Кристина Морато
Непокорните диви (28)

Едно самотно сърце

Когато Одри била на шест години, баща й я изоставил и този факт белязал цялото й детство. При отсъстващ баща влиянието на майката — баронеса Ела ван Хеемстра, изковало истинския й характер, далеч не толкова миличък, колкото изглеждал на големия екран. Госпожица Хепбърн наследила изисканото възпитание и елегантността, предадени й от баронесата, както обичала да я нарича, въпреки че отношенията им не били никак лесни. „Майка ми не беше обичлив човек. Беше страхотен родител, но бе получила викторианско възпитание, основаващо се на голяма дисциплина и голяма етика. Беше много строга и много взискателна към децата си. Криеше много любов вътре в себе си, но невинаги беше способна да я извади навън“, споделила по-късно актрисата.

Ела ван Хеемстра била холандска аристократка, дъщеря на барон Арнуд ван Хеемстра, навремето губернатор на Холандска Гвиана (Суринам). Семейството имало древен и знатен произход и притежавало значително богатство, както и висок обществен престиж поради близките си връзки с холандското кралско семейство. Одри споделила веднъж, че майка й пораснала, „желаейки повече от всичко друго на света да е англичанка, да е слаба и да е актриса“. На баронесата — красива, умна и надарена с прекрасен глас жена, й се искало да е оперна певица или актриса, но потеклото й и съпротивата на бащата й попречили. На деветнайсет години се омъжила за високоуважавания Хендрик ван Уфорд — аристократ и бизнесмен, който работел като управляващ на една петролна компания в Нидерландска Индия (Индонезия). Двойката се преместила да живее в Батавия (Джакарта), където се родили двете им момчета — Ян и Александър.

През 1925 година след петгодишен брак Ела се развела със съпруга си и се върнала в Холандия. На двайсет и четири години тя била самотна майка с две деца на плещите си. При все това положението й не било съвсем отчайващо, тъй като притежавала благородническа титла, комфортно жилище и гледачка, която се грижела за малките. Макар да се радвала на живота си, заобиколена от удобства и привилегии, скоро баронесата решила да се върне в Батавия, за да заживее с английски джентълмен, с когото се била запознала, докато бракът й се разпадал. Ставало дума за Джоузеф Хепбърн-Ръстън, добре сложен и образован мъж, единайсет години по-възрастен от нея, който по онова време бил женен за холандската дама Корнелия Вилхелмина Бишоп. Роден в Онзиц, Бохемия, Джоузеф не бил нито банкер, нито ирландец, както сочат някои биографи, а по-скоро авантюрист, който никога не е имал стабилна професия.

На 7 септември 1926 година Джоузеф, след като получил развод от предишната си съпруга, сключил брак с Ела в една църква в Батавия. Щастието продължило само няколко месеца и скоро баронесата открила, че бляскавият й съпруг в действителност е авантюрист, който се бил оженил за нея заради богатството и благородническата й титла. Година след сватбата започнали караниците между двамата за пари заради мързела на Джоузеф и най-вече заради безразличието му към синовете на Ела. При това положение в края на 1928 година баронесата решила да се върне в Англия с надеждата, че семейството й ще намери работа на съпруга й. Именно баща й — барон Ван Хеемстра, устроил зет си в английска застрахователна компания със седалище в Белгия. Ела отново стегнала куфарите и се преместили да живеят в Брюксел, където се настанили в удобна къща на два етажа на улица „Кейенвелд“. На 4 май 1929 година тя родила момиченце, което кръстили Одри Катлийн Ръстън. Малката била записана в британското вицеконсулство в Брюксел и през целия си живот щяла да има британско гражданство. „Ако трябваше да напиша собствената си биография — казва веднъж актрисата, — бих започнала така: «Родена съм в Брюксел, Белгия, на 4 май 1929 година… и умрях шест седмици по-късно»“. Новороденото било на прага на смъртта, защото се заразило с тежка магарешка кашлица. Майката, тогава последователка на Християнската наука — движение, което се противопоставя на традиционното използване на медикаменти, не я завела на лекар. Вместо това се молила в името на детето си денем и нощем. За нещастие инфекцията се влошила и накрая след един страшен пристъп на кашлица момиченцето спряло да диша. Виждайки, че дъщеря й ще се задуши, баронесата я реанимирала, като я обърнала и я потупала няколко пъти с длани по дупето. Този ден Одри се родила отново. Като се изключи този инцидент, актрисата смятала, че животът й е по-скоро обикновен, а не нещо специално.

