Кристина Морато
Непокорните диви (30)

Истинската Одри

Снимките на филма „Сабрина“ не били толкова приятни, колкото на „Ваканция в Рим“, до голяма степен заради напрежението между двамата главни актьори: Хъмфри Богарт и Уилям Холдън. Богарт бил тогава на петдесет и четири години, имал неприветлив характер и увлечението му по алкохола било известно на всички. От своя страна Холдън, на трийсет и пет години, бил най-изкусителният мъж за момента. Съперничеството между двамата се усетило ясно от първия миг и в студиото се нагнетила особена атмосфера. Одри издържала със стиснати зъби драмата, която прехвърляла границите на снимачната площадка. Работата по филма започнала през септември 1953 година и външните снимки били направени в богаташка къща в Глен Коув, Лонг Айлънд. По време на снимачния процес Одри изживяла страстен романс с Уилям Холдън — алкохолик и измъчен актьор, женен за актрисата Бренда Маршал и баща на две деца. Както изглежда, връзката им приключила в деня, в който свършили и снимките. Тогава Холдън признал на Одри, че си е направил вазектомия и не може да бъде баща. Хепбърн, за която да създаде семейство, винаги е било най-важното нещо в живота, отрекла да са имали идилична връзка и заявила, че между тях съществувало само голямо приятелство. За Холдън обаче Одри била голямата любов на живота му.

След премиерата на „Сабрина“ — съвременна приказка за принцове и принцеси, в която дъщерята на шофьор, работещ за заможно и влиятелно семейство, от малка си мечтае да се омъжи за един от двамата наследници, Одри се върнала на сцената на Бродуей, за да участва в постановка заедно с Мел Ферер. Актьорът бил приел съвсем насериозно онова, което Одри му била казала на празника, на който се запознали, и през ноември се появил отново в живота й, готов да работи с нея на театралната сцена. Мел, който току-що се бил развел с жена си, дал на Одри да прочете театралната адаптация на „Ондин“ — разказ от Жан Жироду. Одри, която искала да забрави връзката си с Холдън, приела предложението, без да му мисли много. От „Парамаунт“ позволили на звездата да играе в пиесата, но само за период от шест месеца. Одри, винаги неуверена и уплашена, че няма да се хареса на публиката, потърсила емоционална подкрепа в Мел. Двамата се влюбили и докато представлението присъствало в театралния афиш, те заживели в апартамент под наем в квартал „Гринуич Вилидж“ в Манхатън и дори започнали да правят планове за сватба.

Премиерата на „Ондин“ се състояла на 18 февруари 1954 година и Одри получила превъзходни отзиви от критиката, която отново изтъквала грацията и очарованието й на сцената. Играта на Мел обаче не била убедителна за критиците. „Липсват му дълбочина, елегантност и въображение“, казал за него „Ню Йоркър“. Точно обратното, изтъквали „магическата интелигентна и възхитителна“ игра на Одри. Това била една незабравима година за актрисата. В една и съща седмица тя получила първия си „Оскар“ в категорията за най-добра актриса на 1953 година за „Ваканция в Рим“, а няколко дни по-късно — и наградата „Тони“ за главната роля в „Ондин“. На двайсет и четири години и за рекордно кратко време тя била пожънала успех в Холивуд и на Бродуей. Мел бил много горд с наградите, които годеницата му Одри получила. Баронеса Ван Хеемстра обаче била студена и се държала дистанцирано с дъщеря си. Веднъж заявила пред един журналист: „Не мога да си припиша никаква заслуга за таланта, който Одри евентуално има. Ако това наистина е талант, то той й е дар от Бога. По същия начин бих могла да съм горда от синьото в небето или от картините на фламандските майстори, изложени в Кралската академия на изящните изкуства“.

