Кристина Морато
Непокорните диви (21)

Санта Евита

През 1947 година Хуан Доминго Перон получил покана от генерал Франсиско Франко да посети Испания. Аржентинският президент се извинил на тогавашния посланик Хосе Мария де Ареилса, като обяснил, че не може да отсъства от страната, затова вместо него ще пътува жена му. Първоначално предстоящото пътуване, което по-късно щяло да прерасне в голяма европейска обиколка със спирки в Мадрид, Рим, Париж и Швейцария, било щастливо събитие. За момиче от скромен произход, като Евита, което в артистичния си период не могло да стигне по-далеч от плажовете на Пунта дел Есте^[1], настоящото пътешествие било истински късмет, паднал й от небето. След еуфорията обаче дошъл страхът; никога преди не се била разделяла от съпруга си и никога не се била качвала на самолет. Въпреки страховете Евита се подготвила добросъвестно за обиколката, която според програмата трябвало да продължи петнайсет дни, но в крайна сметка се проточила повече от два месеца, през които тя смятала, че носи „послание за мир“ на една Европа, възстановяваща се от ужасните последици на войната. Искала да се запознае на място с тамошните системи за социална помощ на трудещите се, за да може при завръщането си да започне голяма реформа в този сектор.

Ева Перон пътувала шумно и луксозно, при най-големи удобства, в самолет „DC-4“ на компанията „Иберия“, в който специално за нея били подготвени хол и спалня. Придружавала я свита от единайсет души, която включвала камериерките й, личния й фризьор Хулио Алкарас (отговарящ и за бижутата на Евита, пазени на сигурно място в едно ковчеже), модиста й, един лекар и няколко секретарки. С нея тръгнали още Лилиан де Гуардо, брат й Хуансито, един журналист от вестник „Демокрация“ (собственост на Ева), един преводач и редакторът на речите й Муньос Аспири. Аржентинският мултимилионер Алберто Додеро предложил да поеме разноските по пътуването и Евита го поканила да се присъедини към кортежа. Изповедникът й — отецът йезуит Ернан Бенитес, щял да пътува директно за Рим, за да подготви посещението й при папа Пий XII във Ватикана.

Вечерта преди заминаването Евита написала писмо на Перон, едно от малкото, които се пазят, и там, сред другите неща, които му казвала, пишело и следното: „Обичам те толкова, че това, което изпитвам към теб, е благоговение. Уверявам те, че много съм се борила в живота, водена от амбицията да стана нещо, и много съм страдала, но после ти дойде и ме направи толкова щастлива, че си помислих, че е сън. И тъй като нямах нищо друго, което да ти предложа, освен сърцето и душата си, аз ти ги отдадох изцяло. И в тези три години на щастие, все по-голямо с всеки изминал ден, никога не съм преставала да те боготворя нито дори за час…“. Когато на 6 юни правителството в пълен състав изпратило Евита на аерогарата с всички почести, никой не предполагал как това пътуване щяло да преобрази първата дама на Аржентина. Вече никога нямало да бъде същата.

Машината, с която пътувала Евита, била ескортирана от четирийсет и един бойни испански самолета до самото летище на Мадрид. На червения килим я чакали генерал Франко, съпругата му Кармен Поло и цялото испанското правителство. Било почти девет часа вечерта и около летището „Барахас“ имало множество от хора, надяващи се да могат да зърнат дори само са миг жената, чиято слава я била превърнала в легенда. Евита, придружена от Франко, влязла триумфално в Мадрид по улица „Алкала“, където я очаквали стотици граждани, скандиращи името й. Кортежът минал покрай Портата Алкала, която била специално осветена за случая, както и целият маршрут на президентшата въпреки ограниченията в ползването на електричеството, наложени тогава в столицата. В първата си вечер в Мадрид Евита се настанила в двореца „Ел Прадо“. Тъй като не искала да спи сама, защото се страхувала, че някой може да влезе в стаята й, помолила Лилиан да остане при нея.

