Кристина Морато
Непокорните диви (23)

Богато момиче

Първите спомени на Барбара били от огромна къща, която дядо й Франк Уинфийлд Уулуърт наредил да построят през 1916 година в Глен Коув, Лонг Айлънд. След преждевременната смърт на майка си, малкото момиче останало под грижите на дядо си Франк и баба си Джени, които живеели в резиденция като дворец, известна като „Уинфийлд Хол“. Основателят на прочутата верига магазини „Улуърт“ бил потомък на семейство фермери, произхождащи от Англия, които акостирали на брега на Съединените щати в началото на 1800 година, водени от намерението да натрупат богатство. Животът на този мъж бил история за борба и преодоляване на трудности, подобна за историята на толкова много други емигранти като него.

На осемнайсет години Франк напуснал работата си във фермата за мляко, която семейството му имало в Родман, и станал служител в магазините „Озбъри & Мор“, намиращи се в малък съседен град. Едва бил започнал новата си работа, когато се разболял и се наложило да пази леглото няколко месеца. Родителите му не били в състояние да се грижат за него и наели младата медицинска сестра Джени Крейтън, която по-късно станала негова съпруга. Франк имал талант на търговец и след като се възстановил, се върнал на предишната си работа, където отговарял за декорацията на витрините на търговския обект.

Скоро дядото на Барбара започнал да работи за себе си и през юни 1879 година отворил магазин „Улуърт“ в Ланкастър, Пенсилвания, който пожънал голям успех. Търговията му се разраснала мълниеносно: за пет години открил двайсет и пет нови магазина в пет щата на страната. През 1905 година печалбата надхвърляла десет милиона долара на година. Дванайсет години по-късно този скромен фермер отворил хилядния си магазин в Ню Йорк на ъгъла на „Пето авеню“ и „Четиридесета улица“, носещ името „Улуъртс Файв енд Тен Сент Стор“, (по-познат като „Файв енд Дайм“).

Но успехът на магазините и личното богатство не гарантирали на амбициозния дядо на Барбара достойно влизане във висшето общество на Ню Йорк, където продължавали да го смятат за обикновен търговец. В опит да се издигне в социалната стълбица богатият магнат, който имал три дъщери — Хелена, Една (бъдещата майка на Барбара) и Джеси, построил къща на четири етажа с трийсет и шест стаи на номер 900 на „Пето авеню“ в така наречения „кът на милионерите“. Улуърт купил по-късно още четири сгради — на „Пето авеню“ и „Осемдесета улица“, които разрушил и на техните парцели издигнал три нови жилищни сгради, които дал на всяка една от дъщерите си като сватбен подарък.

Тези придобивки не го задоволили напълно и през 1913 година Франк построил шейсететажен небостъргач на кръстовището на „Парк плас“ и „Бродуей“. Струвало му тринайсет и половина милиона долара, а така нареченият „Улуърт билдинг“ в продължение на дълги години бил най-високата сграда на света. Господин Улуърт сега бил известен и шеметно богат бизнесмен и единствената му мечта била дъщерите му да сключат добри бракове и най-после да му осигурят важна позиция сред най-изтъкнатите представители на обществото. От трите дъщери обаче само Хелена избрала „добра партия“ и се омъжила за Чарлс Маккейн, главен прокурор в щата Ню Йорк и син на влиятелно и заможно семейство.

Една, не толкова амбициозна като Хелена и по-малко екстравагантна от сестра си Джеси сияйна блондинка, изпитваща страст към накитите и кожените палта, се омъжила през 1907 година за буден борсов агент на двайсет и четири години, който се казвал Франклин Лоус Хътън. Младият мъж работел в успешната агенция на брат си „Хътън & Къмпани“, на която бил президент и един от най-големите акционери. Младоженците прекарали медения си месец в Париж и когато се върнали, се настанили в една от изисканите къщи, които бащата бил построил за булката на „Осемдесета улица“. Барбара, единственото дете на семейството, се родила на 14 ноември 1912 година. Малката наследила бледата кожа, сините очи и русата коса на майка си, най-хубавата и елегантна от трите сестри Улуърт. Пресата не отразила раждането й и по-късно Барбара коментирала факта по следния начин: „Беше единственият път в живота ми, в който пресата реши да не ми обърне внимание“.

