Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (13)

Глава тринадесета

Елица бе отново сама в хола и преглеждаше вестниците. Чакаше да се върне Ивон. Но чак когато навън стана тъмно и запалиха лампите, тя пристигна. Както винаги влезе стремително, захвърли палтото в ръцете на Анжелика, а чантата върху канапето.

— И цял ден никой ли не ни е потърсил?

— Никой — отговори Анжелика.

— А Пиер?

— Господин Роже също не се е обаждал. Не ви е търсил и елегантният господин Ван ден Боом с побелелите коси…

— Ако искаш да знаеш, този господин беше почти цял ден с нас! Ох, всичко ме боли…

— Ивон — каза Елица, — повече не издържам…

— Какво искаш да правиш, мила?

— Чаках те да позвъня на Франсоаз Марсел в твое присъствие!

— Нали се разбрахме, нека първо да поговорим с Пиер…

— Не мога да чакам до утре!

Лицето на Елица бе изпънато от напрежение и побледняло. Тя извади листчето и отиде при телефона. Поколеба се миг, а после решително вдигна слушалката. Чу сигнала и завъртя номера. Обади се ленив, пресипнал глас, който можеше да е женски или мъжки.

— Кой е?

Елица леко се изкашля от вълнение и попита с най-хубавия си френски акцент:

— Мадам Франсоаз Марсел?

— На телефона.

— Обажда се Елица, аз съм дъщеря на Боян Комитов.

Кратка пауза.

— Е… и какво?

— Не го ли познавате?

— Не.

— А Боб познавате ли?

— Я не си играйте с телефона!

— И може би не познавате Ръсел?

— Не.

— И не сте взимали пари от госпожа Рут Ръсел?

— Моя работа е от кого вземам пари!

— Слушайте! Пристигнала съм, за да се срещна с всички приятели на Боб…

— Не съм никаква приятелка на Боб и няма какво да разправям!

Телефонът тракна. Ивон беше застанала зад Елица.

— Я върти пак!

Елица отново набра номера.

— Ало… ало…

След кратко мълчание се обади същият дрезгав глас.

— Пак ли сте вие?

Елица изрече на един дъх:

— Отседнала съм при Ивон Десген. Телефон 990011. Госпожа Марсел, искам да се срещна с вас…

— Аз пък не искам!

— Значи познавате Боб!

— Ще се оплача, че ме шантажирате по телефона!

Елица се обърна към Ивон:

— Пак затвори…

Ивон са ядоса.

— Искаш ли аз да се обадя?!

Елица отрицателно поклати глава. В този момент навън се позвъни. След малко влезе Пиер заедно с Карл Бьок. Пиер беше възбуден. Накара двете жени да разкажат всичко, каквото им се бе случило през деня. Елица смяташе, че посещението при Симон ще го заинтригува, че не напразно Ван ден Боом я свърза със сестра Шантал. За нейно учудване той не произнесе никакво мнение, не направи никаква забележка и тя остана с впечатление, че изобщо не обърна внимание на разказа й. Карл Бьок седеше до камината и не се вмесваше в разговора. Всички дотолкова свикнаха с безмълвното му присъствие, че го приемаха вече като част от мебелировката. Накрая Пиер неочаквано заяви:

— Изпратих телеграма до Ковалски във Варшава. От неговия отговор много зависи нашата акция…

— Какво имаш предвид? — попита Ивон.

Той се усмихна.

— Тайна…

— А не е ли по-добре да потърсим помощта и на Ван ден Боом — каза Елица. — Той е много умен…

— Все още не ми е нужен. Може би ще ми потрябва по-нататък… Но ти не бива да си толкова неспокойна!…

— Искам пак да се обадя на тази жена…

— Какво се церемониш с тази мръсница! — каза Ивон.

Елица завъртя телефонния номер.

— Аз съм!

Чу се въздишка, а после грубият глас:

— Нямам работа с вас и не желая да ви познавам!

— Не затваряйте, инак ще поискам съдействие от приятелите на Боб! Ще стане по-неприятно за вас!…

— На колко сте години?

— На трийсет.

— Аз съм на шестдесет и пет. Това говори ли ви нещо?

— Не!

— Би трябвало да ви говори. Например, че от нищо не ме е страх и никога в живота си не съм се плашила!

— Може би не познавате и Симон? Симон Марсел?

— Какво Симон?… Забранявам ви да…

Този път Елица хлопна слушалката.

— Хвана ли се? — попита Ивон.

— Не знам…

Телефонът иззвъня. Ивон вдигна слушалката, но я подаде на Елица.

— Ало… Как ви беше името? — чу тя дрезгавия глас.

— Елица.

— Какво е станало със Симон?

— Нищо.

Елица пак затвори телефона. Сега на свой ред непознатата жена упорствуваше. Апаратът не спираше да дрънчи.

— Ивон, кажи й, че ме няма…

Тя кимна с глава и се обади:

— Няма я, излезе. Позвънете след…?

— След половин час — прошепна Елица.

— След половин час! — повтори Ивон и затвори телефона.

— Този път наистина се хвана! — каза Елица.

В хола настъпи тягостна тишина. Карл Бьок си държеше главата с две ръце.

— Карл, какво ти е? — попита Ивон.

— Пак старата болка…

— Искаш ли да си полегнеш в спалнята?

— Не… По-добре е да се прибера… Ако ми стане съвсем зле, ще ви потърся…

Ивон извика Анжелика. Карл стана, като си търкаше слепоочията. Тя го хвана подръка и го изведе. Тримата останаха в хола. Този път Ивон придърпа триетажната количка с бутилките, която стоеше настрана. Тя измъкна шише уиски и го постави с три чаши на масата. Наля първо на Пиер, но за разлика от друг път той не посегна към чашата.

— Ще ми кажеш ли кого подозираш? — попита Ивон.

— Не, не съм сигурен… Когато пристигне отговорът на Ковалски, ще знам повече.

В този момент телефонът отново иззвъня. Ивон бързо прошепна на Елица.

— Непременно говори!

Елица пое слушалката.

— Искам да се срещна с вас… — уморено изрече дрезгавият глас.

— Кога?

— Да речем, утре вечер…

Елица не отговаряше. Ивон прошепна:

— Иди непременно!

След кратка пауза гласът попита:

— Какво сте направили на Симон?

— Нищо. Къде искате да се срещнем?

— Най-добре в бистро „Етоал“, до моста на „Шосе дьо Лувен“… Утре в осем часа вечерта.

— Нямам нищо против!

Елица бавно положи слушалката и седна във фотьойла. Тримата мълчаха. Пиер наля уиски в нейната чаша и й я поднесе.

— Пийни, ще се ободриш…

 

 

Около полунощ Пиер Роже слезе от метрото на предпоследната спирка „Делта“ заедно с още двама пътници. Той морно изкачи стъпалата. Когато излезе на улицата, нямаше никой. Вдигна яката на шлифера си и тръгна по тротоара. Гъста мъгла се стелеше навсякъде. Отсреща му се появиха фарове на кола, насочени право към него. Осветената мъгла стана млечнобяла. Той се отклони навътре, за да не върви по края на тротоара. После чу шума на мотора съвсем близо. Светлината се усили. В същия миг Пиер разбра, че тя търсеше него. Опита се да отскочи. Светлината блесна ярко и после настъпи мрак.