Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (6)

Глава шеста

Шосето за Анверс беше мокро. Над него се стелеше лека мъгла. Но това не пречеше на колите да се носят с бясна скорост. Старият очукан ситроен на Ивон не можеше да се състезава с останалите коли по шосето. Когато ги задминаваха, а това се случваше доста често, тя ругаеше. Според нея по това шосе се движеха убийци, кретени, мафиоти, бандити — изобщо хора, на които е престъпление да се дадат правата на шофьори. На задната седалка бяха Пиер и Елица. Те нищо не говореха. Може би изпитваха лек страх от шофирането на Ивон. Един огромен тир с лекота ги задмина.

— Видя ли това животно?!

— Но, Ивон, той си изкарва прехраната по тоя начин.

— Мълчи, ти нищо не разбираш от каране!

— Бих те сменил на волана, ако позволиш…

Внезапно Ивон се обърна назад.

— Я повтори какво рече!

Колата застрашително се понесе към банкета.

— Какво правиш? Гледай напред!

С рязко движение тя върна колата в платното.

— Добре, Ивон! Ти си най-големият шофьор, когото познавам. Но само, моля те, не се обръщай назад и внимавай — наближаваме отклонението за Гант…

— А там какво ще правим?

— Нали се разбрахме, отиваме в Брьоге.

— Писнало ми е от Брьоге. Тая наша тъпа северна Венеция!…

— Но тук, в колата, има човек, комуто не е писнало… В края на краищата Елица все нещо трябва да види от Белгия!…

Когато стигнаха Брьоге, беше още рано. Те оставиха колата на паркинга, точно в центъра на площада срещу часовниковата кула. И в този миг Елица чу песента на камбаните, които огласяха целия град. Стрелките сочеха десет часа сутринта. Мелодията беше мотив от „Малка нощна музика“ на Моцарт. Ивон слушаше така, както музикант може да слуша. Всички, които бяха дошли да разгледат Брьоге, стояха мълчаливо на площада и гледаха към часовниковата кула, откъдето се носеше мелодията. Когато камбаните замлъкнаха, настъпи оживление.

— Колко очарователен е Моцарт, когато се изпълнява от камбани! Това е чудо на чудесата! Винаги този малък град ме е вълнувал — каза Ивон.

— Но нали ти беше писнало от тая наша тъпа северна Венеция?

— Пиер, защо винаги се заяждаш! Говорех за Моцарт. Спомняте ли си арията на звънчетата от „Вълшебната флейта“ и камбанките на челестата? Тук, в Брьоге, това е всъщност една челеста, но огромна челеста, вдигната високо на една старинна кула с много камбани…

Почти до обяд те обикаляха Брьоге. Някои от улиците представляваха канали. Върху бавно течащата тъмнозелена вода плаваха паднали есенни листа и патици. На определено време минаваше корабче с пътници. Елица дълго гледа от сводестия старинен каменен мост.

Посетиха музеите и катедралите. Бош, Ван дер Вейден и Грюневал й направиха силно впечатление. После обядваха в един ресторант до канала. Водата стигаше до стъпалата. Тук Пиер разказа за убийството на Йоаким в Бреендонк.

— А полицията какво направи? — попита Елица.

— Още не се е добрала до убиеца. Дори в даден момент и Петерс Говарт беше под подозрение. Глупаво, нали?

— Ти видя ли се с него?

— Да, дойде при мене в Брюксел и ми разказа.

— А той какво смята?

— Просто не може да си обясни нищо. Много е разстроен. Йоаким беше негов племенник, син на сестра му.

— Ти какво мислиш?

— Аз ли?… Боя се, че този случай е свързан с миналото, с лагера Бреендонк, с гестапо… И може би има отношение към нас тримата…

След като се нахраниха, те поеха обратния път. Елица съжаляваше, че не останаха по-дълго в този чуден средновековен град. Излязоха на шосето за Анверс и се върнаха обратно назад. После поеха към Бреендонк. След кратко време спряха на паркинга пред крепостта. Над нея се вееше белгийското знаме. Слязоха от колата. Пиер носеше през рамо портативен магнетофон. Посрещна ги лично старият и дългокрак Петерс Говарт.

— Салю, приятелю!

— Салю, Пиер!

— Това е Елица, дъщерята на Боб, а Ивон познаваш, нали?

— Медам — каза Говарт и кимна с глава.

— Ние идваме при тебе, приятелю…

— Зает съм. Имам посетители. Но скоро ще се освободя. Моля да ме извините…

— Не се безпокой. Дотогава ние ще разглеждаме крепостта.

— В такъв случай мога да ви придружа като гид.

— Отлично!

Те минаха по моста, който водеше до острова, а после през тунела. Направи им впечатление, че имаше доста хора. Започнаха обиколката. Тримата, водени от Петерс, разгледаха всички зали на този печален музей. Спряха пред килията, където Боян Комитов бе прекарал последната си нощ. Елица се загледа в голия нар. Лицето й бе бледо и опънато. Стараеше се да не заплаче. Продължиха нататък. Отвсякъде лъхаше сковаващ студ. Стигнаха двора на екзекуциите. Елица бе потресена от коловете с различна височина. Те самотно стърчаха върху сивия фон на облачното ноемврийско небе. Бяха девет на брой. Средният бе по-висок от другите. Елица не можеше да откъсне очи от него.

