Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (10)

Глава десета

Когато се стъмни, те тръгнаха пеша от къщи, въпреки че разстоянието не беше съвсем малко. Трябваше да отидат на концерт в Пале де Бо-з-ар на улица „Равенщайн“. Ивон бе облякла дълга рокля от ламе с платинения цвят на косите си и бе наметнала черната пелерина с белите кожички. Елица нямаше вечерен тоалет, но носеше блуза от черна коприна, богато избродирана с оригинални български мотиви в сребрист цвят. Сега я беше облякла върху дългата си черна пола. Те още повече подчертаваха тънката й фигура и нежната й кожа. Пиер Роже този път бе с тъмен костюм и нов шлифер. Роклята пречеше на Ивон да върви и тя се облягаше върху ръката на Пиер. Все пак на два пъти за малко не падна. Хората по улиците се обръщаха да я гледат. „Тя е наистина много странен човек“ — помисли си Елица с топло чувство. Беше още рано и тримата се отправиха към един бар, близо до централната гара.

— Да пукна, ако знам защо толкова рано тръгнахме?! — каза Ивон.

— Защото моят приятел и твой обожател полковник Ван ден Боом ни определи среща — отвърна Пиер весело.

Това бе доста луксозно заведение с малко посетители. На едно високо столче срещу бара седеше Роберт пред чаша уиски. Той не ги видя, когато влязоха, понеже бе с гръб към тях. Пиер сложи ръка на рамото му. Ван ден Боом скочи с чашата в ръка. Беше облечен в елегантен смокинг. Той се усмихна и рече на Пиер:

— Здравей, старо момче!

— Здравей и ти, куц жребец!

— Приятно е човек да знае, че по света все още се шляят мъже. Някак си не се чувствуваш самотен. Едно мартини… — обърна се Роберт към бармана.

Явно беше нещо сърдит от миналата среща, защото целуна ръка на Елица, а на Ивон само кимна. Това, изглежда, я засегна и тя каза:

— Къде остана прехвалената ти галантност, Роберт? Видя Пиер и всичко забрави!…

— Отдавна не сме се виждали с него…

— Това не значи, че сега ще се напиете свински.

— Точно такова желание имам… Кутия пралини! — поръча сега Роберт на бармана.

Ивон се усмихна.

— Винаги знаеш как да ме подкупиш…

— Ако знаех, ако бях сигурен, щях да отворя фабрика за пралини!

В тоя момент в бара влезе Карл Бьок. Той стеснително се приближи към групата. Беше скромно облечен.

— Добър вечер…

Всички се обърнаха към него. Ивон го представи.

— Роберт, това е Карл Бьок, братът на Бруно. Наш приятел.

Ван ден Боом учтиво му кимна с глава.

— Мога ли да седна до вас, Пиер? — попита Карл.

— Разбира се, приятелю, но ти не си нещо в настроение?…

— Боли ме главата…

Той не си поръча нищо и замълча, както обикновено.

— Приготвил съм ви една изненада… — каза Ван ден Боом. — Затова ви извиках преди концерта в това заведение…

— Да не си минирал филхармонията? — усмихна се Пиер.

— Почти. Познаваш Франкелщайн, нали?

— Да. Пише тъпо, подробно и бавно, но упорито доказва някоя лъжа.

Ван ден Боом погледна ръчния си часовник.

— До започване на концерта има около час… А ето и моята изненада!

За учудване на всички влязоха Дероше и Франкелщайн. Това подействува на Ивон като червено на бик. Тя стана и рязко произнесе:

— Роберт, ако си мъж, стани и изхвърли всички тия веднага, чу ли?!

Ван ден Боом се усмихна.

— Невъзможно, Ивон. Аз съм ги поканил.

— Привет на нашите атлантически съюзници! — поздрави предвзето Франкелщайн.

— Амин! — каза Ван ден Боом.

Германецът се приготви за снимка и щракна с апарата. Бледата светлина озари лицата на всички.

— Докато почне концертът, Франкелщайн ще ни изпее „Дойчланд, Дойчланд юбер алес…“ — обади се Пиер.

Но Франкелщайн сякаш не го забеляза.

— Полковник, разполагаме с малко време. Поканихте ни да чуем нещо интересно…

— Разбрах, че сте се заели с биографията на Боян Комитов и ви извиках за интервю.

— Но защо не в Пале де Бо-з-ар? А в тая кръчма?

— За да ви създам по̀ немска обстановка…

— По време на войната вие сте били на служба към Интелиджънс сървис, нали? — попита немецът.

— А по време на окупацията вие сте били тука някъде, нали? — отвърна Ван ден Боом.

