Кристина Морато
Непокорните диви (13)

Тъмно минало

Жената, която разклатила британската монархия, е родена на 18 юни 1895 година в спокойния планински курорт Блу Ридж Съмит, щата Пенсилвания, близо до град Балтимор. Там, в скромната планинска хижа, позната като „Скуеър Котидж“, се появила на бял свят Беси Уолис Уорфилд, дъщеря на Тийкъл Уолис Уорфилд и Алис Монтегю. Момиченцето се родило в лоното на две известни патрициански фамилии от Балтимор; сред изтъкнатите предци — както на Уорфилд, така и на Монтегю, имало политици, военни и съдии. Бащата на Уолис, най-малкият от четири деца, се родил със слабо телосложение и крехко здраве. На осемнайсет години открили, че има туберкулоза и вместо да го настанят в санаториум, родителите му го накарали да започне работа като стажант в една банка.

Когато в началото на 1890 година атрактивната Алис се запознала с Тийкъл, той бил двайсет и пет годишен приятен и срамежлив мъж, когото домашният лекар бил посъветвал да не се жени предвид болестта, от която страдал. Но Тийкъл не се вслушал в предупрежденията на лекаря и се влюбил в Алис, прелестно и весело русо момиче на двайсет и четири години. Във време, в което на болните от туберкулоза не се позволявало да имат контакт с жени, Алис показала голям кураж, като приела да излезе с него. Не се страхувала нито че ще се зарази, нито от това, което щели да си помислят другите за връзката им. Не след дълго, скандализирайки и двете семейства, госпожица Монтегю забременяла.

В първите месеци на 1895 година любовниците напуснали Балтимор и се установили в планините на Блу Ридж Съмит, където климатът бил благоприятен за болните от туберкулоза. Там, инкогнито и без подкрепата на роднините, трябвало да се роди малката Беси Уолис, красиво и здраво бебе, тежащо три килограма. По онова време дете, родено от родители без брак, било истински срам за обществото. Ревностни привърженици на епископализма и една от фамилиите с най-древно потекло в страната — сред предците им били някои от основателите на щата Мериленд — семейство Уорфилд не било в състояние да приеме подобно безчестие. Решили, че Алис не може да роди в Балтимор, и в деня на събитието изпратили тайно доктор, който да помогне за появата на детето на бял свят. Не приели обаче раждането на момиченцето да бъде включено в официалната семейна история, която по онова време точно се пишела. Малката Беси Уолис не била кръстена и за Църквата била обречена на „вечно проклятие“. Бъдещата херцогиня на Уиндзор се появила на бял свят в най-голяма анонимност и била смятана за плод на греха.

Алис и Тийкъл се оженили седемнайсет месеца след раждането на дъщеря им в строга церемония, лишена от всякаква празничност. Булката носела дискретна следобедна рокля и малък букет виолетки в ръка. Младоженците нямали право на тържество, нито на романтичен меден месец. Малко след като сключили брак, те се върнали в Балтимор, защото здравето на Тийкъл се влошило. За Алис настъпили мъчителни месеци. Страхувала се, че можело съпругът й, който получавал чести пристъпи от кашлица, да зарази нея и малката. Живеели много бедно в скромен семеен пансион в града, близо до „Парк авеню“. Уорфилдови, виждайки, че наближава краят на сина им, решили да ги приютят в къщата си на улица „Ийст Престън“ 34. Само шест месеца по-късно Тийкъл починал, без Уолис да може да се доближи до него, да го прегърне или да се сбогува. Бил на двайсет и седем години и оставил вдовицата и малкото си дете в крайно затруднено икономическо положение.

Бабата — Ана Емори Уорфилд, която винаги се била противопоставяла на брака на най-малкия си син и не криела презрението към снаха си, приела да поеме грижите за младата вдовица и внучката си. Така малката Уолис и майка й останали да живеят в голямата господарска къща на улица „Ийст Престън“ в Балтимор. Строгата баба Уорфилд, вдовица от дълги години, била матроната на клана и здраво държала семейните юзди. Била взискателна домакиня, която контролирала до най-малка подробност шестте прислужнички, а те всеки ден се строявали пред нея, за да получават заповедите й. Силно религиозна и спазваща строг траур в облеклото, тя принуждавала внучката си да става в пет часа сутринта, за да се включва в семейната молитва.

