Лулу Тейлър
Нежна империя (42)

42.

Единственото обнадеждаващо събитие след приема на Ферера бе случайното запознанство на Попи с Нийв в тоалетната. Тя разказа на другите как се е притекла на помощ на супермодела.

— И всичко благодарение на моите верни игла и конец. Накрая Нийв каза, че ми е длъжница.

— Това е страхотно — възкликна Дона. — Точно каквото ни трябваше — нещо положително. Попи, искам да й се обадиш. Идете да обядвате или нещо такова, привлечи я, опознай я. Може дори да я попиташ дали не би искала да ни стане рекламно лице.

Попи кимна.

— Не знам как ще се справя, изобщо не ме бива в такива неща. Винаги се притеснявам да моля за услуга, но ще се постарая, обещавам.

— Добре. Джемайма, днес хващаш телефона и започваш да звъниш на хората, за да оправим тази каша. Мисля, че фотосесия в лъскаво списание ще ни помогне. И, за бога, говори с приятелите си във „Вог“ за статия в ноемврийския брой.

Джемайма кимна. Имаше ли смисъл наистина? Дали през ноември компанията изобщо щеше да бъде тяхна?

— Тара, да поговорим за промоцията и за мострите за пресата. Имам мостри от лосионите и от млякото, които Клодин ни изпрати…

„Добре, че имаме Дона — помисли си Джемайма. — Тя поне е позитивно настроена и решена да продължи. Без нея щяхме да затънем.“

 

 

Джемайма чакаше Айрис, познатата й във „Вог“, да й звънне. Стори й се заинтригувана и каза, че ще го обсъди с редактора си, но била сигурна, че ще пуснат материала.

Телефонът звънна и Джемайма вдигна, очаквайки да чуе гласа на Айрис.

— Айрис?

— Не, Хари е.

Стомахът й се сви и тя се облегна на стола, останала без дъх.

— Здравей.

— Тъкмо ходих до селото и видях вестниците. Господи, Джемайма, съжалявам. Сигурно е било ужасно.

— Да, така беше. — Беше разказала всичко за Джека на Хари още когато се ожениха. Смяташе, че е важно той да знае.

— Не мога да повярвам, че е избрала да се върне така. Като че ли не ви причини достатъчно страдание. Наистина съжалявам. Но ако е някаква утеха, знай, че ти изглеждаше невероятно красива.

— Благодаря — усмихна се тя. — Очаквах да ми се обадиш.

— Трябваше да обмисля някои неща. Исках да се уверя във всичко, нали ме разбираш? Мисля, че вече съм сигурен. Искам да те видя.

— Наистина ли? Кога?

— Възможно най-скоро. Да дойда ли при теб?

Хари много рядко предлагаше да я посещава в Лондон.

Това със сигурност беше добър знак. Кожата й настръхна.

— Да, да, ела на Итън Скуеър. Следващата седмица го обявявам за продажба, така че може би ще го видиш за последен път.

— А къде ще живееш?

— Не съм решила. Ще измисля нещо. Ще дойдеш ли?

— Да, ще дойда утре вечер.

— Добре. Това е чудесно.

Сбогуваха се и Джемайма затвори. Може би от цялата тази каша щеше да се получи нещо добро. Молеше се да стане така.

 

 

Тара остави агента да я разведе из къщата, изтъквайки предимствата й. Самата тя се постара да изглежда безразлична, да не издава колко е доволна от офертата. Вътрешно обаче ликуваше. Точно това търсеше.

Къщата се намираше на прекрасна улица недалеч от огромната зелена общинска земя насред Клапам. Някога била частно училище, а сега беше ремонтирана и превърната в просторна семейна къща със седем спални — огромни светли помещения с високи тавани. Беше обзаведена съвременно с лакирани дървени подове, бели стени и превъзходно осветление. Имаше голяма стая за игри, идеална за децата — можеха да разхвърлят колкото си искат. А най-хубавото от всичко бе малката къщичка в дъното на градината, обитавана някога от директора на училището, която сега можеше да се превърне в две жилища за прислугата.

Най-много я очароваше фактът, че просто не можеше да си представи Джералд в тази среда. Неговите старомодни костюми и папийонки щяха да изглеждат нелепо в този свеж и съвременен дом.

— Както виждате, има всички удобства, необходими на съвременното семейство — изтъкна агентът по недвижимите имоти. — Е? — притеснено попита той в очакване на реакцията й. — Какво е първоначалното ви усещане?

— Хмм. — Тара се замисли за момент и после реши да го избави от страданието: — Ще я купя.

„Не е зле за обедната почивка“ — каза си тя, докато се качваше в колата.

 

 

Али Тендулка потропа с писалката си върху листовете и погледна седналите срещу него сестри.

— Адвокатите на Джека Фарнезе се свързаха с нас. Ще отправят съдебен иск за една четвърт от процентния ви дял, защото се полагал законно на клиентката им.

— По дяволите! — Тара наклони глава. — Как се отразява това на всекидневните ни дела?