Дероше, който досега мълчаливо, но внимателно бе следил всичко, веднага се намеси:

— Е, какво?! Извика ни да ни плашиш?

— О, по никакъв начин! Какво е вашето мнение за процеса срещу Ивон и Роже?

— Ама вие ли ще ни интервюирате? — повиши глас Франкелщайн.

Дероше го прекъсна.

— Това е една глупост и те могат да се чувствуват извън всяка опасност. Ще ги извикат в съда и делото ще се прекрати. Съветвам ги да вземат добри адвокати.

— Пази си съветите. Може и на тебе да потрябват! — каза Пиер.

— Ако ми дадете автентични сведения за последните дни на Боб, ще напиша статия само по тях! Но вие не можете да ме накарате да си променя мнението само защото на вас така ви е изгодно! — отвърна Дероше.

— Франкелщайн на същото мнение ли е? — попита Ван ден Боом.

— Смятам, че ни извикахте, за да ни шантажирате! Забравяте, полковник, къде работите!

— А вие забравяте, Франкелщайн, че сте в Белгия, и тук се харесва не това, което се харесва на бившите националсоциалисти!

Ван ден Боом се изправи.

— Ето ви моята официална декларация.

Той подаде няколко листа на Дероше.

— Въпросните фабрики вдигнах във въздуха лично аз! Като подробности давам две официални радиограми, които пратих до Центъра в Лондон.

— Значи на подсъдимата скамейка ще седнете и вие — каза Франкелщайн.

— Забравяте, че въпросните фабриканти също имат минало…

— А именно?

— Вие по-добре знаете, Франкелщайн, да ви припомня ли една снимка на прием при Хитлер, където единият от въпросните собственици щастлив се ръкува с фюрера, а другият…

Дероше отново се намеси както винаги в критични положения.

— Браво, полковник! Възхитен съм от вашите познания върху старите досиета!

Той му подаде ръката си, но Ван ден Боом презрително го погледна. Тогава Дероше се обърна към Пиер.

— Приятелю, искрено се радвам за теб! Отърва се…

— Искам да плюя върху ръката ти, но сме в заведение все пак… — отвърна Пиер.

— Господа, интервюто свърши! — каза Ван ден Боом.

Настъпи мълчание. Двамата журналисти кимнаха с глава и напуснаха бара.

— Роберт, какво правиш?! — каза Пиер. — Ти не си вдигал тия фабрики! Въобще по това време те нямаше!

Роберт се усмихна и погледна Ивон:

— Нарекоха ме копеле, Пиер, и затова си позволявам да прехвърлям чужди заслуги на себе си! Плюс това не съм и стар като тебе, вече с внуци!…

— Да, но си куц! — каза Пиер. — Винаги си мисля, че ако на времето куршумът беше откъснал крака ти, сега щеше да просиш пред някоя катедрала!…

— Като ме мъкнеше към тила, спомняш си, нали, че те помолих да ме застреляш!

— Не съм толкова състрадателен. Освен това искаше ми се да те видя как щеше да изглеждаш наперен, елегантен и куц!

— Роберт, не се ядосвай! Аз като жена мога да ти кажа, че сега изглеждаш далеч по-мъжествен, отколкото на времето…

— Най-сетне да ти се харесам!…

— Не забравяйте, че те още държат в ръцете си бомба със закъснител — статията срещу Боб! — напомни Пиер.

— Проклети двайсет дни! — каза Ивон. — Роберт, ами ако двамата с теб ги причакаме…

— Пазиш ли си автомата? — развесели се той.

— Не, но ти ще ми намериш!

— От мене черните кърпи за лицата! — рече Пиер.

— Престани, Пиер! Тебе не те карам да участвуваш…

— И не забравяй да ги попиташ — продължи Пиер. — „Господа, какво предпочитате: малко олово в гърдите или мир?“ Те, плачейки, падат в краката ти и казват: „Бог да те благослови, Ивон, мир, разбира се!“ А накрая Дероше с размазани по лицето сълзи, заключава: „От днес, Ивон, ние сме други хора, и то благодарение на тебе!…“

Двамата почнаха да се смеят. Елица също не издържа. Само Карл стоеше все така безмълвен и сериозен, но слушаше с участие разговора им. Ивон сърдито попита:

— Елица, и ти ли си на тяхното мнение?

— Да, Ивон.

— Ти участвувала ли си в бойна група?

— Да, Ивон, но като ви слушам, имам чувството, че съм била с вас.

— На това, Пиер, вие му казвате интернационализъм, но думата звучи много предвзето! — рече Ван ден Боом.

— Това не е дума, Роберт, а чувство!

— Почти като любов, нали Пиер? — каза Ивон.

— Много повече!… — сериозно отговори той.