Лулу Тейлър
Нежна империя (2)

2.

След погребението опечалените отидоха в Локстън Хол, семейната къща на Тревелян. Дългата алея лъкатушеше надолу към оградена от дървета просека, където се издигаше къщата — солидна и стабилна викторианска постройка от червени тухли, изградена с парите на първия замогнал се Тревелян. В средата на деветнайсети век той бе натрупал състояние от модата на кашмирените шалове и от манията по новите платове с индийски десени, които внасяше с кораби от Индия. С натрупаното състояние бе построил Локстън Хол и бе основал компанията „Тревелян“ — име, превърнало се в синоним на лукса.

Широкото пространство пред къщата беше заето от скъпи автомобили. На входа опечалените бяха посрещани от прислужници с подноси с чаши с шампанско, а след това бяха насочвани към залата за приеми — готическо помещение, в което най-впечатляващи бяха двете огромни каменни камини в двата края и таванът с дъбова ламперия.

Докато прислугата търпеливо обикаляше стаята с отрупани със сандвичи подноси, сестрите стояха настрани, заобиколени от хора, които им изказваха искрените си съболезнования и дълбоко им съчувстваха.

— Скъпата ви майка беше прекрасна дама — каза възрастна жена с черна рокля на весели маргарити. Носеше и тъмносиня шапка, която изобщо не отиваше на роклята. — Сигурно сте съкрушени.

— О… да, така е. Съсипани сме. — Джемайма огледа един поднос със сандвичи с пушена сьомга и си спомни, че цял ден не е хапвала нищо и умира от глад. — Откъде познавахте майка ни?

— Тя бе така добра да стане патрон на нашето дружество. Ние стоим зад апела за ремонт на църквата. Покривът спешно се нуждае от ремонт, камбаната — също, затова се опитваме да съберем няколко хиляди лири. Майка ви щедро даряваше от парите и от времето си. Питам се, лейди Калторп, смятате ли да се нагърбите с някои от задълженията на майка си?

— О, боже! Ужасно съжалявам. Много мило от ваша страна да попитате, но аз просто не се занимавам с такива неща — изкиска се Джемайма. — Аз съм безнадежден случай, всеки го знае. Твърде съм мързелива, за да бъда полезна на някого.

— Колко жалко! — Възрастната дама изглеждаше леко озадачена от безотговорността на Джемайма. Погледна нетърпеливо към Тара, която бе увлечена в разговор с далечен братовчед. — Може би сестра ви ще бъде по-склонна да ни помогне?

— Боя се, че и там ще ударите на камък. Тара работи всеки божи час. Буквално не може да отдели минутка на никого. Когато не е на работа, е с децата си. Сигурна съм обаче, че ще направи дарение, ако я помолите. Това му е хубавото, когато човек работи толкова много — разполага с много пари.

— Благодаря ви, лейди Калторп. Дали и вие не бихте склонили за едно малко дарение за църквата?

„Трябва да й се признае на дъртофелката, упорството й си го бива“ — помисли си Джемайма.

— Опасявам се, че не аз съм сестрата, с която трябва да говорите по въпроса. Старите семейни къщи се нуждаят от доста сериозна поддръжка. А сега ви моля да ме извините. Видях един човек, с когото на всяка цена трябва да поговоря.

Джемайма изискано се отдалечи, като се стараеше да не допусне грешката да срещне нечий поглед. Знаеше, че отвсякъде я дебнат хора, които отчаяно искат да говорят с нея, но тя се бе съсредоточила само в две неща. Едното беше чаша шампанско, а другото бе тъмнокосият мъж с костюм „Прада“, когото бе забелязала в църквата и който сега стоеше до един от прозорците, загледан към моравата навън.

Ловко си взе чаша с шампанско, докато минаваше покрай едно от момичетата, и бързо се приближи зад гърба на мъжа.

— На флората ли се любувате или на фауната? — измърка тя.

Мъжът се извърна учуден и се усмихна, след като установи, че това е тя, наклонила глава настрани, с мила усмивка и с широко отворени очи.

— Не забелязах никаква фауна навън — отговори той.

Джемайма погледна през прозореца и сви рамене.

— Може би няма. Понякога котките спят на терасата, когато слънцето е затоплило камъните. Преди имахме много зайци, които пасяха тревата. Баща ми обичаше да си вади пушката и да ги обстрелва от терасата.

— Сигурно е странно да имаш толкова голяма градина. Прилича по-скоро на огромно поле, нали?

