Мейв Бинчи
Молитва за обич (9)

Осма глава

Ешлинг не получи работа при семейство Мъри. Всъщност разговорът с нея трая три минути. Тя се беше облякла точно като студентка от търговския колеж — спретнат сив костюм, сив пуловер с бяла якичка и ръкавици. Никакви бижута и съвсем лек грим.

Подаде удостоверенията си за владеене на машинопис, стенография и счетоводство на мистър Мийд, който отговаряше за магазина на семейство Мъри след смъртта на бащата на Джоани. А това бе станало много отдавна.

Мистър Мийд излезе от стаята, за да прегледа внимателно удостоверенията, сякаш имаше възможност да са фалшиви. Ешлинг огледа кабинета. Таванът беше висок. Имаше множество рафтове с книги и шкафове с най-различни размери и форма. Преградите им бяха претъпкани с пликове с документи и папки. Колко разхвърляно и прашно, помисли си неодобрително Ешлинг. Дори кабинетчето на мама беше по-подредено. По време на обучението им казваха, че в кабинетите трябва да има подходящи шкафове, големи маси и бюра. В единия ъгъл на стаята бяха струпани големи кутии с надписи, всичките изцапани и вероятно неизползваеми. Ръцете я засърбяха да се заеме с тях.

В стаята се носеше странна миризма — на подправки или на чай и кафе. Не беше сигурна коя от двете, защото усещаше още един мирис — на алкохол. Като в пивницата на Махър в четвъртък вечер. Предположи, че миризмата идва от виното в мазето. Зачуди се как бизнесът им процъфтява, като са толкова немарливи. В колежа за секретарки изрично бяха подчертали, че неподреденият кабинет говори за некадърност. Е, Морийн бе казала, че часове наред се упражнявали да опъват завивките на леглата… но пък ги оправяли, само ако им дойдели на проверка.

Мистър Мийд се върна и за негова тревога и изненада на Ешлинг, зад гърба му вървеше Тони Мъри. Мистър Мийд изглеждаше малко нервен, а мистър Тони като че ли беше ядосан от крайностите, които си позволяваше мистър Мийд. Връчи обратно удостоверенията на Ешлинг.

— Струват ми се в ред, мистър Тони — каза мистър Мийд. Беше ги прегледал внимателно.

— Да. Тя е била там една година и сигурно са я научили поне да пише на машина — рече грубо Тони.

Мистър Мийд изглеждаше обезпокоен.

— Какво те кара да мислиш, че ще ти хареса да работиш тук? — попита я Тони направо.

Ешлинг беше готова с отговора.

— Мисля, че ще бъде много интересно да работя във фирма, която предлага такова разнообразие — каза тя, сякаш рецитираше реплики от пиеса. — Фирмата „Мъри“ е основана отдавна и има дълга търговска история с Европа. Ще имам възможност да науча много за първокласната търговия с вина, чай, уиски и хранителни продукти.

— Ами че ти ще седиш и ще печаташ на машината. Как ще научиш за търговията с вина в кабинета? — прекъсна я Тони.

— Е, нали ще бъда в сферата, свързана с… — почна плахо Ешлинг.

Тони винаги се бе държал добре с нея — учтиво, дори се шегуваше. Защо сега бе такъв грубиян?

Това озадачи и мистър Мийд.

— Сигурен съм, че мис О’Конър съзнава… — прекъсна я той.

— Престани да повтаряш като папагал. Ешлинг, защо, за бога, искаш да работиш тук? Можеш да правиш същото и за майка си. Защо не печаташ там сметки и списъци с доставки, а искаш да дойдеш тук?

Очите на Ешлинг блеснаха от гняв. Ако той имаше намерение да наруши правилата и да превърне разговора в посмешище, тя щеше да направи същото. Държала се бе както подобава, беше си сложила ръкавици, гледаше скромно и отговаряше учтиво. Сега щеше да му отговори така, както заслужаваше.

— Ще ти кажа, Тони Мъри — рече тя. Не поглеждаше мистър Мийд, но знаеше, че я зяпа изумено. — Ще ти кажа защо искам да работя тук. При вас ще получа костюм, а в магазина на мама ще нося престилка. Тук ще взимам пари от твоето семейство и ще ги харча, както намеря за добре, докато мама и татко ще ми дават само малко джобни пари, ще се оплакват, ще ме карат да стоя до късно, ще ми казват да не се мотая и ще ми натякват защо не съм направила това или онова. В компанията на Мъри ще бъда личност, новата мис О’Конър от счетоводството, ще се срещам с хора, ще ме уважават, защото съм била достатъчно добра, та да ме наемат всемогъщите Мъри, и съм приятелка на семейството. Ето, затова искам да работя тук. А сега ми кажи защо не ме искаш…

— Защото си приятелка на Джоани и ние искаме да продължаваш да ни идваш на гости. Защото се радваме да идваш в къщата ни и не искам да ти плащам надница в края на седмицата. Защото си глупаво, задръстено момиче. Затова.

Той излезе и тръшна вратата.

Ешлинг сви рамене.

— Бихте ли ми върнали документите, мистър Мийд? Предполагам, че не съм назначена на работа.

Взе удостоверенията си, сложи ги в плика, махна ръкавиците си и ги пъхна в чантата.

— Благодаря, все пак — рече тя и се ръкува с мистър Мийд прекалено свойски за кандидатка за работа.

Той я гледаше как излиза през вратата. Нямаше представа защо мистър Тони се бе държал по този необикновен начин, но вътрешно изпита облекчение. Това малко момиче, с червената си грива, можеше да създаде неприятности. Можеше да изиграе доста разрушителна роля в компанията, а те нямаха нужда от това.

 

 

Мистър Ворски беше очарован от Елизабет Уайт. Тя беше точно такова дете, за каквото бе мечтал — сериозна и будна. Двамата му сина само ритаха топка на двора в Полша и където и да бяха сега, едва ли се интересуваха от красиви предмети. А тя беше учтива и внимателна, имаше и малък бележник, където записваше всичко, което той й разкажеше за мебелите. Веднъж му каза, че би трябвало тя да му плаща за обучението, а не да получава пари, защото помага в магазина в събота. Щом завършела колежа по изкуствата, искала да работи като реставратор на картини или дори експерт и съветник по мебелите. Двамата прекарваха приятни съботи и понякога дори въздишаха нетърпеливо, когато влезеше клиент.

Джони Стоун също харесваше момичето. Мистър Ворски разбираше това. Джони флиртуваше с нея, докато разглеждаха порцелановите изделия или някое старинно бюро. Елизабет не кокетничеше с него, защото не приемаше забележките му като израз на възхищение. Мистър Ворски направи няколко предпазливи опита да я предупреди бащински за чара на Джони Стоун и колко е опасен той.

— За младеж едва на двайсет и една години, той има удивителен успех с жените.