В дома на Уорфилд живеел и единственият син на фамилията — Соломон, който бил ерген. Чичо Сол, както го наричали, бил влиятелен мъж с добро положение в обществото. Бил президент на железопътна компания и директор на няколко важни предприятия, а освен това съветник и личен приятел на президента на Съединените щати Гроув Кливланд. Соломон не преставал да повтаря на Алис, че е при тях благодарение на неговото състрадание, и същевременно не скривал, че тя го привлича. Независимо от тежките удари, които животът й бил нанесъл, Алис била оптимистка и имала весел характер в контраст с мрачната викторианска атмосфера в къщата на бабата на Уолис. По-късно херцогинята щяла да заяви: „Уорфилдови бяха крайно консервативни, строги и религиозни, а Монтегю, точно обратното, бяха безотговорни и лекомислени“.

Предвид растящия интерес, който Соломон показвал към нея, Алис решила да се премести с дъщеря си на хотел. Въпреки че приел зле безразличието на вдовицата на брат си, чичото определил издръжка и се ангажирал да плаща образованието на Уолис. Тъй като парите не били достатъчни, Алис започнала работа като шивачка в милосърдна организация, за да може да разчита и на малка заплата. Една година по-късно съдбата й се притекла на помощ. Сестра й Беси също била останала вдовица и я приела в огромната си къща от червени тухли на улица „Уест Чейс“. За първи път имали истински дом и Алис пратила дъщеря си на училище, в което можела да играе с другите деца на нейната възраст. Уолис била навършила седем години и била със силен характер, упорита и със състезателен дух, готова винаги да бъде първа.

През 1908 година Алис и дъщеря й се преместили в доста просторен апартамент, в който младата вдовица започнала да дава стаи под наем на студенти — нещо унизително в очите на доброто общество в Балтимор. Но майката на Уолис така и не забогатяла, защото била превъзходна готвачка и обичала да изненадва клиентите си с вкусни гозби, типични за Мериленд, като за целта не се двоумяла да купува най-добрите продукти от пазара. Алис научила дъщеря си да приготвя сочни ястия и по-късно те щели да донесат заслужена слава на херцогинята на Уиндзор във времето, когато живеела в Лондон. До края на живота си Уолис си спомняла месеците, прекарани с винаги жизнерадостната си майка, като най-щастливите в живота си. „Обожавах да говоря с майка си. Никога не ми отговаряше снизходително. Говорехме си така, сякаш бяхме сестри.“

На 20 юни 1908 година вдовицата сключила брак с Джон Фрийман Разин. Той бил не особено привлекателен и малко мързелив, но затова пък много ласкав с момиченцето. Уолис, която вече имала славата на непокорно и инатливо дете, прибягвала до всякакви номера, включително до гневни изблици, за да осуети сватбата на майка си. В онзи период ходела в скъпото девическо училище „Аръндел“, което се намирало в близост до къщата на семейството й по майчина линия. Когато съученичките й се подигравали, че майка й държи пансион, тя яростно се защитавала, използвайки толкова вулгарен език, че учителите оставали поразени. Никога не се оставила на никого да я сплаши и характерът й се изковал така силен отчасти и благодарение на строгото викторианско възпитание на баба й Уорфилд.

На шестнайсет години Уолис била момиче, което правело впечатление с хубавата си външност. Имала горда осанка, ъгловато лице, ясно оформена брадичка, високо чело и прекрасни сини очи, които смекчавали твърдия й строг вид. Била смущаваща и малко тайнствена; приличала на момче с къса коса, квадратни рамене, малки гърди и крайно слаба. Момчетата я намирали за интересна, забавна и най-вече дръзка. Вече девойка, тя си давала сметка, че е различна от другите момичета, че изпъква с оригиналността и дръзкия си начин на обличане. Почти нямала пари, но носела впечатляващи екстравагантни рокли, които майка й сама й шиела по мярка, и в тях се откроявало стройното й тяло. Била най-шикозното момиче сред приятелките си и първата, която имала гадже. През целия живот нейните най-добри оръжия за прелъстяване били според собствените й думи жизнеността й, силният й характер и умението й да подхранва лесно ранимото мъжко самолюбие.