През 1915 година семейство Хътън се преместило да живеят в апартамент на петия етаж на хотел „Плаза“. „Хътън & Къмпани“ били отворили офис близо до това място и Франклин можел да сключва сделките си от бара на самия хотел. Тази промяна на местожителството му предлагала свобода на движение, каквато не бил имал от студентските си години. В действителност родителите на Барбара били безкрайно различни: Франклин бил забавен, съблазнителен мъж, пълен с енергия, който обичал жените и пиенето. Една била срамежлива и деликатна и не проявявала никакво желание да участва в светските забавления на съпруга си.

През лятото на 1916 година Франклин започнал да излиза с една актриса от шведски произход, дъщеря на дипломат. Патриархът Улуърт, който бил в течение на проблемите в двойката, насърчил дъщеря си да поиска развод, но тя отказала. През март 1917 година, докато бащата на Барбара бил на бизнес пътуване в Калифорния, фотографите изненадали неверния съпруг и го заснели как танцува с любовницата си в едно заведение. Когато снимката била публикувана в един нюйоркски вестник, жена му Една взела драстично решение. Сама в стаята на хотел „Плаза“, тя се облякла в най-хубавия си вечерен тоалет и се самоубила, като погълнала цяло шишенце с хапчета стрихнин. Била на трийсет и три години, а безжизненото й тяло било открито от дъщеря й. Никога не станало дума за самоубийство, нито била извършена аутопсия; официалната причина за смъртта била мозъчна тромбоза вследствие на задушаване.

След трагичната смърт на майка си момиченцето се преместило да живее в къщата „Уинфийлд Хол“ на крайбрежието на Лонг Айлънд. От обградената с огромна градина резиденция, която разполагала с петдесет и шест стаи и чиято фасада имитирала италианския ренесансов стил, се откривали прекрасни гледки към залива на Лонг Айлънд. Във вътрешността й правели впечатление една внушителна голяма стълба от розов мрамор, чието изграждане струвало два милиона долара, и два големи салона — един за танци и друг за банкети, богато украсени с огледала, кристални полилеи и старинни мебели във френски стил. За едно петгодишно момиче не било лесно да живее в толкова голяма къща, заобиколено от армия прислужници и в компанията единствено на двама души на преклонна възраст. Баба Джени, която страдала от старческа деменция, почти не излизала стаята си. От своя страна Франк Улуърт, на седемдесет и четири години, вече не бил предприемчивият бизнесмен отпреди. Смъртта на дъщеря му Една го превърнала в параноичен старец, потънал в дълбока меланхолия.

Барбара си спомняла отегчителните обеди и вечери в дома на дядо си и баба си, когато била малко момиченце, по следния начин: „Сервираха ни яденето стилно и точно. Среброто беше много хубаво, покривките — безупречни, а цветята в градината се режеха ежедневно в неизменен ритуал. Шест души се събирахме във внушителната трапезария в английски стил: дядо с медицинската си сестра, баба с лекаря си и аз с гувернантката ми. По време на хранене не се проронваше нито една дума. Ули (дядото) ядеше бобови храни на каша или зрели банани, а на устните на Джени стоеше вечна усмивка. Нямаше и най-дребен признак в очите й, който да намеква, че разпознава някого от нас. Беше отчайващо“.

Барбара Хътън живяла три години в „Уинфийлд Хол“ до смъртта на дядо си и баба си, които били погребани в мраморен мавзолей в гробището „Удлоун“ в Ню Йорк — една от последните постройки, които основателят на „Файв енд Дайм“ наредил да издигнат. След смъртта на Франк Улуърт всяка от дъщерите му получила наследство, възлизащо на сумата от двайсет и шест милиона долара (в случая с Една единствената наследница била дъщеря й Барбара); богатството на това русо и не толкова хубаво поради пълнотата си момиченце, появяващо се често в светските хроники, възлизало на около двайсет и осем милиона долара през 1924 година.

Със смъртта на дядо й за Барбара започвал труден период на самота и на голяма емоционална нестабилност. Щяла да живее в различни къщи под грижите на хора, които я отрупвали с лукс и прищевки. Почти не виждала баща си — лош, агресивен човек, прекаляващ с алкохола, който не проявявал особен интерес към нея. Когато навършило седем години, момиченцето отишло да живее в Лос Анджелис при голямата сестра на баща си — Грейс Хътън Уърд. Леля Грейс, тогава на четирийсет и две години, била омъжена за важен бизнесмен и животът й протичал в приеми и социални ангажименти, като оставяла племенницата си на грижите на една възпитателка. Детето отново се чувствало изоставено и само в една странна обстановка.