— О, така ли? — попита по-скоро заинтересувана, отколкото засегната Елизабет.

Мистър Ворски се увери, че не наранява чувствата й, и продължи:

— О, той е истински магьосник… Именно затова намира такива прекрасни неща, когато ходи в къщите на хората. Те го пускат да влезе и да рови в мазетата и таваните им. Позволяват му да прави каквото иска.

— Но това е хубаво за нас, нали? — каза ентусиазирано Елизабет и мистър Ворски беше трогнат, че тя се чувства част от магазинчето му, и се успокои, че не е станала жертва на обаянието на Джони.

Елизабет беше прекалено заета, за да мисли за любов. Завиждаше на другите студенти в колежа, които водеха много по-лесен живот. Тя трябваше да определя седмичното меню и да се грижи за семейното счетоводство — като Дора от „Дейвид Копърфийлд“ — с тази разлика, че го вършеше бързо. Баща й имаше чувството, че парите изтичат някъде, ако не видеше стройните колони от цифри. Чистачката понякога не си свършваше работата добре, защото мислеше, че е унизително да работи за някакво момиче, изоставено от майка си. Защо не си чисти само? Елизабет трябваше много внимателно да я убеждава да работи добре, без да засяга достойнството й, за да не си вземе палтото и да си отиде.

Грижеше се и за баща си. Успехите му в бриджа бяха толкова големи, че се наложи да бъде домакин на карето през вечер. Елизабет правеше сандвичи, поднасяше чай и чистеше пепелниците. Заслужаваше си, защото спечелваше по нещо. През останалите вечери баща й играеше карти в домовете на другите, така че не се налагаше да изпитва вина заради него, нито да разговаря с него, освен да го попита как е играл, щом се прибереше вкъщи. Лицето му засияваше, той си наливаше чашка джинджифилово вино и започваше оживено да й описва колко хитро е изиграл някоя от картите си или как партньорът му направил голям шлем, без да има необходимите точки.

Баща й не се интересуваше от съботите в антикварния магазин. Само я предупреди да накара мистър Ворски да й плаща на часа, защото чужденците били общо взето свестни, но на много от тях не можело да се разчита. Ала не я попита нито веднъж колко получава, нито намали издръжката й. От време навреме казваше, че момичетата имат нужда от джобни пари. Просто не съзнаваше колко добре се справя Елизабет с домашните си задължения. Но тя го убеди да отглежда зеленчуци в градината и това им спести не само доста пари, но и го ангажираше през почивните дни. Елизабет преподаваше рисуване на две момиченца, които идваха при нея и рисуваха в блокчетата си, докато тя печеше хляб, сладкиши и торти за идната седмица и белеше картофи, като ги държеше във вода, която сменяше всеки ден. Белеше и плодове и ги пасираше. Момиченцата седяха при нея по три часа и тя през цялото време ги наблюдаваше, поправяше перспективата и светлосенките и ги учеше да пишат красиво. Майка им, която имаше артистични амбиции, но нямаше пари, й даваше конфитюри, сироп от сливи и дори захаросани плодове заради уроците. Всичко вървеше добре и Елизабет спестяваше голяма част от парите, които баща й даваше за пазаруване, в една тенекиена кутия горе в стаята си. Дори леля Айлийн би одобрила това, въпреки че беше много религиозна. Елизабет действително печелеше пари, като не допускаше излишни разходи.

Всъщност не знаеше защо спестява. Може би, за да избяга като майка си или да създаде свой бизнес като мистър Ворски. А вероятно за кадифена рокля. Джони Стоун й бе разказал за една певица с розова кадифена рокля, с която приличала на цвете. Тя имала руса коса и изглеждала божествена.

 

 

Ешлинг беше озадачена от разговора с Тони Мъри, на който се бе явила с тайната надежда да получи работа. Не знаеше как да обясни това вкъщи. Майка й, разбира се, се бе оказала права, както и Елизабет — макар че беше толкова далеч. Джоани не беше тук, така че нямаше кого да попита и с кого да обсъди въпроса. Ешлинг си спомни за едно от писмата на Елизабет, в което тя пишеше, че най-трудното на съзряването е, че няма кого да попиташ. Ешлинг мислеше, че това е защото до известна степен Елизабет нямаше родители и беше сама, но сега разбра, че не се дължи само на тези фактори. Имаше неща, които не можеш да натрапиш ей така в живота на някой друг. Случаят с нея беше точно такъв. Ешлинг реши, че след като се е издокарала така, може да потърси друга работа.

Първо се отби в аптеката и разговаря с мистър Мориарти. Поприказваха си, тя му показа удостоверенията си от търговския колеж и му каза, че търси работа в някой от по-свестните магазини в града. Той й отговори, че семейството му и младият мъж, когото са наели, се справят с всичко. Сетне Ешлинг отиде при застрахователния агент, при адвоката и бижутера. Никой не се нуждаеше от работна ръка. Всички й направиха комплименти колко добре изглежда и че е много разумна, задето иска да работи в родния си град, и че все нещо ще се намери. В банката не наемаха местни хора — служителите там трябвало да бъдат отдалеч, за да не знаят нищо за жителите тук и да не клюкарстват за тях. Хотелът и двамата лекари имаха администраторки. Търговците на зърно бяха протестанти, а другаде работата не я привличаше, защото беше съвсем обикновена. Уморена и потисната, Ешлинг се върна в магазина десет минути преди да затворят.

— Мамо, може ли да поговоря с теб горе в кабинета? — попита тя.

— Какво има?

Айлийн вдигна очилата си, за да види Ешлинг по-добре. Пред нея стоеше едно уморено и разочаровано момиче, съвсем различно от енергичната девойка, която бе излязла след обяда.

— Качи се горе.

Ешлинг извървя тесните стълби до кабинета на майка си и се отпусна на един стол.

— Мамо, аз много мислих — започна тя.

— За какво?

— Ами че ти скоро ще престанеш да работиш тук.

— Нима?

— Да, както каза, вече наближаваш петдесетте…

— Още съм на четирийсет и осем.

— Да, но аз съм на осемнайсет и честно казано, ако искате магазинът да преуспее, по-добре е цялото семейство да се опита да се сплоти и…

— Аха, разбирам…

— Не, не разбираш. Ти работиш прекалено много — всички го казват. Защо не си вземеш помощничка? Ще й казваш какво да прави. Защо да не съм аз, мамо? Учила съм, имам удостоверения… Какво ще кажеш, мамо?

— Ами, всичко това е толкова внезапно, дете. Имам предвид, че ти никога не си проявявала желание да помагаш, когато сме били много заети, нито си работила тук, така че баща ти и аз мислехме…

— Аз не искам да помагам, мамо, това е въпросът. Аз искам да бъда назначена на работа. С определено работно време, с надница… да си тежа на мястото. Разбираш ли?

— Ами, трябва да говоря с баща ти… Ти ме изненада.