На следващия ден, в Тронния салон на Кралския дворец, Евита била удостоена с орден „Големия кръст“ на Исабел Кастилска. След церемонията Франко и съпругата му я придружили до балкона, за да поздрави множеството, което се било стекло на площад „Ориенте“. Тогава Евита се обърнала към генерала и му прошепнала: „Винаги когато пожелаете да привлечете много хора, трябва само да ме повикате“. Въпреки задушаващата горещина госпожа Перон била покрила раменете си с прекрасна наметка от визон, която не свалила дори и за миг. Била тръгнала за Европа с голям багаж, включващ седемдесет и четири различни тоалета, няколко кожени палта и наметала, колекция от шапки, обувки и най-хубавите си бижута. Макар термометрите да показвали повече от четирийсет градуса на сянка, Евита възнамерявала да покаже най-хубавите си официални тоалети. Кореспондентът на „Ню Йорк Таймс“, който отразявал пътуването, в една от хрониките си е написал: „Гардеробът на госпожа Перон продължава да е неизчерпаем извор на обсъждане. При всичките си многобройни публични появи не е носила два пъти един и същ тоалет и много често в рамките на един ден сменя два или три… Облича се интелигентно, макар и с известна тенденция към натруфеност, и испанките с голям интерес оглеждат непрестанните новости в дрехите й“.

През двете седмици и четирите дни, които прекарала в Испания, с бързи посещения до Ла Коруня, Сарагоса, Севиля, Гранада и Барселона, Евита изпълнила доста наситения график. Посетила музея „Прадо“, присъствала на корида и обходила манастира „Ел Ескориал“, пред който възкликнала: „Колко жалко, колко стаи! Тук би могло да се направи хубав дом за сираци“. Въпреки че се чувствала поласкана от посрещането, Евита не забравяла какво очакват от нея бедните хора. В един момент от посещението си, малко изморена от толкова паметници, тя помолила Кармен Поло да й покаже държавните болници и работническите квартали на столицата. Била настоятелна и съпругата на Франко се видяла принудена да задоволи желанието й. Евита раздавала усмивки и банкноти от по сто песети на работниците и бедняците, живеещи в покрайнините на Мадрид, на които занесла послание от нейните любими аржентински „голтаци“. Когато един журналист я попитал дали се е развълнувала от произведенията на изкуството, които е видяла в Испания, тя отговорила категорично: „Не, чудесни са, но не ме вълнуват. Единственото, което ме вълнува, е народът“.

На 26 юни Евита си тръгнала от Испания, след като била обиколила половината страна, и се отправила към Италия. Когато пристигнала в Рим, се чувствала уморена и й било дошло до гуша от строгия протокол на официалното й пътуване. Нощем почти не спяла и говорела по цели часове с Перон по телефона, разказвала му подробно и с въодушевление на малко момиче за всички получени подаръци и за всички „чудеса“, които била посетила. Кулминацията на обиколката й в Италия била срещата с папа Пий XII. Той я приел с цялата тържественост, която Ватиканът предвиждал за съпруги на държавни глави. Тя била облечена в черна копринена рокля с дълги ръкави, покриваща я от шията до краката, и носела едно-единствено бижу: сребърносинята звезда на Исабел Кастилска, с която я бил наградил Франко. Евита разчитала да получи от Светия отец титлата „папска маркиза“, истински шамар за дамите от Благотворителното дружество, които толкова я презирали, за работата си в полза на бедните в Аржентина. Но Негово Светейшество се задоволил да й благодари за милосърдния труд и в края на аудиенцията й подарил броеница, същата, която пет години по-късно Перон щял да постави в ръцете й малко след смъртта й.

Но градът, който Евита най-силно желаела да посети, бил Париж — столицата на елегантността и добрия вкус. Била запазила най-хубавите си и най-тържествени тоалети, за да ги облече там, на вечерите и приемите, организирани в нейна чест. Горещината била непоносима, когато пристигнала на летище „Орли“, облечена в безупречен бял костюм, обувки и чанта в тон и сламена шапка с широка периферия. Носела голяма карфица с рубини на единия ревер, както и трите пръстена, които винаги стояли на четвъртия пръст на лявата й ръка: една широка брачна халка, един огромен брилянт (смятан за най-добрия в света след брилянта на съпругата на Ага Кан) и една халка със сапфири, смарагди и рубини. Първата дама трябвало да премине през рояк фотографи и журналисти, които я очаквали на площад „Вандом“, на входа на хотел „Риц“, където щяла да отседне.