Когато през юли пиесата престанала да се играе, Одри се чувствала изтощена и се намирала на ръба на нервна криза. Всичко се било случило твърде бързо и за нея се оказвало трудно да се справя с неочаквания успех. „Все още не бих казала, че съм се научила да играя“, ще заяви тя с обичайната си скромност. Одри ставала все по-уязвима и потъвала в тъга въпреки наградите и предложенията за работа, които се трупали на бюрото на агента й. Започнала да пуши по няколко кутии на ден и лекарят й препоръчал да си вземе истинска ваканция. От друга страна, Мел също я притискал, защото й бил предложил брак и очаквал отговор от нея. Именно тогава, придружена от майка си, която винаги се била противопоставяла на този съюз, тъй като смятала актьора за прекалено светски настроен човек, и от Мел, напуснала Ню Йорк и потърсила спокоен пристан в Швейцария.

На 24 септември 1954 година Одри Хепбърн и Мел Ферер се оженили в частен параклис от XIII век в швейцарското градче Бургенсток, на брега на Люцернското езеро. Била обикновена церемония в тесен кръг, на която присъствали едва двайсетина гости. Одри била облечена в рокля от бяла органза с кръгло деколте, модел на Живанши, и носела украса от бели цветя в косата си. Поради ангажиментите на Мел Ферер меденият месец се ограничил до три безоблачни дни в една швейцарска хижа. В края на септември младоженците заминали за Рим, където актьорът снимал филм. След сватбата двойката наела къща в близост до ваканционното селище Анцио на около четирийсет километра от Рим. „Къщата беше разположена сред лозя и там живеехме в компанията на няколко гълъба, две магарета, три кучета и девет патици“, припомня си по-късно Одри. Когато се омъжила, актрисата смятала, че бракът е „ангажимент на пълен работен ден“, който очевидно бил несъвместим с професията й. Поради тази причина решила да се усамоти в дълбоката провинция и да се отдаде на отмора, грижи по градината и да се научи да готви италиански ястия. Искала да забременее, защото да бъде майка, за нея било най-важното нещо в живота: „Родих се с огромната необходимост да получавам обич и изпитвам страхотна нужда да я раздавам. Когато бях малка, често поставях майка ми в неудобно положение, защото, докато вървяхме по улицата, се опитвах да изкарвам новородените от количките им. Мечтаех да имам свои деца. Целият ми живот се събира в едно-единствено нещо: не само да получавам любов, но и да изпитвам отчаяна нужда да я раздавам“.

На 4 февруари 1955 година Одри отишла на премиерата на „Сабрина“ в Париж и появата й във френската столица предизвикала голямо вълнение. Филмът се радвал на пълното одобрение на критиката, а отбелязал и касов успех. Академията отново я номинирала за „Оскар“ за най-добра актриса за ролята й в модерната приказка за Пепеляшка. Актрисата винаги щяла да се идентифицира с героинята на Сабрина — романтично, наивно и мечтателно момиче като нея. През март Одри била бременна и възможността да бъде майка я изпълвала с голямо щастие. Но радостта на двойката продължила кратко. Актрисата направила спонтанен аборт и както тя самата признава: „Това е моментът, в който бях най-близо до това да полудея“. Одри изпаднала в дълбока депресия и се опитала да се съвземе от удара в тиха триетажна вила пол наем в Швейцария — страната, в която двойката решила трайно да се установи. Заобиколена от природата и кучетата си, които обожавала, тя постепенно възвърнала своя ведър дух и здравето си. Мел обаче, разтревожен от апатията й, я убедил да работят заедно в една амбициозна продукция: адаптацията на романа „Война и мир“ на Толстой.

Мел Ферер имал повече опит в света на киното от съпругата си и, изглежда, контролирал артистичната кариера на Одри. За съжаление на мнозина той се превърнал в нещо като представител на актрисата и стигнал дотам да оспорва финансовите клаузи в договорите й заедно с нея. Одри и Мел, въпреки че имали общи хобита и вкусове, в действителност били много различни. За актрисата, не толкова амбициозна, колкото съпруга си, славата нямала никакво значение и професионалната й кариера била на втори план. Повече се вълнувала от това да създаде семейство, отколкото да е аплодирана кинозвезда. Мел изобщо не успял да проумее, че желанията им — неговите и на съпругата му, са напълно несъвместими. Когато през юли 1955 година излязло съобщение, че двамата ще са главните герои във филма „Война и мир“ с режисьор Кинг Видор, тръгнали слуховете относно влиянието, което Мел упражнявал върху съпругата си при избора на работните проекти, както и относно облагодетелстването на собствената му кариера.