— Татко ще направи каквото му кажеш, мамо. Знаеш това.

— Съвсем не. Това е негова работа и той много внимава кого наема. Може би мисли, че си малко…

— Каква, мамо?

— Ами, млада.

— Искаш да кажеш вятърничава — поправи я упорито Ешлинг.

— Да, точно това искам да кажа.

— Не съм вятърничава, не и ако получавам заплата и мога да бъда уволнена.

— Значи вече не искаш да работиш при семейство Мъри? — попита тихо майка й.

— Е, отидох и си поговорихме. Всъщност беше нещо повече от обикновен разговор с кандидат за работа. Тони Мъри и аз стигнахме до извода, че идеята не е толкова умна…

— И ти не искаш да работиш, да кажем, в хотела или в аптеката, където ще се срещаш с повече хора? — попита внимателно Айлийн.

— Не, семейство Мориарти работят сами, а в хотела е назначена Джуди Линч.

— А в застрахователната агенция или в банката?

— Не, и те си имат достатъчно служители. Наумила съм си да преустроя това място, мамо. Да създам истински семеен бизнес. Ти, татко, Еймон и аз да поговорим за бъдещето и може би когато Донал порасне, ще му намерим някоя по-лека работа…

Айлийн се усмихна. Нещо й се видя смешно.

— Ами, така правят всички — рече сърдито Ешлинг.

Айлийн взе ръката й.

— А Найем? Ще й намерим ли работа в семейния бизнес?

— Мисля, че Найем трябва да се омъжи за някой богаташ, който да ни помага финансово да разширим търговията.

— Ще й го кажа на вечеря.

Ешлинг дръпна ръката си и каза сърдито:

— Ти не ме взимаш на сериозно.

— Не е вярно, дете… Ще поговоря с баща ти. Ако каже „да“, кога искаш да започнеш?

Ешлинг прегърна майка си, като свали очилата й, които тя бе вдигнала на челото си.

— В понеделник, мамо. И може ли да не нося работна престилка като теб, а собствените си дрехи?

— Ще се изцапат, мила. Затова носим престилки, заради мръсотията.

— Но, мамо, ще пазя дрехите си чисти, обещавам.

— Ще ги съсипеш и ще даваш цялата си заплата за дрехи. Знам го от личен опит. Ще ти взема хубава работна престилка, какъвто цвят искаш.

— Но, мамо, няма да е подходящо, след като съм учила стенография и всичко останало. Да нося престилка!

— Зеленото ще ти отива. Ами ако ти вземем две смарагдовозелени престилки, които ще сменяш и ще носиш върху дрехите си?

— Няма ли да изглеждам…

— Ще изглеждаш необикновена, специална, ще хванеш окото на всеки в Килгарет. Ти си хубаво момиче, Ешлинг.

Ешлинг не знаеше какво да отговори.

— За бога, продължавай, мамо — рече тя накрая.

— Така е. Не го ли знаеш? Особено както се издокарваш…

— Наистина ли съм хубава? — попита срамежливо Ешлинг.

— Ти си красива и заслужаваш някой много по-свестен от онзи Нед Барет, когото си избрала.

— Мамо, какво, за бога, знаеш за Нед Барет? — попита изумена Ешлинг и побърза да добави: — Не че има какво да се знае.

— Не, нищо, разбира се. Но когато наближиш петдесетте като мен, започваш да си въобразяваш разни неща… Да минава по-бързо времето.

— Мисля, че не съм от онези, които се увличат сериозно по мъжете. Наистина.

— О, сигурна съм, че имаш право, Ешлинг. Човек усеща тези неща.

— Мамо?

— Да, мила.

— Ако татко се съгласи, хората ще ме наричат ли мис О’Конър?

— Аз ще настоявам за това… От самото начало.

 

 

Джони Стоун каза, че щяло да му бъде много приятно да заведе Елизабет в Престън. И без това трябвало да пътува по работа с микробуса. Защо да не вземел и Елизабет за компания? Тя щяла да може да разгледа старинните вещи с него, да научи повече за автентичните предмети и фалшификатите, за действително красивите неща и за онези, които само изглеждат такива. Все пак да попитали мистър Ворски.

Мистър Ворски отговори, че това зависело от Елизабет и баща й. Ако те нямали възражения, той, разбира се, одобрявал идеята. Така щял да разполага с двама познавачи в бизнеса. Той не предугаждаше някакви неудобни ситуации, които биха озадачили или помрачили сериозното личице на Елизабет. Детето вече беше надраснало възрастта си. Би се справила с любовчия като Джони Стоун.

Елизабет не каза на баща си подробности за пътуването. Осведоми го само, че ще използва ваканцията между двата семестъра, за да отиде на отдавна обещаваното посещение при майка си. Хари й бил изпратил пари и други нямало да й бъдат необходими — само обичайната издръжка. Погрижи се да сготви вечеря на баща си. Но в следващите пет дни той трябваше да се оправя сам и щеше да оцени колко добре и умело ръководи домакинството тя. Остави му и парите за пазаруване в един плик, като знаеше, че те изобщо няма да му стигнат. Не мислеше, че това е жестоко — напротив, беше съвсем разумно. Баща й водеше странен начин на живот, раздвояван между банката и масата за бридж, твърде далеч от действителността. Нямаше да е зле, ако го научи принудително на някои основни неща.

 

 

Скъпа Елизабет,

Хари и аз сме толкова радостни, че наистина ще дойдеш. Всяка сутрин се събуждам и броя дните до твоето пристигане. Хари ме попита как е било през войната и дали съм броила дните до завръщането ти от Ирландия. Мисля, че не беше същото. Тогава знаех, че си на сигурно място, че си добре и щастлива. Всяка седмица четях писмата ти и не знаех какво да отговоря — нямаше какво да се пише за празния ни дом и дългите мъчителни часове в оръжейната фабрика. Сега е различно. Мисля как се чувстваш в къщата на Кларънс Гардънс. За кухнята и за баща ти… Не мога да си представя какво ти е сега. Бих искала… Глупаво е, но бих искала да съм там, защото двете с теб можем да разговаряме. Ти ще ми разказваш за магазина на мистър Ворски и аз може да отида да го видя. Сигурна съм, че Джордж не знае къде се намира. Аз поне веднъж купих решетка на камината оттам. Надявам се, че нашето жилище ще ти хареса. Хари работи дори след полунощ цели две седмици, за да „оправи нещата за Елизабет“. Не ти пиша за това, защото очаквам да чуя от теб възгласи на възхищение. Ала може и да е така. Никога не сме ахкали, когато беше малка, и аз си спомням как ми разказа, че в Килгарет всички реагирали по-шумно. Но всичко това са глупости, мила. Остават само още осем дни и половина.

С обич, Вайълет

— Защо се подписва Вайълет? — попита Джони Стоун, когато потеглиха. Щяха да пътуват два дни.

