Лулу Тейлър
Нежна империя (3)

3.

Тара Тревелян притича забързано по дървеното стълбище и пое по коридора, без да обръща внимание на прекрасните произведения на изкуството и на семейните портрети по стените. Бяха й толкова познати, че бе престанала да ги забелязва.

Наоколо нямаше никого. Цялата прислуга беше долу и обслужваше гостите. Така се приближи до една врата в другия край на коридора, спря, заслуша се и после тръсна глава.

— Кой би могъл да е вътре? — прошепна тя, пое си дълбоко въздух, завъртя топката, отвори вратата и безшумно се шмугна вътре.

Стаята, в която се намираше, бе най-голямата спалня в къщата. Шезлонг, тапициран с кремава коприна и плюш, бе поставен примамливо в нишата до прозореца върху дебелия бял килим. До далечната стена имаше стъклена тоалетка ар деко от трийсетте години, отрупана с шишенца от шлифован кристал, кутийки за бижута и снимки в сребърни рамки… и, разбира се, голяма гарафа с „Чаена роза Тревелян“. През странична врата се отиваше в дрешника, а друга врата срещу нея отвеждаше в банята в стил ар деко в бяло и сребристо.

Тя знаеше, че тази стая е гордостта на майка й. Чувстваше се странно тук без нея.

„Вече я няма — напомни си. — Въпросът е какво е взела със себе си и какво е оставила.“

Разбира се, бе невъзможно една мъртва жена да вземе нещо със себе си, но никой не знаеше какво е разпоредила майка им, преди да почине. В крайна сметка тя имаше на свое разположение цяла армия от покорни адвокати, готови да изпълнят всяко нейно желание, а и много обичаше да се меси в живота на другите.

Тара си спомни, че не разполага с много време до прочитането на завещанието, затова бързо се приближи до тоалетката. Върху стъкления плот имаше четири големи кутии за бижута. „Същински ад е да го чистиш! Горките камериерки, не се съмнявам, че им е стъжнила живота. Така… в коя кутия?“

Най-вероятно беше в една розова кожена кутия „Аспри“. Или пък във великолепното ковчеже „Фаберже“, купено от представител на фамилията Тревелян някъде през двайсетте години на миналия век от обедняла руска княгиня след революцията. Бялата кутийка „Картие“ не й се струваше вероятен избор, но знае ли човек. Реши да започне от най-малката кутия — сърцевидната стъклена „Лалик“. Вдигна капачето и установи, че кутията е почти празна, с изключение на няколко пръстена с полускъпоценни аметисти и аквамарини.

Бързо се насочи към кутийката „Картие“. И тя като първата се оказа необичайно празна, с изключение на няколко накита без особена стойност. Разтревожена, Тара пресегна към кутията „Фаберже“. Същата работа. Къде бяха изчезнали бижутата? Още от дете бе гледала как майка й отваря капачетата и отвътре се показват бляскавите скъпоценности — диаманти, смарагди, рубини, прелестно инкрустирани в сребро, злато и платина. Бижутата бяха слабостта на майка й и макар застрахователите да настояваха най-скъпите от тях да бъдат на съхранение в банката, тя имаше още много, на които да се радва.

— Какво си направила с всичко, по дяволите? — промърмори Тара. — Къде са?

Обърна се към последната си надежда, розовата кожена кутийка. Не можеше да отвори капака. Беше заключен.

— По дяволите! — изруга. Мярна отражението си в тройното огледало. Страните й бяха поруменели и сините й очи — разтревожени. Прокара ръка през косата си и облиза устни. Беше свикнала с приливите на адреналин — може би затова беше толкова слаба, но този път беше различно. Усещаше как губи контрол.

— Стегни се, Тара — предупредително си промърмори тя. — Не допускай това да ти повлияе. Трябва да има логично обяснение.

Бързо подреди тоалетката във вида, в който я беше заварила, и се стрелна към вратата, поспирайки само колкото да огледа стаята на излизане. Дали щеше някога да стои тук и да се чувства така, сякаш майка й току-що е излязла и ще се върне всеки момент?

Потръпна и забърза надолу по стълбите.

Събралите се в библиотеката бяха като от книга на Агата Кристи.