На крехката си възраст Барбара вече била толкова богата, че се оказвало трудно да има приятели. Макар децата от съседните къщи и семействата им да изпитвали голямо любопитство към огромното й богатство, никой не се осмелявал да се приближи към нея. Както веднъж богатата наследница споделила пред журналист, дълго време най-добрите й приятели в нейния живот били членовете на домашната прислуга. Хътън винаги щяла да поддържа близки и приятелски отношения с камериерките и гувернантките си, които отрупвала със скъпи подаръци. Животът й така се стекъл, че любимата й и вярна прислужница госпожица Тики Токет, наричана „Тики“, щяла да се превърне в единствения стабилен член на семейството й.

По онова време Барбара ходела в училището за госпожици на мис Смит, където по-голямата част от ученичките били враждебно настроени към нея: „Момичетата ми казваха, че никога няма да ме обичат, защото имам прекалено много пари. А аз дори не знаех какво означава думата «пари». Един ден, когато леля Джеси дойде да ме види, я попитах защо не раздадем всичките си пари. Тя се опита да ми обясни, че това е невъзможно. Но аз не го разбрах и взех едни ножици и нарязах всичките си рокли“. Когато Барбара е на единайсет години, се наложила нова промяна в живота й. Леля Грейс се омъжила отново и отишла да живее със съпруга си в Ню Джърси. Тогава баща й я изпратил в престижен девически интернат в Санта Барбара. Двата семестъра, които изкарала там, били най-тъжните за нея, защото била разделена от малкото приятели, които имала в Лос Анджелис, и отново се оказала сама сред непознати. По-късно, през 1968 година, директорката на интерната разказала на Дийн Дженингс — биографа на Барбара Хътън, следното: „Беше прекрасно момиче, но, изглежда, нямаше никакъв шанс да бъде щастлива някога. Имаше много пари, но нямаше никой, който да я напътства или да я изслушва. Беше сама и беше много срамежлива, по-голямата част от времето прекарваше в писане на стихотворения, които не показваше на никого. Никой не идваше да я види, нито дори за Коледа“.

През 1926 година Барбара се върнала в Ню Йорк, за да заживее при ексцентричната си леля Джеси. Била на четиринайсет години и въпреки че била привлекателно момиче, се чувствала комплексирана от наднорменото си тегло. Пристигането в големия град било облекчение за нея и щяло да й помогне да преодолее срамежливостта си. За разлика от Лос Анджелис, където според Барбара навсякъде имало само „портокали, грейпфрути, леност и лицемерие“, Ню Йорк й предлагал много възможности. Скоро след установяването й в града, баща й се оженил и девойката отишла да живее при него. Новият дом представлявал великолепен тризонет на „Пето авеню“ №1107, до Деветдесета улица. Разполагал с общо седемдесет стаи и много луксозни удобства, сред които вътрешен басейн, фитнес салон и солариум, салон за танци и два частни асансьора.

Мащехата й Айрийн Кърли била разведена жена от Детройт и ръководела салон за красота. В началото Барбара я сметнала за малко простовата, но прекрасното й настроение и непринудената й сърдечност в крайна сметка я спечелили. От много отдавана никой не се бил занимавал с нея и Айрийн го сторила, показвайки открито обичта си. Но семейният живот не траял дълго; бащата на Барбара решил, че е настъпил моментът дъщеря му да стане независима и да живее сама. За целта отблокирал сумата от четиристотин хиляда долара от богатството на дъщеря си и й купил апартамент. Това била първата от безбройните недвижими собствености, които Барбара Хътън притежавала през живота си. Ставало дума за разкошен мезонет от двайсет и седем стаи на „Пето авеню“ №1020, където се преместила с неразделната си прислужница и приятелка Тики.