Детството на Одри, така както си го спомня тя, било белязано от смяната на местожителства и непрестанните разправии на родителите й, в резултат на което тя станала затворено и много чувствително дете. Семейството живяло две години в изисканата къща на улица „Кейенвелд“, а после се преместило в по-скромна резиденция в близкото селище Линкебек, където Одри прекарала най-хубавите си години. Когато актрисата дошла на бял свят, заварените й братя Ян и Алекс били съответно на осем и на четири години. В самотното й детство те били единствените й другарчета, с които играела.

Малката Одри обожавала баща си, въпреки че той не й обръщал особено внимание. Джоузеф, все по-отдаден на работата, често пътувал до Лондон и съпругата му трябвало сама да се оправя със семейството. Образованието на Одри било оставено изцяло на отговорността на баронесата; тя я научила да чете и да рисува, да се наслаждава на хубавата музика, като същевременно й втълпявала желязна дисциплина, плод на калвинисткото й възпитание. „Като малка — спомня си Одри — ме научиха, че е невъзпитано да привличам вниманието върху себе си и че никога, абсолютно никога не бива да се излагам. Струва ми се, че все още чувам майка ми да казва: «Бъди точна», «Запомни, че първо трябва да мислиш за другите», «Не говори прекалено много за себе си. Ти не си интересна; важни са останалите хора»“.

С течение на времето разприте в семейството станали непоносими. Джоузеф все повече се отчуждавал от съпругата и дъщеря си. Станал отпуснат, мълчалив и потиснат и нямал нищо против да зависи финансово от съпругата си. Почти не се грижел за дъщеря си, към която не показвал никаква обич и това оставило дълбоки следи у актрисата. При това положение родителите на Одри решили да запишат дъщеря си в интернат в Англия, каквато била традицията в заможните семейства. През 1935 година на петгодишна възраст момиченцето отишло в частно девическо училище в Елхам, графство Кент. За първи път то се разделяло със семейството си и не му било лесно да свикне с училищната дисциплина и да живее сред непознати. Одри живеела в училището, когато в края на май същата година, малко след рождения й ден, баща й си събрал багажа и ги напуснал, без да се сбогува с никого. Това бил един от най-тежките моменти в живота на актрисата и удар, от който никога нямало да се съвземе: „Аз обожавах баща си… Да бъда разделена от него, беше непоносимо за мен. Когато ни напусна, баща ми ни направи неуверени в себе си, може би за цял живот“. Одри нямало да забрави и тъгата на майка си, която до този момент била истинският стожер, на когото се крепяло семейството: „Гледаш лицето на майка си, то е обляно в сълзи и се чувстваш ужасена… На моята крехка възраст да бъда свидетел на мъката й, беше едно от най-тежките изпитания в живота ми. Тя плака с дни, плака толкова, че накрая си мислех, че няма да спре никога“.

Макар да не са известни истинските причини за раздялата, според някои извори Джоузеф бил прахосал почти цялото състояние, което му било поверено да управлява, както и голяма част от парите, които тъстът му бил дал като зестра. Други твърдят, че бил станал алкохолик. Като се има предвид, че главните действащи лица в тази история са се въздържали от всякакъв коментар, се оказва невъзможно да узнаем със сигурност кои обстоятелства са предизвикали разрива. В една красива книга, озаглавена „Одри Хепбърн, един изискан дух“, в която са събрани спомени и частни документи на актрисата, Шон Ферер описва дядо си по следния начин: „… никога не е бил банкер и тъжната истина е, че никога не можа да се задържи на определена работа. Беше завършен дилетант и блестеше с това си качество; беше съвършен ездач и пилот на аероплани, говорене тринайсет езика, притежаваше познания по много теми от древната култура и изпитваше страст към оригиналността“.

