Кристина Морато
Непокорните диви (8)

Винаги напред

Жан Девол била на деветнайсет години, когато родила малката Габриел Боньор Шанел, по-известна като Коко Шанел, в приюта за бедни в град Сомюр, в района на Лоара. Бащата на новородената — Албер Шанел, бил амбулантен търговец, роден в Понтьой, където предците му държали кръчми. Традицията се предавала от баща на син и началото й тръгвало още от XVIII век. Със слава на самохвалко и съблазнител напетият младеж обикалял пазарите и панаирите на Южна Франция, предлагайки стоката си. Малкото момиченце, което дошло на бял свят, било втората дъщеря на двамата родители, които тогава още не били сключили брак. Албер изобщо не поел отговорност за децата си, а имал общо пет от майката на Коко и при всяко ново раждане изчезвал за известно време. Жан прекарала краткия си живот, раждайки дете след дете, понасяйки изневерите на съпруга си и кръстосвайки площади и пазари, влачейки цялото семейство на гърба си.

Животът на майката на Габриел — обикновена селянка, бил белязан от бедността и унижението. Още като момиче тя се запознала с „младия господин“ Шанел, който бил на гости в родното й село Курпиер. Продавачът, добре сложен и с весел нрав, лесно я прелъстил и тя забременяла. После изчезнал безследно. Това станало през 1882 година и Жан се оказала без подслон, сама, с дете на път. Далеч от намерението да се примирява с положението си на самотна майка, бременна в деветия месец, тя изминала повече от двеста километра, за да открие любимия си в една кръчма в Обенас. След няколко дни щяла да се появи на бял свят първородната им дъщеря Жули. Независимо че ясно заявил на майката, че няма пари да ги издържа, Албер признал детето за своя дъщеря, но отказал да се ожени.

С малката на ръце Жан тръгнала с Албер за Сомюр, където наели мизерно мансардно помещение. Три месеца след раждането на Жули тя отново била бременна. А той все не бил с тях, пиел по кръчмите или пътувал със стоката си. На 19 август 1883 година, когато Жан родила Габриел, спътника й в живота пак го нямало. Бебето се родило с тегло под нормата и майката решила, че няма да оцелее. Жан не била намислила никакво име за дъщеря си и избрала едно наслуки. Ето какво си спомня Шанел: „Монахинята, която се грижела за мен, се казвала Габриел Боньор. Понеже майка ми нямала особено голямо въображение, ме кръстила с първото и с фамилното й име. Така че се казвам Габриел Боньор Шанел. Аз не знаех това. Не ми беше известно дълго време“. Майката записала момиченцето с фамилията Шанел, макар да не била женена за Албер. А дизайнерката е крила тайната за раждането си до края на дните си.

Когато Габриел навършила една година, родителите й се оженили. Сватбата обаче нямало да промени студените и отчуждени отношения между двамата. Жан, покорна и мила жена, вече не понасяла нито живота си, изпълнен с тежки саможертви, нито арогантния си съпруг. Скоро след бракосъчетанието тя отново забременяла, а Албер, при все че имал многобройна челяд, продължавал да обикаля по пазари и да ухажва младите селянки. Накрая семейството се установило в Исоар близо до железопътната линия, където имало голям пазар всеки ден. Семейство Шанел често сменяло жилището си, но тъй като парите не стигали, винаги живеели в окаяни влажни стаи с оскъдно слънце в тях. След Жули и Габриел се родили Алфонс, Антоанет — любимата сестра на Коко, и накрая Люсиен. През 1887 година здравето на Жан много се влошило заради честите раждания и тежките условия на чергарския им живот. Тя работела с часове на сергиите по пазарите винаги на открито и била много слаба и с големи сенки под очите. Тогава майката решила да се прибере с петте си деца в родния Курпиер, където се настанили в къща на роднини.