В следващите дни Ева се разходила из града в кола, принадлежала на Дьо Гол преди време и използвана от държавника Уинстън Чърчил при посещенията му във френската столица. При пристигането й имала обяд с френския президент Ориол в замъка „Рамбуйе“, тържествена вечеря с министъра на външните работи и посещение на Версай. Посещението било организирано така, че да съвпадне с подписването на важен договор между Аржентина и Франция. Ослепителна, тя присъствала на церемонията, която се провела в „Ке д’Орсе“. Евита би могла да добави в дългия списък от значими отличия, получени за краткия й живот, Ордена на Почетния легион, който й връчил френският министър на външните работи.

Друг важен прием имало в Центъра на Латинска Америка, където целият латиноамерикански дипломатически корпус, акредитиран във френската столица, се изредил пред нея, за да я поздрави. За този случай Ева Перон била облечена в тоалет, който довел до много полемики. Появила се в рокля от златисто ламе, дълга до петите и без презрамки, която прилепвала по тялото й подобно на кожа на сирена. Воал от златисто ламе падал от косата й, сресана в стил Помпадур, и стигал до края на шлейфа на роклята й. Сандалите й, също златисти, били с висок ток, украсени със скъпоценни камъни и направили силно впечатление на присъстващите. Освен това носела прекрасни накити: колие от скъпоценни камъни, дълги обеци в тон с камъните и три златни гривни.

Преди да напусне Париж, Евита, която имала голяма слабост към висшата френска мода, пожелала да отиде на покупки из града. Идеята не се сторила добра на съпругата на посланика и тя й препоръчала да организира частно ревю в хотела, на което най-добрите модисти да покажат новите си колекции. Отец Бенитес я посъветвал да не го прави, защото щяло да изглежда като „неприемлива проява на вятърничавост“. В крайна сметка Евита решила да отмени модното представяне, тъй като идеята за провеждането му не допаднала на много хора. Първата дама така и не пазарувала директно от магазините на площад „Вандом“ и булевард „Монтен“, където се намирала модната къща „Диор“, но преди да си тръгне от Париж, оставила мерките си на големите дизайнери, които по-късно й изпращали поръчаните дрехи чрез аржентинското посолство или направо ги доставяли в Буенос Айрес със самолет.

По време на пребиваването на Евита във Франция, един неочакван факт отнел част от блясъка на посещението. Влиятелна фамилия от аржентински произход, живееща в Париж, използвала гостуването й, за да й нанесе отмъстителен удар. Предложили на списание „Франс Диманш“ стара снимка на Ева Дуарте, на която рекламирала марка сапун. Завита в хавлия, младата манекенка оставяла на показ целия си крак. Снимката, истински скандал за времето си, била разпространена из цялата страна и предизвикала гневни реакции. Евита, възмутена от тази обида, немислима в нейната страна, където цензурата щяла да го предотврати, решила да си вземе почивка и после да продължи с официалните си ангажименти.

На този етап от пътуването Евита се чувствала изтощена и болна, а температурата не падала под 35 градуса. Въпреки че всяка вечер говорела дълго с Перон и ежедневно му изпращала колет със снимките, направени от личния й фотограф, както и изрезките от вестниците, съпругът й липсвал. Във всичките стаи, в които спяла, имало портрети на генерал Перон, поставени там стратегически, но вече й било дотегнало да разговаря с една „снимка“ и да не може да взема участие в официалните срещи, защото не говорела нито английски, нито френски. Често се чувствала самотна и изместена от фокуса на вниманието. Именно тогава приятелят й Алберто Додеро, загрижен за здравето й, я поканил да си почине няколко дни на изискания Лазурен бряг.