Всъщност Одри нямало да види отново баща си до 1939 година, когато била на ваканция в Англия в момента, в който Втората световна война била на път да избухне. По-късно актрисата ще признае, че това събитие белязало бъдещите й отношения с мъжете: „… винаги съм се чувствала много неуверена относно обичта на хората и съм била много благодарна за получената любов. Но фактът, че баща ми ни напусна през 1935 година, остана запечатан във всичките ми връзки. Когато се влюбих и се омъжих, през цялото време живеех със страха, че ще ме изоставят“. Баронесата смятала, че след като Одри живее в интерната на училището в Лондон, баща й, който след развода се бил установил в Англия, ще я посещава от време на време. Но за трите години, които Одри прекарала в интерната, баща й нито веднъж не отишъл да я види. „Ако можех да го виждам редовно — спомня си по-късно актрисата, — щях да се почувствам обичана и щях да повярвам, че имам баща.“

Въпреки че Одри никога не е казвала нищо лошо за баща си, истината е, че през целия си живот се е срамувала от привързаността, която родителите й хранели към зараждащия се фашизъм в Европа. През пролетта на 1935 година майка и баща й събрали фондове и провели акция за привличане на последователи към Съюза на британските фашисти, който бил ръководен от бившия министър от Лейбъристката партия Осуалд Мозли. Само дни по-късно Ела и Джоузеф обядвали в Мюнхен с Хитлер, придружени от някои от най-верните привърженици на Мозли. Както изглежда, бързото прибиране на Джоузеф в Англия се дължало не само на брачните разногласия, но и на нарастващата симпатия, която изпитвал към нацистката идеология и на възможността да сътрудничи на Мозли в новата партия. Трябва да отбележим, че през 1937 година майката на Одри преустановила всякакъв контакт със Съюза на британските фашисти, след като движението показало най-агресивното си и грозно лице. С течение на годините Ела дори съжалила за подкрепата си към Мозли, както и за срещата, която тя и бившият й съпруг имали с Хитлер в Мюнхен.

Онзи период бил особено тежък за Одри, която била далеч от дома си и се чувствала изоставена от баща си. Затвореният й характер също не се различавал от характера на съученичките й от интерната — по-открити и със състезателен дух. Малкото момиче потърсило убежище в нещото, което най-много й харесвало: четенето, музиката, живота на открито и най-вече танците. На шест години Одри открила любовта към танца и в дисциплината на класическия балет щяла да намери според собствените й думи „магически лек“, истинската причина за съществуването си. Директорката на училището заявила на баронесата, че дъщеря й има голям талант да танцува и че си заслужава да продължи да взема уроци. Въпреки затрудненото икономическо положение, в което се намирала, Ела решила да помогне на дъщеря си да се превърне в професионална балерина, каквато била мечтата й.

През лятото на 1939 година, когато Одри започнала да се чувства по-щастлива в интерната, съдбата отново й нанесла неочакван удар. На 3 септември Франция и Англия обявили война на Германия и така започнала Втората световна война. Баронесата, разтревожена за сигурността на семейството си, решила, че в Холандия — една неутрална страна, ще са в безопасност от нацистките войски. Помолила бащата на Одри да помогне на дъщеря им да напусне Англия, колкото е възможно по-бързо. Шон Ферер си припомня този епизод така, както майка му го била разказала: „Последния път, когато майка ми се е срещнала с баща си, е било в началото на войната. Тогава тя прекарвала лятото в една ферма в Англия. В деня, в който била обявена войната, той отишъл да я потърси в интерната и на бърза ръка я завел до летището в Съсекс, където се качила на един от последните самолети, излитащи от страната. Одри си спомня, че самолетът бил оранжев — националния цвят на Холандия, каквато била дестинацията на полета. Отдалечаващият се образ на баща й, докато самолетът излитал, останал запечатан завинаги в паметта й“.

Одри заживяла с майка си и братята си в малък апартамент в градчето Арнем. Семейство Ван Хеемстра отпразнували онази Коледа, без да си давали сметка какви опасности ги дебнели. Противно на предвижданията на баронесата на 10 май 1940 година армията на Хитлер нахлула в страната без никакво предупреждение. Одри току-що била навършила единайсет години и предишната вечер била ходила на театър с майка си, за да гледа своя идол — голямата балерина Марто Фонтейн. За нея и роднините й това било началото на страшен кошмар: „Ако знаехме, че окупацията ще трае пет години, навярно всички щяхме да се самоубием. Мислехме, че всичко ще приключи за седмица, за шест месеца или за една година… Така успяхме да оцелеем“.