Малката Коко прекарала най-хубавите години от тъжното си детство в Курпиер. По онова време майка й не можела да й отделя много внимание и тя се чувствала ужасно самотна. Едва петгодишна, Коко имала навика да ходи на старото гробище на църквата, където сред изоставените гробове, потънали в треволяк, играела с парцалените си кукли. Ето как си спомня тя този период от живота си пред Пол Моран: „Бях кралицата на тази тайна градина. Обожавах подземните й обитатели. «Мъртвите не са мъртви, докато мислим за тях», казвах си аз. Бях обикнала особено много два анонимни гроба, онези гранитни и базалтови плочи бяха детската ми стая за игра… Споделях своите мъки и радости с тези мълчаливи другарчета, чийто последен сън не можеше да бъде смутен от едно момиченце“. Въпреки че родителите се опитали да я отдалечат от това място, тя винаги когато бягала от вкъщи, търсела убежище в малкото гробище. По-късно — вече в зрелите си години, Коко Шанел доверила на една журналистка от „Франс Соар“, че като малка наистина разговаряла с мъртвите, защото навярно й липсвала обичта на родителите, и признала, че първите същества, пред които разкрила сърцето си, били погребани под онези студени надгробни плочи.

През 1889 година съдбата нанесла тежък удар на Габриел. Тя загубила майка си, която починала от туберкулоза. В една зимна утрин я намерили мъртва в ледената стаичка в Брив ла Гайар. Била на трийсет и две години, а Албер, както обикновено, бил някъде на път. Щом научил новината, той се върнал при децата си и ги дал за отглеждане на дядо им и баба им, които тогава живеели във Виши. Габриел изобщо не успяла да преодолее преждевременната смърт на майка си, нито факта, че баща им ги изоставил: „Исках да се самоубия. Единственото ми силно желание в детството беше да съм обичана. Всеки ден мислех как да отнема живота си, макар в дъното на душата си вече да бях мъртва. Само гордостта ме спаси“. Гордост, която няколко години по-късно я довежда до особено отмъщение: да преобрази своята черна униформа от сиропиталището в символ на елегантността и добрия вкус и да облече дамите от висшето общество в нея.

Когато вече е име в света на модата, Коко Шанел настойчиво си фантазира относно детството си и плод на фантазиите й е провинциалното семейство, което, както твърдяла, имала. Обикновено разказвала на журналистите, че след травмата от смъртта на майка й нейни лели поели отглеждането й, като никога не споменавала думите „сиропиталище“ или „изоставяне“. Всъщност измислените лели, „които имали хубава къща и голяма домашна прислуга“ в района на Оверн, били монахините от католическото сиропиталище в Обазин, близо до Брив ла Гайар. От толкова повтаряне на историята за добрите лели в крайна сметка тя самата повярвала в съществуването им. „Бях неблагодарна, като мразех лелите си. На тях дължа всичко. Едно непокорно момиче се превърна в силен човек, покрит с броня. Онова, което разваля малките същества, са целувките, нежностите, учителите и витамините; превръща ги в тъжни деца и болнави големи хора.“

След смъртта на Жан се наложило Виржин Фурние — бабата по бащина линия, да поеме грижата за внуците си. Тази жена, която произхождала от добро семейство от района на Ним и се омъжила за амбулантен търговец, покрай мъжа си водела бохемски и приключенски живот. Госпожа Фурние, известна с красотата си — казват, че Коко е нейно копие — имала куп деца и не можела да се нагърби с грижата за Шанел и братята и сестрите й. Тъй като била работила като перачка за монахините от Мулен и поддържала добри отношения с игуменката, не било трудно да уреди трите й внучки да бъдат приети в сиропиталището на Обазин, ръководено от Братството на Свещеното сърце на Мария. Там Коко прекарала следващите шест години — най-тъжните и най-мъчителни в целия й живот. Братята й Алфонс и малкият Лусиен пък били дадени на стопаните на една ферма и работели за тях срещу покрив и храна. „Няма по-тежко детство от моето“, оплаквала се Коко.

Габриел се ужасявала от думата „сираче“, защото не приемала, че баща й я е изоставил. На момичетата в сиропиталището казвала, че баща й я е оставил там временно, защото бил заминал за Америка да натрупа богатство, и скоро щял да се върне и да я прибере. В действителност обаче тя никога повече нямало да го види. Въпреки това не изпитвала никаква злост към него. На него дължала фамилното си име, което с времето щяла да превърне в начин на обличане и в знак за добър вкус. Навярно затова винаги се отнасяла благосклонно към баща си и дори разказвала на журналистите, че името Коко й го бил дал той, нещо, което не било вярно: „Като малка ми казваха «Малката Коко». Колкото повече растях, толкова повече хората забравяха прилагателното и оставаше само съществителното име. В крайна сметка Коко се оказа по-ефектно от Габриел, не сте ли съгласни?“.