През 1911 година Уолис била приета в интерната за госпожици от избрани семейства „Олдфийлдс“, най-скъпия в щата Мериленд. В това училище момичетата от висшето общество прекарвали дните си в четене на пасажи от Библията, учели се да шият, да готвят и да рисуват. Много от тях били влюбени платонически в Уелския принц, чиято снимка висяла по стените на стаите им; русият и добре сложен наследник на британския трон бил тогава на седемнайсет години. Към 1912 година Уолис вече не можела да понася елитарната атмосфера на „Олдфийлдс“ и прекарала лятото в дома на леля си Беси. Майка й живеела в Атлантик Сити със съпруга си, но семейното им щастие не продължило дълго. През април 1913 година пастрокът на Уолис починал от алкохолизъм. Алис Уорфилд Разин, за втори път вдовица, се върнала в Балтимор, където предстояло дъщеря й да бъде представена в обществото. Това било светското събитие на годината и за големия бал в Оперния театър девойката облякла приказна рокля от бял сатен, изкопирана от модел на английския модист Уорт. Била навършила осемнайсет години и сега от нея се очаквало в най-скоро време да си намери добър съпруг, по възможност богат и влиятелен мъж.

През ноември 1915 година съдбата на Уолис направила неочакван завой. Корин, една от нейните братовчедки — щастливо омъжена за капитана на корветата „Хенри Мъстин“ и майка на три деца — я поканила да й отиде на гости в слънчевия щат Флорида, където живеела. Съпругът й бил назначен в нова военноморска база за обучение и тренировка на лоцмани в Пенсакола. Това градче в Северозападна Флорида с красиви колониални сгради в испански стил било заобиколено от девствени плажове от бял пясък. Въпреки че току-що била починала баба Уорфилд и според традицията цялото семейство трябвало да спазва строг траур, Уолис въобще не се подвоумила и приела поканата. За нея това била мечтаната ваканция. За първи път далеч от суровите семейни порядки, тя се чувствала свободна и готова да се наслаждава на това райско място. Въпреки че помагала на братовчедка си в домашните работи и в кухнята, им оставало време да се пекат на слънце, да се къпят в топлото море, да ходят на кино и да излизат по танцови забави, посещавани от представителните офицери от военната база.

„Току-що се запознах с най-очарователния пилот на света“, така в писмо до майка си, Уолис съобщава за срещата си с мъжа, който щял да се превърне в неин съпруг — Ърл Уинфилд Спенсър. Запознали се в дома на Корин на един обяд, на който младият офицер от флота бил поканен заедно с други свои колеги от базата. Още от първия момент Уолис била привлечена от снажния и сърдечен пилот с тъмни коси и предизвикателен поглед, осем години по-възрастен от нея. Уинфилд Спенсър, когото всички наричали Уин, бил роден в Канзас през 1888 година и бил най-големият от шестимата си братя и сестри. Подобно на Уолис произхождал от старо американско семейство, чиито предци били акостирали на бреговете на Северна Америка през XVII век. Спенсър, който имал славата на бонвиван и женкар, бил черната овца на фамилията — подробност, която влюбената в него жена не знаела.

Привличането било взаимно и страстта, която пламнала между двамата, била достатъчно силна, за да решат да се оженят, колкото е възможно по-скоро. Въпреки че фамилията на Уолис не гледала с добро око на този брак, тя не отстъпила. Убедила чичо си Сомолон да й помогне за разходите и поръчала сватбената си рокля в луксозен магазин в Балтимор. Роклята била от бяло кадифе, а горната част била в бродерия от перли и с ръкави във формата на камбани. Младоженката носела корона от портокалови цветове и було от тюл. На 8 ноември 1916 година двойката сключила брак в Църквата на Христос в Балтимор, украсена за случая с азалии, рози и бели хризантеми. Била изискана и романтична сватба, за каквато Уолис си била мечтала и каквато майка й не можела да има.