— Сякаш всеки момент ще бъде разкрито убийство — прошушна Джемайма, когато Тара влезе малко задъхана и седна до нея. Някой съобразително беше подредил столове от трапезарията на редички пред масивното бюро, принадлежало някога на дядо им, зад което сега важно седеше Виктор Голдблат, глава на „Голдблат Минденхол“, забол поглед в документите пред себе си.

— Или пък ще изключат някого от училище — тихо отвърна Тара и се намести на стола си.

— Ако вярваме на историята, скъпа, няма да си ти. Аз смених три различни девически училища, забрави ли?

— Още тогава те зовеше дивото. Сама ли беше в тоалетната? — Тара се втренчи в сестра си, която сведе поглед и се усмихна. — О, Майми, точно сега ли намери! Непоправима си. Къде е Попи?

— Един бог знае.

— Някой трябва да я намери. Не можем да започнем без нея.

— Ето я, в галерията за музикантите — посочи Джемайма дъбовия балкон в другия край на стаята — любимото им скривалище като деца. И наистина, Попи стоеше там и гледаше любопитно надолу към събралите се хора.

Тара въздъхна:

— Господи, нали няма да скочи? Днес е в ужасно състояние.

— Не ставай толкова мелодраматична. Разбира се, че няма. Мисля, че търси някого.

Двете сестри се спогледаха.

— Още някого ли… очакваме? — многозначително попита Тара.

— Съмнявам се. Обаче знаеш ли кой ще се появи! Да се надяваме, че не ни чакат други неприятни изненади, освен съдържанието на завещанието.

Виктор Голдблат погледна над стъклата с форма на полумесец на очилата си със златни рамки и се прокашля:

— Всички ли сме тук? Бих желал да започваме.

— Един момент — обади се Тара и махна на Попи. Сестра й я изгледа, преди да изчезне, за да слезе по тясното стълбище до първия етаж. Приближи се към останалите със зловещо неуместен вид заради дългата си червена кадифена рокля и седна. — Вече сме готови.

— Много добре. Събрали сме се, за да прочетем последната воля и завещанието на Йоланда Маргарет Тревелян. Присъстващите тук днес са най-близките роднини и приятели на починалата, както и заинтересованите от процедурата.

Джемайма се озърна. Тук бяха обичайните заподозрени: преданите слуги на майка й, различни служители от фирмата и от Локстън, Джералд, леля Дафни — „макар че един бог знае какво се надява да изкопчи. Мама я смяташе за безполезен паразит“, — а в дъното, облегнат на една от библиотеките покрай стените, стоеше Хари със скръстени ръце и с непроницаемо лице. Джемайма се сепна. Точно до него видя Али Тендулка, който при последната им среща я бе чукал сладострастно в тоалетната на долния етаж. Опита се да прикрие смайването си, когато видя съпруга си и последното си завоевание рамо до рамо. Хари не й обърна внимание, но Али срещна погледа й и се ухили. Тя го изгледа с нещо средно между многозначителност и укор. Какво търсеше тук, по дяволите? Щеше да го притисне веднага щом приключат, и да разбере. А междувременно Виктор беше започнал да чете:

— Аз, Йоланда Маргарет Тревелян, с ясно съзнание и бистър ум, заявявам последната си воля и правя своето завещание…

Сестрите слушаха какво им отрежда съдбата. Всяка от тях бе родена богата и привилегирована в прочуто семейство. Ставаше дума за тяхното наследство, това бе причината пресата да ги нарича „наследничките“. Часът на истината бе ударил.

Тара бе твърдо решена да надскочи онова, което бе получила с раждането си, и бе натрупала собствено състояние благодарение на изключително успешната си кариера като финансист. След това се бе омъжила за Джералд с неговото южноафриканско състояние, медийно портфолио и амбициите му да бъде медиен магнат. Какво повече можеше да очаква от завещанието на майка си? Не се нуждаеше от Локстън повече, отколкото от дупка в главата — предишната година Джералд беше купил огромно имение в Шотландия и старата къща плачеше за основен ремонт, — но това не й пречеше да иска къщата. За нея бе от огромно значение майка й най-сетне да я признае, като й завещае имението.