Евита отседнала със свитата си в луксозния хотел „Париж дьо Монте Карло“ с чудесен изглед към морето. По време на краткия си престой там тя се запознала с Аристотел Онасис и съпругата му Тина, които били на ваканция на борда на яхтата си „Кристина“. Както изглежда, гръцкият корабовладелец бил очарован от първата дама на Аржентина и помолил приятеля си Додеро да им организира среща насаме. Според биографите на Евита по настояване на Додеро тя приела да се види насаме с Онасис в резиденцията, която аржентинският милионер притежавал на италианската Ривиера, в Санта Маргерита Лигуре. Корабовладелецът пристигнал на срещата с букет орхидеи в ръка и си тръгнал с поне десет хиляди долара по-малко. Преди да си вземе довиждане, Онасис, който бил аржентински гражданин, й подписал внушителен чек за нейните благотворителни дейности. Години по-късно корабостроителният милионер, доста склонен да се хвали с личните си преживявания и да си измисля романси, щял да заяви, че е имал близки отношения с Евита и че тя му приготвила тортиля, „най-скъпата, която съм ял в живота си“.

В онези дни се обсъждала и възможността първата дама да посети за кратко Лондон и дори да бъде приета от Нейно Величество кралицата на Англия. Не се сбъднала мечтата на Евита да се запознае лично със суверена, нито да отседне в Бъкингамския дворец. Британското външно министерство не погледнало на пътуването й като на посещение на държавно ниво, а и кралската фамилия по това време се намирала на почивка в Шотландия. Отношението им било прието като пренебрежително от Евита и тя решила да не ходи в Лондон, като казала, че не е добре със здравето. Наложило се да се задоволи с бягство в Швейцария, където също не била добре приета. В Берн я замеряли с домати, в Люцерн камък счупил предното стъкло на официалната кола, в която се движела, докато седяла до президента на страната. Евита съкратила пребиваването си в Швейцария и отлетяла за Дакар (Сенегал). Там се качила на аржентински кораб за Рио де Жанейро, където, останала съвсем без сили, присъствала все пак на Международната конференция за поддържане на мира и сигурността на континента.

На 23 август 1947 година Евита се прибрала в родината си като героиня. Хиляди почитатели, пристигнали от най-далечни кътчета, нетърпеливо я очаквали на пристанището на Буенос Айрес. Със сълзи в очите и загърната в елегантно визонено палто с широки ръкави, първата дама целунала съпруга си генерал Перон. „С голямо вълнение се завръщам в страната си, където оставих моите три големи любови: моята родина, моите бедняци и моя обичан генерал Перон“, казала тя, щом стъпила на аржентинска земя. Никога в Америка жена не е била посрещана в страната си така многолюдно и шумно. Камбаните на църквите в столицата не спирали да бият и самолети пускали от въздуха маслинови клонки с панделки в цветовете на всички нации.

През двата месеца и половина, в които продължила европейската й обиколка, медиите, контролирани от правителството, отразили в многобройни пространни публикации „успешното и паметно“ пътуване на първата дама, пропускайки критиките и пренебрежителното отношение, които също съществували. Вече Ева Перон била много известна личност в чужбина, и то до такава степен, че списание „Таймс“ й посветило корицата си на броя от 14 юли 1947 година. Не можела да не се чувства горда; във всички страни била посрещната с почести на държавен глава, била стиснала ръка на най-важните политици, била целунала пръстена на папа Пий XII и била получила най-престижните отличия. Когато видяла как народът я приел, Евита станала по-еуфорична и по-уверена в себе си от всякога. Сега мислела единствено за осъществяване на титаничното си дело, което щяло да я обсеби до деня на смъртта й: фондация, която да носи името й и да съсредоточи в себе си всички социални помощи в страната.

След завръщането си от Европа Евита се преобразила. Сякаш имала предчувствие, че й остава малко живот. Отдала се изцяло на работата си в Секретариата по труда и социалните грижи, като отделяла все повече часове за обществената си дейност. Произнасяла речите си пред многолюдните тълпи сгърчена от преумора, а апотеозната преданост и обожание към Перон граничели с фанатизма. Често сама признавала: „Посветих цялото си същество на Перон и неговите идеали. Без фанатизъм човек не може да постигне нищо“. В публичните си прояви променила начина на обличане и вече ходела с по-строги и дискретни дрехи. Продължавала да посещава бедните квартали, покрита с кожи и скъпи бижута, но вече не били толкова много. На най-онеправданите не спирала да повтаря пламенно, че някой ден всичките й накити ще бъдат техни. Зад гърба й останали сложните и екстравагантни прически в стил Помпадур, които заменила със скромно сплетено кокче на тила. В Аржентина, където не е обичайно жената да е позната само с фамилното име на съпруга си, Мария Ева Дуарте де Перон карала да я наричат Ева Перон. Била на път да се превърне в една от най-могъщите жени в Аржентина и целия свят.