Холандия не разполагала с добре подготвена войска и се предала на неприятеля без всякаква съпротива. Започвали пет ужасни години на окупация, през които щели да умрат хиляди холандци, сред които някои роднини и приятели на Одри. В първите месеци на семейство Ван Хеемстра било разрешено да остане да живее в дома си, но по-късно, през 1942 година, немците конфискували голяма част от имуществото на фамилията, включително имотите, банковите сметки, ценните предмети и резиденциите. Тогава Одри живеела с майка си, братята си, леля си Мисши и чичо си Ото във фермата в Зихпендаал, която принадлежала на барона. Госпожа Ван Хеемстра се притеснявала, че дъщеря й е британска поданица и едва говорела правилен холандски език. Тя знаела, че ако немските войски разкрият истинската й националност, може да я арестуват или депортират. Тогава именно й хрумнало да промени самоличността на дъщеря си, като я записала в местното училище с името Еда ван Хеемстра: „Истинското ми име никога не е било Еда Хеемстра. Използвах го в училище, защото майка ми го сметна за по-подходящо, докато трае немската окупация. Моето звучеше прекалено английско“. На Одри не й оставало нищо друго, освен бързо и с много усилия да научи холандски, и изключително внимавала да не говори на английски на публични места.

Когато вече била станала известна актриса, Одри споделила следното относно особения си акцент: „В продължение на осем години от образованието ми (от 1939 до 1947) говорих холандски. Майка ми е холандка, баща ми е англичанин, но съм родена в Белгия. Така че вкъщи около мен се говореше на английски и холандски, а на улицата — на френски. Няма език, който да ми позволява да се отпусна, когато съм изморена, защото слухът ми така и не свикна с една-единствена интонация. Дължи се на факта, че нямам матерен език; това е причината, поради която кинокритиците ме обвиняват, че имам особен начин на говорене“. Онези години на окупация превърнали Одри в полиглот, те били виновни за своеобразната й дикция. „Елегантната й насечена интонация, почти музикалните извивки на фразите й и удължаването на вътрешните гласни бележат английския на Одри в зрелия й период. Начинът й на говорене е своеобразен и се е оказал несравним: никой глас не може да бъде объркан с нейния“, твърди биографът Доналд Спото.

По време на войната танците се превърнали в основното внимание на Одри. Майка й я записала в консерваторията за музика и танц в Арнем, където девойката продължила с обучението си и с часовете по балет под зоркия поглед на веща преподавателка — балерината ветеранка Виня Марова. Много скоро започнали да не достигат продуктите от първа необходимост. Почти нямало гориво за отопление и били реквизирали велосипедите, обичайното транспортно средство в страната, за да бъдат претопени за производство на муниции. В суровата зима много граждани били принудени да секат дървета в парковете и да ги използват за отопление, както и да ограбват изоставените домове, търсейки какъвто и да било предмет, който да продадат на черния пазар. Страната, която дотогава се била радвала на висок жизнен стандарт, много бързо потънала в бедност и била залята от болести.

„Нямахме храна, страхуваме се за живота си, треперехме от бомбардировки… всичко това ме накара да оценя сигурността и свободата… Войната ме превърна в силна личност, която беше страшно благодарна за доброто, което по-късно дойде…“, пише Одри след години. Войната щяла да остави сериозни не само психически, но и физически последици у актрисата. Семейството й познало както останалите холандци несгодите и глада; живеели дълги периоди без мляко, масло, яйца, захар и месо, което довело до остра анемия при актрисата. В онези години на оскъдица Одри ходела всеки ден на уроци по балет с празен стомах, което й докарало не един припадък. Лекарите алармирали баронесата, че дъщеря й страда от недохранване, и я предупредили относно крехкото здраве, което щяла да има до края на живота й.

