Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (14)

Глава четиринадесета

Още рано сутринта Елица седеше пред чашата кафе и гледаше унило навън… В мъглата личаха само силуетите на отсрещните сгради. От прозорците им едва блещукаха негасените лампи. Ивон нервно се разхождаше. В антрето се изтропа, после вратата широко се отвори и в хола нахлу Ван ден Боом, следван от Анжелика. Имаше вид на човек, който изобщо не е спал. Шлиферът му бе измачкан. Под очите му се бяха очертали торбички и големи сини кръгове. Лицето му бе силно разстроено.

— Простете, че така влизам… Сами ли сме?

— Анжелика, излез!

— Искам спокойно да приемете това, което ще ви кажа…

— Какво се е случило?!

— Пиер е убит.

— Господи!

Капка кръв не остана по лицето на Ивон. То побеля като платно. Елица се изправи онемяла.

— След полунощ… като е излязъл от спирка „Делта“ на метрото за към дома…

— Кой го е застрелял?!

— В днешно време не винаги е необходимо да се стреля, Ивон… Сгазен е от кола, а колата е изчезнала…

— Хок го е убил! — каза твърдо Елица.

— Ако знаех фактите, които сега зная, нямаше да позволя да се случи това с Пиер…

Ван ден Боом се стовари във фотьойла.

— Ръсел съгласен ли е да ни сътрудничи?

— Не — отговори Елица.

Навън се позвъни. Влезе Карл Бьок. Беше посърнал. Той подаде на Ван ден Боом вестниците.

— Роже е убит при катастрофа…

Ивон механично го хвана подръка и му помогна да седне в един от фотьойлите.

— Считате ли, че това е нещастен случай? — тихо попита Карл.

— Това е убийство! И този, който го е убил, ще плати за това лично на мене!… — каза Ван ден Боом.

В хола настъпи мъчителна тишина. Чуваше се учестеното дишане на Ивон, която се мъчеше да не се разридае.

— Приятели — каза Карл Бьок. — Имам да ви съобщя още нещо… твърде важно… Току-що получих потвърждение от Виена… Франкелщайн е бившият секретар на Хок.

— Откога го подозирате? — попита Ван ден Боом.

— Откакто го видях в Бреендонк, но трябваше потвърждение. Ето и снимката, която получих…

— Това ми беше известно…

— Съжалявам… Смятах, че новината ще ви бъде от полза…

— Много късно… Пък и срещу Франкелщайн няма обвинение. Той е равноправен гражданин на Федералната република, журналист, не е даван и под съд, въобще защитен от всички страни!…

— Считате ли, че той може да изтегли авоарите? И може би напразно търсим Хок, а докато сме по фалшива следа, Франкелщайн ще си свърши работата? — каза Карл.

— Не изключвам и такава възможност!

— Какво смяташ да предприемеш Роберт? — попита Ивон.

— Каквото и да предприема, от вас искам да не се бъркате!

— А Ръсел? — попита Карл.

— Ще минем и без него! Моля ви двете да не излизате от къщи… Дръжте телефона свободен! Аз ще ви се обаждам. А сега да тръгвам…

Ван ден Боом стана.

— Роберт, аз ще дойда с теб! — каза Ивон.

— Моля те, недей!

— Излишно е да ме молиш, ще дойда!

Ван ден Боом я погледна. Лицето й бе добило упорит и неотстъпчив вид. Той я познаваше достатъчно, за да не й противоречи повече.

— Добре. Елица, ти поне остани.

Карл също се надигна да си ходи. Тримата излязоха. Елица остана сама. Отвори капака на рояла и натисна един клавиш. Звукът я накара да трепне. Затвори капака. Мисълта за трагичната смърт на Пиер силно я гнетеше. Сега тя застана механично пред фонотеката на Ивон и започна да разглежда една по една плочите. Сбирката представляваше цяла музикална енциклопедия. Минаха два часа и никой не се обаждаше. Когато телефонът иззвъня, това прозвуча като изстрел за опънатите нерви на Елица. Тя изтича и вдигна слушалката. Беше Рут Ръсел. Гласът й бе приглушен, но топъл. Говореше бавно и напевно.

— Възможно ли ви е да се срещнем?

— Сама съм, приятелите ми ги няма.

— Още по-добре.

— Научихте ли за Пиер Роже?

— Това ме накара да ви се обадя.

— Удобно ли ще бъде вие да дойдете тук?

— Не. Квартирата може да е под наблюдение.

— Толкова ли е важно това, което имате да ми кажете?

— Толкова важно, че не мога да ви го съобщя по телефона, нито да дойда при вас.