— Започна да се подписва така, откакто замина да живее с Хари. Странно е, но понякога звучи правилно. Вероятно мисли, че след като не изпълнява задълженията си на майка, не може да се подписва като такава.

— Моята майка също не изпълнява задълженията си, но продължава да се подписва така — дори „вечно твоя любяща те майка“. Трябва да й кажа да започне да се подписва Марта. Ти си по-малка от мен и ще те дам за пример. Ще й кажа: „Виж какво, дърто, моята приятелка Елизабет е само на осемнайсет години, а майка й се подписва с малкото си име. Светът се променя, скъпа“. Така ще й кажа.

— Не е толкова лесно — засмя се Елизабет. — Аз още я смятам за своя майка. Сигурно ще трябва да опипам почвата, когато я видя отново. Може да иска да й казвам майко, а може би не. Аз ги заблуждавам в писмата си, разбираш ли? Здравейте, скъпи мои. Така го измислих. Изразява привързаност, но нищо определено.

Джони разбра. Отстрани пробягваха пътните знаци, километрите изчезваха под гумите на стария микробус. Елизабет разопакова закуската — трябваше да я изядат в колата, защото навън се сипеха априлските поройни дъждове и духаше силен вятър.

Първия ден трябваше да се отбият на две места. Преровиха една неизползваема лятна къща и взеха четирийсет стари картини — някои напукани, други — с толкова крещящи цветове, че Елизабет не разбираше какво ще прави мистър Ворски с тях.

— Рамките, глупаче — прошепна Джони, докато разбутваше безброй плетени столове, стари хилки и дървени чукове за крокет.

Собственичката на рамките и лятната къща им предложи чай и бисквити и се зарадва на скромната сума, която й даде Джони. Преди да тръгнат тя попита дали младата му съпруга не желае да използва банята. Елизабет се изчерви, но не защото жената спомена банята, а защото я бе взела за младата съпруга на Джони.

— Тя ми е колежка — ухили се Джони. — Но след като се изчерви така, Елизабет, може да си помисля нещо друго.

Елизабет избяга в банята и се опита да скрие поруменелите си бузи с малко пудра, която намери до мивката.

Щом седнаха в микробуса, тя незабавно поде атака.

— Ако рамките са наистина от махагон и сребро, ти не й плати достатъчно.

— Мило момиче, тя остана много доволна от онова, което й дадохме. Стисна с благодарност ръката ми и каза, че ще поправи покрива си и ще накара местния майстор да боядиса всекидневната й. Това не е ли достатъчно? Какво повече искаш? Да пилея парите на горкия Стефан ли?

— Но на мистър Ворски не би му харесало, че лъжеш…

— Картините са гнили в навеса за инструменти от години. Съпругът й все искал да го разчисти, но така и не го направил. Не се върнал от войната. И какво направихме ние? Отидохме, два часа разчиствахме и подреждахме стария навес. Ти дори го помете. Сега тя има къде да прибира сгъваемите си столове, ако завали, и пари, с които да поправи покрива и да боядиса дневната си. Дори да си купи нова шапка. Защо да не е доволна?

— Защото я измами. Ние ще вземем трийсет-четирийсет пъти повече, отколкото й дадохме. Ти й плати трийсет и пет лири. Само голямата позлатена рамка струва толкова. Дори повече, ако я реставрираме. А има още двайсет и девет. Това е нечестно!

— Това е бизнес, глупаче. Изглеждаш страхотно, като се изчервиш. Лицето ти е като праскова със сметана. Типична английска роза. Трябва да го правиш по-често.

— Наистина ли изглеждам добре, или се шегуваш? — попита Елизабет.

— Разбира се, че изглеждаш добре. Жените харчат цели състояния да изглеждат така.

— Страхувах се, че лицето ми е малко като на туберкулозно болен с тези контрастиращи цветове — рече сериозно Елизабет.

Джони се разсмя така, че чак спря микробуса край пътя.

— Ти си абсолютна красавица — каза нежно той. — Бих искал онази старица да имаше право и ти наистина да беше младата ми съпруга.

— Още не съм готова да стана съпруга на когото и да било. Животът е толкова сложен, трябва да разрешим толкова много проблеми — каза откровено Елизабет.

Нямаше начин да й възрази.

— Кога мислиш, че ще разрешиш тези проблеми?

— Предполагам, че щом завърша колежа и си намеря работа, а баща ми се научи да живее сам. Или пък наеме иконом, или нещо подобно… След около три години.

— Тогава ще дойда да кандидатствам за твой съпруг. Ако не съм прекалено възрастен… Ще бъда почти на четвърт век.

— Да — рече замислено Елизабет. — Дотогава сигурно ще си се отказал от флиртуването. Все ще намеря някого.

Отседнаха в странноприемницата на братовчедката на мистър Ворски в Ливърпул. Второто им посещение беше също така успешно. Джони предложи на един старец двайсет лири за три огледала и една маса. Според Елизабет те щяха да струват повече от сто лири в магазина. Джони слезе по стълбите и тръгна с нея към микробуса, преди да осъществи сделката. Дребният човечец надникна загрижен през прозореца, ужасен, че може да заминат, без да са купили вещите.

— Казвам ти още веднъж, че Стефан Ворски плаща наем за магазина, дава ми заплата, брои нещо и на теб, налива бензин в микробуса, осигурява престоя ни при братовчедка си и изразходва много време и умения — не забравяй за подготовката и майсторлъка му, които е придобил в продължение на години, за да реставрира такива маси и огледала. Само тогава би получил сто лири за тях. Това не е някаква строго пазена тайна. Хората знаят, че е така. Ще ми разрешиш ли да предложа на този окаян дъртак двайсет лири преди да е получил сърдечен пристъп, или да се откажем от сделката и да разбием неговото сърце, моето и на Стефан, защото мадам Уайт мисли, че знае как да оправи света?

Елизабет избухна в плач. Джони плати на озадачения старец двайсет и пет лири вместо двайсетте, които той беше готов да приеме с готовност. Натовариха смутено мебелите в микробуса, а Елизабет ридаеше на предната седалка. После се отправиха мълчаливо към къщата на братовчедката на мистър Ворски.

— Мислиш ли, че можем да пийнем по една бира някъде, докато утихне бурята? — попита Джони.

Това бяха първите му думи от седемнайсет километра насам. Елизабет кимна. Не беше в състояние да говори.

Седнаха в една пивница и Елизабет — още със зачервени очи — пи бренди и джинджифилово вино, които Джони й предложи като най-добри в случая. Той не направи опит да я развесели, нито да се извини, че се е ядосал, нито пък да я попита защо е плакала толкова дълго.

Брендито я стопли и тя изпи още едно.

