Лулу Тейлър
Нежна империя (13)

13.

Попи се приближи към железните перила на клуба в Сохо, промъквайки се между пушачите, струпали се отвън. Не за пръв път се радваше, че не пуши. Всъщност беше успяла да се предпази от повечето пороци. Не пиеше много — злополучният й опит с водка, уиски и кларет като тийнейджърка я беше отблъснал от пиенето, — а мисълта за наркотиците едновременно я плашеше и отегчаваше. Въображението й бездруго беше толкова живо, че направо се плашеше какво ще се случи, ако вземе и някакъв стимулант. Любимият й порок беше шампанското — малко се плашеше да го признае дори пред себе си, защото й се струваше като типичното за богато момиче клише. Нищо не й харесваше колкото чаша, пълна с шумолящи прелестни мехурчета, и горчиво-сладкия вкус.

Слезе по стълбите към входа на клуба и влезе. Поздрави я изискано момиче на двайсет и няколко години и я попита за името.

— Гостенката ви е тук — осведоми я то. — Чака ви на бара.

— Благодаря. — Попи тръгна по тъмния коридор към бара в подземието. Там имаше огромна камина с буен огън, въпреки топлата пролет навън, а фалшивите пънове и пепелта изглеждаха съвсем реални.

Веднага видя Марги, седнала на една от дългите лакирани маси като в трапезария, навела глава над някакво списание. Попи се приближи.

— Радвам се да те видя — поздрави я бодро Марги и лепна звучна целувка на бузата на Попи, която се наведе да я поздрави. — Изглеждаш готино — била си на някое хубаво местенце ли?

— За съжаление не. Бях на среща със сестрите си.

— А? Как са те? — учтиво попита Марги, макар Попи да знаеше, че всъщност не проявява интерес. Отнасяше се с недоверие към всеки с пари, а благородническите титли според нея бяха дяволско дело, но тя винаги се стараеше да не допуска убежденията й да пречат на дружбата й с Попи. Бяха се запознали в колежа и веднага си бяха допаднали въпреки различния си произход. За Попи Марги бе съкровище — приятелка, която я харесваше въпреки богатството и произхода й, а не заради тях.

— Благодаря, добре са. Да ти поръчам ли нещо за пиене?

Марги кимна към бутилката до нея.

— На бира съм, благодаря. Щом ще черпиш, можеш да ми купиш още една.

— И аз ще пия същото. — Попи се приближи до бара и се върна с две бутилки белгийска бира.

Марги се усмихна състрадателно:

— Скъпа, научих за майка ти и много съжалявам. Как мина погребението?

Попи седна на пейката до нея.

— Тогава беше доста тежко, но вече се оправям.

— Да, изглежда, в това е смисълът на погребенията — просто слагат точка — успокои я Марги.

— Вероятно е така. Знам, че и Тара вече се оправя. И двете бяхме ужасно разстроени. Обаче знаеш ли, не мога да повярвам колко равнодушна изглеждаше Джемайма. Като че ли се радваше на смъртта на мама. Не го очаквах от нея.

— Може да е било просто поза. Защитна броня, нали разбираш? — Марги хвана ръката на приятелката си и се усмихна. — Вероятно сестра ти ще преодолее случилото се с течение на времето. Не я съди твърде строго.

— Проявяваш огромно разбиране — отвърна тя. — Особено като познавам отношението ти към Джемайма.

— О, и аз имам сърце, макар да ме мислиш за коравосърдечна севернячка, която би искала да изправи сестра ти до стената и да й види сметката!

Попи се засмя.

— Вече успя да ме накараш да се почувствам по-добре. Благодаря ти, че дойде да се видим.

— Луда ли си? Как няма да дойда! Защо да го правя?

— Ами, знам, че понякога се събирате с Том и компанията му в петък вечер… — Попи сведе поглед към масата и се втренчи в една пукнатина.

— Така е, но не и тази вечер. — Марги отпи голяма глътка бира.

— Как е Том? — попита Попи след известно мълчание.

— Добре е.

— Рисува ли?

— Да. Ще има изложба в Ню Йорк.

— В Ню Йорк? — възкликна Попи впечатлена.

— Да, той адски се кефи. Става дума за някаква престижна галерия в центъра на града, така че той рисува като обезумял. Искат най-малко петдесет картини.

— Петдесет… ами, чудесно.

— Да, прекрасно е, но знаеш какъв перфекционист е Том. Ще му струва цяло състояние! Предполагам обаче, че Чанинг ще плати. Баща й му уреди изложбата — никога нямаше да се уреди, ако не беше тя. — Марги се засмя, после изведнъж спря и погледна виновно към Попи. — О, боже, скъпа, извинявай!

— Няма нищо — увери я тя, опитвайки се да прикрие факта, че всяка дума едновременно я пленяваше и нараняваше. Винаги й бе трудно да научава вести за Том. — Няма проблем, можем да говорим за това. Вече го преодолях. Той може да прави каквото си иска. Значи Чанинг е неговата приятелка американка, така ли?

Марги кимна.

— Готина е, но не се отразява добре на Том. Тя го боготвори, а това е вредно за егото му, което и бездруго е адски напомпано. Мисли го за най-великия художник на нашето време.

— На него сигурно му харесва.

— И още как! Естествено татенцето е готов на всичко, за да може малкото му момиченце да е щастливо, а освен това е запленен от бляскавата артистичност на Том. Не бих имала нещо против, ако той наистина бе следващият Пикасо, но и двете знаем, че не е.

— Така е — тихо призна Попи. Внезапно си представи различно бъдеще, в което тя подкрепя Том, прави така, че мечтите му да се сбъднат, и превръща себе си и него във важна двойка в света на изкуството. С нейните пари и с неговата непоклатима самоувереност вероятно биха успели да го постигнат… Поклати глава. „Не това исках — напомни си. — Трябва самата аз да творя, а не да плащам на Том да прави каквото си поиска.“

— Всъщност, Попи — тихо каза Марги, — трябва да ти кажа нещо. — Тя забоде поглед в масата и се размърда неловко.

— Какво има?

— Не съм сигурна дали моментът е подходящ… сега, след смъртта на майка ти и всичко останало, но не мога да не ти кажа, така и така стана дума за Том. Иначе е все едно да те лъжа.

— Да? — Попи потръпна в тревожно очакване.

— Съжалявам, скъпа, но Том се сгоди и ще се жени. Предложи на Чанинг миналата седмица и тя се съгласи.

Все едно я поляха с кофа студена вода — внезапен и неприятен шок.

— Добре ли си? — нежно попита Марги и сложи ръка върху тази на Попи.

— Да… да, струва ми се — отвърна тя с леко разтреперан глас. — Странно е, че изобщо ми пука, защото съзнавам, че двамата не сме един за друг, а с Чанинг ще бъдат идеалната двойка… Въпреки това ме боли. Ядосана съм, че той отново е щастлив, а аз не съм.

— Ще срещнеш някого, сигурна съм.

— Надявам се. Иначе ще си остана сама много дълго! — печално се усмихна тя. — В момента животът ми е толкова объркан, Марги. Повече от всякога се нуждая от някого, на когото да се опра. Том ми липсва, макар да не трябва. В известен смисъл все още го обичам. — Прехапа устни, за да не позволи на чувствата да я завладеят.

— Ще срещнеш някой друг, някой прекрасен мъж. А междувременно знаеш ли какво си мисля?

— Не, какво?

— Мисля, че ти трябва малко шампанско. Знам, че не обичаш бира. Хайде, аз черпя.