничество, тогава може би щяха да успеят. Ако ли не, най-добре веднага да позвъни на Джека и да я покани да получи ключовете за „Тревелян Хаус“.

Беше се появила и пречка, която не бе предвидила. Винаги се бе опасявала, че някой ден сърдитото момиченце, което бе разбило живота им, детството им и семейството им, ще се появи и ще предизвика още хаос. Само че не бе предвидила такъв драматичен обрат.

Значи Джека през цялото време е била с Ферера. Странно. Не разбираше как се е случило това. Явно след изчезването си тя по някакъв начин се е озовала в Щатите и пътят й се е пресякъл с пътя на обаятелния бизнесмен…

Но коя беше Джека? Наистина ли беше дъщеря на Сесил? Тяхна полусестра? Външността й беше толкова различна от тяхната, италианските й корени преобладаваха в чертите и в характера й и човек трудно би могъл да си представи, че е дъщеря на баща им. Все пак привързаността му към нея би трябвало да има някакво обяснение. Беше прекалено силна, за да е нормална. Дали бе плътска страст, както допускаше Джемайма? Тара се опита да си го представи, но бързо прогони тази мисъл.

Веднъж да разберяха и може би това нелепо положение щеше да намери едно или друго решение. И тогава изведнъж й хрумна нещо. Извади блекберито си и изпрати имейл до Джемайма точно преди стюардесата да се приближи и да я помоли да го изключи, защото кацат.

 

 

Джемайма се възползва от посещението си в Хърн за фотосесията, за да остане няколко дни при Хари. Все едно караха втори меден месец. Прекарваха дълги сутрини в леглото, разговаряха, любеха се, спяха и после отначало. Той заряза предишната си спалня в предната част на къщата и се премести при нея в уютния й будоар.

— Много добре си го обзавела — отбеляза той, докато бяха в леглото.

— Така ли мислиш? За пръв път ми го казваш. — Тя се усмихна широко. — Дали да не ме оставиш да се развихря и в останалата част от къщата…

— Не съм сигурен.

— Шегувам се. Знам, че не е позволено да се променя нищо. Поне засега. Но си мислех, че все пак можем да направим нещо.

— Какво? — попита той предпазливо. Не искаше изпълненото с любов спокойствие помежду им да приключва.

— Ами, глупавата статия във вестника ни направи реклама. За промоцията ще излезе и статията във „Вог“, а те се заинтригуваха от това място и от плановете ни…

— Да?

— Какво ще кажеш да не пипаме къщата, обаче да направим нещо със старите конюшни?

— С конюшните ли? — намръщи се Хари.

— Да, можем да ги превърнем в нещо наистина интересно. Мислех си за СПА център с продуктите на „Тревелян“. А после можем дори да отворим ресторант. — Джемайма се въодушеви, докато чертаеше планове. — Имаме месо, плодове, зеленчуци, билки. Можем да отворим най-прекрасния ресторант за здравословна храна и дори собствен магазин, ако започнем да си приготвяме наши конфитюри и други такива неща. Но най-хубавото би било да предлагаме тук продуктите на „Тревелян“ и да отворим магазин. Ще бъде добро начинание. Какво ще кажеш?

— Боже, сериозно е, не мога да отговоря веднага — призна Хари.

— Добре, помисли си. Но бих могла да използвам част от парите от апартамента за целта. И ще ни осигури доход, без да се налага да отваряш къщата за посещения. Знам, че никога не си искал това.

— Джемайма… — обърна се той към нея. — Нека за малко да си бъдем само двамата. Не ти отказвам. Всъщност предложението е доста интересно, а аз съм склонен да обмислям всяко нещо, което те интригува и те задържа в Хърн. А ако ще печелим и пари за поддръжката на къщата, още по-добре. Преди това обаче да се съсредоточим върху нас самите.

— Добре, добре. — Положи глава на гърдите му тя. — Просто ми е трудно — хрумват ми толкова много неща, защото големият момент в „Тревелян“ наближава.

— Знам, скъпа, знам. — Целуна я той по главата и я погали по гърба.

 

 

Попи направо не вярваше на ушите си.

— Как смееш да ми се обаждаш? — попита.