— Добре, тогава къде?

— В Централните гробища. Тук има един паметник на разстреляни белгийски патриоти от Първата световна война. Намира се на главната алея. Ще ви чакам след един час.

Слушалката изтрака. Елица изтича в коридора. Бързо навлече шлифера си.

— Госпожо, къде? — попита Анжелика с тревога.

Но тя не й отговори, а затвори вратата след себе си. Веднага намери такси и сега в мъглата бавно си пробиваха път. Наоколо хорът от клаксоните не млъкваше. Стигнаха гробището… Елица плати и слезе на тротоара. Наоколо имаше само цветарски магазини. Част от цветята бяха изложени навън въпреки студа. Тя мина през арковидната порта на гробището. През мъглата личаха вековните дървета и паметниците. Тръгна по пясъчната алея, която почваше от портала, и скоро разбра, че е на определеното място. Това беше скулптура, която впечатляваше и човек не можеше да я отмине. Единадесет мъже, изправени направо върху тревата, очакваха последния изстрел. Позите бяха най-разнообразни, израженията на лицата също. Ръцете бяха вързани отзад, но раменете подсказваха напрежението, което владееше тези фигури. Убийците ги нямаше, но тяхното присъствие се чувствуваше. Долу, пред групата, се намираше мраморната плоча с имената на разстреляните. Тези потъмнели бронзови статуи изглеждаха в мъглата като действителни. Елица дълго гледа скулптурата. После я заобиколи и зачака. Нямаше никой. Стори й се, че чу стъпки. Ослуша се… „Не, това са падащи листа“ — си каза тя. И тогава се появи онова вледеняващо чувство, че не е сама, че някой ходи зад нея, именно зад нея… Такова каквото някога изпитваше малко преди да бъде арестувана. Обърна се. Едно листо от дървото прошумя и настъпи тишина. Тя усещаше как страхът започва да я сковава. Потръпна и тогава бързо се върна по алеята. Чак когато стигна малкото площадче с цветарските магазинчета, взе да се успокоява. Тук имаше хора…

Черният бентли на Ръсел спря пред нея. Излезе Рут, следвана от шофьора и едрия мъж горила, който винаги я придружаваше. Двете тръгнаха напред. Спряха пред паметника на разстреляните. Мъжете останаха някъде назад.

— Аз ви слушам, госпожо Ръсел…

— Днес авоарите ще бъдат предадени на лицето, което ще представи шифъра.

— А това лице обади ли се?

Рут кимна с глава. Елица я погледна. Беше още по-изящна в коженото палто.

— Господин Ръсел значи отказва да сътрудничи…

— Да.

— Без него нищо не можем да направим…

— Искам да ме разберете правилно. Моят мъж бе заплашен с убийство. Той има най-добрите юридически съветници в тази страна. Всички, без изключение, дадоха своето становище. Те смятат, че заплахата е напълно реална и ще бъде изпълнена.

— Дори ако уведомите полицията?

— Може би е получил същия съвет и от нашите висши полицейски служители… Никак не го изключвам. Защото не може да се счита за престъпление вземането на авоари от лице, което представи шифъра. Всичко е законно.

— А ще може ли сам да ги носи?

Рут неволно се усмихна на наивността на Елица.

— Да. Това са преди всичко ценни книжа, акции от солидни предприятия и държавни бонове, които може да се поместят в едно куфарче. Така че мъжът ми юридически е длъжен да запази банковата тайна и да предаде авоарите срещу шифъра на лицето, което и да е то!…

— В колко часа ще дойде въпросният човек?

— Към края на работното време, но може да е определил този час за заблуда и да отиде много по-рано или много по-късно…

— Благодаря ви, госпожо Ръсел.

— Нямах право така да постъпя срещу мъжа си. Той никога не ме е лъгал…

— А защо го направихте, ако смея да попитам?…

— Заради паметта на брат ми Шарл. Никога няма да го забравя!…

Рут бързо се извърна и тръгна към изхода. Шофьорът и горилата я изчакаха да мине край тях и плътно я последваха. Елица ги загуби в мъглата. Това беше важно съобщение и трябваше да го предаде на Ван ден Боом!… Счуха й се пак стъпки някъде край нея… Стъпките сякаш забързаха… Тогава тя побягна, побягна, без да мисли, обхваната от ужас. Но порталът не беше далеч. Излезе на малкия площад и задъхана, се вмъкна в първия цветарски магазин. Една любезна възрастна продавачка загрижено я изгледа.

— Какво ще обичате, мадам?

— Чаша вода… — едва каза Елица.