След краткия меден месец младоженците се върнали в Пенсакола, където Уолис много скоро открила, че нейният неустрашим пилот е алкохолик. Истинско мъчение било да знае, че мъжът й може да реши да пилотира в пияно състояние и да не се върне вкъщи жив. Това обаче се оказало само началото на една дълга голгота. Защото Уин не само пиел, но и бил най-ревнивият и налитащ на бой мъж, който имал навика да изкарва целия си гняв и чувството за провал върху Уолис. На 6 април 1917 година Съединените щати влизат във война и против волята на Уин и въпреки че висшестоящите му знаели за проблема му с алкохола, Министерството на флота го изпраща в Сан Диего, за да организира училище за тренировки на пилоти от Западния бряг. Но нито смяната на заниманието, нито мекият калифорнийски климат успели да успокоят пристъпите му на гняв и ревност. Когато излизал от къщи, завързвал Уолис за леглото, а веднъж дори стигнал дотам, че я затворил в банята за цял ден. Но този, който всъщност изневерявал в двойката, бил той самият — извънбрачните авантюри на Уин Спенсър били известни на всички.

На 7 април 1920 година Уелският принц, най-желаният ерген на Европа, пристигнал в Сан Диего, придружаван от братовчед си Луи Маунтбатън. На път за Австралия крайцерът „Ринаун“ направил кратък престой в града. Семейство Спенсър не били поканени на тържествата, организирани от властите на Сан Диего в чест на британския престолонаследник. Но все пак можели да присъстват на бала на кмета на града в хотел „Коронадо“. Уолис успяла да види принца само отдалеч в бялата му униформа от Кралския флот, докато подавал ръка на гостите. Тогава за първи път се озовали заедно на публично място, но трябвало да изминат още десет години, за да се пресекат пътищата им отново. След като прекарала известно време в Калифорния, двойката Спенсър се преместила във Вашингтон, където живеели майката на Уолис и любимата й леля Беси. Уолис, чието съжителство със съпруга й ставало нетърпимо, се почувствала закриляна от близостта на семейството си и сериозно се замислила за развод. Ала отговорът на роднините й от страна както на Уорфилд, така и на Монтегю, бил, че никога няма да приемат развода. Единственият възможен изход за Уолис била раздялата; само така щяла да се освободи от окаяния живот, който водела с мъжа си. През есента на 1921 година Уолис и Уин преустановили отношенията си, поне временно. Уинфилд, на когото било забранено да лети поради страстта му към пиенето, бил назначен за командир на стара испанска канонерка и бил изпратен в база в Китайско море. Уолис отишла да живее в къщата на майка си. Току-що била сложила край на четиригодишната мъка и малтретиране, които белязали дълбоко характера й.

В автобиографията си със заглавие The Heart has Its Reasons („Сърцето има своите причини“) Уолис дава много малко информация за тези седем години между раздялата й със Спенсър и втория й брак през 1928 година. Твърде дискретна е и при споменаването на имената на мъжете, в по-голямата си част млади дипломати и представителни офицери, с които е имала връзка. Знае се обаче, че след като изгубила от очи съпруга си, тя започнала да се наслаждава пълноценно на положението си на свободна жена. Живеела във Вашингтон, където деляла апартамент в „Джорджтаун“ с една художничка, съпруга на офицер от флота. Уолис разполагала с малко пари — само с оскъдната издръжка, която Уин й бил отпуснал, но най-после се била отървала от униженията и заплахите му. На двайсет и пет години била елегантна, кокетна и дръзка жена, която знаела как да съблазнява мъжете. В следващите месеци имала връзки с принц Джелазио Гаетани — посланик на Италия в САЩ, който предал на Уолис възхищението си към Мусолини, а по-късно и с първия секретар на посолството на Аржентина Фелипе Еспил. Уолис се влюбила пламенно в този хубав мъж от латински тип, който освен голям танцьор на танго бил и добре облечен, прелъстителен и неустоим за жените.