На 25 август, след като вече се била възстановила от пътуването, Евита подновила дейността си в Секретариата по труда и социалните грижи. Заемайки отново мястото си в кабинета, тя получавала повече от десет хиляди писма на ден, в които я молели за помощ. Подновила френетичния ритъм от аудиенции, посещения в работнически квартали, фабрики, болници и държавни училища. Свита от секретарки с бележници в ръка около нея записвали молбите на хората. Ева, добре облечена, с дискретен класически костюм — униформата й на чиновничка, и седнала зад писалище, отрупано с документи и папки, изслушвала посетителя, обаждала се по телефона, отбелязвала и раздавала пари, които вадела от едно куфарче. Пред хората, които идвали да търсят помощта й, не се показвала като бюрократка, а като „жена от народа“, близка до тях. Перон се разчувствал, когато му казвали, че съпругата му целува прокажените, болните от туберкулоза или сифилис, нещо, на което неведнъж присъствал лично изповедникът й отец Бенитес. Не се колебаела да прегръща и дрипави хора, целите в бълхи, които се приближавали към нея. Случвало се, вече късно вечер, да приема хората боса: „Извинете ме, момчета, но съм много уморена… Трябва да се събувам понякога… Повече от двайсет часа съм на крак“.

На 19 юни 1948 година с капитал от десет хиляди песо първата дама открила официално Фондацията „Ева Перон“. До този момент милосърдието било в ръцете на аристократичните фамилии и духовенството и се осъществявало чрез Благотворителното дружество. Вече времената се били променили, нуждите били други и милосърдието, дума, която на Евита й се струвала унизителна, се наричало социална справедливост. Фондацията се родила, за да обслужва по-специално жените, децата и старите хора. Разполагала с повече от единайсет хиляди служители и резултатите малко след създаването й изненадали със скоростта и ефективността си дори нейните най-големи критици. Чрез фондацията Евита построила хиляда училища в най-бедните краища на страната, три студентски градчета за хора без средства, повече от хиляда сиропиталища, много домове за възрастни хора и близо триста и петдесет хиляди нови жилища. Отпуснала стипендии, създала домове за майки в юношеска възраст и за момичета, които, подобно на нея преди време, пристигали от вътрешността на страната и нямало къде да отседнат. Фондацията се финансирала от дарения, невинаги доброволни, давани от фирми, но и от работници, които с удоволствие отстъпвали една своя надница за социални грижи.

Но Евита не се задоволявала да помага само на онези, които най-много се нуждаели от помощта й, а полагала усилия и за закона, който щял да даде право на жените да гласуват. Скоро след като се завърнала от европейската си обиколка, била забелязвана често в коридорите на Конгреса, където притискала депутатите да приемат проектозакона. В страна с мачистка традиция, в която жените нямали политически права и се гледало с лошо око, когато една жена се занимавала с въпроси извън чисто домакинските задължения, това била историческа инициатива. Евита нямало да забрави онзи 23 септември 1947 година, когато най-после бил приет единодушно законът, постановяващ „равенство на политическите права на мъже и жени и право на всички да гласуват в Аржентина“. Две години по-късно, през 1949, основала Женската перонистка партия и била назначена за неин председател, а филиалите на тази институция се нароили нашир и длъж из цялата страна. Когато станал президент, Перон дал на младата си съпруга малък кабинет, за да движи делата си в Секретариата на труда и социалните грижи; за по-малко от две години Ева Перон виртуално ръководела страната, а пет милиона работници — „нейните обични голтаци“, били готови да дадат живота си за нея.

