Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (9)

Глава девета

Още рано сутринта Елица събуди Ивон. Тя избухна, разсърди се, но като седнаха да пият кафе, се съгласи да тръгне с нея. Опитаха се да влязат във връзка с Ван ден Боом по домашния му телефон. Но никой не отговори. След нов кратък спор се качиха на колата и Ивон я подкара към военното министерство. Червеният паспорт на Елица особено озадачи дежурния офицер. Той извика по телефона друг военен. Последният ги поведе по един дълъг коридор, после ги качи на асансьора, като не се отделяше от двете и не проговаряше нито една дума. Остави ги в една голяма стая с няколко фотьойла, с грамадна библиотека и дълга маса. Млад сержант застана на вратата. Елица се беше замислила, а Ивон пушеше цигара и яростта полека-лека я обхващаше. Стана, разходи се из стаята от единия до другия край, после се изпъчи с военна стойка пред младия сержант, като го загледа в упор. Той не трепна. Тя каза нещо, но Елица не я чу.

— Елица! — извика силно Ивон.

Тя трепна.

— Извинявай, попита ли ме нещо?

— Питах те дали си виждала по-големи идиоти от военните?

— Не, но…

— Нека слуша! — прекъсна я Ивон. — Да му е от полза!…

За учудване на двете от сержанта излезе глас.

— Мене ли питате?

— Тъй вярно! — каза Ивон и отдаде чест. — Искам да знам не може ли вие, военните, да си изкарвате прехраната по по-смислен начин?

— Забранено ми е да говоря.

— Изобщо Ван ден Боом си придава важности, като ни кара да чакаме!…

— Но ние дойдохме по-рано…

— Не ми противоречи, чу ли?! Ван ден Боом и всички военни са копелета!

Тъкмо в тоя момент през страничната врата влезе самият той. Беше облечен цивилно и накуцваше с единия си крак. Това пролича ясно, когато този висок и строен мъж прекоси стаята с усмивка на лице. За миг погледна сержанта и той изчезна. Ван ден Боом явно беше чул последните думи на Ивон, от което Елица изпита голямо неудобство. Той целуна ръка първо на нея, а после на Ивон и се изправи мълчаливо, като я гледаше.

— Току-що те нарекох копеле, Роберт…

— Като комплимент ли да го приема?

— Моля те, от снимките, които ни направихте със скрита камера, да ни дадеш негатива за нова фотография на паспорта ми. Скоро ще заминавам за Южна Америка. А магнетофонния запис с моето изказване можеш да запазиш!…

— Господи, Ивон, винаги ли така яростно ще ме посрещаш?

Той се обърна към Елица.

— Никак не се учудвам, че сте толкова очарователна. Баща ви беше от най-добрата порода, която познавам.

— Елица, Роберт сравнява всичко от конска гледна точка. Най-големият комплимент е, ако те сравни с някоя известна кобила!…

— Но, Ивон, аз никога не съм те сравнявал по този начин.

— Гласно не, но в мисълта си — да…

— Ти стоиш над… над… — запъна се Роберт.

Той тръгна към библиотеката, откъдето извади една голяма красива кутия.

— Разбирам, че стоя над всички прекрасни кобили, които познаваш!…

Постави кутията пред двете.

— Моля те, нека не се караме…

Ивон се трогна.

— О, Роберт, не си забравил, че обичам пралини!

— В моя кабинет никога не са идвали по-прелестни събеседнички. Ще ми разрешите ли да ви казвам Елица? Красиво и странно име, като повечето славянски имена.

— Ние идваме по работа, Роберт — каза Ивон.

— Знам и ви очаквах.

Сега той се запъти към бюрото си. От него извади една папка, която поднесе на Елица.

— Това е за вас… Описанието на неуспешния десант при Диеп и участието на нашата съпротива в него. Вътре съм сложил и топографските карти.

— Надявам се, че си описал преди всичко участието на Боб… — заяде се отново Ивон.

— Той не е Боб, а полковник от белгийската армия, кавалер на най-високите белгийски отличия!

— Караш ме да се смея. Боб беше комунист и вие добре знаехте това. Не забравяй, че и аз участвувах в акцията при Диеп!…

— Как мога да забравя! Това е най-светлият ми спомен от тая касапница. Но полковник Комитов беше преди всичко джентълмен!… Впрочем, баща ви бил ли е в армията?

— Да, в Първата световна война и е уволнен с чин капитан.

— Виждаш ли, Ивон? Той е бил офицер! Нищо не може да изличи от него офицерския финес.

— Той е бил и в Мадрид, където е трепал, и то доста добре офицерския финес на Испания, Италия и Германия.

— Това е друго, Ивон. Защо непрекъснато се заяждаш? В Испания това беше бунт, а тук — война!

— А в Конго какво е, Роберт? Бунт или война?