Знойната връзка между снажния латино любовник и Уолис приключила внезапно в края на 1923 година, когато той се влюбил в друга жена. Щом слухът за това стигнал до Уолис, тя се почувствала с наранено достойнство и вдигнала на любовника си нечуван скандал. Така, както се намирали на един изискан прием, Уолис изведнъж се нахвърлила гневно върху Еспил и одрала лицето му пред очите на всички присъстващи. В същия момент се изпарили шансовете й да се превърне в съпруга на блестящ дипломат. След раздялата с Фелипе Уолис напуснала Вашингтон и прекарала пет месеца в Париж, за да забрави сантименталната си несполука. През това време успяла да помисли за бъдещето си, което не се очертавало особено обещаващо. Уин Спенсър, все още неин съпруг, започнал да й праща писма, в които я молел да забрави миналото и я канел да отиде при него в Китай. Уолис, отново сама и без достатъчно пари, за да се разведе, решила да опита да спаси брака си още веднъж.

Съществуват различни версии относно мотивите, поради които Уолис предприема пътуването до Китай през 1942 година. Според биографа й Чарлс Хайъм, преди да отпътува за Хонконг, бъдещата херцогиня на Уиндзор преминала през сериозна тренировка, организирана от информационната служба на Министерството на флота, за да е в състояние да пренесе тайни документи в страната, за която заминавала. Било обичайна практика съпругите на офицерите от флота, работещи в Азия, да се използват за пощенски услуги, тъй като поверителната информация, предавана на американския флот в Китай, обикновено телеграми и кодирани съобщени, била лесно прехващана от чуждите служби. Ако тази версия е вярна, то това означава, че в онзи момент е започнала предполагаемата и легендарна шпионска кариера на Уолис Симпсън.

Уолис отпътувала от пристанището на Бруклин на 17 юли на борда на „Шомон“, кораб на американската армада, който превозвал войските, предназначени за Филипините. По време на плаването спряла за една седмици на райските Хавайски острови. Тя била впечатлена от пищната растителност и красотата на местните хора. В Манила се качила на друг кораб — „Емпрес ъв Канада“, който я закарал до Хонконг, където я очаквал съпругът й. Когато слязла на шумното пристанище в града, я връхлетели цял куп усещания, които преди това не познавала. Горещината била задушаваща, а миризмите — силно пронизващи. Вече на твърда земя, тя се възстановила от изтощителното пътуване в един хотел, а по-късно се преместила със съпруга си да живее в апартамент на флота в квартал „Коулун“. През седмицата, в която Уолис пристигнала в Хонконг, в съседен Китай избухнала кървава гражданска война. Положението по улиците било напрегнато и опасно за чужденците, които не се осмелявали да се движат извън зоните, в които живеели.

През 1933 година, когато Уолис Симпсън станала любовница на принц Едуард, из Лондон се носела легендата, че разведената американка е експерт в „източни сексуални техники“, които била научила по време на престоя си в Китай с първия си съпруг. Скандалът щял да избухне, когато британският премиер Стенли Болдуин в свой доклад оповестил дейностите на Уолис по време на първото й азиатско пътуване. Според тези документи, намерени от британските тайни служби и предназначени за крал Джордж V и кралица Мери, защото трябвало по всякакъв начин да се попречи Уолис да стане английска кралица, Уин Спенсър бил човекът, който въвел съпругата си в „къщите за пеене“ — наименование, с което били известни луксозните публични домове в английската колония. Докладът, наречен „китайско досие“, сривал до дъно репутацията на Уолис. Била обвинена не само че е посещавала публичните и игралните домове, но и че е участвала в трафика на наркотици.