Сетне го попита тихо за Ливърпул. Дали е голям и възможно ли е да намери една къща на Джубили Терас. Идиотско ли е? Докато пиеше второто бренди, разказа на Джони за Шон О’Конър и как леля Айлийн винаги й казвала да се отбие при Ейми Спаркс, ако отиде в Ливърпул. Това беше толкова отдавна — преди пет години. Разбира се, мисис Спаркс и синът й Джери може да са починали. Но пък леля Айлийн бе казала… Не, глупаво е. Джони не трябва да я слуша, тя се държи тъпо.

— И без това сме подранили за братовчедката на Стефан, така че защо да не се опитаме да ги намерим? — предложи Джони.

 

 

Джери Спаркс каза, че до известна степен му било провървяло, защото ръцете му останали здрави. Беше станал часовникар и работеше предимно вкъщи. Бяха прикрепили табла на инвалидната му количка и той можеше да разглобява часовниците там, и да ги разглежда с лупа. Много му провървяло, че открили това му умение в часовете за терапия, защото изобщо не можел да си служи с протези. Нямало на какво да се държат и не можел да използва мускулите на бедрата си.

Мисис Спаркс сега беше мисис Бенсън. Омъжила се повторно и това било много разумно. Грижела се за мистър Бенсън, готвела му, перяла и гладела ризите му, а той й давал пенсията си. Продали къщичката му и се сдобили с приличен доход. Те се зарадваха много, като видяха Елизабет и младия й приятел. Знаеха всичко за нея. Айлийн О’Конър — тази прекрасна жена — пишела дълги писма всяка Коледа и изпращала пари на църквата в Ливърпул, където отслужвали панихида за Шон.

Говориха и за него. Джери каза, че бил страхотен и че никога не бил имал такъв приятел. Елизабет каза, че в Килгарет той бил вечно неспокоен, но тогава била много малка и не умеела да говори с него, както трябва.

— Не съм имал приятел като него — повтори Джери Спаркс. — И още нямам.

Той наведе глава към одеялото върху краката си.

— Е, в това състояние едва ли бих могъл да се сприятеля с много хора.

— Да, това е неприятното, когато работиш сам — съгласи се Джони, като се престори, че го е разбрал погрешно. — Лошо е, като нямаш колеги. Естествено, самостоятелната работа си има своите преимущества. Прииска ли ти се да свършиш по-рано или да обядваш по-дълго, винаги можеш да го направиш.

Лицето на Джери засия. Разговаряха за самостоятелната работа и че можеш да си разпределяш времето, както искаш. Джони дори донесе един часовник от микробуса и помоли Джери за съвет.

— Купих го само заради циферблата, но мисля, че вътре е страхотна бъркотия.

Джери извади лупата и след няколко минути часовникът отново тиктакаше. Малката кухня се изпълни с гордост. Елизабет не можеше да си представи нещо, което би донесло по-голямо удоволствие. Размениха адресите си, в случай че мистър Ворски попадне на нещо, което се нуждае от майстор като Джери Снаркс.

На светлината на огъня в камината и замъглената крушка, розовото лице на прегърбения Джери Снаркс се допълваше от красотата на младия Джони Стоун. Ако навремето се бяха срещнали в Италия, сигурно щяха да станат приятели. Но, разбира се, Джони Стоун не беше достатъчно голям тогава, за да облече униформа, и в годината, през която бе навършил осемнайсет, войната бе свършила. Елизабет и мистър и мисис Бенсън си разменяха приятелски, доволни погледи и слушаха разговора край камината. Но това беше нещо, което не можеше да се опише с думи.

 

 

Братовчедката на мистър Ворски изобщо не се заинтересува от посещението им в малката бедна къща на Джубили Терас. Вниманието й беше привлечено от Елизабет — хубава млада жена, напълно подходяща за мистър Стоун. Пък и вече му беше време да се задоми и да престане с любовните си истории.

— Добре че не съм ти съпруга — рече уморено Елизабет, докато се качваха по стълбите към стаите си. — Откакто тази сутрин тръгнахме от Лондон, всички мислят, че съм ти съпруга и че прекарвам ужасно с теб.

Наистина ли бе казала довиждане на баща си едва тази сутрин? Не се бе сещала за него цял ден. Вероятно така е станало и с майка й. Само че те не бяха женени и беше различно. Елизабет се зачуди дали утре майка й ще иска да я нарича Вайълет. Дали Джони ще влезе и ще се държи така, както в дома на Снаркс. Зачуди се как ли става Джери от количката, когато иска да отиде в банята, и дали тази нощ да напише писмо на леля Айлийн, че ги е посетила…

По пътя за Престън се отбиха на още три места. Елизабет не каза нищо за парите, които бяха предложени и приети от една вдовица от войната, свещеник и възрастен лекар. Тя помагаше с желание и готовност, отбелязваше разни неща в бележника си и се завря под едно легло на тавана заедно с Джони — там намериха някакви старинни четки за коса. Когато ги занесоха долу, възрастният лекар им каза, че си ги спомня смътно от детството.

— Ще ги купя, ако искате — предложи Джони.

— О, те са много мръсни, целите са в косми. Срам ме е да ги продавам, ще ги изхвърля — отговори старецът.

— Ще станат много хубави, като ги изчистим и лакираме — настоя Джони и улови погледа на Елизабет преди тя да се извърне настрани. — При това са много ценни, докторе — продължи той. — Ще ги продадем за много повече, отколкото ще ви платим.

Възрастният лекар се усмихна.

— Е, надявам се да е така — съгласи се той. — Иначе защо ще се занимавате с този бизнес.

Джони отпразнува победата си, като не погледна Елизабет.

 

 

Когато прочетоха на пътните знаци, че до Престън остават само още осем километра, Елизабет се обърна срамежливо към Джони.

— Надявам се, че ще дойдеш и ще останеш за вечеря… Но мисля, че нямат свободна стая. Не и след като Хари вдигна целия този шум, че приготвя гостната за мен. Само за вечеря.

— Защо не те изпратя до вратата, да кажа здрасти на Хари и Вай и да замина, след като се разберем в колко часа да те взема във вторник и да ви оставя семейно насаме, както му е редът?

— Ние не сме семейство. Знаеш това — отговори разтревожена Елизабет.

— Знам, че положението е напрегнато и без да имате непознат на вечеря.

— Но ти си… Много те бива да водиш разговор и да измъкваш хората от трудни положения. Моля те, ела.

— Виж какво, ще вляза и ще си помисля. Ако реша, че е по-добре да тръгвам, ще изчезна. Ако преценя, че мога да помогна, ще остана малко. Така става ли?

Елизабет кимна. Той я хвана за ръката и я погали.

— У вас сигурно не е имало неудобни положения, след като майка ти се подписва като вечно любяща те?

— Неудобни положения ли? Не — отговори той, вперил очи в мокрия хлъзгав път. — Какво всъщност искаш да кажеш?