— Да — каза Пиер. — На този вързаха Боб… Той беше толкова висок!… А до него — ниския Бруно, австриеца…

Тя направи няколко крачки по пясъка към кола, но спря безсилна.

С тих равен глас той продължи:

— Лейтенант Пруст прочете присъдата.

Пиер внезапно млъкна. Настъпи тишина. Елица заплака. Доближи се до високия кол и опря лицето си на влажното дърво. Пиер наведе глава, а Ивон закри очи с длан.

Зад тях, към края на двора, стоеше висок мъж с плешива глава, строго облечен в черно. Никой не забеляза кога бе дошъл. Беше свалил меката си шапка и я държеше в ръка. Имаше нещо странно в израза му. Сякаш чертите на лицето му бяха застинали от скръб. Вероятно бе посетител. До него стоеше Петерс Говарт с фуражка в ръка.

— Не трябваше, Пиер… — каза Ивон.

— Ако Боб беше умрял от инфаркт в някоя клиника, по-добре ли щеше да звучи?

Елица се мъчеше да се овладее, като мълчаливо бършеше сълзите с кърпичка. Само раменете й от време на време потрепваха.

— Благодаря ти, Пиер, напротив! Много ти благодаря… — с пресипнал глас каза тя.

Петерс Говарт се обърна към високия мъж в черно.

— Господинът с групата ли е? — попита той.

— Не.

— Нуждаете ли се от гид?

— Не, благодаря.

Мъжът носеше малък букет в ръка и го постави пред ниския кол, до този, на който бе разстрелян Боб. Чуха се стъпки по пясъчната алея. Всички се извърнаха. Срещу тях енергично крачеше мъж, елегантно облечен, с няколко фотоапарата на шията и магнетофон през рамото, следван от друг посетител.

— Ама че се наредихме… — каза Пиер.

Мъжът свали шапката си за поздрав. Беше усмихнат и веднага заговори, като гледаше Ивон.

— Вие концерт ли ще изнасяте в Бреендонк?

— Да, една малка фантазия за соло и оркестър под заглавие „Вонящият чакал“. Слушали сте я вече, нали?

Мъжът не обърна внимание на думите й. Усмивката не слизаше от лицето му. То правеше впечатление с това, че бе силно набраздено със ситни и едри бръчки. Човекът имаше бързи, ловки движения и стегната стъпка. Забързаха по алеята, за да се отърват от него, но той, неотклонно следван от другия посетител, веднага тръгна до тях.

— О, Пиер, драго ми е да те видя! — каза мъжът с радостен вид. — Обадих се в редакцията ти, но ми казаха, че ще отсъствуваш.

— Частен детектив ли взе да ни следи?

— Не беше нужно. Просто се досетих, че сте в Бреендонк.

— А къде е останалата глутница?

Другият мъж спря пред тях. Беше също елегантно облечен, но по-нисък, набит, с коремче, светли коси и пълно като луна лице.

— Да ви представя Рудолф Франкелщайн от… — заговори първият.

Пиер го прекъсна и се обърна към Елица.

— От жълтата преса в Западна Германия! И Дероше от същата преса, само че в Белгия. Бивш троцкист.

— О, Пиер, кажете ми кой добър журналист на младини не е имал леви убеждения?

— Съвсем вярно! Иначе как щеше да сътрудничиш на хитлеристите…

— Тактика, Пиер, тактика! Ти би трябвало да разбираш… За вас, комунистите, това е стихията ви! Всичко оправдавате с тактиката.

— Внимавай — трима на двама сме!

— О, не сме дошли да се караме… Само искаме да вземем интервю по случай годишнината от смъртта на Боб.

Неочаквано Ивон изкрещя:

— Забранявам ти да произнасяш това име!

Но Пиер я хвана за ръката и спокойно каза:

— Ще ти дадем интервюто в канцеларията.

— Пиер! Елица е уморена след толкова вълнения! — каза Ивон.

— Ще потърпи. Иначе Дероше ще пише, че сме се уплашили и сме избягали.

— Разбира се, Пиер, не се безпокой! Готова съм.

Стигнаха канцеларията и се разположиха вътре. Оставиха вратата отворена, както я завариха. Петерс Говарт остана навън.

— Моля те, Ивон, пусни магнетофона — каза Пиер. — С такива типове трябва да си много внимателна.

Пръв зададе въпросите Франкелщайн. Той се обърна към Елица.

— Емигрантството, далеч от родината, се понася трудно. Имал съм случаи да го наблюдавам в Германия… Какво най-силно сте запомнили от детството си в Брюксел?

Тя се замисли, а после се усмихна.

— За нас, децата, беше голямо щастие да слушаме как възрастните разказваха какъв ще бъде животът, когато дойде свободата.

— Това наричате щастие?

— А вие как бихте го нарекли?