„Сдобряването се оказа провал“, пише Уолис в своите спомени за случилото се в Хонконг. В действителност и според отбелязаното от биографите й Уин Спенсър я напуснал, за да заживее с една млада и хубава художничка, която се радвала на голяма популярност сред английската колония. Останала сама, на 21 ноември Уолис заминала с кораб за Шанхай, където отседнала за няколко дни в елегантния хотел „Астор Хаус“. Независимо че градът бил потопен в ужасите на войната, тя успяла да се наслади на светската атмосфера, в която живеели западняците. Присъствала на изискани партита, организирани от колониални управници в луксозните им приказни къщи, както и на оживени конни надбягвания, и посетила модерните нощни клубове. В началото на декември пристигнала в Пекин и отседнала в „Гран Хотел“ — истински оазис за град, връхлетян от хаос и безредици. Там останала до юни 1925 година, когато навършила двайсет и девет години. Тогава доста набързо се сбогувала с добрата си приятелка Катрин Роджърс и съпруга й Херман, които били нейни домакини по време на престоя й в китайската столица, и се върнала в Съединените щати.

На 8 септември след мъчително пътуване Уолис пристигнала на пристанището в Сиатъл и веднага била вкарана в болница. В спомените си херцогинята на Уиндзор казва, че се е върнала от Китай с „малко тъмно нещо в себе си“, което наложило спешна операция и дълъг възстановителен период. Бил един от редките случаи през дълголетния й живот, в който здравето й било изневерило. По-късно през 1951 година била оперирана от тумор на яйчниците, но доживяла дълбока старост като здрава жена, изпълнена с жизненост. Уолис не разкрива причините за влизането си в болница, но по всичко личи, че деликатното й състояние се дължало на последиците от аборт, който й бил направен по време на пребиваването й в Китай. Когато през юни напуснала Пекин, за да се прибере у дома, Уолис първо се отбила в Шанхай, където искала да се сбогува с някои приятели. Именно там я прелъстил един италианец — Галеацо Чано, с когото изживяла кратък романс. Този запален почитател на Мусолини, който щял да стане министър на външните работи на Италия, тогава бил млад студент, запленен от хилядолетната история на Китай. Според писателя Чарлс Хайъм и написаното от него в прекрасната биография на херцогинята на Уиндзор тя забременяла от Чано и решила да абортира, преди да се прибере в Съединените щати. Гинекологичните усложнения, последвали аборта, оставили сериозни последици, една, от които била невъзможността да има деца.

След четиримесечен период на възстановяване в апартамента на майка си във Вашингтон Уолис се преместила в Уорънтън — спокойно градче в щата Вирджиния, където научила, че може да получи развод от мъжа си сравнително лесно и на немного висока цена. Тя отседнала в единствения приличен хотел в градчето — „Уорън Грийн“, и се посветила на игра на голф в местния клуб, на танци и на покер, едно от големите й увлечения. „Нямаше достатъчно пари, за да се облича наистина добре. Изглеждаше по-скоро спретната, отколкото елегантна… важното е, че винаги беше пълна с енергия. Блестеше на всички празници! Можеше да танцува безспир и да прави компания на всеки, който пие, без изпитото да замае главата й… Беше родена разказвачка и притежаваше неизчерпаема колекция от разкази и дръзки гатанки…“, спомня си един приятел на Уолис от този период.

По онова време Уолис започнала да се среща с някои приятелки от юношеските си години, които живеели във Вашингтон, отстоящ само на осемдесет километра, сред които била Мери Кърк, една от шаферките на сватбата й със Спенсър. Мери била омъжена за Жак Рафре и живеела в апартамент на площад „Вашингтон“ в Ню Йорк. На Коледата през 1926 година семейство Рафре я поканили да прекара с тях празниците. Именно на 25 декември, точно няколко дни след като била получила развод с първия си съпруг, нейната приятелка й представила Ърнест Симпсън, добре изглеждащ и образован бизнесмен. С баща англичанин и майка американка, роден и отраснал в Ню Йорк, Ърнест, който тогава бил на двайсет и девет години, изглеждал истински джентълмен. Висок, с хубава външност, вежлив и елегантен, той имал спокоен характер и споделял с Уолис общи вкусове и хобита. Още от първия миг двамата били привлечени един към друг и започнали да излизат заедно. По онова време течал разводът на господин Симпсън със съпругата му Доротея Парсънс Дечърт, от която имал дъщеря — Одри.