Госпожица Хътън била умна, чувствителна, имала изискан вкус и притежавала великолепен апартамент, който обзавела в стил Луи XIV и с ориенталски предмети. Но тази независимост не успяла да я направи напълно щастлива и тя продължавала да се оплаква, че няма приятели. Юношеските й разсъждения отразяват дълбока самота и безпомощност, които никога нямало да я напуснат. „Умирам от желание да имам истински приятел — пише тя в дневника си — някой, с когото да мога да споделям най-съкровените си мисли и най-скритите си мъки.“ През 1928 година постъпила в елитарното училище на мис Портър в Кънектикът, което според собствената си реклама „подготвя жените за активното им участие в обществото“, но това нямало да й помогне да разреши проблемите, свързани с приобщаването си към заобикалящата среда. Въпросното реномирано училище, в което двайсет години по-късно щяла да отиде и Джаки Кенеди, известно със строгите си правила, не било най-подходящото място за млада и креативна мечтателка, като Барбара. Опитвала се да завърже приятелства със съученичките си, но отново била отхвърлена. Богатата наследница била много различна от онези момичета от добри семейства, които мечтаели само да си намерят „добра партия“. Тя обичала поезията и китайското изкуство, мечтаела да пътува и да обикаля света, била привлечена от всички култури. По това време парите не я вълнували, женитбата също не била сред плановете й за най-близко бъдеще.

През лятото на 1929 година Барбара Хътън съобщила на баща си, че не желае да отиде на ваканция в Европа и че предпочита да остане в Ню Йорк. Господин Хътън, решен да я убеди, я завел в магазина на „Картие“, за да си избере бижуто, което най-много й харесва и което щял да й купи в замяна на това да го придружи в европейската му обиколка. Девойката харесала пръстена с най-скъпия рубин и баща й безропотно платил петдесетте хиляда долара, които струвал подаръкът. Още тогава Барбара вече показвала, че притежава много изискан вкус при избора си на накити. С времето богатата американска наследница щяла да се превърне в голям експерт и колекционер на бижута. Някои от оригиналните модели, които Барбара Хътън поръчала на „Картие“ или на „Тифани“, са част от историята на висшата бижутерия на XX век.

След европейската си обиколка Барбара решила да прекара няколко седмици в Биариц в къщата на техни семейни приятели. Именно там се запознала в Елза Максуел — известната американска журналистка, която водела специализирана колонка за клюки и организирала най-бляскавите и оригинални светски празненства. В мемоарите си Елза Максуел си спомня първата им среща така: „Когато пристигнах в дома на семейство Фиск, единственият човек, който седеше на терасата, беше една девойка, облечена в силно прилепнала рокля. Беше прекалено горещо, за да подхващам разговор с петнайсет-шестнайсетгодишната хлапачка. Задоволих се да я поздравя и се погрижих за гостите си. Тогава, много уверена, девойката дойде при мен, за да ми се представи и да ми разкаже, че прекарва няколко дни в дома на Фиск. Едва когато спомена леля си Джеси Донахю, се сетих коя е. Впечатлиха ме очите й, големи и красиви, които най-изненадващо останаха безизразни, когато заговори, правейки значително усилие да изглежда зряло и превзето момиче“.

Няколко дни по-късно Елза Максуел поканила Барбара на коктейл в резиденцията на прочутия модист Жан Пату, където се запознала с голямата си любов. Ставало дума за принц Алексис Мдивани, чието семейство от грузински произход било пристигнало във Франция след падането на цар Николай II, бягайки от болшевишката революция. Алексис, рус, зеленоок и много добре сложен мъж, бил известен играч на поло, който разпалвал големи страсти сред дамите от висшето общество. Независимо от аристократичната му осанка във вените на очарователния Мдивани не течала нито капка синя кръв. Семейството му приело благородническата титла, когато пристигнало в Париж след Първата световна война и тя им отворила много врати. Алексис се запознал с госпожица Хътън, защото била приятелка на Луиз Астор ван Ален, негова годеница тогава. Барбара не могла да скрие влечението си към принца, с когото разговаряла оживено цялата вечер. Когато Алексис си тръгнал от празненството, тя знаела, че се е влюбила в годеника на приятелката си.

Щом навършила осемнайсет години, Барбара Хътън била представена официално в обществото. Баща й Франклин решил да организира голямо тържество, което да позволи на дъщеря му да влезе по най-убедителния начин в американското висше общество. Представянето на госпожица Хътън било на висотата на най-прочутите и пищни празници по въвеждане на осемнайсетгодишните госпожици в обществото за времето си, сред които се нареждали тези на богатите наследници Луиз ван Ален и Дорис Дюк. Дорис, родена в Ню Йорк през 1912 година и приятелка на Барбара от детството, била дъщерята на основателя на „Америкън Табако Къмпани“. На петнайсет години и след като изгубила баща си, девойката наследила богатство, изчислявано на повече от седемдесет милиона долара, както и имоти и акции в различни дружества. Дорис наследила и бизнес нюха на баща си и за разлика от Барбара се превърнала в агресивно действаща бизнес дама, която контролирала лично делата си. Точно обратното, Хътън никога не се нагърбила с грижата за имуществото си и делегирала управлението на богатството си на съветници, които невинаги заслужавали доверие. Пресата ги кръстила „златните близначки“ и „бедните богати момичета“.

