Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (4)

Глава четвърта

Очуканият малък ситроен на Ивон спря на булевард „Анспак“ пред банката „Ръсел“. Ивон даде за последен път напътствията си към Елица.

— Дръж се аристократично, но изисквай! Аз ще се помотая тук… Не знам само къде да паркирам…

Елица пресече тротоара и влезе в банката през въртящата се врата. Озова се в голям салон с много гишета. Насочи се към първото. Зад бюрото седеше млад елегантен мъж в строг тъмен костюм, снежнобяла риза и тъмна вратовръзка. Той веднага вдигна глава и стана от бюрото.

— На вашите услуги, мадам?…

— Искам да видя господин Ръсел.

Младият мъж я погледна не без изненада.

— Имате ли уговорена среща?

— Не, господине, аз не идвам по работа, тоест по банкова работа…

— Господин Ръсел познава ли ви?

— Кажете му, че съм дъщеря на Боян Комитов.

— Бихте ли почакали във фотьойла отсреща?

Елица седна. Оттук наблюдаваше чиновника, който набираше номера и говореше, но тя не чуваше нищо, защото преградата от плексиглас изолираше звука. Видя как младият човек стана, заобиколи бюрото, изчезна някъде и след миг се появи от една странична врата. Лицето му сияеше в усмивка.

— Мадам, много се извинявам. Господин Ръсел ви очаква. Ей сега ще пристигне неговият секретар. Още веднъж се извинявам за забавянето…

На Елица й стана неудобно от тази любезност. Не бе изминала и минута, когато от другата врата се появи също млад елегантно облечен човек с пригладени прави руси коси.

— Мадам, добре дошли, господин Ръсел ви очаква…

Той почтително я насочи към страничната врата. Излязоха в някакъв коридор. Портиерът ги заведе до асансьора. Изкачиха се нагоре. Когато спря, поеха по друг коридор.

— Момент, мадам… — каза младият човек и се насочи към една тапицирана с кожа врата с позлатени кабарчета. След миг той широко я отвори.

Елица се озова в кабинета на банкера Ръсел. Кабинетът бе огромен. Цялата отсрещна страна бе от тия стъкла, през които можеш да наблюдаваш града, но отвън не се виждаше нищо. Беше обзаведен модерно — с голямо бюро и пластмасова прозрачна мебел. Високият таван и този простор действуваха респектиращо. „Банкерите разбират от психология“ — помисли Елица. После видя и самия Ръсел. С безшумни крачки той се запъти към нея. Беше възрастен мъж с побелели коси, нисък на ръст, пълен и изискано облечен. Направи й впечатление пръстенът с голям камък на малкия му пръст — единственото бижу по него. „Вероятно е едрокаратов диамант“ — си каза Елица. Лицето на банкера бе усмихнато и добродушно, изразяващо непринудена радост. Той й целуна ръка.

— Страшно ми е съвестно, че ме чакахте…

— О, само пет минути!

Той я настани в един фотьойл и сам седна срещу нея, като през цялото време говореше:

— Току-що свърших с едни преговори…

— Добре ли минаха? — учтиво попита Елица.

— Какво? Ааа, преговорите?… — Ръсел се усмихна. — Щом успеем да направим оборот на парите, е добре.

— Значи сте увеличили капиталите си?

— Но вие интересувате ли се от банково дело?

— Просто попитах. На времето полагах изпит по политическа икономия.

— Чел съм Маркс. За съжаление, нищо не можа да ми помогне!

— В замяна на това помага на други…

— Най-искрено съм се питал как, защото съм искал на себе си да помогна…

— Изглежда, Маркс не е имал предвид банкерите.

— Да оставим това… Какво ще обичате? Кафе, алкохол?

— Благодаря, дошла съм по работа.

— Не знаех, че горкият Боб имал дъщеря. Той нямаше вид на баща…

— Защо мислите така?

— Извинете, не се изразих точно… Просто ти става мъчно, че един такъв силен мъж е имал някъде си малко момиченце, което е обичал… Разбирате ли, някак е по-лесно да приемеш смъртта на мъж, който няма дете.

— Разбирам.

Ръсел млъкна. Елица също изчакваше. След дълга пауза той попита:

— Кога се видяхте за последен път с Боб?

— Когато бях на осем години. Изпратих го на Гар д’Остерлиц за Испания…

— И не можете да повярвате, че е умрял?

— Понякога не мога.