— Попи, моля те. — Гласът на Джека звучеше приятелски, сърдечно. — Знаеш, че само с теб мога да разговарям. С Джемайма винаги сме се мразели, а Тара ме презира. Само с теб отношенията ни не са толкова лоши.

— Може би. Но аз съм на страната на Джемайма и на Тара, знаеш го. Каквото и да ми кажеш, ще го научат и те.

— Разбирам — увери я Джека с равен тон. — Но поне ме изслушай. Другите няма да направят дори това.

Попи се замисли — така беше. А може би щеше да им бъде от полза да изслушат Джека.

— Добре тогава. Говори.

— Искам да се срещнем.

— Не, няма начин! — ужаси се Попи.

— Моля те, Попи! Умолявам те. Дай ми само двайсет минути. Искам да ти обясня.

— Според мен се справи доста добре на приема на гаджето си.

— Малко се поувлякохме. Ще съм ти признателна да ми дадеш шанс да поговорим по-спокойно.

— Наистина не желая да се срещаме с теб, Джека.

— Но това е шанс да оправим нещата. Защо да се изправяме една срещу друга в съда и да вадят на показ мръсните ни дрехи, когато всичко може да се реши с една кратка среща и с няколко думи? Само че не мога по телефона, Попи, опитай се да ме разбереш.

Попи се изправи, застана до прозореца и се загледа навън.

— Добре — каза най-накрая, — ако наистина смяташ, че можем да решим проблема толкова лесно, тогава съм готова да се срещнем. Къде и кога?

 

 

Джека я очакваше, когато Попи прекоси ресторанта и излезе в градината отзад. Веднага я забеляза — седеше на една пейка във вътрешния двор. Отново беше облечена с червено, този път с рокля с копчета и с ниски обувки. Вдигна поглед и се усмихна, докато тя се приближаваше.

— Здравей. Много ти благодаря, че дойде. — Изправи се и понечи да целуне Попи, но тя хладно протегна ръка. — Много си се променила.

— Ти също — студено отговори Попи и седна. Джека винаги бе изглеждала поразително с тъмната си коса и мургавата си кожа, но вече се бе превърнала в истинска красавица. Не само външността й се бе променила, гласът й също беше различен. Вече имаше леко американска интонация. Значи това беше отговорът на загадката къде беше изчезнала преди години.

— Разкажи ми за себе си — настоя Джека и й подаде чаша вода. — Имаме толкова да си разказваме. Чух, че вече си художничка. Винаги съм знаела, че ти ще успееш. У теб има нещо специално, не си като другите. Те са обикновени.

— Джека, не дойдох, за да си бъбрим или да се отдадем на сладки спомени. Докато влачиш мен и сестрите ми по съдилищата, не мога да си говоря с теб сладки приказки и да се ласкаем взаимно.

За миг усмивката на Джека помръкна, но после тя бързо се оживи.

— Добре, така да бъде, след като искаш.

— Да. Още ли имаме какво да си кажем?

— Смятам, че имаме. Трябва да ти разкрия истината за себе си, за да разбереш защо постъпвам по този начин. Може би ти и сестрите ти сте опитвали да се досетите, правили сте някакви догадки… — Тя вдигна ръка към медальона си и започна да го върти между пръстите си. — Истината е, че аз съм дъщеря на Сесил Тревелян, негова родна дъщеря. Аз съм ваша полусестра.

— Можеш ли да го докажеш? — веднага попита Попи, докато я наблюдаваше как върти медальона.

— Разбира се — сви рамене Джека, — ако се наложи. Но според мен всички дълбоко в себе си знаете, че съм тази, която твърдя. Баща ви насили майка ми малко след като пристигнахме в къщата ви. И резултатът съм аз.

— Откъде знаеш?

— Защото милото татенце ми каза, разбира се! Нищо не можеше да скрие от мен.

— Да — съгласи се Попи и нещо внезапно я задави. — Точно затова изчезването ти го съсипа.

— Винаги е знаел къде съм — подхвърли Джека.

— Не ти вярвам. Беше съсипан, всички го виждахме. Няма начин да се е преструвал.

— Ако искаш вярвай. Моята дума срещу твоята. Както ти казах, разполагам с доказателство и не се боя да го използвам.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото искам да ти направя предложение. Ще се откажа от делото, ако ме включите веднага, ако ми дадете моята четвърт и ме приемете за истинска сестра.