— Те могат да продължат нормално. В интерес на госпожица Фарнезе е бизнесът да бъде възможно най-успешен, затова не би искала да го възпрепятства…

— Само че ако бизнесът е успешен, след изтичането на годината тя няма да получи нищичко — изтъкна Джемайма.

— Не знаем дали са й известни условията на завещанието — напомни Тара. — Може би тя предпочита да притежава една четвърт от успешна компания, отколкото цяла, но съсипана.

— Но тя трябва просто да изчака една година, да стане свидетел на провала ни, да пипне компанията и да я продаде на Ферера — каза Попи.

— Може би така са се договорили — злостно изстреля Джемайма. Почувствала се беше силно засегната от факта, че Ричард спи с Джека. Както обикновено, тя беше успяла да я засегне на най-болезненото място. — Джека се притеснява, че няма да измъкне големи мангизи от мъжа, с когото спи.

— Кой знае какви са мотивите й — въздъхна Тара. — Тя е пълна загадка. Обаче със сигурност разполага с тайно оръжие. Смятам, че трябва да избързаме с „Чаена роза“ и с всичките си планове. И да се надяваме да спечелим, ако се стигне до съд. Нека да се поизмъчи. Ние ще продължим да правим онова, което знаем, че умеем — да съживяваме „Тревелян“. В крайна сметка, доста напреднахме. Магазинът е почти готов, а Клодин пристига другата седмица с още мостри.

— Айрис иска да направи материала за „Вог“ — додаде Джемайма. Айрис й се бе обадила веднага след разговора й с Хари. — Ще имаме интервю с нея следващата седмица.

— Дами, много съм впечатлен от вас — усмихна се Али. — Преди няколко месеца седях тук и гледах как онези старци се опитваха да ви измамят и да се измъкнат от кашата, която бяха забъркали, тъй като вие явно изобщо не познавахте правилата на играта. Но вече сте овладели положението.

Похвалата му ги зарадва.

— Може би не сме го овладели изцяло, но сме на път — каза Тара.

 

 

Джемайма излезе от офиса, потънала в мисли. Повторната среща с Джека беше шок за нея, но още по-лошо беше, че злата кучка сериозно възнамеряваше да сложи ръка на „Тревелян“. Как можеха да я спрат? Ясно беше, че неприятният сблъсък на приема на Ферера беше само първата стъпка от публичната война, с която Джека целеше да спечели симпатиите на хората. Дали Ричард бе замесен в цялата игра още отначало? Сигурно. Бяха двойка, това бе очевидно. Цялата история беше ужасна, а съзнанието, че той си е играел с нея от самото начало, че приятелството им е било само привидно, я огорчаваше.

„Слава богу, че не спах с него!“

— Лейди Джемайма?

Тя се обърна да види кой я е заговорил.

— Всъщност е правилно „лейди Калторп“, но все пак… слушам ви.

От входа на един магазин се показа доста неугледен млад мъж.

— Аз съм Бен Дейвис от „Дейли Кроникъл“. Питах се дали бих могъл да разговарям с вас.

— За какво? — предпазливо попита Джемайма.

— Бих искал да поговорим насаме, ако може. Знам една кръчма наблизо. — Мъжът й се ухили широко. — Обещавам, ще ви заинтересувам.

Джемайма впери поглед в него. Обикновено нищо не би могло да я накара да има вземане-даване с жълтата преса. Прекрасно знаеше опита на свои приятели как журналистите умееха да изопачават думите и да си измислят цитати. Обаче нещо у този млад мъж я притесняваше. Той изглежда ликуваше, сякаш имаше някаква власт над нея и се наслаждаваше на мига.

— Не давам интервюта — студено отговори тя.

— Не искам интервю — възрази мъжът. — Всъщност имам информация за вас. Последвайте ме, ако искате да узнаете каква е.

 

 

— Здрасти, Нийв, Попи е. Запознахме се снощи в тоалетната на Спенсър Хаус.

— Да, здрасти, Попи. — Ирландският глас звучеше плавно и приятелски. — Как си?

— Добре, благодаря. Много се радвам, че се запознахме. Знам, че съм малко нахална, но искам да те помоля за нещо. Искаш ли да излезем да пийнем по нещо…

— Да, обаче летя за Ню Йорк след няколко дни и ще отсъствам известно време…

— Свободна ли си довечера?

— Довечера ли? Чакай малко… Знаеш ли, свободна съм. Отмениха една среща. Но трябва да те предупредя, че не е лесно човек да излезе да пийне с мен. Не искам да ти прозвучи надуто, но в момента съм в центъра на вниманието на пресата. Просто така стоят нещата.

— Не се тревожи, разбирам — увери я Попи. — Виж, член съм на малък артистичен клуб в Нотинг Хил. Искаш ли да отидем там? Много е спокойно и дискретно. Пълно е със знаменитости и никой няма да те безпокои, повярвай.

— Прекрасно. Вече не си спомням какво е да излезеш някъде и никой да не ти досажда. Уговорихме се.