Обазин, разположен във високата част на едно плато между старо абатство и руините от средновековен параклис, бил отчайващо място. Около главната сграда се издигали високи зидове, а централният двор бил опасан с ограда. Това бил затворът на детството й, мястото, където щяла да изживее унижението да се отнасят с нея като със сираче. По онова време в сиропиталището живеели два вида момичета: едните имали близки роднини, които можели да плащат част от издръжката, а другите не плащали нищо, защото нямали семейство или друг близък човек, който да помогне за разходите по тях. Изоставените момичета, като госпожиците Шанел, живеели при по-лоши условия: те ядели по-лоша храна на маса встрани, в спалното им помещение нямало отопление и вършели най-тежката работа.

От времето, което Габриел прекарала в сиропиталището, в паметта й се запечатали завинаги два цвята: бяло и черно. Зидовете и вътрешните стени на сградата били варосани в контраст с боядисаните в черно врати, водещи към спалните. Сирачетата били облечени в същата униформа: черна пола и безупречна бяла блуза. В Обазин образованието давало малко основни познания и момичетата се учели да шият и да изработват бебешки дрешки. Моделите на Коко, строги и елегантни, щели да бъдат белязани от тази сдържана естетика, нейна спътница в детството: „Винаги когато тъгува по сдържаността, по съвършената чистота, по лицето, натрито с жълт сапун, и се чувства завладявана от носталгията по бялото, простото и чистото, по белите дрехи, наредени в големи гардероби, по варосаните стени… трябва да знаем, че тя говори с един таен код и че всяка една от думите й, както и всички вкупом, могат да се сведат само до една-единствена — «Обазин»“, пише нейният биограф Едмонд Шарл-Ру. Габриел била привлекателно гордо момиче с търсещ дух, което знаело, че е различно от останалите. Бунтарка по природа, тя се смятала за жертва на ужасна несправедливост, защото била изоставена на това тъжно място от баща си и баба си. Със строгите си норми и дисциплина сиропиталището на Обазин не било най-подходящото място за трудно и горделиво момиче. Тя мразела да коленичи за служба, да свежда глава и да изпълнява заповедите. „Бях като чумата, крадлива и подслушваща зад вратите. Днес, както и тогава, арогантността се прокрадва във всичко, което правя: в движенията ми, в грубостта на гласа ми, в блясъка на погледа ми, в нервното ми и измъчено лице, в цялото ми същество“, откровено признава тя.

Единственото й бягство било четенето на романи, които се публикували в подлистници към провинциалните вестници и които криела на тавана. В тях се разказвали истории за дръзки, но изискани момичета, които се превръщали в героини. Тези романтични и сълзливи романи, които скромните класи четели, описвали с големи подробности облеклото на главните героини и пищната обстановка, в която те осъществявали подвизите си. В онези забранени четива от детството си Габриел намирала с кого да се сравнява, за да изкове собствения си образ на смела и успяваща жена: „Преди всичко не исках да мина за дребна провинциалистка. Лъжех, за да ме приемат насериозно. Идентифицирах се с героините от моите романи. Пиер Декурсел пишеше много подлистници, които се оказаха от огромна полза за мен. За да не се показвам такава, каквато бях, се превръщах в една от моите героини“.

Сестрите Шанел прекарвали ученическите ваканции с дядо си и баба си в Мулен, на брега на река Алие, където държали сергия на пазара за храни. През летния период Габриел най-много обичала да се среща с малката дъщеря на баба си Виржин — Адриен, само две години по-голяма от нея. Двете изглеждали като сестри и били непредвидими; освен че били привлекателни, били много стилни и имали общи вкусове. Понякога ходели на гости на леля Луиз, сестра на баща й, която живеела до гарата във Варен сюр Алие, недалеч от Мулен. Именно Луиз научила малката Коко да шие с въображение и била нейният извор на вдъхновение. В кухнята на дома й трите прекарвали дълги часове в шиене на изискани покривки за маса и комплекти чаршафи. Госпожица Шанел се научила да подновява старите ризи с яки, направени от парчета и прави плисета, както и да разкрасява шапките, които лелята купувала от град Виши.