— Никога не съм имала друга. Честно казано, поддръжката е голяма досада. Всъщност имението сега ми изглежда доста малко и сбутано. — Тя отпи от шампанското си.

Мъжът се засмя.

— Така ли? Навярно се шегувате.

— Не. Къщата, в която живея в момента, е два пъти по-голяма от тази. И разходите по нея са два пъти по-големи, мътните да ги вземат.

Той отново се засмя.

— Трябва да ви заведа в моята родна къща. Шестима човека в една кутийка. А ни смятаха за снобарите на улицата, понеже терасата ни беше крайната и имахме по-голяма морава от останалите. Под голяма имам предвид около шест метра дълга.

Джемайма кокетно вдигна поглед към него.

— Много ми харесва акцентът ви. Откъде сте? От Бирмингам?

— Бирмингам ли? Направо заслужавате медал! Не можете ли да разпознаете ливърпулски акцент?

— Не, съжалявам. Не ме бива по акцентите на север от Глостър.

Мъжът я изгледа с вдигнати вежди.

— Би трябвало да ви е неудобно да си го признаете. В Кеймбридж научих, че невежеството не е нещо, с което човек може да се гордее.

Тя на свой ред го изгледа.

— Така, така, заяждате се значи. Грешите, като ме мислите за снобка. Не мога да избягам от произхода си и прекрасно съзнавам всички ограничения, които той ми налага. Както и да е, би трябвало да се държите мило с мен, в крайна сметка това е погребението на майка ми.

— Да, нямаше как да не ви забележа по време на службата. — Той леко наведе глава. — Позволете да ви поднеса съболезнованията си по този тъжен повод, лейди Калторп, както и искрените си извинения за импулсивните си думи.

— Добре, приемам извинението. — Джемайма внимателно се вгледа в него. Отблизо установи, че лицето му е доста красиво. Тъмната му коса и кожа му придаваха агресивно мъжествен вид, но отблизо я порази волевият му орлов нос и дългите черни мигли над прекрасните му меки кафяви очи. Чувствената му уста бе твърде съблазнителна, особено когато говореше с такава привлекателна прямота. — Значи знаете коя съм.

— Разбира се. Човек не би могъл да избегне социалния ви живот. Явно сте превърнали ходенето по партита в изкуство.

— Вярно е — засмя се тя. — Обичам да излизам и да се забавлявам. Не разбирам защо всички си правят труда да се занимават с мен.

— Да видим — защото сте ослепителна, имате благородническа титла, богата сте и познавате всички важни хора. Всяка седмица сте във вестниците и в клюкарските списания. Мисля, че богатите и красиви млади жени, на които светът е в краката им, пленяват хората още откакто огромна флотилия поема през морета заради Елена от Троя.

Тя го изгледа изпод дългите си мигли.

— Досега никой не ме е сравнявал с нея. Умеете да си служите с думите. Как се казвате?

— Али. Али Тендулка.

— Али. Виждам, че се справяте доста добре, а съдейки по костюма ви „Прада“ и по часовника ви „Патек Филип“, явно сте се измъкнали от бедняшките квартали на Ливърпул…

— Не бих нарекъл Уитуърт Роуд бедняшки квартал.

— Не се съмнявам, че карате нещо много бързо и сребристо и имате модерен апартамент в Лондон. Все неща, достойни за похвала. — Усмихна му се. — Така и така сме тук, искате ли да ви покажа някои антики и картини? В трапезарията има оригинал на Стъбс.

Той я погледна леко изненадан.

— Не трябва ли да бъдете сред гостите?

— Мразя това. — Джемайма пресуши чашата си и я остави на дивана до прозореца. — Елате, сигурна съм, че ще си намерим нещо забавно далеч от този ужас…

Али се усмихна и взе още две чаши с шампанско.

— Щом настоявате.

— Така е.

Тя го поведе през тълпата, използвайки го като щит срещу онези, които знаеше, че дават мило и драго да се доберат до нея. Къде беше Хари? Потърси с очи широкия му гръб и буйната му руса коса, които познаваше толкова добре. Видя го, потънал в разговор с човека от кантората за недвижими имоти. Сигурно обсъждаха управлението на земите или нещо не по-малко досадно. Е, поне още известно време щеше да е зает.

