Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (3)

Глава трета

Тримата излязоха от бистрото на „Гранд Плас“. Свиха в първата пряка. Уличките бяха тесни, малки, без автомобилно движение, вероятно останали от най-старата част на града. Имаше още мъгла, макар и не така гъста. Тротоарите бяха влажни. Ивон се подхлъзна и за да не падне, се хвана за рамото на Пиер.

— Ивон, няма ли да се откажеш от високите токове?

— Ако се наложи, ще се кача и на Монблан с тънки високи токчета!…

— Вярвам ти!…

Ивон Десген живееше в старата част на Брюксел на малката уличка „Рю дьо ла Виолет“. Те спряха пред една стара, но модернизирана сграда. Над входа бе опъната лента на райета. Ивон дълго звъня, докато портиерът в униформа доближи лице до стъклото, за да види кой е, а после с широка любезна усмивка отключи вратата и поздрави напевно:

— Добър вечер, госпожице Десген…

Явно поздравът се отнасяше само до нея. Тази сграда беше скъпа и в нея живееха заможни хора. Това впечатление се усилваше от денонощната охрана. Портиерът ги заведе до асансьора и ги предаде на малък азиатец, на чийто колан висеше колт. Асансьорът безшумно набра скорост и след малко спря. Придружителят им изчака да слязат и стоя, докато камериерката на Ивон отвори апартамента. Тя бе младо весело италианско момиче, пълничко, с черни къдрави коси и живи кафяви очи.

— О, госпожице, най-после! — каза момичето. — Безпокоех се вече… — То помогна на всички да свалят палтата си. — Господин Роже, толкова се радвам, че ви виждам… Не ви очаквах…

— Е, Анжелика, много си се разхубавила! И аз се радвам…

Всички се запътиха към хола. Беше огромен и сякаш разделен на две. Едната част с камина, фотьойли и масички, другата част се издигаше почти на метър от пода и дотам водеха няколко стъпала. Върху голямото пространство, покрито със скъп килим, стоеше само една вещ — внушителен концертен роял „Стенуей“. Стената отсреща бе заета от огромни витринни прозорци с наредени саксии цветя и екзотични декоративни растения. Завесите бяха дръпнати. Холът беше обзаведен просто, така че на пръв поглед не можеше да се разбере колко скъпо е всичко тук. По стените имаше две маслени картини и една гравюра. Елица се загледа в нея.

— Дюрер — от първите сто отпечатъка — каза тихо Пиер.

Заведе я пред камината и я изчака да седне. Елица, чийто костюм бе измачкан, се почувствува зле в този лукс. Ивон и камериерката нещо говореха. Двете се държаха като приятелки. После момичето се засмя и с бързи крачки излезе от хола. Ивон тръгна към тях и се разположи в креслото до Елица. След малко Анжелика се върна, като буташе една количка на три етажа с бутилки. Пиер стана да й помогне.

— Какво виждам! Незабравимата алкохолна „библиотека“ на Ивон!

— Аз това ли ти казах да донесеш?!

— Но… господин Роже никога не се напива… Това е единственият мъж, когото не съм видяла пиян!…

— Няма да забравя тази похвала, Анжелика!

— Ей сега ще бъде готова и вечерята…

Анжелика излезе. Пиер огледа бутилките в количката и накрая вдигна една.

— Двайсетгодишно ирландско…

— На мене малко джин! — каза Ивон. — А ти, Елица?

— Може би същото…

Пиер бързо приготви напитките, сложи лед и поднесе изпотените чаши.

— Приятели, да пием за миналото! Ако не го помним, ще го преживеем наново…

Тримата се чукнаха. Елица отпи глътка. Веднага почувствува как от стомаха й по цялото тяло се разля топлина.

— Тостът ти беше доста сложен и не съвсем ясно го разбрах… — каза Ивон.

— Не съм се и надявал!…

Елица се усмихна. За да прекъсне словесната престрелка помежду им, тя каза:

— Докъде бяхме стигнали на „Гранд Плас?“

Ивон се засмя на малката й хитрост, но лицето на Пиер отново стана сериозно.