След като се уточниха, Попи затвори телефона и погледна бележника си. За вечерта беше написала „вечеря с Джордж“, но трябваше да я отложи. Той щеше да разбере — в крайна сметка беше по работа, а той винаги я подкрепяше по отношение на „Тревелян“.

За миг се загледа в бележника си. Напоследък Джордж й липсваше. Проблемите в офиса и служебните партита не им позволяваха да се виждат.

„Мамка му — каза си тя. — След като довечера ще омагьосвам Нийв, заслужавам свободен следобед. Джордж е на работа в книжарницата. Ще отида и ще го изненадам.“

Тя затвори шумно бележника си, грабна си чантата и излезе от офиса.

 

 

Джемайма излезе от кръчмата пребледняла. Ръцете й трепереха. Едно такси едва не я прегази, докато пресичаше улицата.

— Заспала крава! Гледай къде ходиш! — кресна й шофьорът и профуча покрай нея.

Тя почти не го забеляза. Продължи да върви замаяно към „Тревелян“. Срещна Дона, която тъкмо излизаше, но спря, притеснена от състоянието на Джемайма.

— Какво има, скъпа? Изглеждаш ужасно — пресегна се тя към ръката й.

— Дона… — уплашено впери поглед в нея Джемайма. — Мислех, че по-лошо няма накъде, но и това стана.

— Да влезем. — Дона веднага пое нещата в свои ръце. — Най-добре ми разкажи какво се случи.

Дона настани Джемайма на един стол в кабинета си и й приготви чаша горещ и сладък чай. Тя стисна чашата признателно и й разказа за неочакваната поява на журналиста.

— Заведе ме в една кръчма. Разказа ми, че вестникът му имал материал за мен, който щели да публикуват в неделя. Научили за връзката ми с Гай, знаели всичко за бебето… — Беше попарена от шока, не можеше дори да се разплаче. — Дона, съпругът ми ще дойде да ме види утре вечер. Тъкмо бяхме започнали да преодоляваме цялата история. Ако излезе по вестниците, това ще ни съсипе. Ще сложи край на всяка надежда отново да се съберем. Хари е много горд човек. Мрази публичността, мрази хората да научават за личния му живот. Знам, че му струваше много да стигнем дотук. Сега това ще го унищожи. Край с нас.

— Явно положението със семейството ти е адски сложно, дума да няма — промърмори Дона. — Добре, виж. Не знам кой е Гай, не знам и нищо за бебето, но виждам колко е важно за теб. Не искам да ми разказваш, но веднага трябва да помислим как да намалим вредата. Защо журналистът ти е съобщил? Защо просто не са пуснали материала?

— Искал да ми даде шанс да разкажа своята версия за историята.

— Мммм, добре. Може би точно това трябва да направим.

— Какво? Да говоря с пресата? — Джемайма поклати глава. — Хари няма да одобри.

— Тогава трябва да измислим друг начин. От кой вестник каза, че е онзи тип?

— От „Кроникъл“.

— Имам познат там. Да видим какво ще успея да измъкна.

Джемайма седеше и пиеше чая си, докато Дона въртеше телефоните. Двайсет минути по-късно остави слушалката.

— Имам и добри новини. Историята е от източник от Дорсет, близък до съпруга ти. Пикантна история — как ти си имала връзка с приятел на съпруга си, как си забременяла, изгубила си бебето, а съпругът ти те изритал. — Вдигна ръка, за да попречи на Джемайма да я прекъсне. — Не е нужно нищо да ми обясняваш. Те разполагат с това, точка. Обаче се притесняват дали да пуснат материала. Нямат потвърждение, информацията им е само от този единствен източник, а той не е от засегнатите страни…

— Значи не е Гай — промърмори Джемайма.

— Не. Изглежда се опитват да го намерят. Но ако историята не е вярна, ти можеш да ги съдиш и те го знаят. Искали са да те уплашат, за да потвърдиш. Изобщо каза ли им нещо?

— Нито дума — поклати глава Джемайма. — Само го изслушах и после излязох.

— Добре. Ето какво ще направим. Ще заявим на „Кроникъл“, че историята не е вярна и че ако я публикуват, ще ги съдим. Но ще признаем, че ако направят някой намек, това много ще ти навреди, затова ще си договорим сделка. Ако те се откажат от материала, ти ще им дадеш интервю за бляскавия си живот, ще им разкажеш истината за връзката си с Били или както там се казваше, за това как си установила, че сериозната работа носи много по-голямо удовлетворение от бурния начин на живот. Би трябвало да им хареса. Честно казано, трябва да са адски признателни за такъв материал от теб — изключителната и недостижимата.

— Мислиш ли, че ще се хванат? — попита с надежда Джемайма.

— Възможно е. Няма да говоря с този хлапак Бен, не е достатъчно високопоставен. Ще отида направо при шефката му Флик Джонсън. И още нещо. — Дона гневно изгледа Джемайма. — Съпругът ти Хари трябва да бъде готов да те подкрепи. Ако намерят онзи тип Гай и той реши да пропее, здравата ще загазиш.

Джемайма кимна:

— Моля те, Дона, просто направи каквото трябва.