— Насам — тихо каза тя и насочи Али през двойната врата в дъното на залата и навън в коридора. Отвори вратата на друга голяма стая. — Дневната — оповести и го пусна да мине покрай нея. Али й подаде едната чаша с шампанско. — Благодаря.

Чукнаха се с високите тесни чаши и погледите им се срещнаха, докато отпиваха.

Джемайма наруши мълчанието:

— След смъртта на татко майка попромени малко интериора, така че ви моля да извините нейния стил ала мадам Помпадур.

Дневната беше почти агресивно женствена със загърнатите в тафта масички с украшения по тях и със снимките в рамки от сребро и от шлифован кристал. Мебелировката се състоеше предимно от антики от осемнайсети век, а гордостта на помещението бяха два шкафа с украса от позлатен бронз.

— Не използвахме тази стая често. Всъщност е прекалено голяма. Ние, момичетата, прекарвахме повечето време в задната дневна. Беше много уютна.

— Задната дневна? — изви вежди Али.

— Там или в детската. В детската имахме телевизор, а бавачката ни палеше огън през студените зимни следобеди и ни печеше филийки на него.

— С тостер е малко по-практично — отбеляза той и прокара пръсти по една от любимите фигурки на пастирки от майсенски порцелан на майка й.

— Може би, но романтиката се губи. Елате. — Поведе го към задната част на стаята и отвори вратите към трапезарията. — След смъртта на татко я използвахме само в неделя и на Коледа. — Али влезе и бавно заобиколи огромната маса от полиран дъб. — Трябва да призная, че изглежда наистина впечатляващо със сребърните прибори и със запалените свещи. Ето там е картината на Стъбс, над бюфета. Като деца я наричахме „конската картина“, но несъмнено е една от най-добрите му картини.

Али се обърна и погледна леко намръщен.

— Знаете ли, като дете си мислех, че само кралицата живее така. Никога не съм си представял, че обикновените хора също могат и биха го правили.

— Интересно, нали? — безгрижно подметна тя. — Всичките ми познати живеят така.

Надникнаха в библиотеката и в кабинета. След това се върнаха в салона. Джемайма го спря в един тъмен ъгъл до врата, тапицирана с плътно зелено сукно.

— Няма да ви показвам кухнята, сигурно сега там е пълна лудница.

— А стаите на горния етаж? Надявах се на пълна обиколка. — Той се приведе и леко докосна ръката й, докато вземаше празната й чаша.

Тя каза с дрезгав шепот:

— Всъщност долу има още една стая, която ми се иска да ви покажа преди това.

— Така ли? Къде?

— Ето тук — измърка, отвори вратата зад гърба му и изненадващо го бутна назад в мрака.

— Къде сме? — попита той, докато тя влизаше в стаята и затваряше вратата зад тях.

Джемайма дръпна шнурчето на осветлението и му показа какво има тук долу — голямо помещение с червени тапети и спуснати тежки зелени плюшени завеси. По стените висяха множество семейни снимки и стари литографии, а тоалетната чиния беше вградена в голяма дървена пейка успоредно на далечната стена, така че приличаше повече на трон.

— Мили боже! — ахна Али. — Дори тоалетната е колкото спалнята ми.

— Интересно наблюдение, скъпи. — Джемайма отново дръпна шнурчето и помещението потъна в мрак. Чу как чашите за шампанско звъннаха, когато Али ги остави долу. След това усети дишането му по-учестено и по-близо. Обви шията му с ръце и го притисна към стената. Той изстена с наслада. — Реших, че бихме могли да се опознаем малко по-добре — прошепна тя.

Притисна уста към неговата и усети как наболата му брада я драска по лицето. Той откликна незабавно, изпълнен със същото желание като нея. Целуваха се пламенно и жадно. Той усети вкуса на шампанското и съвсем лек дъх на цигари.

Тя почувства как той се възбужда, долепен до тялото й, напрегна се в очакване и долови собствената си възбуда. Али притисна с ръка гърдите й и тя бързо разкопча сакото си, за да му осигури достъп до тях. Въздъхна, когато той докосна дантелата на сутиена й и после пъхна вътре хладния си пръст, за да погали зърното й.

Джемайма отново се зае с устата му, нападна езика му със своя и проникна още по-дълбоко. Докато той галеше гърдите й, цялото й тяло пламна от възбуда и заради нередността на случващото се. Харесваше й: красив непознат, съблазнен от нейната красота, покорен от нейната прямота и развълнуван също като нея от палавата им постъпка. Допадаше й, че и двамата са облечени и посягат само към онова у другия, от което се нуждаят, харесваше й неистовото и отчаяно усещане, животинската нужда, която се криеше под елегантните им дрехи и под изтънчената им външност.