През 1928 година компанията, управлявана от бащата на Ърнест и основател на „Симпсън, Спенс & Янг“, занимаваща се с покупко-продажби на кораби, вървяла от зле по-зле и синът решил да се установи в Лондон, за да вземе нещата в свои ръце. Преди да замине, най-неочаквано той предложил брак на Уолис. Но на своите трийсет и една години тя вече познавала най-горчивата страна на брака и му отказала. Пътищата им се разделили: тя заминала на ваканция в Кан в дома на приятелите си Роджърс, а Ърнест отпътувал за Лондон. Няколко седмици след раздялата обаче Уолис преосмислила предложението и му писала, че приема. В края на юни сключила брак с Ърнест в един мрачен офис на Брачния регистър в Челси. От страна на Уолис на церемонията не присъствал никой — нито от семейството й, нито от най-близките й приятели. Майка й Алис, която живеела във Вашингтон, не одобрявала този брак и отказала да присъства. Предвид липсата на бляскава фамилна сватба Ърнест компенсирал съпругата си с разкошен меден месец, който прекарали във Франция и Испания. Двойката обиколила Европа с импозантна жълта лагонда, управлявана от шофьор в униформа, и отсядали в най-хубавите хотели.

След голямото европейско пътуване Симпсънови се установили в апартамент на Ърнест в Лондон близо до Хайд Парк, а по-късно намерили къща по техен вкус на улица „Джордж“ №5 в Браянстън Корт. Жилището било елегантно, с просторен хол, трапезария, светли спални и няколко стаи за домашната прислуга, състояща се от петима души. За първи път в живота си Уолис се радвала на добро финансово положение и можела да си позволи луксове, немислими дотогава за нея. Тъй като Ърнест прекарвал деня си в офиса, тя, тъй като разполагала с цялото свободно време на света, се посветила на обзавеждането на апартамента и на купуването на антики в Челси и Кенсингтън, без да се ограничава. Домът бил пълен с декоративни и ценни предмети: свежи цветя във вазите, китайски паравани, изящен роял, многобройни изделия от слонова кост, яспис и порцелан, придобити по време на престоя й в Китай.

Свикнала да води непринуден живот в Съединените щати, за Уолис не било лесно да се приспособи към строгия етикет на висшето английско общество. При все това след няколко месеца госпожа Симпсън се превърнала в една от най-големите лондонски домакини и организирала в дома си в Браянстън Корт изискани и забавни празненства, които щели да се прочуят в целия град. На тях се събирали чуждестранни дипломати, политици, бизнесмени — в по-голямата си част норвежци и американци, клиенти на Ърнест, актьори и дами от доброто общество. Уолис сама приготвяла и сервирала коктейлите, макар самата тя да пиела малко и единствено шотландско уиски, и гощавала гостите си с вкусни и екзотични вечери на свещи, като всичко било подредено и обмислено по безупречен начин. Празненствата на госпожа Симпсън били известни с прекрасната си храна — комбинирала типичната за щата Мериленд кухня с оригинални рецепти от Кантон и Пекин, с обилното пиене и непринудения характер на домакинята.

Уолис изглеждала щастлива до мъжа, за когото се била омъжила повече от примирение, отколкото по любов, и който задоволявал желанията й. Постепенно госпожа Симпсън се приобщила към американската колония в Лондон, която се събирала поне два пъти в седмицата. Сред изтъкнатите й представители били Консуело Морган Тоу, чийто съпруг — Бенджамин Тоу, първи секретар на посолството на Съединените щати в Лондон, бил приятел на Уолис от годините в Сан Диего. Консуело била сестра на Телма Фърнес, тогавашната любовница на Уелския принц. Телма, красива жена със стил, била омъжена за човек, два пъти по-възрастен от нея — вдовеца виконт Мармадюк Фърнес, който прекарвал дните си на Ривиерата, пиейки коняк и флиртувайки с млади красавици. През лятото на 1929 година, когато била само на двайсет и три години, Телма започнала връзката си с наследника на короната. От първата им среща Уолис и лейди Фърнес — и двете либерални американки с развод зад гърба си, си допаднали и станали добри приятелки.