— Все пак първо е трябвало да дойде свободата.

— Да, това беше първото. И за свободата проляха кръвта си почти всички, с които живях…

— Значи не свободата е дошла, а смъртта!

— Когато свободата е всичко, смъртта е нищо!

— Отлично заглавие! — каза Франкелщайн.

Пиер иронично се усмихна. Ивон стана и започна нервно да се разхожда. Запали цигара. Заговори Дероше:

— В общи черти фактите са известни… Боб успява да се измъкне от фаталното заседание. Знаем и предателя на това заседание, разстрелян след идването на американците.

— Ще излезе, че американците са го разстреляли — насмешливо каза Пиер.

— Няма да ви оспорвам приоритета в разстрелите… — Дероше отново се обърна към Елица. — Интересува ме обаче какво знаете за периода от онези двайсет дена, в които баща ви, ранен, се е криел някъде и след това е бил заловен.

— Точно за този период никой нищо не можа да ми каже.

— Интересно, с кого ли се е срещал? — каза Франкелщайн.

— Не знам.

— Не допускате ли втори предател? — продължи Дероше.

— Аз също бих желала някой да ми отговори.

— Но където няма факти, помага логиката — каза Франкелщайн.

— Абсолютно правилно! — добави Дероше.

Пиер застана пред него и го хвана за реверите на сакото.

— И тъй, като няма открит предател, а Боб цели двайсет дена се е шляел по Брюксел, следователно…

Той още по-близо придърпа до себе си Дероше и го гледаше в упор.

— Следователно? — без да трепне, повтори Дероше.

— Боб сам се е предал! Значи не е никакъв герой! Нали това искаш да докажеш?

Ивон не издържа.

— Нищожество! Знаеш само да подменяш факти с полуфабрикати и да ги пробутваш за истини!

Пиер пусна реверите на Дероше.

— Ивон, внимавай, моля те…

Но Дероше не им обърна внимание, а продължи:

— И така, ранен, сломен от страдания, изоставен от всички, все пак чужденец в тая страна, той вижда, че е безсмислено повече да се крие, и се предава на гестапо…

— Не съм напълно съгласен! — възрази Франкелщайн. — Едва ли такъв мъж, воювал в толкова революции, може да бъде сломен от физически несгоди. По-скоро… някаква интелектуална депресия… Идейно разочарование…

— И продължаваме да търпим всичко това?! — викна Ивон.

Дероше се усмихна и попита:

— Това заплаха ли е?

— Тук, на това място, са се вършили много гнусни деяния, но то засмърдя ужасно след твоята поява… — каза Пиер спокойно. — А сега ще броя до три… Ако благоразумието ви не надделее, сърдете се на себе си!…

Всички млъкнаха. Ивон застана до Пиер. Елица разтърка челото си с ръка. Всичко й се виждаше като лош сън. Франкелщайн неочаквано вдигна фотоапарата и щракна с фотосветкавица. В същия момент посетителят с голата глава, облечен в черно, се изправи на входа. Отдалеч се чуха и гласовете на последните посетители, които наближаваха. Франкелщайн бързо се запъти към изхода. Мъжът с голата глава продължаваше да стои там, без да помръдне.

— Моля! — каза рязко Франкелщайн.

Мъжът му направи път, а после влезе в канцеларията. Дероше още не си тръгваше.

— Пиер, щях да забравя… Имам една приятна новина за теб. Дават те под съд!

— Как под съд?! — попита глупаво Ивон.

— Съдят го собствениците на една фабрика за електроматериали, една за хартия и трета не знам за какво… За разрушения на ценни имущества — лични и обществени… С други думи, моите съболезнования!

— Но това е идиотско! — каза Ивон. — Да съдиш някого, че е вършил саботажи срещу враговете на отечеството!

— Това не е моя работа — неутрално каза Дероше. — Аз съм длъжен само да отразя скандала. Лошото е, че шеф на бойната група е бил Боб, което не може да не се отрази върху реномето му. Но предполагам, че съдът няма да позволи да го окалят…

Той се усмихна с най-широката си усмивка, така че очите му потънаха в бръчките на лицето му.

— Ти добре знаеш, че от подобно обвинение нищо няма да излезе! Питам се за какво ви е нужно всичко това? — каза Пиер.

— Унищожени са ценности, фабрики и т.н. Те са собственост! Разбираш ли? Частна собственост! Хората си търсят правата!

— Но техните фабрики работеха за немците! — напомни отново Ивон.

— Не е там въпросът, Ивон, не схващаш ли? И все пак скандалът няма да им се удаде!

Дероше демонстративно се поклони на дамите и напусна канцеларията.

— Умът ми не може да го побере! — каза Ивон.

— Ако не беше това, щяха да измислят друго…

Към Елица се приближи човекът с голата глава, наведе се и й целуна ръка. После се обърна към Ивон и Пиер и се поклони.

— Извинете, кой сте вие? — попита Ивон.

— Аз съм братът на Бруно. Казвам се Карл Бьок. Пристигам от Австрия по случай годишнината от разстрела на брат ми…