Когато навършила осемнайсет години, Габриел напуснала сиропиталището на Обазин, където оставали само момичетата, желаещи да станат послушнички. С помощта на монахините баба Виржин успяла да настани внучката си в религиозен център в Мулен, където момичето било прието на благотворителен режим. В интерната „Нотр Дам“, строго училище за госпожици, които били подготвяни за добри домакини и примерни съпруги, Габриел прекарала две години на затворничество. Монахините не позволявали на питомките им да излизат сами и винаги когато излизали на разходка, те били под наблюдение. Когато момичето станало на двайсет години, те го оставили при едно почтено семейство, собственици на известен галантериен магазин в Мулен, модната къща от миналото „Грампейер“. Момичетата като Габриел и Адриен, които идвали препоръчани от „Нотр Дам“, освен да обслужват клиентите като продавачки, работели и като шивачки. Коко, която била много сръчна с иглата, макар никога да не се признала за добра шивачка, отговаряла за поправките на конфекцията, предлагана в магазина.

След година и половина в къща „Грампейер“ Габриел и Адриен си взели стая под наем в най-бедния квартал на Мулен. Когато тръгнал слухът, че сестрите Шанел — всички ги смятали за такива поради голямата им физическа прилика, а те не си правели труда да опровергават хората — живеели сами на улица „Понт Гинге“, много изискани дами от клиентелата на модна къща „Грампейер“ отишли направо при тях, за да си поръчват рокли.

На първите снимки на Габриел, които се пазят, се вижда момиче с дива красота, дълбоки кестеняви очи, много гъсти вежди и вирнат нос. То имало дълга гъста грива, която обикновено носела прибрана на кок на тила. Била слаба, дребна на ръст, но добре сложена; имала елегантен и дори малко високомерен вид и силно изразено лично присъствие. По онова време Габриел и Адриен вече изработвали моделите и шиели собствените си рокли, както и костюмите си от две части, удобни и с обикновена кройка. Ризите им с гънки по средата и с оригинални високи яки, както и сламените шапки, украсени с цветя, правели впечатление във времето от края на XIX век, когато жените се обличали по лишен от женственост начин, който не изтъквал особено качествата им.

През 1900 година Мулен приютявал важен военен гарнизон и в града имало много бални зали, в които разквартируваните войници прекарвали свободното си време. Сред всички представени там полкове Десети лек кавалерийски бил съставен предимно от младежи от аристократични семейства и бил най-уважаван. Тези войници, нагласени в яркочервените си панталони и с остри шапки, кривнати над ухото, посещавали кафе-шансоните, славещи се с красивите си изпълнителки. Безочливата и кокетна Габриел скоро се превърнала в любимка на напетите офицери, които ходели в шивашкото й ателие, за да правят някои поправки на униформите си. След годините на затворничество сега тя ги оставяла да я ухажват и с удоволствие приемала поканите на представителните лейтенанти, които обикновено я водели в „Ла Ротонд“ — много известно кафе-шансон в Мулен, винаги в компанията на неразделната й Адриен.

Един хубав ден Габриел, насърчавана навярно от приятелите си от Десети полк, приела да се качи на сцената на „Ла Ротонд“, за да участва като фигурантка след гостуващите артистки и да запълни времето между техните изпълнения, пеейки популярни песнички. Нямала голям глас и репертоарът й бил беден, но както изглежда, влагала много плам и започнала да получава добри бакшиши. Едни от изпълненията, което й носели бурни овации, били известната кабаретна песен със заглавие „Qui qu’a vu à Coco?“^[1], както и друга, която Габриел представяла изключително забавно: „Ko ko ri ko“. Тъй като в припевите и на двете песни присъствала думата „Коко“, публиката и приятелите й от гарнизона започнали да я наричат „ла петит Коко“^[2].

От всички младежи на Десети полк, които се въртели около Габриел, имало един, който особено я привличал. Казвал се Етиен Балсан. Този офицер кавалерист, току-що завърнал се от Алжир, където отбивал част от военната си служба, бил на двайсет и четири години, когато се запознал с Коко, и както изглежда, привличането било взаимно. Забавен, прелъстителен и ловък ездач, Етиен произхождал от заможно буржоазно семейство, което било натрупало богатството си благодарение на текстилните си предприятия. Когато службата му в полка в Мулен приключила, той се посветил на отглеждането на коне и направил развлекателен център в Кроа Сент Уан, близо до Компиен. Недалеч от там се издигал фамилният замък Роальо, старинна крепост с каменни зидове, покрити с бръшлян, на един час път с влак от Париж.