Пресегна се, разкопча панталона му с умело движение и извади члена му, който беше твърд като желязо и пулсираше топъл.

— Съжалявам, че се налага да го направя, обаче… — промърмори тя.

От вътрешен джоб на полата си бързо извади малко пакетче и го разкъса със зъби. Измъкна презерватива и му го постави.

— Тъкмо се наслаждавах на прелестната непосредственост на всичко — подразни я Али.

— Винаги съм подготвена, скъпи. Обичам да рискувам, но не чак толкова. — Отново го целуна и ахна, когато той я стисна за задника, вдигна я и я завъртя, за да я притисне към стената. След това, прегърнал я с една ръка, рязко вдигна полата й с другата и потърси бельото й. Нямаше.

— Нали виждаш… винаги съм подготвена… О, боже… — въздъхна тя и изстена тихичко, когато той пъхна пръстите си в нея и я погали с палеца си. След малко Али дръпна ръката си и Джемайма усети натиска на твърдата главичка на пениса му, а после и приятното чувство, когато той проникна в нея, изпълни я цялата и я притисна плътно до стената с един силен тласък.

Тя се задъха, когато двамата се заклатиха и намериха ритъма, който им доставяше най-голямо удоволствие.

— Не спирай… да, точно така… О… мили… боже! — Джемайма се напрегна, за да го стисне здраво, когато той направи най-силния тласък, и го принуди да я целуне дълбоко. Али се отдръпна, за да я ухапе леко по шията и по рамото, изпаднал в плен на удоволствието, което тя му доставяше.

Ускориха темпото, а мощните му тласъци я блъскаха в стената. Няколко семейни снимки се откачиха и паднаха на пода. Тя почти не забеляза, понесла се по вълните на насладата, които се надигаха вътре в нея и я носеха към кулминацията на онова, което Али правеше с нея…

След секунда кулминацията връхлетя и двамата — най-напред Али, и веднага след това Джемайма, която се понесе към върха със сладостната мисъл, че той свършва.

Али все още беше вътре в нея, когато чуха някой да я вика:

— Джемайма? Джемайма, къде си?

— О, господи! — Тя бутна Али и закопча блузата си. — Сестра ми е. — Заоправя дрехите си и се провикна: — В тоалетната съм, Тара. Какво има?

— Търся те. — Сестра й се приближи до вратата и съобщи: — Викат ни в библиотеката. Адвокатите искат да прочетат завещанието на мама.

— Добре, добре, идвам. Дай ми пет минути.

— Ще се видим там.

Чуха как Тара се отдалечава по коридора. Спогледаха се в сумрака, с който очите им вече бяха привикнали.

— Много благодаря — каза с усмивка Джемайма. — Точно от това имах нужда. Никак не ми се иска да съм груба, но трябва да тръгвам.

Али вече се беше оправил, само приглади косата си и оправи възела на вратовръзката си.

— Няма проблем. И аз трябва да вървя.

— А, да, канех се да те попитам. Кой си ти всъщност?

— Аз ли? Не съм важен.

— Тогава какво търсиш тук?

Той й се ухили широко.

— Ще разберете, ваше благородие. А сега ме извинете. Допускам, че е по-добре да не ни виждат заедно, затова ще се измъкна пръв. Благодаря ви. Удоволствието беше още по-голямо, понеже бе неочаквано.

После отвори вратата и изчезна.

Джемайма дръпна завесата и застана пред огледалото. Дори на сивкавата светлина, която проникваше в стаята, се виждаше, че лицето й е зачервено и очите й искрят. Пооправи се, доколкото можа без чантичката си с чудесата, и приглади косата си. Знаеше, че я смятат за красавицата на семейството. Като дете не беше нищо особено. А сега, почти трийсетгодишна, бе в разцвета си: със светла розово-бяла кожа, раздалечени сиво-сини очи над добре оформени скули, прав и тесен нос и достатъчно плътни устни, за да не се изкушава да си прави инжекции с колаген. Русата й коса стигаше точно до раменете, а дългият бретон се спускаше красиво на една страна.

— Нищо не може да ме разведри толкова, колкото доброто чукане — промърмори тя. Усмихна се на отражението си. — А сега да видим точно какво отмъщение е измислила мама през всичките тези години.