Лулу Тейлър
Нежна империя (29)

29.

— Здравейте, госпожо. Добре ли мина денят ви? — Джон я удостои с обичайната успокоителна усмивка, докато й отваряше вратата.

— Не беше зле, Джон — отговори Тара, макар да не беше точно така. Днес бе осъзнала мащаба на работата, която им предстоеше. Досега календарната година й се струваше доста дълго време, но след разговора с Дона през деня бе разбрала с колко малко време разполагат всъщност. Вече беше краят на април и имаха едва шест месеца, за да пуснат парфюма си.

Тя знаеше колко трудна е задачата. Единствената й утеха беше, че, съдейки по цифрите, според нея увеличаването на продажбите до необходимото ниво не е толкова трудно, колкото изглежда, защото сегашното им ниво беше много ниско.

— Трябва да съживим и американския пазар — беше й казала Дона, — а това ще струва доста. Искам да кажа, че би било добре да можем да похарчим няколко милиона.

— Не разполагаме с толкова.

— Трябва да се позанимаем с този проблем. Без Щатите няма да можете да поемете към наистина големите пари.

— Вече започвам да се чудя защо изобщо някой се захваща с този шантав бизнес! — беше възкликнала Тара, вдигайки безпомощно ръце.

— Шегуваш ли се? Печалбата от парфюмите е фантастична. Парфюмите на Ерин й носят почти петдесет процента от общите приходи.

— Наистина ли? — примигна тя. — Толкова много?

Дона кимна бавно и се усмихна.

— Затова всички се занимаваме с това. Затова се борим и отделяме толкова много време на старанието да убедим хората, че мечтата в нашето шише е тяхната мечта — понеже резултатът е зашеметяващ!

След това Дона й очерта бъдещето, което включваше не само изключително успешни парфюми, но и сделки с най-прочутите хотелски вериги за доставка на ароматизатори и тоалетни принадлежности, луксозни сапуни, а може би на даден етап и други аксесоари — кожени стоки, шалове и дори козметика.

Всичко беше невероятно вълнуващо. Но освен това бе и усилена работа, която трябваше да им осигури успех.

Следобедът обаче бе тежък. Трите сестри се занимаваха с уволняването на директорите, викаха ги един по един като аристократи пред революционен трибунал. Възможният изход беше само един и всички го знаеха.

Двама адвокати от „Голдблат Минденхол“ наблюдаваха и протоколираха всеки разговор. Единият беше младият и тъмен мъж, когото Виктор беше довел още първия ден.

Повечето директори приеха уволнението спокойно. Явно го бяха очаквали, макар и никой да не го приемаше радостно. Единствено Дънкан Инглис създаде неприятности, както и предполагаха.

— Не можете да го направите! — провикна се той. — Посветил съм двайсет години на тази компания! Притежавам дялове! Баща ви ми имаше доверие.

— Според мен би трябвало да ви е неудобно да го признавате — студено каза Тара — предвид невероятния срив на компанията през последните двайсет и пет години.

— Ще го оспорвам — злобно се закани Дънкан. — Ще се обърна към адвокатите си. Ще ви дам под съд.

— Надявам се да не го направиш, Дънкан. Осигурили сме ти обезщетение, което е повече от щедро предвид обстоятелствата. Не ми се иска съдът да ти го отнеме.

Дънкан си тръгна вбесен, но безсилен. Какво би могъл да направи срещу единната воля на сестрите Тревелян?

 

 

Тара усети напрежението още щом влезе в къщата. Бързо изтича нагоре по стълбите, за да потърси Робина и децата. Не бяха в банята, както бе очаквала, и тя се разтревожи, докато вървеше бързо към детската. Стигна до вратата и се опита да я отвори, но беше заключено.

— Робина? Робина, вътре ли сте? — почука Тара на вратата.

След секунда вратата се отвори и бавачката надникна навън.

— Влезте — тихо каза тя. Беше пребледняла и лицето й беше напрегнато.

— Наред ли е всичко? Децата добре ли са? — Мина покрай бавачката, прекоси стаята за игра и се запъти към вратата на детската спалня. Отвори и видя, че децата са настанени и завити в мъничките си легла. Имоджен беше заспала, но Едуард все още беше буден, гушкаше любимото си мече и се взираше в нея.

Тара се приближи, коленичи до леглото и го прегърна.

— Здравей, миличък. Как си?