— Ами, дали са те обичали прекалено много, или прекалено малко. Разбираш ли? И да не са били такива, каквито си искал или очаквал.

— О, за бога, не — засмя се Джони. — Майка ми би искала да живея с нея, да имам малка кола и да я водя да се вижда с приятелките си… Но на мен този начин на живот не ми допада, затова и нямам намерение да го правя. Бащата на майка ми искал тя да стои при него и да го гледа, ала тя избягала с баща ми. Хората правят каквото искат. След като веднъж приемеш това, няма да ти е трудно.

— А баща ти?

— Той избяга с друга, после с още една. На всеки десет години бяга с някоя. Майка е била втората. Това му е нещо като любимо занимание…

— Не го ли виждаш?

— Защо? Той няма желание да ме вижда. Това не е като твоя случай. Хари е боядисал стаята за теб. Те искат да отидеш при тях и ти искаш… Какво неудобно има? Няма преструвки, нито изисквания или емоции.

— Ти не обичаш такива неща, нали?

— Не е ли така с всеки?

— Но ти ги мразиш повече от другите. Вчера се притесни, когато се разплаках. Видях те.

— О, не, честна дума, не се притесних. Само че, знам ли, не искам да се въвличам в трагедии, сълзи и емоционални сцени.

— Мисля, че това не е лоша философия.

— Има си своите недостатъци. Хората мислят, че съм малко студен или егоист, или лекомислен… Но вероятно всичко това е вярно… Здравей, Престън, бисер на Севера! Ето ни и нас!

— Остани за вечеря — повтори Елизабет.

— Ако ме поканят — обеща той.

 

 

Елизабет видя спалнята и едва не се разплака. Възпря я само мисълта, че Джони отново ще я види със зачервено, подпухнало лице. Хари беше купил скъпи и грозни украшения и ги бе подредил на полицата.

— Момичетата обичат красивите неща — рече гордо той и ги огледа със задоволство.

Всички мебели бяха боядисани в бяло, хубавата малка библиотека, която по-рано явно бе имала вратички, също. Пантите се виждаха, но и те бяха боядисани. На леглото имаше покривка с волани в синьо и бяло, на стената висяха картини с ужасни лъскави шоколадовокафяви рамки. Хари не бе пестил боята, въпреки дефицита в магазините. На пода имаше син мокет, зашит тук-там, за да стигне от край до край. Лицето на Хари сияеше от гордост.

Джони заговори пръв. Удиви се на всичко, което си заслужаваше. Колко гладко е боядисано. Има поне три пласта боя, нали? Възхити се колко умно е направена електрическата инсталация — една крушка над леглото, друга — над мивката. Похвали ярките цветове — освежавали стаята дори през зимата. Докато говореше, Елизабет също успя да отвори уста, да похвали, да благодари и да се удиви. Тя остави чантата си на леглото и се огледа с признателност, от която Хари едва не се размаза — толкова широка беше усмивката му. Тя го прегърна непринудено и когато видя удоволствието в очите на майка си, прегърна и нея. Тя я беше целунала съвсем леко по бузата, когато излезе от неугледното магазинче на ъгъла.

— О, майко, страхотно е — извика тя.

Майка й също я прегърна. През рамото й Елизабет видя, че Джони кимна едва забележимо, и разбра, че е постъпила правилно, като не я е нарекла Вайълет.

Джони остана за вечеря. Атмосферата ставаше все по-сърдечна. Хари беше като голямо дете — понапълнял и по-общителен, отколкото преди две години. Майка й беше още по-слаба — ако това беше възможно — нервна, пушеше много и очите й изглеждаха огромни на изнуреното лице. Тя скочи десетина пъти — припряна, изгаряща от нетърпение да им угоди.

И двамата останаха доволни по някакъв детински и прям начин, че Джони още не познава баща й. Хари дори попита:

— Хубаво е, че ние се запознахме първи с теб, а?

Сякаш Елизабет го бе довела на сгледа.

Елизабет отговори без никакво смущение.

— Причината, че Джони не познава татко, е, че той работи при мистър Ворски, а татко — както ти писа в писмото си, майко — едва ли знае къде се намира този антикварен магазин.

Тя замълча и за да не си помислят, че им е предоставила възможност да критикуват баща й, добави:

— И двамата бихте останали изумени от татко. Сега той е силно пристрастен към бриджа. Изобщо не се чудя какво да му купя за Коледа — едно ново тесте карти или бележник за записване на резултата, или малки пепелничета. Непрекъснато е сред хора. Появи ли се някой новодошъл, който умее да играе бридж, той се запознава с него след седмица.

— Представяш ли си! Джордж с толкова много приятели!

Майка й беше леко удивена, като че ли говореше за човек, когото бе познавала много отдавна.

— Те не са му точно приятели — отбеляза замислено Елизабет.

— Как да не са му приятели — прекъсна я Джони. — Щом той ходи у тях и те идват в Кларънс Гардънс, какви са му? Врагове ли? Честно казано, Елизабет, ти искаш хората да дават кръвна клетва като индианците.

Всички се разсмяха.

— В Ирландия го направихме. Ешлинг и аз — каза внезапно Елизабет. — Съвсем бях забравила.

— Да, така е — рече съвсем неуместно Хари.

Той се опита да каже нещо, от което Джони да разбере, че е на негова страна.

Получи се. Джони сложи ръка на рамото му и каза:

— Да оставим жените да си поговорят, Хари, а ти ми покажи работилницата си. Ако попаднеш на някой стар кантар с месингов топуз…

Майка й пак запали цигара и се наведе, за да стисне ръката й.

— О, мила, той е толкова приятен младеж. Много се радвам за теб. И за това се притеснявам… Както и за всичко останало. Тревожех се, че може да нямаш приятел или да не излизаш с хора. Толкова малко споменаваш за тези неща в писмата си.

Елизабет въздъхна.

— Предполагам, че е излишно да ти казвам, че той не ми е приятел. Всъщност до вчера дори не бяхме разговаряли както трябва. Работим заедно в събота. Но съм съгласна, че е много приятен, нали? Беше страхотен събеседник по време на пътуването. Времето мина неусетно.

— Знам — рече майка й. — Това е прекрасното да бъдеш с подходящия човек.

Те говориха много за него през почивните дни и това беше хубаво, защото избягваха темата за баща й.

Майка й изпитваше вина заради Джордж. Че го е оставила, без да му обясни всички подробности.

— Едва ли обясненията биха оправили нещо — каза няколко пъти Елизабет, като се почувства още по-възрастна отколкото в деня, когато майка й бе напуснала Кларънс Гардънс. — Татко не обича да слуша.

Хари също се тревожеше за баща й.