— Да, дааа… Така е винаги, когато не си видял сам смъртта на близкия човек. Моят брат загина в Бухенвалд… И ходих там, и пръстта пипах, и все чакам, че някой път ще влезе тук, както вие сега… А с Боб съм се виждал…

— По какъв повод?

— Ние го потърсихме.

— Извинете, кои „вие“?

— От еврейската Консистория. В гестапо бяха вече подготвили списъците за депортирането ни в лагерите. Тогава равинът ни събра. Молихме се цяла нощ, но нищо не измислихме. Имаше в нашата община един стар евреин, уважаван и богат мъж, но синът му беше с лошо поведение.

— В какъв смисъл?

— Беше комунист и разни други работи… В Испания…

— И сега ли така мислите?

— Не… разбира се, но тогава комунистите не бяха от нашата среда. Не вярват в бога, стрелят, бият се… Знаете ли, ние сме кротки хора, всяко насилие…

— Нямам такова впечатление! Поне от тези евреи, които познавам…

— Но вие не познавате нас, нас от Консисторията. Извикахме това момче и му казахме за предстоящото депортиране и знаете ли какво ни отговори?… О, срамно е да си спомня… Каза ни, че сме медузи, че не иска да знае за вярата на бащите ни, че ако зависело от него, не би си мръднал пръста за нас, но понеже в списъците имало много бедни хора, чувствувал се принуден да се заеме с това!?… И се зае!

— Той ли ви запозна с баща ми?

— Да, и Боб пожела да му намерим четири автомата. Един наш търговец му ги достави, а после запали архивата на гестапо и почти всички се спасихме.

— Този равин жив ли е?

— Вече не, лека му пръст!… Но често казваше: Боб не беше израилтянин, но беше свет човек и господ го прибра при себе си…

— Само веднъж ли сте виждали баща ми?

— Не. Вторият път беше случайно на улицата. Попитах го дали имат нужда от пари. Каза да поддържаме връзка с това момче.

— Тайна ли е името на това момче?

— Не — объркано отговори Ръсел. — Шарл беше син на стария Щерн, следователно брат на моята тогава бъдеща съпруга Рут. Чрез него давахме пари, а аз бях посредникът. Но попаднахме в гестапо. Него обесиха, а пък аз… Бог пожела да остана жив!…

— Това ли е всичко, което знаете?

Ръсел не отговори веднага и като че ли се колебаеше. После каза:

— Видях Боб и трети път — на очната ставка в Бреендонк. Този спомен е мъчителен за мене.

Влезе младият секретар, като носеше някакви книжа. „Може би са се уговорили да съкратят посещението ми“ — си помисли Елица.

— Господин Ръсел, документите на каменовъгления басейн „Кампин“…

Ръсел изведнъж доби непроницаемо лице и един по един подписа документите.

— Договорът с „Юнион химик“ е готов — добави секретарят.

— Уведомете ги, че потвърждавам за утре, в единадесет часа конференцията с техните представители!

— Да, господине.

Младият мъж кимна и излезе. В кабинета настъпи тишина. Елица се намести удобно на фотьойла, за да му подскаже, че разговорът далеч не е свършил. Взе някакво списание от масичката и прелисти няколко страници.

— Вашата работа е напрегната… — каза тя.

— Вярно е. При нас рискът е такъв, че ти скъсява живота — даваш пари, а не знаеш какво ще стане с тях…

— Господин Ръсел, аз дойдох по важна работа. Нужна ми е вашата помощ…

Той се оживи с израз на искрена готовност.

— Ние сме задължени на Боб и за мене ще бъде радост да направя нещо за дъщеря му!

— Не бързайте. За всеки случай не се отнася до пари…

— Не разбирам.

— Преди една седмица ви се е обадил известният журналист Пиер Роже.

— Аз с политика не се занимавам!

— Това не е политика!

Изведнъж лицето на Ръсел се промени. То стана сурово и дори малко зло.

— Мадам, запомнете, че основното в дейността на една банка е тайната. Знаете ли какво би станало, ако клиентите ни разберат, че тайните им се изнасят?!

— Значи знаете за какво става въпрос.

— Да. И затова съм категоричен.

— Господин Ръсел, преди малко казахте, че рискът във вашата работа е всекидневен.

— Но тук се отнася до моето съществувание!

За пръв път той повиши глас.

— А как мислите, братът на Рут и баща ми какво са рискували, като са подпалили архивата на гестапо?

— Не е много почтено да нападате из засада! Шарл и Боб просто бяха свикнали да не щадят живота си.