— Аз съм добре. — Погледна я той сериозно с ококорени сини очи. — Татко не е. Робина каза, че тази вечер трябва да си останем в детската, без да се къпем.

— Така е, скъпи. На татко днес не му е добре — успокои го тя, борейки се с паниката и гнева, които се надигаха в нея. — Не се тревожи, утре ще се оправи. Хайде, време е да спиш. Лека нощ, миличък. — Отново го прегърна и целуна кадифената му бузка.

Едуард й се усмихна, въздъхна и затвори очи. Тара го зави, тихо излезе от стаята и затвори вратата. Робина седеше в креслото си.

— Какво се случи? — попита я.

— Честно казано, не съм сигурна. Господин Пиърсън беше тук, когато се прибрахме следобед, след като взехме Едуард. Тогава изглеждаше добре. Пихме чай в кухнята както обикновено, а после се качихме тук, за да играем и да гледаме телевизия. И тогава нещо се случи и господин Пиърсън просто откачи. След това говорих по телефона с Вив от кухнята — Робина кимна към вътрешния телефон, който свързваше детската с всички основни помещения в къщата — и тя ми каза, че господин Пиърсън побеснял след някакъв телефонен разговор. Беше ужасно. Чувахме го как беснее из цялата къща. Натрошил е на парчета всичко в кабинета. После го чухме да се качва тук. Не можех да допусна децата да видят баща си в такова състояние, пък и самата аз бях уплашена, затова заключих. Той блъскаше по вратата и крещеше да го пуснем, обаче ругаеше толкова ужасно и явно не беше на себе си, затова отказах. — Бавачката я погледна неспокойно. — Надявам се, че не съм постъпила неуместно.

— Не, разбира се, направила си точно каквото трябва. Колко време се опитва съпругът ми да влезе?

— Не много дълго, но децата бяха много уплашени. — Робина сведе поглед, после отново вдигна очи. — Дано да не се повтаря повече, иначе ще трябва да си помисля дали да остана на работа. Не беше никак редно господин Пиърсън да се държи така.

— Няма да се повтори, обещавам ти — решително заяви Тара. — Благодаря, Робина. Постъпила си съвсем правилно.

Слезе долу, обзета от тревожни опасения. В брака им винаги Джералд беше водещата личност, наставникът. Тя го следваше и се учеше от него. Той я насърчаваше да се развива в кариерата си и я уверяваше, че може да постигне каквото си пожелае. Винаги бе копняла за одобрението му, то й беше помагало да успява. Реши се да има деца много по-рано, отколкото беше възнамерявала, защото Джералд беше доста по-възрастен от нея и Тара съзнаваше, че той не иска да чака. Бяха купили къщата, която той беше избрал, и я бяха обзавели по негов вкус. И после всичко се обърка. Манията му да контролира се насочи дори към най-дребните подробности от съвместното им съществуване и всяка страна от поведението на семейството се определяше от него. След това пък започна с побоите — доставяше му удоволствие да я наказва. Тара цялата настръхна от спомена. Да, Джералд се бе променил почти във всяко отношение. Не можеше да си представи, че съпругът й в момента е същият усмихнат, щедър и насърчаващ мъж, в когото се влюби.

„Какво ли е предизвикало този изблик? — зачуди се Тара. — Сигурно нещо свързано с бизнеса. Може би опитите му да постигне пробив в британските медии отново са ударили на камък. Това достатъчно ли е, за да го извади от равновесие?“

Тара спря пред вратата на кабинета и се ослуша. Отвътре не се чуваше нито звук. Отвори вратата и не можа да овладее смайването си от гледката вътре. Всичко беше на парчета, точно както бе казала Робина. Трофеите бяха пометени на пода заедно със съдържанието на бюрото и на масичките. За нормалния човек такава бъркотия е унищожителна, а за Джералд с неговата мания за ред и чистота, е все едно да се намира в ада.

Но той беше тук, седеше приведен в креслото си, заобиколен от отломките, и преспокойно гледаше новините на плазмения телевизор, както обикновено намалил звука.

— А, здравей, скъпа — каза той с нормалния си тон, но без да се обръща. — Добре дошла у дома.

— Джералд… какво се е случило? — прошепна тя.

— Просто гледам телевизия. Искам да видя дали ще бъда в новините.

— Защо ще бъдеш в новините? — Тара пристъпи насред бъркотията и предпазливо си проправи път между нещата по пода. — Какво се е случило?