Войната продължавала и Одри познала не само глада, но и депортирането на холандските евреи към нацистките концентрационни лагери, което започнало през 1942 година. Сцените от тези събития впечатлили силно момичето: „Цели семейства с деца на ръце бяха хвърлени във вагони за добитък, дървени вагони, затворени отвсякъде, само с един отвор на покрива. Онези лица гледаха уплашено“, спомня си Одри. Актрисата винаги се е чувствала много близка с холандската си сънародничка Ане Франк — еврейското момиче, родено в същата година като нея, само с един месец разлика. Ане прекарала четири години скрита заедно със семейството си, докато накрая била намерена и депортирана в концентрационен лагер, където умира. Книгата „Дневникът на Ане Франк“, от която Одри можела да цитира цели абзаци, дълбоко я потресла и я накарала да си припомни жестокостта на войната по време на нацистката окупация. „Ане Франк и аз сме родени в една и съща година, живели сме в една и съща страна, изстрадали сме една и съща война с тази разлика, че тя е била затворена, а аз съм била навън. Да прочета дневника й, беше все едно да прочета собствените си преживявания от нейна гледна точка. Това така ме покърти, че вече не съм същият човек.“ Когато след години й предложили да играе Ане Франк, след внимателно премисляне тя отхвърлила предложението. Нямала сили да се върне в онези места, където била протекла войната и била изгубила най-обичните си същества.

Цялото семейство на Одри, подобно на хиляди холандци, се борило с много кураж срещу нашественика и някои заплатили за това с живота си. Актрисата, само на тринайсет години, присъствала на разстрела на любимия си чичо Ото, брат на майка й, и активист от Съпротивата. Брат й Александър бил затворен и го смятали за изчезнал до края на войната. Ян — по-малкият й брат, който тогава бил на осемнайсет години, се изявявал като един от лидерите на местното съпротивително движение и също бил заловен и депортиран в Германия, където бил принуден да работи във фабрика за муниции. Майката на Одри активно помагала на Съпротивата, като дори криела в дома си нелегални. „В юношеството ми — заявява по-късно актрисата — бях свидетел на беззащитния човешки ужас, видях го, чух го и го изпитах. То е нещо, което не изчезва. Не беше кошмар, аз бях там и всичко това се случи.“

В продължение на тези почти шест години по време на войната класическият балет бил единствената утеха на Одри. Много скоро тя изпъкнала сред останалите ученички от консерваторията на Арнем, която по онова време била център за подкрепа на нелегалното холандско движение. Както много други деца на нейната възраст Одри рискувала живота си, като разнасяла тайни съобщения в чорапите си и служела за свръзка със свалените пилоти от съюзническите войски. Заедно с други свои съученички от балета изнасяли спектакли с цел набиране на фондове. Всичко трябвало да се прави в най-голяма дискретност. „Хората се събираха по къщите — спомня си актрисата — и за да не будим подозрение, нямаше ръкопляскания. Танцувахме в сумрак и със спуснати капаци, за да не привличаме внимание, което беше опасно. Един от моите приятели свиреше на пиано, а майка ми отговаряше за костюмите, които шиеше от стари завеси. Аз, освен че танцувах, измислях и хореографиите. Беше съвсем в реда на нещата холандските деца да рискуват да умрат, за да спасят живота на хора от Съпротивата.“

През есента на 1944 година в Арнем се е провела една от най-кървавите битки в цялата война. От града били останали само развалини, а хиляди британски войници и много цивилни намерили смъртта си при тази офанзива. Реваншът на немците срещу цивилното население бил жесток: заявили на жителите на града, че ако не се евакуират за двайсет и четири часа, ще стрелят по тях без предупреждение. „Майка ми и аз се отправихме към вилата, която дядо ми имаше във Велп. Изкарахме десет дни без храна, докато зъбите ни тракаха от студ в къща, в която нямаше нито електричество, нито отопление“, спомня си Одри. Била най-тежката зима, която преживели за цялата война. Нямали троха хляб да сложат в устата си и за да оцелеят, започнали да ядат луковици на лалета и коприва. В продължение почти на цял месец Одри и семейството й се крили в мазето на къщата, защото се страхували от честите бомбардировки.