„Изгубих съпругата си във всякакъв смисъл. Виждахме се случайно и рядко и дори тогава беше за много кратко, сякаш живеехме в различни градове. Евита прекарваше много дни и нощи в безспирна работа и се връщаше призори. Аз имах навика да излизам от резиденцията в шест часа сутринта, за да отида в «Каса Росада», и я срещах на вратата да влиза, изтощена, но удовлетворена от свършеното“, оплаквал се Перон в своите мемоари. Към 1950 година Евита живеела единствено в името на голямото си дело на социалната помощ и му се отдала телом и духом. Сега изглеждала друг човек и въпреки безспорната си женственост почти винаги ходела облечена в мъжки костюми, в тъмни цветове и се решела строго, като дърпала назад косата си и я прибирала на тила. Почти не се гримирала, а лицето й било станало по-ъгловато, ръцете й — слаби, талията й — като на оса, което се дължало на начеващата болест.

Ако преди закусвали заедно и по обед успявала да избяга, за да хапнат със съпруга й в държавната резиденция, сега колегите й почти насила трябвало да я задължават да излезе за няколко минути от офиса и да поеме някаква лека храна. Ева обикновено се прибирала в държавната резиденция призори и събувала обувките си, за да не вдига шум и да не буди Перон. Не се виждали през целия ден, защото тя престанала и да вечеря с него. Започнали да си общуват чрез бележки, които Перон винаги придружавал с малък букет цветя. Само в четвъртък се нарушавал обичайният ритъм; тогава се прожектирал филм в държавната резиденция и Евита оставяла работата си, за да гледа кино в компанията на съпруга си. През 1949 година започнала да се чувства зле и дошли първите кръвоизливи и замайвания. Ала тя била толкова погълната от работата си, че не им отдала значение и продължила със задъхания си ритъм на живот.

Сигналът за тревога прозвучал в началото на 1950, когато Ева Перон припаднала на публично място по време на откриването на ново седалище на Синдиката на таксиметровите шофьори. Личният й лекар и същевременно министър на образованието — Оскар Иванисевич, решил да я оперира от остър апендицит, но изследванията, които й направили преди интервенцията, разкрили, че има рак на матката в начален стадий. Когато докторът обяснил на Перон, че съпругата му трябва да се подложи на хистеректомия, тя категорично отказала да влезе в операционната зала. Евита така и никога не разбрала истинската същност на болестта, от която страдала, и била убедена, че искали да я отстранят от политиката, като всичко това било заговор на враговете й срещу нея. За Перон, чиято първа съпруга била починала също от рак на матката, новината била тежък удар.

Една седмица след операцията Евита сякаш се била възстановила и се върнала в кабинета си, където работила до март, въпреки високите летни температури. И тогава се случило това, от което Перон толкова се страхувал: върнали се кръвоизливите, пристъпите на висока температура и ужасните коремни болки. Евита била отслабнала много, била по-бледа от обичайното, глезените й били много подути, имала дълбоки сенки под очите. Доктор Иванисевич помолил пациентката си да разреши да я оперират, но госпожа Перон отказала категорично. Същия следобед със съзнанието, че без нова операция болестта, от която страдала съпругата на президента, ще я изведе до фатален край, Иванисевич подал оставка.

На 22 август на големия булевард „Девети юли“ повече от един милион работници, свикани от Генералната конфедерация на труда — голямата синдикална перонистка централа, с пълно гърло поискали Евита да стане кандидат за вицепрезидент на нацията. Хуан Доминго Перон не очаквал толкова въодушевена проява на обич от страна на народа към съпругата му, която в същия ден била принудена да остане на легло поради силните си болки. Най-накрая, тъй като събраното множество заплашвало с обща стачка, ако Евита на се появи пред тях, тя направила неимоверно усилие и излязла на трибуната. Развълнувана както никога преди, застанала под огромните портрети — нейни и на Перон, успяла само да каже, че ще направи всичко, за което народът я помоли. Четири дни по-късно публично обявила по радиото своето „безвъзвратно и окончателно“ оттегляне. Бил много тежък момент за нея; достигнала върха на властта, но била принудена да се откаже от политическата си кариера. В действителност Перон й бил забранил, защото знаел, че Въоръжените сили не искали Евита на този пост.