— О, това е твърде сложно…

— Но това не ти пречи да съдействуваш на тая кал!

— Ивон! Не обичам да говоря за работата си.

— Извинявай, Роберт, забравих, че обичаш да премълчаваш…

— Каква е тая история с Пиер? — изведнъж попита Ван ден Боом.

— Искаш да кажеш, че не си осведомен?

— Ние, военните, с политика не се занимаваме.

— Всички ли?

Елица бързо се намеси:

— Пиер е даден под съд от някакви фабриканти заради саботажите по време на окупацията. Освен това готвят статии по случай годишнината от смъртта на баща ми, където ще се опитат да хвърлят сянка върху неговата морална устойчивост.

Ван ден Боом стана, започна да пълни лулата си. След като я запали, закрачи из стаята.

— Имаш ли цигари, свърших моите…

Той извади от библиотеката голяма кутия с много видове цигари и изчака да запали цигарата на Ивон. После попита:

— А кой води акцията?

— Разбира се, Дероше! — отвърна Ивон.

Ван ден Боом извади бележник и записа нещо на него.

— Дероше! А други?

— Франкелщайн от Западна Германия.

Изведнъж Ивон започна да се смее.

— И ти е весело? — каза Роберт.

— Защо не? Чувствувам се като на акция!…

— А защо ме оставихте досега със скръстени ръце?

— Роберт, ти си свикнал с това — първо Конго, после нещо друго мръсно, накрая свикваш!

— Ивон, престани, моля те!

— Забравяш, че никой никога не е успял да ме накара да мълча!

— Кои други са намесени в скандала?

— Елица, но е оставена настрана.

— Това е отвратително! Да дойдеш да видиш гроба на баща си и… А твоето скромно участие какво е, Ивон?

— Нищо особено, Роберт. Просто ще ме дадат под съд заедно с Пиер.

Тя извади от чантата си вестник и му го подаде.

— Чети подчертаното!

Ван ден Боом бързо прочете.

— Пиер не е трябвало да позволи — каза той.

Елица се учуди. Тя не предполагаше, че Ивон така бързо бе предприела нещо. Сутринта не й остана време да прегледа печата, а пък и самата Ивон нищо не й каза, вероятно да не я безпокои.

— Предпочитам да лежа в затвора заедно с Пиер, отколкото да му ходим с тебе на свиждане! Не те ли отвращава такава мисъл?

— Да. Но не по-малко ме отвращава мисълта да идвам на свиждане при двамата ви!

— Що се отнася до мене, освобождавам те от тоя дълг.

Ван ден Боом този път наистина се засегна.

— Защо си толкова дива? Ако ще да си накрая на света, пак ще идвам! Но предпочитам да посещавам концертите ти и поне два часа да гледам профила ти… Само и само да си свободна и…

Той млъкна.

— И какво още?

— И жива! Да знам, че свободно крачиш с дългите си крака по широкия свят.

— Фламандците са били добри художници, но като поети са посредствени…

— Ти си толкова жестока, че ще ме накараш да пропиша концерти за пиано!

— Роберт, ако си намислил да правиш нещо от чувства към мене, моля те, не го прави, защото ще ме разсмееш много.

— А кой ти е казал, че още имам чувства към тебе? Откъде това самомнение? Ако доброто възпитание взимаш за чувство, толкова по-зле за тебе!

— Отлично! Значи се разбрахме, полковник!…

Ван ден Боом я погледна. След кратка пауза той каза:

— Разбери, искам да говоря с вас всички! Ти никога не си ме поканила в жилището си. Но довечера независимо от твоята очарователна италианка ще вляза, ако ще и с автомат в ръка!…

— Ние сме на концерт довечера — намеси се Елица.

— Невъзможно, Ивон, ти нямаш концерт в Брюксел.

— Само аз не свиря на този свят!

— Ще имате ли нещо против, ако и аз дойда?

— Ще се радваме…

— Елица, когато не те питат, не се обаждай!

— Най-сърдечно благодаря! Ще се обадя и на Пиер, да се съберем преди концерта…

Двете станаха.

— Един момент… — задържа ги за миг Ван ден Боом. — Елица, сестра Шантал иска да се срещне с вас.

Ивон искрено се удиви.

— Жива ли е още?!… Тя трябва да има вече към деветдесет години…

— Жива е. От време на време отивам в манастира да я видя.

— Сестра Шантал?… Това име нищо не ми говори — каза Елица.

— И тя беше от нашата бойна група — поясни Роберт.

— Отдавна не съм я виждала. И аз ще дойда!

— Искате ли утре сутринта да се разходим на коне до манастира?

— Роберт, аз се боя от конете. Ти знаеш това.

— Ще доведа две много кротки кобили. Как сте с ездата, Елица?

Тя се разсмя.

— Яздила съм катър по Пирина и разни магарета.

— Отлично! — усмихна се Ван ден Боом.