— За банкерите ли?

— Вие умишлено смесвате някои неща!

— А помислили ли сте, господин Ръсел, че именно клиентът, комуто така ревностно пазите професионалната тайна, е заповядал от кожата на брат ви да направят абажур?!

Ръсел се надигна от стола. Лицето му се изчерви.

— Престанете! Вие прекалявате!… Бих направил всичко друго, което пожелаете. Бих помогнал даже финансово на групата на господин Роже, но това не мога!

Елица наведе глава и дълбоко въздъхна. После тихо каза:

— Рискът, господин Ръсел, не е голям. От вас се иска само едно — когато въпросните лица дойдат, първо, да ни уведомите, после да забавите с едно денонощие предаването на авоарите.

— А кой ви е казал, че има такива авоари? И че са именно в моята банка?

— Такива авоари има, господин Ръсел, и вие знаете къде са те!

Внезапно вратата широко се отвори и Елица видя как младият секретар на Ръсел се мъчеше да спре някакъв посетител.

— Господин Ръсел, една дама… — успя да каже той и отхвръкна настрани.

В кабинета нахлу Ивон Десген задъхана, със зачервено лице и разкопчано палто.

— Простак! — каза Ивон, без да погледне секретаря.

Ръсел стана и с широка усмивка отиде при нея, като й целуна ръка. Секретарят съвсем се обърка.

— Не мога да повярвам!… Знаменитата пианистка Ивон Десген в кабинета ми!…

— Дойдох за Елица! Чаках, чаках отвън в колата… Един флик^[1] ме глоби за неправилно паркиране и ми писна! А после този тип с маниери на жандар… — тя не се стърпя и се обърна към секретаря. — Защо не постъпите в полицията?

Ръсел взе в свои ръце инцидента.

— Свободен сте — обърна се той към секретаря.

Той напусна кабинета с явно облекчение.

— Ивон, аз вече свърших…

Елица стана. За нейно учудване Ръсел се завтече с прострени ръце към нея.

— Но, моля ви… седнете… — почти я задърпа към фотьойла и веднага се обърна към Ивон: — Госпожице Десген, моля ви… аз съм напълно на ваше разположение…

Той бързо отиде към един бюфет, откъдето извади чаши и бутилка вино. Наля ги и отново се наведе над някакъв шкаф. Този път измъкна голяма разкошна старинна кутия с прочутите белгийски шоколадови пралини. Всичко това бързо поднесе на двете си гостенки.

— Бих желал да се запознаете с моята жена Рут. Прекрасен човек…

— Не разполагам с достатъчно време — отвърна сухо Елица. Тя се чувствуваше изиграна и изпитваше зло чувство към Ръсел.

Той се престори, че не забелязва променения неприязнен тон на Елица.

— А какво ще кажете, ако ви поканя на концерт вдругиден? Заедно с господин Роже, разбира се…

— Не зная дали ще съм в Брюксел.

— А госпожица Десген?

— Изпитвам отвращение към концертите. Вие например бихте ли отишли да се веселите вместо в ресторант в банката?!…

Ръсел се обърна отново към Елица.

— Мисля все пак, че ще имате полза от срещата с Рут…

Двете се спогледаха.

— Добре — каза Елица.

— Великолепно! Значи три билета заедно с господин Роже, надявам се, че няма да ми откаже…

Ръсел целуна ръцете на двете и ги изпрати до вратата с поклон. Когато остана сам, веднага позвъни на секретаря си, който тутакси се яви. Лицето на Ръсел стана особено напрегнато и сивите му очи гледаха с учудваща студенина.

— Господин Ръсел, много се извинявам, аз не предвидих…

Банкерът рязко го прекъсна:

— Знаете ли разликата между пиано и виола д’амо-ре?

— Ще прочета в музикалната енциклопедия и утре ще ви отговоря.

— А знаете ли да стреляте с пистолет?

Секретарят още повече се смути.

— Да, впрочем… Не съвсем…

— Знаменитата Десген ми даде една идея, като ви нарече жандар… Идете в полицията и кажете, че аз ви пращам.

— Но аз не съм…

— Не ме разбрахте. Полицията иска някои наши млади служители да изкарат курс по стрелба при тях. Не виждам засега по-подходящ от вас. Поискайте разрешително за носене на оръжие и за мене.

— Благодаря, господин Ръсел. Може ли да попитам защо?

— Защото тук може да стане доста горещо… — замислено каза банкерът.