След сложните и изтощителни снимки на „Война и мир“ в Рим Одри, която вече била една от най-добре платените актриси в света, я очаквал проект, свързан отново с нейната голяма страст: танца. Ставало дума за филма „Клоунско лице“ с режисьор Стенли Донън. Въпреки че била изморена и отново й се искало да се оттегли в къщата си в Швейцария, не могла да отхвърли предложението да пее и да танцува в романтичен мюзикъл заедно с идола си — великия Фред Астер. „Може да е последната и единствена възможност, която имам, за да работя с прелестната и велика Одри Хепбърн. Няма да я пропусна. Точка“, ще заяви легендарният балетист, който току-що бил овдовял и бил на петдесет и седем години. От своя страна актрисата, за която Фред Астер бил най-добрият танцьор в Холивуд, била видимо нервна при запознанството си с него в студиото. Репетициите наистина се оказали тежки и Одри трябвало да работи по шестнайсет часа на ден, за да е на висотата на колегата си. При все това опитният танцьор я улеснил значително: „Когато се озовах пред тази легенда и го видях толкова добре сложен, елегантен и изискан, сърцето ми подскочи. Тогава внезапно усетих една ръка около кръста си и с неподражаемо изящество и лекота Фред ме вдигна от пода. Усетих емоцията, за която са мечтали много жени в някакъв момент от живота си… да танцуват, дори само веднъж, с Фред Астер“. „Клоунско лице“ бил нов успех за Одри благодарение не само на изпълнението й, но и на елегантните и бляскави тоалети, които Живанши бил създал за нея, на прекрасната операторска работа на Ричард Аведън и на чудесните танцувални сцени, в които актрисата най-сетне дала воля на емоциите си.

Одри навършила двайсет и седем години по време на снимките на „Клоунско лице“, а Фред Астер чествал петдесет и седмия си рожден ден. В повечето филми, в които актрисата участвала в началото на кариерата си, актьорите в главните мъжки роли били три пъти по-възрастни от нея. След като работила с Грегъри Пек, Богарт, Хенри Фонда и Фред Астер, следващата й кинематографична двойка щял да бъде един застаряващ Гари Купър, с когото щяла да се срещне във филма „Следобедна любов“ отново под режисурата на Уайлдър. Разликата във възрастта между Одри, която със своята физика изглеждала винаги като девойка, и нейните екранни партньори отнемала от достоверността на любовните истории, които се представяли. Публиката обаче, изглежда, нямала нищо против тази подробност, защото всеки нов филм бил категоричен успех. Докато навършила трийсет години, очарователната Одри не е играла с актьори на нейната възраст.

През 1957 година Одри решила да се оттегли за известно време от киното и телевизията. Искала да помисли за бъдещето си, чувствала, че кариерата й се намира в застой. Знаела, че премиерата на „Клоунско лице“ пожънала огромен успех, чула и чудесните критики, които изтъквали, както обикновено, чара и непринудеността й. Но Одри била притеснена, защото ролите, които била играла до момента, се повтаряли: или ставало дума за прелестна и наивна девойка, която омагьосва големи мъже в забавни комедии, или за красива аристократка в исторически драми, като „Война и мир“. Така че, когато нейният агент й изпратил телеграма с предложение за една напълно различна от играните досега роля, основана на роман с голям успех, Одри приела да прочете книгата. Така „Историята на монахинята“ стигнала до нея и тя погълнала страниците на книгата за два дена.

Когато накрая приела да изиграе сестра Люк, роля, мислена първоначално за Ингрид Бергман, Одри се озовала пред най-дълбокия и сложен персонаж в цялата си кариера. Романът и филмът били създадени по действителната история на белгийската монахиня Мари-Луиз Абет, истинската сестра Люк, която в продължение на девет години работила в Конго, грижейки се за най-нуждаещите си, а после захвърлила расото, за да стане медицинска сестра по време на войната. Одри имала шанса да се запознае лично с Мари-Луиз преди снимките и това завинаги променило живота й. Още от началото оприличила себе си на главната героиня от историята: както сестра Люк, така и тя била родена в Белгия, и двете познавали ужаса на нацисткото нашествие, вътрешните им конфликти също били доста сходни. Въпреки веселия си характер Одри била жена, склонна към вътрешно анализиране както монахинята, в която се въплъщавала. „Имах много кратка младост, почти никакви приятели, малко забавления и никаква сигурност. Нима е изненадващо, че станах интровертна личност?“, ще каже тя след време.