Седна на стола срещу него. Той продължи да се взира в екрана, а тя установи, че съпругът й изглежда много зле. Кожата му беше посивяла и нездрава, очите му — налети с кръв. Устните му бяха сухи, а ръцете му трепереха. Изглеждаше по-възрастен, изхабен и много изморен. „Това моят съпруг ли е?“ — запита се тя. Джералд бе колоритна личност, много широко скроен. А сега от предишния човек не беше останал и помен. „Кога се е случило? Как така съм го допуснала?“ — запита се тя.

— Случи се нещо доста лошо — спокойно оповести Джералд. — Днес следобед ми се прииска да избягам, да взема децата и да изчезна възможно най-далеч. Обаче не мога да избягам, съзнавам го. В крайна сметка ще ме спипат.

— Кой? Кой ще те спипа.

Той изглеждаше нетърпелив и раздразнен:

— Те, разбира се.

„Господи, загубил си е ума! Кои ли са тези «те»?“

— Те хора ли са, Джералд? Или са нещо друго?

Той я стрелна с поглед и за малко да прихне.

— Мислиш ме за луд, нали? Де да бях, скъпа, де да бях. Би било възможна защита — невменяемост. Ще трябва да проверим.

— Защита ли?

— Да, опасявам се. Навлякох си неприятности. Когато казвам, че ще ме спипат, имам предвид властите. Скъпите момчета в сини униформи. Полицията.

Уплаши се, ръцете й станаха безчувствени, цялата замръзна.

— Полицията ли? Но защо?

— Заради един малък заем, скъпа моя, който не беше съвсем законен — тежко въздъхна той. — Честно казано, използвах пари, които всъщност не бяха мои, за да обслужа деловите си интереси тук. Възнамерявах да върна заема, естествено, но преди да успея, бордът в Южна Африка бил осведомен за наличието на дефицит в размер на около сто милиона долара в пенсионния фонд. И, разбира се, останаха доста недоволни. Според тях било страшно неразумно.

Тара се слиса.

— О, не, Джералд, не може да си го направил!

Той се ядоса.

— Няма да допусна да ме укоряваш и да ми триеш сол на главата, ясно? Това няма нищо общо с теб. Проблемът си е мой и аз ще го реша.

— Какво говориш? Как така ще е твой проблем? Ами къщата ни, семейството, всичко, което притежаваме? — Усети как й се завива свят.

Очите му внезапно проблеснаха и той кресна:

— Ако не беше толкова глупава и не беше напуснала работа, всичко щеше да е наред, мамка му! Щяхме да имаме още пари, достъп до други фондове. А сега… Един бог знае какво ще стане сега. Ще ме съдят. Авоарите ми са замразени. Не знам…

— За какво похарчи парите, Джералд? — тихо попита Тара.

— Трябваха ми за инвестиции — раздразнително отговори той. — Трябват ми пари в брой, за да бъда сериозен играч в медийния бизнес, да пробия. А за да стане това, е необходимо да имам нужните играчки, иначе няма да ме приемат.

— Имаш предвид имението в Шотландия… Платил си го с парите… които си заел, така ли?

— Да, да. Но това е нищо, само капка в морето.

Надменната му небрежност разпали гнева й. Прилоша й от шока. Винаги бе знаела, че Джералд е безмилостен и че се поставя над правилата, които важат за всички останали. Но не бе допускала, че той може да бъде толкова глупав и себичен — и дори безнравствен, — че да прибегне до кражба.

— Знаеш какво представлява един пенсионен фонд, Джералд? — тихо попита тя, обзета от справедливо възмущение.

— Разбира се…

— Не, не, знаеш ли истинската му стойност? Става дума за часове, дни, месеци и години усърдна работа на хора, които никога няма да получат и пени от сумите, с които ти си играеш всеки ден. Това са обикновени хора, които работят в компаниите ти, правят те все по-богат и постъпват разумно, спестявайки за старини. А ти… — започна да повишава тон Тара, — … ти си ги ограбил! И което е още по-лошо, профукал си парите! Отнел си им хляба и сигурността и си похарчил всичко за една проклета къща в Шотландия, която дори не ти трябва! Глупаво копеле! Какво си си въобразявал?

— Даниъл ме посъветва да го направя! — оправда се Джералд и може би за пръв път през живота си изглеждаше изплашен от нея. — И Терънс! Те са виновни. На тях им хрумна тази идея.

