Лулу Тейлър
Нежна империя (22)

22.

Попи спря до градинката насред площадчето пред дома си. Беше прелестна пролетна вечер, още не се бе стъмнило, а небето беше синьо, леко розовеещо на запад. Тревата беше яркозелена и тя усещаше мириса на листата по дърветата и белите цветове на черешите.

Реши да отиде в градината. Нямаше да й навреди да прекара няколко минути на спокойствие, а и изпитваше нужда да се вземе в ръце. Какво друго можеше да прави? Очакваше я поредната самотна вечер.

Намери ключа за градината в марковата си чанта „Кели“ и отключи. Пристъпи вътре и усети как се отпуска. Отиде и седна на една от поизлъсканите дървени пейки. Уморените й рамене се превиха и тя въздъхна.

„Никога не съм работила толкова много през живота си — помисли си. — А са минали само две седмици!“

Животът й смайващо бързо се бе изпълнил със загуби и несигурност. Как биха могли да спасят компанията от разруха? Повече от ясно бе, че нито една от тях не разбира нищичко от семейния бизнес. Само пет минути заедно с мадмоазел Дерулир бяха достатъчни, за да прозрат и трите дълбините на невежеството си. Когато Тара попита колко би струвало да пуснат на пазара нов аромат, жената ги изгледа и каза:

— Имате предвид нов аромат, който да отправи предизвикателство към известните парфюми? Да си съперничи с големите марки?

Тара потвърди, а мадмоазел Дерулир изсумтя и отговори с една дума:

— Милиони! Милиони.

Не можеха да го направят. Просто не разполагаха с парите.

— Здравейте — разнесе се топъл глас. — Явно и на двама ни е хрумнала една и съща идея.

Попи стреснато вдигна глава и видя младия мъж, когото беше срещнала във фоайето на сградата преди около седмица. Стоеше до пейката, облечен с тъмен панталон, карирана риза и зелен пуловер. Стискаше книга под мишница. Усмихваше се приятелски и Попи се впечатли от младежкия му вид с падащата над едното му око мека кестенява коса и откритото му лице.

— О! Да. Здравейте.

— Помните ли ме? Аз съм Джордж. Живея долу в апартамента на леля си.

— Да, разбира се. Как сте? — Искаше й се той да се махне и да я остави сама. Беше дошла тук, за да остане на спокойствие, а не да си побъбри с някого.

— Добре съм. Прекрасна вечер, нали? Имате ли нещо против да се присъединя към вас?

Попи се усмихна насила:

— Не, разбира се. Заповядайте.

— Благодаря. — Седна на пейката до нея. Извади книгата, която стискаше под мишница, и й я показа. Едно леко четиво. Последният носител на наградата „Букър“.

— А! — Тя хвърли поглед към книгата, но не разпозна автора. — Явно сте много умен.

Той я погледна развеселено:

— Не, не, всъщност такава ми е работата. Работя в книжарница близо до Британския музей, наистина очарователно местенце. Клиентите ни са доста придирчиви — падат си по поезия, политика и най-новата художествена литература. Затова трябва да съм в състояние да говоря интелигентно за новостите. — Вгледа се по-внимателно в нея. — Ей, добре ли сте?

— Не, не съм — отговори Попи с треперещ глас. И избухна в сълзи.

 

 

— Ужасно съжалявам за това — каза Попи и подаде на Джордж чаша чай. Чувстваше се много неудобно, макар той да се държеше безукорно мило и състрадателно, докато я утешаваше. — Обикновено не роня сълзи през цялото време.

Джордж пое чашата, която тя му подаваше.

— Благодаря. Не се тревожете. Не ми беше неприятно, даже напротив. Само дето вие явно сте нещастна — бързо додаде той. — Майка ви е починала неотдавна. Нищо чудно, че сте нещастна.

— Да, вероятно съм нещастна, но не съм свикнала да се чувствам така. Обикновено съм доста весела и самостоятелна, уверявам ви. — Струваше й се непростима момичешка глезотия да се разплаче пред непознат, особено когато той я придърпа към себе си и я прегърна. Още повече я смущаваше фактът, че на нея всъщност й хареса. Топлината му и сладката мъжка миризма я бяха обгърнали и й бяха донесли утеха, а от това се разрида още по-силно.

— Знаете ли какво — остави той чашата си, — защо не излезем някъде и вие да ми разкажете всичко?

— Ами… не знам. — Тя се колебаеше. Вече беше планирала спокойна вечер сама, за да се възстанови от всички емоции. Изобщо не й се излизаше някъде в града.

— Нещо друго ли сте планирали?

— Не, обаче…

— Нито пък аз. Забелязах, че недалеч от работата ми са отворили малко италианско ресторантче. Изглежда страхотно. Да отидем и да хапнем нещо.

Попи се замисли. Защо пък не? Джордж беше очарователен и непосредствен събеседник.

— Добре, да отидем.

Той й се усмихна.

— Чудесно. Ще си допия чая и ще ви оставя. Ще мина към осем.

— Договорихме се — усмихна му се тя.

 

 

Джордж устоя на думата си. Точно в осем часа на вратата се почука и той застана на прага. Беше сменил ризата си, беше облякъл кафяво яке от молескин и се беше сресал, но иначе изглеждаше точно по същия начин: обикновен, но приятен и весел.

Попи си бе взела душ, за да освежи лицето си, и се бе облякла с джинси с широки крачоли и бяло бродирано горнище, които беше купила в ексцентричен малък бутик в „Излингтън“. Над горнището беше навлякла яркожълта кашмирена жилетка и беше вързала косата си на опашка.