Щом се запознала с Етиен, Коко веднага разбрала, че с помощта на този безгрижен и свободомислещ мъж ще може да се издигне в социалната стълбица. Той дори я въвел в света на висшето общество, макар за това да се наложило да му стане любовница. Коко искала на всяка цена да напусне Мулен, тъй като не желаела да повтаря окаяния живот на горката си майка. Макар да знаела, че Балсан има официална любовница — известната за времето си красавица Емилиен д̀Аленсон, когато той я поканил да погледа как тренира конете си, тя приела с удоволствие.

През пролетта на 1903 година Габриел се установила в Кроа Сент Уан, където се намирали конюшните на Етиен и където любовницата му никога не стъпвала. По-късно той я поканил да живее в замъка Роальо и я представил на изкусителната Емилиен, която едва ли се е почувствала заплашена от слабоватото момиче, облечено като ученичка.

Независимо от скромния си произход обаче Габриел била амбициозна, предприемчива жена с разбирания, които далеч не се покривали с условностите. За разлика от леля си Адриен, за която сигурността се постигала единствено чрез брака, тя мечтаела да е независима, а това било осъществимо единствено чрез печеленето на много пари: „Когато направя повърхностен анализ на самата себе си, веднага установявам, че потребността ми от независимост се е развила у мен още от малка. Често слушах да се говори за пари, най-вече го правеха слугините на лелите ми, които казваха: «Когато съберем пари, ще се махнем от тук»“. Младият господин Балсан, който се бил увлякъл по нея, й предлагал възможността да се издигне в живота и тя нямала намерение да изпусне подобен шанс. Коко била открила покровителя си.

В резиденцията Роальо, голяма къща на три етажа, заобиколена от просторна градина с вековни дървета, животът течал щастлив и безгрижен: веселби до зори, ловни излети и екскурзии на коне в гората на Компиен. Повечето от приятелите на Балсан били аристократи спортисти, играчи на поло, земевладелци с благороднически произход и любители на ездата. Все богати млади мъже, обичащи живота, които водели любовниците си, но никога съпругите си, за да си прекарват добре в прекрасното селско имение. На снимките, които се пазят от пребиваването на Габриел в Роальо, тя изглежда като малко момиче винаги в компанията на големи хора. Никога не се усмихва може би защото се чувства извън обичайната си среда, заобиколена от либерални жени и непознат дотогава лукс: „Скучаех много. Непрекъснато плачех… Единствените приятни мигове бяха, когато яздех в гората. Научих се да яздя, защото до този момент не бях имала и най-малка представа, какво е това да си на кон“.

През първите месеци в Роальо почти не излизала от къщата, а прекарвала дните в сън и четене в стаята си. Коко била различна от кокотките и невъздържаните актриси, които обичайно посещавали имението, и гостите се развличали с нейните хрумвания и изказвания. За тях тя била груба селянка с остър език, която винаги казвала това, което мислела, без да се интересува от последиците: „Забавляваха се с мен и си прекарваха чудесно. Бяха срещнали един откровен човек. Бяха богати мъже, които нямаха и най-малка представа, откъде се бе появило това дребно момиче, нахлуло внезапно в живота им“. Когато някой от гостите идвал с жена си, Коко трябвало да се храни в кухнята, за да не обижда дамата с присъствието си.

Тъй като животът на Етиен бил съсредоточен единствено върху конете му и дните му преминавали от хиподрум на хиподрум, Габриел твърдо решила да взема уроци по езда и така се научила да язди като истинска амазонка. Обличала се с тесни по прасците панталони и носела високи ботуши, ризи с вратовръзка и бомбе, като оставяла свободна, нещо необичайно за времето, дългата си коса, сплетена подобно на опашка на пони. Когато ходела на надбягвания, присъствието й не минавало незабелязано. Всички знаели, че е една от „държанките“ на Балсан, и за да не прилича на това, което била, тя се обличала дискретно и същевременно оригинално. „Носех силно нахлупено канотие^[3] — спомня си Коко — и костюм от по-груб плат в две части и следях внимателно надбягванията с бинокъл. Бях убедена, че никой не се вглежда в мен, но това означаваше само едно: не познавах добре провинциалния живот. Всъщност онази дребна, абсурдна и зле облечена дивачка с три големи плитки и панделка на косата интригуваше всички.“