— Това ли предлагаш? — възкликна изумена Попи.

Другата жена кимна и примигна невинно, а тъмночервените й устни се разтеглиха в мила усмивка.

— Все още пазя мили спомени от годините, които прекарахме заедно. Тара и Джемайма ми липсват, ако искаш вярвай. Искам отново да станем семейство.

„Не го вярвам“ — помисли си Попи. Джемайма бе последният човек, който би могъл да липсва на Джека!

— Да видим дали съм те разбрала. Приемаме те отново сред нас, приемаме претенцията ти, че татко е и твой баща, даваме ти една четвърт от компанията…

— Може би една четвърт от всичко е по-реалистично… — побърза да добави Джека.

— … и ти се отказваш от делото. Защо не го предложи по-рано? Защо трябваше да правиш сцени на приема?

Джека се усмихна лукаво:

— Трябваше по някакъв начин да привлека вниманието ви. Може би малко прекалих, само че винаги върша нещата докрай.

— Със сигурност успя да привлечеш вниманието ни — мрачно я увери Попи. — Не ти ли хрумна, че след това може би ще ти е много по-трудно да се преструваш на любящата сестра?

Джека не каза нищо, а тя продължи:

— Според мен сцената в Спенсър Хаус е част от замисъла ти да ни изнудиш, за да ти дадем каквото искаш, нали? Привлече към нас нежелано внимание, разкри семейни тайни и ни вкара в таблоидите. Според мен всъщност искаш да ни кажеш, че ако не се съгласим с исканията ти, ще предизвикаш още по-голям скандал. Например с твърдението, че си дъщеря на татко. Вестниците ще полудеят при такава новина. Достатъчно, за да засенчиш промоцията на „Чаена роза“.

Джека вдигна вежди и леко сви рамене.

— Ако участвах в бизнеса, нямаше да имам интерес от нищо, което застрашава успеха на „Чаена роза“. Освен това мога да направя много, за да ви помогна.

— Нима?!

— Аха. В крайна сметка, спя с един от най-влиятелните хора в търговията с луксозни стоки. Това нищо ли не означава?

— Не и според мен — смръщи се отвратено Попи.

За момент Джека се обърка, после се намръщи.

— Все същата си, нали? Съдиш ме. Вие винаги сте се отнасяли с мен като с боклук, защото съм едно сираче. Да не мислите, че съм забравила колко страдание ми причинихте през всичките тези години?

— Това не е вярно — прошепна Попи. — Бяхме деца. С радост щяхме да те приемем в семейството, ако ти го искаше. Само че ти всъщност искаше да получиш всичко само за себе си. И все още го искаш.

— Млъквай! — кресна Джека. Ръцете й се свиха в юмруци върху масата, очите й започнаха да мятат искри. — Семейството ти нямаше да постигне нищо без моето. Нашата дарба ви създаде! Имаш ли представа колко болезнено беше да гледам майка ви, наконтена с кожи и бижута, докато моята лежи мъртва в гроба? Как се почувствах според теб, когато баща ми изгуби всичко, а вашият седеше на скапания си задник и без да си мръдне пръста, харчеше парите, които Фарнезе са му спечелили? Ако на света изобщо има някаква проклета справедливост, всичко трябва да бъде мое!

Настъпи дълго мълчание, после Попи тихо каза:

— Всичко ми се изясни, Джека. Вече разбирам.

Джека затвори очи, опитвайки да се овладее. Когато отново ги отвори, в погледа й нямаше и следа от предишната ярост. Усмихна се слънчево:

— Е, ще обмислиш ли предложението ми? Смятам, че ние четирите ще бъдем силен екип.

Попи я изгледа смаяно. Сериозно ли смяташе, че ще я допуснат наблизо, особено след като бе разкрила горчивината и омразата, които таеше в себе си? Джека, изглежда, не забелязваше нищо нередно в поведението си. Попи грабна чантата си и се изправи. Беше обзета от силни чувства и надали щеше още дълго да успее да запази самообладание. Трябваше да се махне.

— Ще предам на другите. Ще обсъдим предложението ти и ще ти се обадим.

— Добре — усмихна й се Джека. — Тръгваш ли вече? Остани да си побъбрим. Много ще ми е приятно да си припомним миналото.

— Не, благодаря. Довиждане, Джека. Ще ти се обадим.