Докато пресата продължавала да информира, че болестта на Ева Перон е „анемия със среден интензитет, която се лекува с кръвопреливания и с пълен покой“, новият й лекар започнал процедури с радиотерапия, за да се опита да намали разпространението на тумора. Въпреки отпадналото си състояние и трудността да върви на 17 октомври Евита упорито настояла да е до съпруга си на балкона на „Каса Росада“. Перон я наградил с Великия перонистки орден и за първи път посветил речта си, която звучала като сбогуване, на възхвала на пълната отдаденост и саможертвеността на жената до него. Евита се появила облечена в костюм от тъмно кадифе и без грим. Благодарение на морфина успяла да се задържи права и още веднъж да благодари на Перон за живота си: „Дори да дам живота си, никога няма да мога да ти се отплатя и да ти се отблагодаря за цялата ти доброта, която си проявявал и продължаваш да проявяваш към мен. Нищо от онова, което имам, от онова, което съм, от онова, което мисля, не е мое; всичко принадлежи на Перон“. След тези думи и хлипайки, тя почти припаднала в прегръдките на съпруга си. Снимката, която по-късно обиколила света, показва жена, разгромена от армията, която винаги се е съмнявала в нея, и съсипана от една жестока болест, но чието име народът скандира.

В продължение на две години Евита се опитвала да избягва лекарите, но последните десет месеца били истински ад за нея. На 6 ноември била оперирана от известния американски онколог доктор Джордж Т. Пак, който, след като й направил хистеректомия, смятал, че ще може да спре напредването на болестта. Но вече било твърде късно и въпреки че пациентката продължила с нови процедури радиотерапия, предизвикващи болезнени изгаряния по кожата й, ракът вече се бил разпространил. Шест дни след операцията Ева гласувала в урна от болничното си легло, където продължавала да лежи. Снимката, запечатала този миг, ни показва една изпита и слаба като скелет жена, съсипана от болка. Навън, на улицата, стотици жени на колене се молели за нея. Когато урната напускала болницата, някои от присъстващите протегнали ръце, за да я докоснат и целунат, все едно е реликва. Генерал Перон спечелил отново изборите, отчасти благодарение на женския вот, за който толкова се била борила Евита, но този път спътницата му нямало да може да сподели успеха с него.

„На 1 май 1952 година говори за последен път пред хората от балкона на «Каса Росада». Коства й голямо усилие и така се изтощи, че след края на речта се строполи в ръцете ми“, спомня си Перон. В онзи ден Ева едва намерила сили да се държи права и Перон, докато съпругата му говорела на хората, трябвало да я държи през кръста, за да не се свлече на земята. Чрез следващите седмици състоянието на Евита се влошило. В стаята, която заемала в държавната резиденция „Оливос“, придружена от няколко медицински сестри, които работели на смени, за да я обслужват постоянно, махнали огледалата и блокирали кантара, на който се мерела всяка сутрин. Десет месеца след началото на болестта била станала кожа и кости. Изповедникът й отец Бенитес, до нея до самия й край, си спомня следното: „Никой никога не й каза каква е причината за страданията й, но тя знаеше, че нещата не отиват на добре и че дори се влошават. Имаше все едни и същи остри болки, едно и също безапетитие и едни и същи ужасни кошмари и пристъпи на отчаяние“. Ева лежала в леглото си по пижама с пудела си Канела в краката й. Всеки ден в резиденцията пристигали букети цветя, гравюри на светци, амулети и камъни с лечебни свойства, които обикновените хора й изпращали с надежда да се случи чудо.

Въпреки че едва успявала да се държи права, Ева Перон пожелала да присъства на церемонията по встъпването в длъжност на съпруга си. На онзи 4 юли 1952 година имала нужда от голяма доза успокоителни, за да може да се справи с дългия и вълнуващ ден, който не възнамерявала да пропусне за нищо на света. Евита придружила генерал Перон в открита кола, преминаваща през студените улици на Буенос Айрес, и се сбогувала разчувствана с хората, които скандирали името й. Широкото й палто от визон скривало специалния корсет, изработен за случая, който й помагал да може да стои в колата и да остане права по време на цялото пътуване до „Каса Росада“. Никой не си давал сметка, че първата дама, почти умираща, за последен път излиза на сцената, за да изиграе най-важната си роля.

