Лулу Тейлър
Нежна империя (19)

19.

Тара седеше на бюрото си и кипеше от гняв.

„Успокой се — казваше си тя. — Ще стане по-лесно. Трябва да стане. Свикнала съм да работя с хора, за които няма нищо невъзможно. Не мога да понасям цялата тази отрицателна нагласа. Те сякаш се радват, че компанията ще загине просто ей така. Ясно е, че трябват драстични мерки, за да може нещата отново да потръгнат.“

Вратата на кабинета й се отвори и вътре влезе Попи.

— Джемайма ще донесе вода и идва — каза тя и седна. — Чий е бил този кабинет?

— Не знам. Накарали са трима от директорите да се изнесат. Честно казано, в момента се изкушавам да уволня всичките.

— Струват ми се малко… мудни — тактично отбеляза сестра й.

— Горката стара „Тревелян“! — намръщи се Тара. — Сигурно всички свестни хора са напуснали още преди години. Трябва да решим колко от личните си пари ще рискуваме, за да укрепим фирмата.

— Нямам нищо против да вложа всичко — бързо отговори Попи. — Знаеш какво е отношението ми.

Тара бавно поклати глава.

— Оценявам жеста ти, скъпа, но не знам дали бих могла да го допусна.

Влезе Джемайма, широко усмихната и понесла бутилка с вода.

— Беше адски забавно! — оповести тя и отметна назад русата си коса. — Страхотно е човек да те гледа в действие, Тара. Направо настръхвам!

— Ще го приема за комплимент — мрачно отвърна тя, — но се опасявам, че положението е значително по-сериозно, отколкото предполагах. — Изгледа сестрите си. — Не знам как е при вас, но аз отвсякъде получавам сигнали за тревога. Оставам с осезаемото чувство, че ни лъжат.

— Не разбирам — намръщи се Джемайма. — В заседателната зала просто беше адски напрегнато.

— Ще доведа нови хора — решително заяви Тара. — Не можем да работим с тези типове.

Попи ахна:

— Наистина ли ще ги уволниш всичките?

— Не, още не. Може би ще са ми нужни още известно време. Само че ще назнача хора, които познавам, и ще ги помоля най-старателно да преровят всичко тук. Отговорите трябва да са скрити тук. Искам да отворят всяка картотека, да прочетат всяко листче, да прегледат всеки компютър.

— Олеле! — изгледа я с уважение Джемайма. — Можем ли ние да го направим?

— Можем да правим каквото си пожелаем.

Джемайма небрежно се облегна на стола си.

— Не знам дали моментът е подходящ, но искам да попитам какво е отношението ни към евентуална продажба на компанията.

Другите две впериха погледи в нея.

— Да продаваме ли? — попита Тара. — Какви ги говориш?

— Ами, ако получим добро предложение, може би това ще е най-добрият начин. В крайна сметка никоя от нас не иска да управлява компанията. Ако я продадем, ще можем да забравим за „Тревелян“ и да продължим живота си. В крайна сметка, какво ни пука за фирмата?

Въпросът й, посрещнат с мълчание, увисна във въздуха. Най-накрая Тара попита:

— Защо изведнъж повдигаш този въпрос?

— Запознах се с един човек на вечеря в събота — преуспял човек, който в момента изгражда компанията си в страната. Собственик е на луксозни марки и заяви едва ли не директно, че проявява интерес към закупуването на „Тревелян“.

— Кой? — скочи Тара. — Кой ти го е казал? — После сведе поглед към масата и промърмори: — Боже, трябваше да се досетя, че акулите вече обикалят.

— Казва се Ричард Ферера и е собственик на компанията Еф Еф Би.

— Да, познавам го — мрачно каза Тара. — Не лично, но съм чувала за неговите делови интереси. Успехът му в Щатите е феноменален. Явно прекрасно знае как се развива пазарът и как да се възползва от това. Какво ти каза?

— Всъщност нищо, просто си бъбрехме. Само спомена, че може би ще бъдем в състояние взаимно да си помогнем, и предложи да го обсъдим някой път. Нямах възможност да поговоря с него след това — Ема Бонингтън не го пусна до края на вечерта.

— Това ли е? — попита Тара. — Ти какво му каза?

— Нищо. Май изтърсих нещо от рода на: „Ами ако не сме за продан?“ и толкова. — Тя отпи от бутилката с вода. — Честно, Тара, не е нужно да настръхваш. Нищо не ме е карал да подписвам, макар да е толкова красив, че би могъл да ме върти на малкото си пръстче, ако поиска. Знойна мексиканска външност. Ам!

— Не се съмнявам. Така. Само това ни трябваше. — Тара отново седна и въздъхна. — Не знам за теб, Попи, обаче аз не искам да продавам. Още не.

— А изобщо имаме ли право да продаваме? — попита тя. — Нали в завещанието на мама пише, че трябва да направим компанията печеливша…

— Да, и мотивите й за това все повече ми се изясняват — додаде Джемайма.

— … иначе всичко отива при… Джека. — Името прозвуча като изтръгнато насила от Попи. — Ако продадем компанията, това означава ли, че тя няма да я получи?

— Хмм. Подозирам, че мама е помислила за това. Най-добре да поговорим с Виктор за завещанието.

— Още не мога да разбера защо е избрала Джека! — избухна Джемайма. — Мразеше Джека повече от нас, но въпреки това рискува „Тревелян“ да попадне в нейните ръце. Защо?

— Според мен е очевидно — тихичко се обади Попи. — Искала е да направим и невъзможното, за да спасим „Тревелян“, за да не допуснем компанията да попадне в ръцете на Джека. Така че аз поне не искам да продаваме. Вярвам в Тара и във всички нас. Убедена съм, че ще можем да се справим. Може би този Ричард някой си ще ни бъде полезен по друг начин, но не искам да получава компанията ни.

— Ставаме два гласа срещу един — усмихна се Тара на Попи.

— Добре, добре — с раздразнение изрече Джемайма. — Просто предложих. Добре, няма да продаваме компанията. Какво ще правим тогава?

Тара почука по бюрото.

— Трябва ни човек с опит в парфюмерийната промишленост, но не знам кой. Моя работа е да го намеря. Попи, искам ти да отидеш в Локстън и да вземеш онова шишенце с „Чаена роза“ от будоара на мама, както и всички други аромати на „Тревелян“, които намериш. Джемайма…

— Да? Каква е моята мисия — имам ли право да избирам, или просто приемам?

— Искам ти да бъдеш нашите очи тук. Искам да започнеш да преглеждаш документите на компанията и най-вече свързаните с продажбите, маркетинга и рекламата.

— Какво да търся, за бога?

— Не знам, но ще разбереш, щом го откриеш.

— Много ми помогна, благодаря. Защо Попи ще се разхожда до Локстън, докато аз се ровя тук в прашните картотеки?

— Никакви оплаквания — изгледа я намръщено Тара. — Просто го направи.

— Добре — сърдито се примири Джемайма. — Според мен е трябвало да станеш възпитателка в училище.

— Стига толкова, да се залавяме за работа.