— Ти си вече голяма, Елизабет, и не искам да говоря като възрастен на дете… Но майка ти и аз се притесняваме за теб. Не е хубаво за едно дете да живее само с… Ами, с такъв резервиран човек като баща ти. Вайълет не иска и да чуе дума против него, пък и аз не бих казал нищо лошо за него, но ти трябва да се съгласиш, че той е странен и студен. В неговите вени не тече кръв. Той е една студена риба. В Престън има колеж по изкуствата…

— Знам, Хари, но…

— Ние няма да ти пречим. Ще правиш каквото искаш. Ще каниш когото искаш в стаята си… Мисля, че това е приемливо предложение. Ще ти дадем ключ, ще можеш да влизаш и излизаш, когато искаш. Вайълет така се зарадва, като дойде… Аз също. Мисля, че ще бъде чудесно да си с нас…

— Много си любезен, Хари — въздъхна Елизабет.

Наистина мислеше така. И беше съвсем сериозна, когато каза на майка си, че тя се държи прекрасно с нея и че й е като по-голяма сестра, за каквито пише в романите. Но Елизабет трябваше да остане там, където е. И не би се присъединила към всеобщото негодувание срещу баща й. Той си имаше свой живот като всички останали. Ако не се забавляваше, това се дължеше на лошия му късмет и обстоятелствата.

Накрая те престанаха да се опитват да променят решението й. Елизабет лежеше будна в новобоядисаната си спалня, вслушваше се в странните звуци на чуждия град и се чудеше дали на всички се налага да бъдат учтиви с хората и да подбират думите си. Искаше й се друг да взима решенията вместо нея, но да зачита мнението и настроенията й.

Освен това се чудеше какво ли прави Джони и дали ще дойде със заек за обяд, както беше обещал на Хари.

Заекът има голям успех. Джони пристигна, когато магазинът беше пълен с клиенти. Майка й и Хари се занимаваха с няколко деца, които половин час се чудиха какво да си изберат за двете си пенита. Уморени жени купуваха тънки резенчета пресовано месо и пакети грис, старци се тътреха за тютюн. Елизабет четеше в кухнята, когато чу радостните викове, последвали пристигането на Джони. Хари се втурна в кухнята, възбуден до полуда.

— Той е тук, не е забравил! Носи заека. Бързо, Елизабет, извади тенджерата. Майка ти ще дойде след минутка…

Елизабет се зачуди как е могла да се страхува от Хари — или мистър Елтън, както го наричаше тогава. Как е могла да го мисли за отракан и опасен тип, когато той беше едно голямо бебе. Искаше й се да бъде по-сдържан и не толкова емоционален. Джони можеше да си помисли, че и тримата са много простовати — да му се радват така открито.

Ала Джони изглеждаше не по-малко развълнуван.

— Тази нощ ще спя тук и утре ще тръгнем рано. Майка ти ме покани. Ще сготвим най-вкусното заешко, което някой е ял от войната насам.

И наистина стана така. Елизабет направи сладкиши, а Джони отиде до пивницата за ябълково вино. Наредиха масата и майка й се гримира. Джони им разказа как се е сдобил със заека. Фермерът, който разчиствал старите си мебели, винаги предлагал на посетителите си да застрелят по някой заек, защото самият той бил твърде стар и страдал от артрит, но обичал да ходи с ловците. И Джони застрелял три заека — един за фермера, втория — за това празненство и третия — увит в мокра трева — за мистър Ворски.

Пяха песни. Хари рецитира стихове, а майка й показа как монахините ги учели на добри обноски, от което всички се превиха от смях. Поискаха и Елизабет да изпълни нещо. Тя каза, че не знае нищо. Майка й напомни, че в Ирландия хората пеели в пивницата на Махър. Елизабет отпусна ръце до тялото си и започна:

О, Дани,

Чуй, гайдите зоват от долините,

и планината опустя.

Отмина лятото, изсъхнаха тревите

и заминаваш ти,

а тук остава тя…

Сетне се включиха всички:

Ела, върни се,

когато слънцето огрее пак полята

и над снега омара затрепти.

Тя ще те чака в слънчев лъч облята,

тя те обича, Дани, чуй я ти…

Всички — включително Джони — се просълзиха. „О, Господи — помисли си Елизабет, — защо винаги развалям всичко? Защо не се сетих за някоя по-весела песен или нещо, с което да ги разсмея, както направиха те? Защо избрах най-тъжната песен на света?“ Това беше единственото й празненство, откакто се бе върнала от Килгарет — трябваше ли да му сложи край с тази печална песен?

Сетне измиха съдовете, избърсаха столовете и подредиха. Всички казваха, че са прекарали чудесно. Майка й се засуети да търси чаршафи и одеяла за Джони. Хари рече, че е най-добре да тръгнат преди шест часа, за да избегнат задръстванията и огромните камиони по тесните улици.

Елизабет спа лошо. Непрекъснато се стряскаше от кошмар, в който Джери Спаркс седеше на инвалидната си количка и я стискаше за китката. „Защо дойде да ме видиш, след като няма да се омъжиш за мен?“ — крещеше той. Елизабет побягна и чу как майка му, мисис Бенсън, и Хари викат след нея: „Все същата си. Започваш нещо, без да мислиш, и причиняваш болка на хората…“.

 

 

След последното посещение в сиропиталището, откъдето Джони купи четири кашона със старинни прибори за хранене, заваля толкова силен дъжд, че се наложи да спрат. Чистачките не можеха да се справят с пороя, който се сипеше върху тях. Докато чакаха валежът да поутихне, до прозореца се приближи един полицай с фенерче.

— Пътят е наводнен, не можете да минете. Връщаме всички коли. Заведете съпругата си обратно в града, днес няма да стигнете до Лондон.

— Свидетелка си, че направих всичко възможно да те прибера у вас — засмя се добродушно Джони, докато обръщаше и следваше указанията на полицая.

— Какво ще правим сега? — попита Елизабет.

Искаше й се да приема всичко весело и безгрижно като Джони, но в главата й вече препускаха тревожни мисли. Какво ще си помисли татко, като не се прибере? Дали да му се обади по телефона преди той да тръгне от банката? Кога ще се върне утре? А какво обяснение ще даде, че не е била на лекциите? Възможно ли е мистър Ворски да си помисли, че тя и Джони се забавляват и обикалят страната с неговия микробус?

— Ще хапнем нещо и ще намерим къде да отседнем — заяви Джони.

В малкия хотел имаше камина и барче. Джони внесе двете им чанти и започна да разговаря с администраторката, докато Елизабет грееше ръцете си над огъня. Сетне се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Провървя ни — имат стая.

Жената, която носеше големия ключ, видя, че Елизабет няма ръкавици, нито пръстени.

— Желаете ли да се качите горе сега със съпругата си и да разгледате стаята? — попита тя със самодоволна усмивка, която толкова ядоса Елизабет, че тя изобщо не се замисли за руменината на лицето си.

— Не, сигурен съм, че е хубава — отговори спокойно Джони. — Ще пийнем нещо, а Елизабет иска да използва телефона.