— До нещо много важно, което е по-голямо от страха, по-голямо от предпазливостта… — каза той. — И това са парите! Разбираш ли? Златото! Вълкът знае, че е заложен капан и въпреки това миризмата на месото неудържимо го привлича.

— Да не би да е заровил съкровище като в „Хиляда и една нощ“? — усмихна се Елица.

— Нацистите ограбиха цяла Европа! Достатъчно е било да остави авоарите в подземието на някоя банка под шифър.

— Уверени ли сте, че има пари?

— Това е единственото, което знаем със сигурност!

— А защо именно Хок лично трябва да ги вземе!

— Защото нацистите убиват колективно, но по отношение на парите са строги индивидуалисти. В нашия случай нямаше представител на гестапо с по-голям ранг от него.

— Твърде много вероятности…

Ивон изведнъж се разпали:

— Елица, ти просто нямаш представа какъв резултат дава номерът с банките. Пиер е прав. Такива типове се уловиха по тоя начин, че и до ден-днешен звучи невероятно!…

— Но не разбирам как аз ще ви помогна?

— Работата е там, че хората, които знаят нещо, не искат да се месят — каза Пиер. — Мисля, че ти като дъщеря на Боб би могла да влезеш във връзка с тях. Те са му много задължени…

— Кои са те?

— Известна ли ти е банкерската къща „Ръсел“?

— Не.

— Централата й е в Белгия. Преди беше в Швейцария. Но след смъртта на големия брат Ръсел тя бе преместена в Брюксел. Работата е там, че сегашният Ръсел бе арестуван и докаран на времето в Бреендонк при нас. Три дена по-късно го пуснаха и той безпрепятствено замина за Швейцария.

— Значи се е спасил?

Пиер учудено я погледна.

— Спасил?!… Това е било сделка за милиони и залог в нея е бил малкият Ръсел. Вероятно капиталите, грабени в Холандия и Белгия, са били също настанени в подземията на Ръсел под шифър в Швейцария. Но сега централата е в Брюксел и трезорът на банката — също!

— Все пак, какво общо имам аз с Ръсел?

— Ако има някой човек на тоя свят, който би накарал този студенокръвен хитрец да ни помогне, това си ти!

— Как?

— Ето как! Ръсел, за когото няма нищо свято освен парите, има едно уязвимо място и това е красивата му жена. Тя е от холандския клан Щернови — най-големите специалисти и търговци по обработени диаманти. Те също са евреи. Тя донесе на Ръсел огромни богатства, които далеч надхвърляха неговите, и той благодарение на Щерновци укрепи банката си. А Рут Щерн е задължена на баща ти. Той спаси живота й, като изгори архивата на гестапо в прочутата акция. Бащата на Рут, покойният Морис Щерн, никога не забрави Боб, както не можа да прежали и единствения си син Шарл. Обесиха го в Бреендонк. Беше в бойната група на Боб. Така че притисни без всякакво колебание хитреца Ръсел! Ако той откаже, тогава ще се обърнем направо към Рут. Всяка година, в деня на разстрела на Боб, тя изпраща със своя черен бентли един огромен венец на гроба му.

— Ще трябва да се подготвя за тази среща — каза Елица.

— Най-важното — не се смущавай! Действувай така, сякаш Ръсел ти дължи много, което не е лъжа! Не го оставяй да те оплете с думи и любезности.

— Пиер, мисля, че тази вечер ти прекали…

— Права си… — усмихна се виновно той.

Елица се почувства изморена. Изтеклата нощ тя почти не бе спала от напрежение, че ще види наново Брюксел. Толкова трагични събития по целия свят бяха станали, толкова страшни, грозни и безсмислени неща бяха пречили цяло десетилетие след войната да се осъществи това пътуване до Белгия… И най-сетне то стана, макар и внезапно, макар и някак странно… Тя неволно задряма и потъна някъде… Стресна я гласът на Анжелика:

— Мадам, е серви!

Канеше ги на вечеря.