Одри никога не забравила датата 4 май 1945 година. В този ден навършила шестнайсет години и най-хубавият подарък, който можела да получи, бил да научи, че войната е свършила. „Втурнах се към прозореца и видях първия контингент от британски войници. За мен свободата има особен мирис: на английски цигари и бензин. Когато излязох да ги приветствам за добре дошли, вдишах тяхното гориво, все едно беше много специален парфюм, и ги помолих за една цигара, нищо, че се разкашлях от нея.“ Холандия била освободена и дългият кошмар отивал към края си. Семейство Ван Хеемстра били изгубили всичко: къщата, земите, парите си, но всички били живи. Няколко дни след освобождението Александър, а по-късно и Ян се върнали в Арнем. Спомените от окупацията преследвали Одри през целия й живот, но преживяното й помогнало да съзрее и направило характера й по-силен. Когато войната свършила, тя била недохранена и много слаба физически. Ето какво си спомня тя самата: „През последната зима на войната нямаше какво да ядем. Посрещнах края й напълно анемична, астматична и с всички симптоми, които причинява недохранването. Страдах от тежък едем на крайниците в резултат от възпаление“. Одри тежала четирийсет и пет килограма и се налагало да ограничи уроците си по танци заради крехкото си здраве.

Постепенно Холандия се върнала към нормалния живот, но страната била опустошена. Госпожа Ван Хеемстра нямала новини от съпруга си и дори не знаела дали е жив. На Одри не й било известно тогава, че в самото начало на войната баща й бил хвърлен в затвора във Великобритания без съд и присъда по обвинение, че симпатизира на нацисткия режим. Джоузеф Хепбърн-Ръстън трябвало да прекара три години в затвор в Англия и две — в концентрационния лагер на остров Ман. През 1946 година баронесата се преместила с дъщеря си в Амстердам, където наела малък апартамент. Искала Одри да продължи с уроците по танци. За да можела да се справи с разноските, майката започнала работа като готвачка. Учителка на момичето била прочутата преподавателка от руски произход Соня Гаскел, известна с новаторството си, която била учила и работила при великия Дягилев. Госпожа Гаскел скоро забелязала огромните възможности, които имала Одри, но същевременно изпитвала притеснения от крайната й слабост и от факта, че е на седемнайсет години. Щяло да й се наложи да се бори много сериозно, за да стане професионална балерина.

В онези месеци последиците от опустошенията на войната се проявили у Одри. Тя изпаднала в една от дълбоките депресии, които я преследвали през целия й живот. Още от съвсем малка била изстрадала всякакви нещастия: караниците на родителите си, самотата в интерната, изоставянето от страна на баща й и войната, от която не вярвала, че ще излезе жива. Не й било лесно да общува с хората, а още по-трудно — с връстниците си, чувствала се комплексирана от физиката си: „Бях преживяла две години от войната в голяма оскъдица, без храна, пари, книги, музика, рокли и започнах да компенсирам лишенията, като поглъщах всичко, което попаднеше пред очите ми, по-специално шоколад. Погрознях и станах дебела като балон“. През есента на 1946 година актрисата вече тежала седемдесет и осем килограма, твърде необичайно тегло за балерина. Със строга дисциплина и малко диета успяла да смъкне до петдесет и пет килограма — форма, която поддържала до напреднала възраст.

Преподавателката й Соня Гаскел, виждайки необикновените качества на момичето, му препоръчала да отиде в Лондон, за да напредне в танцовото изкуство в престижното балетно училище на Мари Рамбер. Баронесата, готова винаги да подкрепя дъщеря си и само с петдесет английски лири в джоба, стегнала куфарите отново и се преместили в Англия. Одри си помислила, че като се върне в Лондон, ще има новини от баща си, но се лъжела. Години по-късно, вече призната актриса, тя узнала, че Джоузеф живее в Ирландия с втората си съпруга, и се свързала с него. От своя страна неукротимата Ела Хеемстра, която тогава била на четирийсет и седем години, приемала всякаква спорадична работа, за да може да плаща обучението на дъщеря си. Накрая, след като работила като цветарка, готвачка, детегледачка и продавачка на козметични продукти, тя си намерила постоянна работа като портиерка в една кооперация в елегантния квартал „Мейфеър“. В замяна на задълженията, които изпълнявала, можела да живее с дъщеря си в малък апартамент в сградата без асансьор. Аристократката нямала нищо против да събира боклука и да мие стълбите на кооперацията, докато Одри ходела щастлива на уроците си по балет.