Без прекрасните си тоалети, които Живанши правел за нея, почти без грим и облечена само в монашеско расо, актрисата трябвало да прибегне до изражението на лицето си, най-вече на погледа си, за да покаже водовъртежа от чувства, които изживявала сестра Люк. Одри се подготвила добре за тази роля, която щяла да остане в историята на киното. Освен че прекарала няколко дни във френски манастир, за да познае на собствен гръб строгия и скромен живот на монахините, тя посетила и болница за умствено болни и друга — за прокажени, намиращи се на река Конго. Снимките продължили два месеца в бившето Белгийско Конго и били много тежки заради високите температури — между 37 и 54 градуса по целзий — и неудобствата, които целият екип се налагало да понася. „Не бях виждал по-дисциплиниран, по-вежлив и по-отдаден на работата си човек от Одри. В нея нямаше прекомерно его, никога не искаше специални неща и показваше най-голямо уважение към колегите си актьори. Доказа на себе си, че е голяма актриса в една трудна и взискателна роля“, казва по-късно режисьорът на филма Фред Цинеман.

Въпреки че Одри издържала на задушаващите горещини и влага, както и на насекомите и змиите, които присъствали през цялото време на снимките, при завръщането си от пътуването здравето й се разклатило. В Рим, където продължил сложният снимачен процес на филма, Одри внезапно получила бъбречна криза. Не се наложило да влиза по спешност в болница, но трябвало да отложат снимките с няколко дни. Въпреки тези препятствия за Одри това били най-добрият й филм и роля, с която се гордеела най-много, както споделил по-късно синът й Шон. Когато през юли 1959 година излязла премиерата, критиките били ласкави и всички били на мнение, че изпълнението й е едно от най-добрите за момента. Пътуването до сърцето на Африка и опознаването на нуждите на хората от първа ръка преобразили Одри, така както променили и героинята от историята. В едно писмо, адресирано до авторката на романа Катрин Хулм и до бившата монахиня Мари-Луиз Абет, с която Одри била установила близки отношения, продължили и след завършването на филма, тя написала: „Всичко, което мога да ви кажа, е, че всякаква прилика между сегашната Хепбърн и тази отпреди месец януари 1958 година е чиста случайност. Видях, чух и научих толкова, обогатих се с толкова неща, които изживях, че се чувствам друг човек. Когато започнах да прониквам по-дълбоко в ума и сърцето на сестра Люк, се наложи да задълбая по-дълбоко и в мен самата…“.

През есента на 1958 година Одри била отново бременна. Тъй като била ангажирана с роля във филм, режисиран от Джон Хюсгън, тя не можела да се оттегли на спокойствие в швейцарския си пристан, както й се искало. Актрисата запазила в тайна състоянието си и започнала снимките на странен уестърн със заглавие „Непрощаващите“ с участието на Бърт Ланкастър. Филмът се снимал в пустинята, в покрайнините на Дуранго, Мексико, при много тежки и сурови условия. Освен задушаващата горещина, вятъра и праха Одри, която играела една не особено убедителна индианка от племето кайова, трябвало да язди без седло арабския жребец Диабло. Макар да била добра ездачка, актрисата претърпяла тежък инцидент в една от сцените, в която била яхнала Диабло. Конят се изправил на задните си крака и Одри изхвърчала и паднала ужасяващо на земята. Счупила си четири гръбначни прешлена, наранила си глезените, едната китка и мускулите на гърба. Лекарят, който я обслужил на снимачната площадка, си помислил, че повече няма да може да ходи. Но инцидентът приключил с няколко седмици покой. Интересното било, че в този период за нея се грижела Мари-Луиз Абет, Христовата невеста, чийто кивот била изиграла в „Историята на монахинята“. Месец по-късно снимките били подновени и Одри отново яздела същия кон, както била обещала на режисьора.