Още тогава е било видно, че притежава безгранично въображение. Габриел винаги ходела с ниски обувки и удобни мъжки дрехи — палта, спортни сака и вратовръзки, които били на самия Балсан. Без да знае, тя показала на практика едно ново разбиране в модата — освобождаването на тялото на жената чрез използването на мъжки дрехи. По онова време не се колебаела да критикува властващата в момента мода: „Всички тия жени бяха зле облечени, напъхани в твърди корсети, които подчертаваха фигурите им, а в кръста ходеха така пристегнати, сякаш всеки момент щяха да се прекършат на две. Целите бяха обсипани с украси. Актрисите и кокотките диктуваха модата, а бедните дами от широките слоеве я следваха, като се кипреха с изкуствени птички навсякъде в косите и влачеха по земята дълги рокли, събиращи цялата мръсотия и кал“.

Ала онова, което правело най-голямо впечатление в облеклото на Габриел, била малката й сламена шапка канотие, която тя самата си била направила. В далечната 1910 година, в която дамите носели шапки, които били натруфени с пера и огромни цветя и приличали повече на торти, нейните обикновени шапки от лека слама били истинска сензация сред приятелките на Етиен. „Всички дами искаха да знаят кой ме облича и най-вече кой прави шапките ми. Е, добре, просто купих един калъп от «Галери Лафайет» и слагах отгоре му каквото ми падне“, заявила по-късно Коко. Много скоро куртизанките и актрисите — гостенки на имението в Роальо, станали първите й клиентки и започнали да носят шапки, които правели впечатление с изчистената си форма и оригиналния си модел.

През август 1908 година Габриел навършила двайсет и пет години и й било дошло до гуша да бъде държанка на Балсан. През времето, прекарано с него, се била научила как да се движи в света на висшето общество, да се храни изискано, включително да яде стриди, които ненавиждала, да пътува в скъпи коли и да общува с изтъкнати хора, които я гледали високомерно. Наложило й се да стигне до всичко сама, никой нищо не й показал и мълчаливо изстрадала унижението да не е на висотата на онези светски и лекомислени хора, с които се срещала сега. Етиен не бил влюбен в нея, нито Коко в него, но той и помогнал да открие един нов свят. Двамата продължили да бъдат приятели и до последния ден от живота си Коко носела на шията си висящ на верижка пръстен с топаз, подарен й от Балсан. Сега вече знаела правилата на играта и била готова да си тръгне. Въпреки младостта си била напълно наясно: „Ако си държанка, нямаш никакво бъдеще“.

Във време, в което жените с нейното положение се стремели само към това мъжете да им подаряват бижута и рокли, Коко помолила покровителя си да финансира един магазин за шапки в Париж. На Балсан, който се интересувал единствено от коне и развлечения, това предложение му се сторило каприз, който бързо щял да отмине. Но тя настоявала и накрая той решил да удовлетвори желанието й, като й отстъпи ергенския си апартамент на булевард „Малзерб“ в Париж. По това време Етиен трябвало да пътува до Аржентина по бизнес дела, но преди това помолил Габриел да отиде с него на лов, който организирал за приятели в По. Отседнали във великолепен замък от XIII век и там сред идиличния пейзаж на Пиренеите Коко срещнала голямата любов на живота си.

„Беше млад, опияняващ и напълно естествен. Много хубаво и привлекателно момче с тъмна коса. Беше повече от хубав, беше прекрасен. Възхищавах се на неговата апатичност и на зелените му очи. Яздеше горди коне и го правеше много добре. Влюбих се в него…“ Този висок чернокос, загорял и с пригладена с брилянтин коса, англичанин, който приличал на Рудолф Валентино, нахлул в живота на Габриел в най-подходящия момент. Казвал се Артър Капел, за приятелите — Бой, и бил превъзходен играч на поло и голям покорител на женски сърца. Бил наследник на големи въглищни мини в Нюкасъл и за разлика от Балсан, но също като Коко, бил амбициозен и много трудолюбив мъж. Още от първия миг се заинтригувал от привлекателното момиче, което придружавало приятеля му Балсан. Когато Габриел споделила с Бой желанието си да отвори магазин за шапки в Париж, идеята не само че му се видяла прекрасна, но и предложил да й помогне.