В разкриващата много факти биография на Барбара Хътън писателят Дейвид Хейман е събрал всички подробности за тържествата в нейна чест, които се разделяли на три етапа. Първо бил организиран чай за петстотин гости в луксозния триетажен апартамент на „Пето авеню“, собственост на леля й и чичо й. После била дадена превъзходна вечеря с танци в казиното на Сентръл парк, също за петстотин поканени. Накрая кулминацията на празненствата бил голям бал в салоните на хотел „Риц-Карлтън“. На празника присъствали хиляда души, сред които някои от най-изтъкнатите имена в страната. Както го окачествила и пресата, било светското събитие на сезона в Ню Йорк.

Толкова разкошен и богат бил балът в „Риц“ от вечерта на 21 декември 1930 година, че споменът за него дълго време не избледнявал. Имало четири оркестъра и двеста сервитьори, които поднесли вечеря от седем ястия, полята с две хиляди бутилки шампанско. Четирийсет и осем часа отнело украсяването на салона. Предвид наближаването на Коледа помещението било посипано с изкуствен сняг, а покривът бил покрит с тъмносин прозрачен плат и хиляди дребни крушки, за да се постигне ефектът на небе, осеяно с искрящи звезди. Балният салон и стълбите били украсени с храсти, коледни цветя и двайсет хиляди бели виолетки.

В деня на празника гостите, пристигащи на входа на „Риц“, били посрещани от актьора и музикант Морис Шевалие, преоблечен като Дядо Коледа за тържеството. Група от домашни духчета подарявали на присъстващите, идващи едни след други, малка златна кутийка, в която имало скъпоценен камък. Вечерята била придружена от музиката на руски цигулки, а след десерта имало изпълнение на Архентинита — известна танцьорка на фламенко, която живеела в Париж. Балът продължил до сутринта и пожънал голям успех. Стойността на празненството възлязла на шейсет хиляда долара.

Ако имал намерение да представи дъщеря си, която била за женене, на членовете на доброто американско общество, бащата на Барбара постигнал противоположния резултат: огромното богатство плашело вероятните кандидати, които не се чувствали на висотата на този толкова бляскав начин на живот. И точно обратното: безскрупулните ловци на богатство вече познавали заможната наследница, която изглеждала лесна плячка. Пилеенето на толкова пари за празника по представянето на младата наследница не допаднало на американските граждани, които изживявали несгодите на първата година от Голямата депресия. Пръскането на средства за балове и тържества както в „Риц“ от страна на внучката на основателя на магазините „Уулуърт“ (печално известни с крайно ниските заплати на служителите си) не се харесвало на обществото, което яростно я критикувало.

По онова време Барбара вече не била толкова срамежлива и се наслаждавала на светския живот в компанията на братовчед си Джими Донахю, единствения й близък приятел и довереник. Този млад „плейбой“ — богат, атрактивен и с чувство за хумор, бил всепризнат хомосексуалист, известен с липсата си на дискретност и с мъжките си завоевания. През 1945 година Джими спечелил обичта на херцозите на Уиндзор и в продължение на осем години ги придружавал в тяхното златно изгнание, като плащал от собствения си джоб за прищевките на двойката. Навярно повлияна от пищния стил на живот на братовчед си, Барбара поела по легендарния си и не по-малко екстравагантен път. Когато приключила с учението си, тя помолила баща си да й осигури собствен вагон на частен влак. Желанието на младата жена било удовлетворено и тя се сдобила с луксозен вагон с три бани, голяма стая и просторен хол, където можели да вечерят няколко души.

През май 1931 година Барбара Хътън била представена в английския двор на кралица Мери и крал Джордж V. На следващия ден присъствала на празник в чест на Уелския принц, организиран в градините на Бъкингамския дворец. На този прием се запознала с английския принц Едуард и дори танцувала фокстрот с него. Въпреки че английската преса тогава спекулирала относно възможен романс между наследника на трона и милионерката, принцът бил сляп за всички жени, освен за онази, в която бил влюбен до уши — Уолис Симпсън.