— Боже, толкова си хубава! — възкликна Джордж, като я видя, а тя се засмя, защото думите му й бяха прозвучали много старомодно.

Прекосиха спокойно Блумсбъри и бъбрейки, минаха покрай Британския музей и по малките улички, които водеха към Оксфорд стрийт.

Намериха ресторанта, след като няколко пъти завиваха по грешни пресечки. Беше точно какъвто се бе надявала: малък и уютен, с червено-бели карирани покривки по масите и свещи в бутилки от кианти. Седнаха и Джордж я впечатли, когато размени няколко думи на италиански с красивата келнерка. Поръчаха и докато чакаха храната си, продължиха да си разказват за себе си. Попи говори за художествената академия и накрая дори му сподели за Том, за раздялата им и за неговия годеж след това.

— Божичко, сигурно ме мислиш за страшна депресарка — изрече тя. Бяха приключили с предястията и очакваха следващото блюдо. — Сервирам ти само тъжни истории.

— Явно напоследък доста ти се е насъбрало. — Джордж наля червено вино в чашата й. — Кога се раздели с този тип?

— Преди около година.

— Не е много отдавна, струва ми се. Доста бързо се е сгодил. Били сте заедно около пет години, нали?

— Да — въздъхна Попи. — Освен това загубих и доста от общите ни приятели. Чувствам се доста… самотна. Напоследък поддържаме връзка единствено чрез фейсбук.

— Горкичката — изгледа я Джордж съчувствено. — И после е починала майка ти. Нищо чудно, че си толкова разстроена.

— Знаеш ли, наистина успяваш да ме утешиш — усмихна му се тя. — Изглежда, инстинктивно проявяваш разбиране.

— Явно имам силно женско начало. — Той й се усмихна и Попи забеляза как очите му се присвиват, когато се усмихне. Заключи, че е доста привлекателен — по момчешки и някак типично по английски. Харесваше ръста му, меката му кестенява коса и големите му сръчни ръце.

— Стига сме говорили за мен. Ами ти?

Келнерката се приближи и им поднесе основното ястие: печен морски език с лимон за Попи и телешки черен дроб за Джордж.

— Ами няма много за разказване. Учих в „Кингс“ доста години. Останах там за магистратура, а после започнах и докторска програма, но впоследствие се отказах. От години живея със съквартиранти и в студентски квартири. А после милата ми леля ми каза, че в книжарницата на неин приятел търсят да наемат човек. Силвестър е богат като Крез и книжарницата му е само хоби. Трябвал му управител, на когото може да има доверие. Приех работата и знаеш ли, много ми харесва. Само дето, макар да ми плаща много добре, все пак не е много. Да го кажем така: няма да забогатееш, ако работиш в книжарница. А после леля ми съобщи, че известно време няма да живее в апартамента си, и ме попита дали не искам да се преместя, докато тя отсъства. Разбира се, веднага се възползвах от тази възможност. И така срещнах теб. Нямаше как да не забележа, че едно направо пленително момиче живее в апартамента на последния етаж, затова събрах смелост и ти се представих. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не, разбира се — усмихна му се Попи. Усещаше как цялата разцъфва. След Том в живота й нямаше специален мъж. Беше излизала с един-двама, но нищо сериозно. „Свикнала съм да бъда момичето, което всички пренебрегват — помисли си тя. — Джемайма е интересна, а Тара впечатлява всички с невероятната си кариера и с живота си на супержена.“

После изведнъж си спомни, че е изпълнителен директор на голяма компания, че е независима и богата, откакто наследи Локстън, а също и член на страхотен екип, който се е заел да спасява семейния бизнес. Може би в крайна сметка не беше чак толкова жалка.

Разговаряха на светлината на свещите, напълно погълнати от историите си. След вечерята Попи за пръв път от месеци се почувства щастлива. Бяха изпили две бутилки силно италианско вино, бяха вечеряли вкусна италианска храна и тя се чувстваше леко замаяна.

— Колко удобно — отбеляза Джордж. — Мога да те изпратя чак до вратата, имам идеалното извинение.

— Мммм — възкликна Попи, съзнавайки, че той я е прегърнал и държи ръката й. Беше прелестно чувство и тя му се наслаждаваше, докато крачеха по все още оживените градски улици.

Когато се прибраха, й се стори напълно естествено да покани Джордж в апартамента си. Направи кафе и когато седна на дивана, той също така естествено се настани близо до нея. Приближаваха се все повече, докато накрая тя се сгуши на гърдите му и той я прегърна, галейки я по косата. Сърцето й пърхаше в гърдите, кожата й пламна и Попи повече от всичко закопня той да я целуне. И Джордж го направи. Отначало нежно и предпазливо, после страстно и пламенно. Оказа се, че зад момчешката външност и стеснителността му се крие мъж, който я желае истински и силно. Тя се отдаде на прекрасните усещания.

 

 

Лежаха в стаята, полуосветена в оранжево от уличната лампа навън. Джордж плъзна ръка по голото й тяло и кожата й настръхна от възбуждащото докосване.

— Великолепна си, знаеш ли? — прошепна той. — Беше направо изумително.

— Нали? — изкиска се Попи. — Знаеш ли, тази вечер не излязох с теб с надеждата да спим заедно.

— Не. За мен беше приятна изненада, че го направи. — Той я целуна, после я погледна сериозно. — Беше ли ти приятно? Хареса ли ти?

— Мммм, ами наистина ми хареса — отвърна тя.

— Добре. И аз така реших от звуците, които издаваше…

И двамата се засмяха.

— Нуждаех се от това — призна Попи. — Ти ми напомни как трябва да се живее. Благодаря ти.

— Удоволствието съвсем буквално беше мое — оповести Джордж и отново я целуна.