На 25 юли, усещайки, че краят наближава, Ева наредила да повикат съпруга й. „Пожела да остане насаме с мен, спомням си, че гласът й едва шептеше и ми каза: «Не изоставяй бедните хора, те единствено могат да бъдат верни»“, пише по-късно Перон, припомняйки си онзи тъжен момент. На следващия ден през нощта Евита починала в президентската резиденция „Оливос“ в ортопедичното легло, в което била прекарала последните месеци в ужасна агония. Току-що била навършила трийсет и три години и тежала едва трийсет и пет килограма. По радиото съобщили новината със следните тържествени слова: „Госпожа Ева Перон, духовен водач на нацията, премина в безсмъртието“. Тогава в резиденцията започнал дълъг и търпеливо изпълнен ритуал. Първо доктор Педро Ара, признат испански патолог, подготвил тялото така, че да може да бъде изложено на следващия ден в параклиса на Министерството на труда. Призори вярната й модистка Асунта се заела да превърне в мъртвешки саван една от най-прелестните рокли на Евита — бяла, модел на „Кристиан Диор“, поръчана от първата дама за галавечерята на 9 юли, която не могла да облече. После Сара — маникюристката, изпълнявайки заповедта на Госпожата, махнала червения лак от ноктите й и го заменила с прозрачен. Хулио — фризьорът, както правел всеки ден, я сресал и подредил косата й за последен път. На улицата започвало невиждано дотогава в Аржентина всенародно траурно шествие.

След смъртта на Ева Перон бдението на тялото й било организирано в голямата зала на Министерство на труда и социалните грижи, където хиляди хора успели да си вземат последно сбогом с нея. Цветята покривали тротоарите и близките улици като с плътен килим. На 9 август ковчегът бил откаран в Конгреса на нацията, където й били отдадени военни почести. За по-малко от петнайсет дни повече от два милиона души, пристигнали от най-далечни краища на страната, без да се плашат от дъжда, минали покрай ковчега, чиято горна част представлявал кристален капак, украсен със сребърни инкрустации. Погребалните церемонии били на висотата на държавен глава, а скръбта и истерията от загубата завладели верните й привърженици, които след преждевременната й смърт я въздигнали до светица и искали канонизацията й. Повече от две десетилетия тленните останки на Евита не се завърнали в страната й.

В продължение на три години балсамираният труп на първата дама стоял в залата на сградата на Генералната конфедерация на труда в Буенос Айрес в изчакване да се построи фараонски мавзолей с размерите на Хеопсовата пирамида, който Перон искал да издигне в нейна памет. Но през 1955 година военен преврат свалил от власт генерала и при новите управляващи непокътнатото тяло на съпругата му изчезнало за четиринайсет години. В това време култът към Евита продължавал да расте и нейните най-предани последователи изисквали то да бъде върнато. В зловещото си скитане трупът за известно време бил погребан в гробището на Милано под фалшива идентичност. През 1972 година бил изваден и върнат на Перон — тогава женен за Мария Естела Мартинес, по-известна като Исабелита — който живеел в заточение в къщата си в „Пуерта де Иеро“ в Мадрид. Четири години по-късно, по време на военното управление на генерал Видела, семейство Дуарте най-сетне си върнало тялото. Доня Хуана, майката на Евита, вече била починала и не могла да присъства на погребението на невероятната си дъщеря. Днес останките й почиват в бронирана камера в пантеона на семейство Дуарте, за да се избегне оскверняването им, след като един пръст от трупа бил ампутиран. Гробницата се намира в луксозното гробище „Ла Реколета“ и по ирония на съдбата Евита споделя безсмъртие със същите „олигарси“ и политици, които толкова е ненавиждала. Всеки ден се появяват букети от свежи цветя пред плочата с надпис, напомнящ за една жена, към която и днес никой не е безразличен.