Слез ужасяващото падане актрисата си помислила, че може да е изгубила детето си, но това не се случило. През май обаче след премиерата на филма тя пак абортирала спонтанно. Според биографа й Доналд Спото актрисата започнала да ражда, но детето се появило мъртво. Одри потънала в депресия и се затворила в къщата си в Бургенсток, за да си почине през времето, което оставало до края на годината. Направила само едно изключение и то било, за да отиде на премиерата на „Историята на монахинята“ в Лондон. В онази вечер била много елегантна както винаги, но изглеждала тъжна и слаба; била на трийсет години и сякаш била остаряла. „Толкова исках да имам дете, че абортите се оказваха по-мъчителни от всичко друго в живота ми, включително развода на родителите ми и изчезването на баща ми.“ Одри била толкова отчаяна и паднала духом, че отказала да участва във филм на режисьора Алфред Хичкок, към когото била поела ангажимент. Във филма имало една много тежка сцена с изнасилване, която липсвала в първоначалния сценарий, и тя сметнала, че няма сили да я изиграе. Режисьорът не й го простил, въпреки че, както изглежда, отново се сетил за нея, когато търсел изпълнителка за главната роля в „Птиците“.

Именно в този деликатен момент от живота на Одри семейство Ферер предприели пътуване до Ирландия по причини, които така и никога не станали публично достояние. Когато Одри се върнала от Белгийско Конго, съпругът й Мел бил успял чрез международния Червен кръст да открие местонахождението на бащата на актрисата. „Майка ми и той често разговаряха за това и Мел си даде сметка, че това е важна тема, която стои отворена в живота на съпругата му. Дори след двайсетгодишно отсъствие, когато Одри се срещнала отново с баща си, той бил неспособен да й покаже дълбокото възхищение и любов, които изпитвал към нея“, пише Шон Ферер в биографията си. Джоузеф Хепбърн-Ръстън живеел в Дъблин с втората си съпруга и макар от двайсет и пет години да не бил виждал дъщеря си, бил следил внимателно възходящата й кариера. Не била лесна среща и когато се озовали един срещу друг, никой от двамата не показал и най-малка емоция. „Мъжът, който й беше липсвал през цялото детство, получил ужасен емоционален блокаж, който му пречел да прояви чувствата си. И тогава го направила майка ми: пристъпила напред и го прегърнала, като знаела прекрасно, че това щяло да бъде всичко. В един миг инстинктивно решила да му прости. Нямало сълзи от радост от срещата, тя отлично разбирала, че навярно го е накарала да се почувства неудобно, затова ги запазила за себе си“, припомня си Шон Ферер в своята книга. Одри се сбогувала с баща си с ясното съзнание, че никога няма да може да възобнови една връзка, която била умряла много отдавна — когато тя била едва на шест години. До края на дните си актрисата изпращала на баща си пенсия, за да го подпомага финансово.

Известно време Одри живяла далеч от камерите и многобройната публика, която се редяла на дълги опашки, за да гледа филмите с нея. Тази заслужена почивка най-сетне дала плодове и на 17 юли 1960 година се изпълнила мечтата й да бъде майка. След два аборта в родилното отделение на болницата в Люцерн се родил Шон Хепбърн Ферер — здраво бебе, тежащо четири килограма и половина. „Не можех да повярвам, че наистина е мое дете и ми го дават да си го взема“, казала веднъж актрисата. Малкият бил кръстен от отец Ендингер, същия, който бил свързал в брак семейството и който в напреднала осемдесетгодишна възраст отслужва погребението на актрисата. Въпреки че отношенията с Мел вече не били в най-добрия си етап, след раждането на Шон актрисата се опитала да спаси брака си. „От мига, в който родих Шон, се вкопчих в брака си само заради него и всеки път, когато трябваше да се разделям с него заради снимки, сърцето ми се късаше. Това беше истинската Одри. Филмите бяха приказки.“