Тара отмести поглед от съпруга си, отвратена от страхливостта му. Не можеше ли поне да поеме отговорност за стореното?

— Как изобщо докопа парите? Смаяна съм, че са допуснали да се случи подобно нещо. Ами бордът? Докладите до регулаторните органи? Одиторите?

— Беше доста сложно — призна Джералд с частица от предишната си надутост, все едно се гордееше с постигнатото. — Сложна структура от компании и тръстове, които бяха необходими за освобождаването на парите.

— И се канеше да ги върнеш по същия начин, тайно, така ли?

— Да. Бяхме премислили всичко много внимателно. Всъщност основният замисъл беше на Терънс. Никой нямаше да загуби нищо. Всички щяха да си получат парите обратно.

— След като ти се сдобиеш с голямо и доходоносно парче от тортата на медиите и започнеш да печелиш пари.

— Такъв беше планът — кимна той.

— А сега всичко стана на пух и прах — поклати глава Тара. Не можеше да повярва колко глупаво и себично е постъпил. — Как излезе наяве цялата история?

— Точно това възнамерявам да разбера. — Джералд отново рухна, беше изплашен и съсипан. Обхвана главата си с ръце. — Господи, Тара, не мога да повярвам, че се стигна дотук.

— Нито пък аз — мрачно призна тя.

Вече не познаваше мъжа, срещу когото седеше. Не можеше дори да го гледа. Той беше непредсказуем насилник, предизвикал разрушителен хаос в живота й, в живота на децата им и на служителите, чиито пенсии беше откраднал. През цялото време, докато любовта й към него бе вехнела и креела, тя се бе чудила как ще успее да избяга, дали ще има сили да скъса с него и да разруши семейството. В крайна сметка Джералд го свърши вместо нея, тъй като се поддаде на алчността и на арогантността си. Обзе я странно спокойствие.

— Къщата е на името на двама ни, нали? Допускам, че с децата можем да останем тук известно време в зависимост от развитието на събитията. — Тя се изправи и дълбоко си пое въздух. — Обаче не искам ти да оставаш тук.

— Моля? — изправи глава Джералд и я изгледа невярващо.

— Чу ме. По-добре си върви.

— Не вярвам на ушите си! Това ли ти е съпружеската подкрепа! — кресна той. — Загазил съм, а ти не даваш пет пари. След всичко, което направих за теб! Аз те създадох, неблагодарна кучка!

— И аз не съм искала да свърши така, но не може да не си си давал сметка, че е невъзможно да продължаваме така дълго. Не и предвид поведението ти. Онази вечер беше ужасна. Не съм сигурна, че разбираш напълно какво направи. — Тя го изгледа в упор и той имаше приличието да сведе очи.

В пристъп на лудост Джералд бе взел колана и бе започнал да я удря. Когато Тара се бе обърнала и бе понечила да избяга, той я беше последвал в коридора, докато тя не бе успяла да се заключи в спалнята за гости и категорично бе отказала да отвори въпреки гневните му крясъци отвън.

Знаеше, че с брака им е свършено. Случилото се бе потвърждение. Вратата към свободата най-сетне беше отворена пред Тара.

— Ти си нищо без мен — изръмжа той.

— Ще видим. Можеш да отидеш в апартамента ми в Сити и да останеш там. Ще повикам Джон, докато си събираш нещата. Ако полицията дойде, ще им кажа, че могат да те намерят там.

— Не мога да повярвам — изненада се той. — Наистина говориш сериозно. Изхвърляш ме, когато съм в беда.

— Сам си си виновен. За нас не е безопасно да сме край теб. Съжалявам, Джералд, знам, че се нуждаеш от помощ, и ще направя всичко по силите си да ти я осигуря. Но децата са на първо място. Отивам горе, за да ти събера нещата. — Тя прекоси стаята спокойно и уверено, надявайки се той да не забележи колко е уплашена всъщност. Вече не познаваше този човек. Мъжът, който блъскаше по вратата на детската стая и всяваше ужас у децата. Мъжът, способен да обере пенсионния фонд на своите служители и да ги похарчи за къща, от която няма нужда. Мъжът, неспособен да се владее и неразбиращ последиците от постъпките си.

„Всичко свърши — каза си тя на излизане от стаята. — Вече не го обичам. Той повече никога няма да се върне тук.“

Изпита облекчение.