Джемайма се размърда неловко след прочитането на уводните изречения. Съзнанието, че и Хари присъства, я правеше неспокойна. Но това бе негово право. В крайна сметка той й бе съпруг и беше зет на Йоланда Тревелян. Истината обаче бе, че направо й се свиваше сърцето — за него това бе денят на разплатата. Най-сетне щеше да получи възнаграждението си, задето се е оженил за нея, задето бе допуснал Йоланда да наложи волята си. Старата вещица направо си умираше от щастие в деня, когато Хари и Джемайма оповестиха годежа си, а след като се ожениха, се стараеше да напомня на хората за брачния им съюз възможно най-често: „Дъщеря ми, лейди Калторп, има очарователен дом, замъка Хърн. Знаете ли го? Доста е величествен…“. Още по-унизително за Джемайма, която намираше Хърн за точно обратното на „очарователен“; Несъмнено тъкмо Хърн с нескончаемата си нужда от пари бе причината, която задържаше Хари при нея.

Женитбата й с него бе единственото нещо в живота й, което тя бе направила в угода на майка си, и то й се бе отблагодарило превъзходно. Сега ще види точно колко е зарадвала старицата. Хари също.

Попи нервно кършеше ръце в скута си. Детството й в Локстън беше щастливо, не можеше да не го признае, и й бе вдъхнало обич към странните викториански вещи, с които бе пълна къщата. Самата тя изглеждаше като извадена от времето на прерафаелитите. Гъстата й тъмна коса се спускаше на къдрици, когато Попи не я изправяше със сешоара, кожата й беше светла, устните — плътни, зелените й очи бяха огромни. Само че въпреки привилегиите и удобствата, които дължеше на късмета си да се роди тук, тя не даваше пет пари за къщата. През целия си зрял живот се бе опитвала да се отърси от бремето на наследените си пари и от живота, който се очакваше да води. Чувстваше се притисната от богатството си, сякаш то й пречеше да вкуси от приключенията в живота. Джемайма я мислеше за луда и Попи го знаеше. Сестра й твърдеше, че с изключение на борбата за насъщния трите имат свободата да правят каквото си пожелаят, да отидат, където си пожелаят, и да бъдат, каквито си пожелаят.

Попи обаче знаеше, че Джемайма не съзнава факта, че каквото и да направи и където и да отиде, животът й всъщност не се променя. Срещаше се с едни и същи хора и правеше едно и също. Непрекъснато се сбъдваха едни и същи очаквания — никакви изненади и предизвикателства. Животът бе предсказуем и гарантиран. Джемайма беше умна и интелигентна жена, която не бе постигнала нищо в живота си, защото не й се налагаше — и това й бяха причинили парите.

Попи погледна към най-голямата си сестра. Тара, от друга страна, сякаш живееше в най-лошия от всички светове. Бъхтеше се като добиче, като че ли бедността я дебнеше зад ъгъла, въпреки огромната й заплата и семейното й богатство, да не говорим за парите на Джералд. И кога намираше време да се наслади на лукса, който й носеше това благополучие? Разполагаше с всички играчки на богатите: красива къща в Лондон, огромно селско имение в Котсуолд, красива бяла вила на един остров на Бахамите, огромен черен джип и мощен кабриолет за нея. Разполагаше с бавачки, помощнички, готвачи, шофьори, икономи и градинари. Скъпи и изключителни аксесоари и дизайнерски тоалети пристигаха с такси стига само да пожелае. Шофьорите, масажистите, маникюристките и козметичките, които й скубеха веждите, специалистът, който се грижеше за лицето й, и диетологът й — всички й идваха на крак. Само гинекологът не преглеждаше Тара в дома й.

Животът й преминаваше сред заседания, крайни срокове, часове пред компютъра, срещи, телефонни разговори, дълги полети и от време навреме — по пет минути за самата нея или по час заедно с децата, колкото да им прочете приказка или да ги изкъпе.

„Все едно непрекъснато върти педалите и това я убива, но никога няма да спре — помисли си Попи. Вдигна уплашен поглед към адвоката и още по-силно стисна ръце. — Страхувам се от онова, което пише в завещанието на мама. Но не като другите. Те се страхуват какво няма да получат, аз се боя какво ще получа.“