След края на лова Габриел научила, че Бой Капел се връща в Париж, и без да се двоуми дори и за секунда, си стегнала куфара и отишла на гарата при него. Според Коко, която винаги разказвала различни версии за запознанството си с единствения мъж, когото обичала в живота си, той я чакал с отворени обятия и двамата се качили на влака. На Етиен била оставила бележка, която написала, преди да замине: „Тръгвам с Бой Капел. Извинявай, но го обичам“. Познавали се едва от една седмица, но вярвали, че са създадени един за друг. В Париж Бой живеел сам в изискан апартамент на булевард „Габриел“ и я поканил да остане при него. Бил истински привлечен и запленен от спонтанността, откровеността и жизнеността на младата жена, за която не знаел почти нищо. В зрелите си години Коко си спомня с носталгия: „Балсан и Капел изпитваха жалост към мен; смятаха ме за бедно изоставено врабче. В действителност бях звяр. Постепенно се учех от живота, искам да кажа, учех се как да се защитавам от него. Бях много умна, много по-умна, отколкото съм сега. Не приличах на никого, нито физически, нито в друго отношение. Обичах самотата, по природа се възхищавах на красивото и ненавиждах хубавичкото. Винаги казвах истината. За възрастта си имах много верни преценки“.

През 1910 година Коко започнала да продава шапки в апартамента, който й бил преотстъпил Етиен, докато Бой движел делата си в Лондон и Париж. Успехът я споходил мигновено. Тя купувала сламените шапки с дузини от „Галери Лафайет“, украсявала ги по свой вкус и ги продавала на хубавите приятелки на Етиен — актриси и манекенки, станали вече шоу звезди, които познавала от гостуванията им в Роальо. През 1912 година актрисата Габриел Дорзиат се появила в постановката „Бел ами“ на Мопасан с тоалети на Жак Дусе — големия модист от улица „Пе“, и с шапки с марката „Шанел“. Списание „Ле Мод“ — най-влиятелното женско издание в Париж, публикувало снимки на актрисата Дорзиат с оригиналните шапки, създадени от Коко, и я определило като новото откритие в модата. Шанел нямала професионалната подготовка на големите модисти, като Уърт, Дусе и Поаре, които триумфирали в Париж, но не й липсвала интуиция. Въпреки неопитността си знаела, че съществува ниша в света на модата.

В един прекрасен ден ателието на Габриел на булевард „Малзерб“ се оказало прекалено малко, за да изпълни всичките поръчки, които било получило. Насърчавана от Бой, който й помогнал финансово, Коко отворила първия си магазин на мецанина на улица „Камбон“ №21 в сърцето на най-изисканата част на Париж — до „Риц“. Било 1910 година и магазинът, който Коко кръстила „Мода Шанел“, се превърнал в емблема на кариерата й и остава такъв и до днес. Постепенно списанията започнали да говорят за оригиналните й шапки — „толкова сухи, толкова строги и същевременно толкова елегантни“, и много клиентки отивали в магазина, водени от любопитството си, като искали да се запознаят с нея.

Коко вече имала магазин, но не знаела как да движи бизнеса, нито как да се държи с взискателните си клиентки, които посещавали модните къщи на Уърт и Дусе. Налагало се да намери компетентни продавачки и добри шивачки. Скоро успяла да наеме три от най-добрите служителки на прочутия бутик „Мезон Луис“. Само три години след отварянето му магазинът на улица „Камбон“ вече носел добра печалба и Коко върнала на Бой парите, които й бил заел. Най-после била независима: „Тайната на успеха ми е, че работих много, много. Нищо не замества работата: нито дипломите, нито самоувереността, нито късметът“.

Габриел открила в Бой идеалния партньор — мъжа, който й помагал и вярвал в нея. Винаги се смятала за голяма щастливка, че го е срещнала, защото, както тя самата казвала, никога не я обезкуражавал, нито искал да я променя. През целия си бурен живот Коко Шанел никога не е излъгала журналистите само за едно: колко важен за нея е Бой Капел. „Знаех, че мога да разчитам на него във всяка ситуация; беше истински другар, беше мой брат, мой баща, беше цялото ми семейство. Той е единственият мъж, когото истински съм обичала в живота си.“