След няколко минути Елизабет се свърза с банката. Баща й не обичаше да го безпокоят на работното място за маловажни неща. Той каза забързано и раздразнено, че разбира и че ще се видят утре. Никакво съчувствие, че е възпрепятствана от проливния дъжд, никакви въпроси за посещението й в Престън или поне намек, че му липсва.

Той изобщо не съзнаваше, че след няколко минути на дъщеря му предстоеше да вземе едно от най-важните решения в живота си.

Тя остана в тъмната телефонна кабинка по-дълго, отколкото беше необходимо. Стискаше слушалката и се чудеше какво да направи. Вината беше нейна — тя бе дала на Джони някакъв повод да мисли, че спи с мъже и че е в реда на нещата да наемат една стая. Трябваше да бъде непреклонна и да не се поддава на ухажването му — при това незабавно, защото колкото повече го отлагаше, толкова по-неудобно щеше да се чувства.

Джони стоеше до бара. Беше поръчал обикновена бира и бира с джинджифил.

— Помислих, че това ще ти хареса — каза той и се усмихна с надеждата, че не е сбъркал в избора си.

— Да — отговори Елизабет.

Седнаха в ъгъла, далеч от тезгяха. По-късно хотелското барче сигурно щеше да се напълни с местни дами, поръчващи портвайн с лимон, но сега, в зимния следобед, то беше мрачно и празно. Никой нямаше да ги чуе. Нямаше да има сцени пред хората.

— Да — повтори Елизабет, — бирата с джинджифил е хубава, но стаята, Джони. Трябва да ти кажа…

— О, Елизабет, тъкмо щях да ти обясня. В нея има две легла и струва два пъти по-малко от две единични стаи. Пък и жената каза, че има само една свободна стая, преди да съм си отворил устата…

— Да, но…

— Нямах възможност да попитам: „Може ли да се посъветвам с дамата?“.

Съвсем не изглеждаше притеснен. Просто обясняваше нещо, което беше очевидно.

— Ще се обърна с гръб, докато обличаш нощницата си, а и ти обещай, че няма да ме гледаш.

— Но…

— Ще бъдем далеч един от друг. Снощи бяхме на два метра, но не се увлякохме.

Елизабет се засмя пряко волята си.

— Така беше — съгласи се тя.

— Добре.

Проблемът за Джони беше решен.

Елизабет погледна в чашата си. Ако продължаваше да протестира, щеше да изглежда така, сякаш Джони безнадеждно си е изгубил ума по нея и възнамерява да я прелъсти. След като й бе казал, че няма такива намерения, щеше да бъде дръзко, дори смешно от нейна страна да продължава да настоява за отделна стая. Но ако все пак това беше някаква уловка и съгласието й да спят в една стая се възприемеше като знак за нещо повече…

Джони каза, че трябва да се обади на мистър Ворски и че ще се върне след минута. Иска ли Елизабет да се преоблече? В дъното на коридора имаше баня, но ако човек искаше да я използва, трябваше да се обърне към администраторката, която да извика някой да включи газта.

Елизабет остана сама.

Тя изтича горе и смени блузата си. Изми се с леденостудена вода и огледа нервно лицето си в олющеното огледало. Изобщо не остана доволна от онова, което видя. Косата й беше съвсем права и почти безцветна. Не беше руса — златисторуса, а бяла като на старица или албинос. Пък и лицето й! Господи, защо лицата на другите хора имаха един и същ цвят навсякъде, а нейното беше на червени и бели петна?

Елизабет сложи ръце на кръста си и огледа критично фигурата си. Реши, че е лоша. Гърдите й бяха малки и заострени, а не закръглени и изпъкнали като на онези жени, които караха мъжете да се споглеждат. Всъщност тя приличаше по-скоро на висока ученичка, отколкото на жена.

Със смесено чувство на облекчение и разочарование Елизабет стигна до извода, че не е възможно Джони да изпитва някакво желание към нея. Слава богу, че изглеждаше зле.

 

 

Ядоха пържена риба и картофи в ресторантчето на отсрещната страна на улицата. То изглеждаше много по-уютно от хотелското барче, макар че трябваше да изтичат до него под дъжда. Обсъдиха какво ще каже мистър Ворски за предметите, които бяха купили, какво ще прави Елизабет следващата събота в магазина и защо Хари и Вайълет нямат хубави мебели, а съвременни, нови и евтини. Разговаряха за майката на Джони, която имала наистина хубави мебели, но не била приветлива и не обичала гости. Искала синът й да бъде постоянно при нея и сумтяла разочаровано, когато не бил там.

Елизабет му разказа за Моника и майка й и за заплетените лъжи, които Моника измисляла, за да излиза с момчета. Внимавала много да не я хванат. Джони каза, че според него Моника била голяма глупачка. Трябвало да каже на майка си, че има свой живот и че се надява да се разбират. После само щяло да са наложи да се примири с недоволното й сумтене.

— С момичетата е различно.

— Да, така казват — съгласи се Джони.

Изтичаха обратно в хотела в дъжда и тъй като бяха тръгнали много рано, решиха да си легнат.

— Искаш ли да се прибираме и да поспиш, защото утре ще имаш дълъг ден — пътуване, багаж, колежа?

— Да, мисля, че трябва да поспя.

Елизабет седна на леглото, върху което вече беше сложила синята си нощница. На стените имаше тежки лилави тапети, а до леглото — огромно нощно шкафче. В стаята имаше и малък, тесен гардероб, пълен с одеяла, миришещи на нафталин, в който нямаше място за дрехите им. Можеха да ги сложат на единствения малък бял стол. Елизабет огледа мрачно краката си.

— Целите са мокри. Трябва да отида да ги измия.

Усети ги като малки ледени блокчета, след като цялата се обля със студена вода, в случай че Джони… Ами, щеше да бъде ужасно, ако вони на пържени картофи и риба.

Тя облече нощницата си в банята и като погледна вляво и вдясно преди да излезе оттам, реши, че може да изтича до стаята. Джони не се бе възползвал от тактично предоставяната му възможност да се съблече и четеше вестник, седнал на грозния бял стол.

Елизабет се мушна бързо в леглото и дръпна чаршафа до брадичката си, като се престори, че трепери от студ.

— Знам, че ще се опиташ да ме накараш да дойда да те стопля — засмя се весело Джони, без да вдига очи от вестника.

Елизабет усети, че шията и лицето й стават аленочервени.

— Не, разбира се, че нямах…

Джони стана и се прозя.

— Само се шегувах — рече той, после се наведе и я целуна по бузата. — Ето, прегледай вестника и се осведоми какво става по света.

Елизабет беше благодарна, че има с какво да се занимава, докато руменината изчезне от лицето й, и се обърна на другата страна, като се опита да схване нещичко — каквото и да е — от спортната страница, на която беше отворен вестникът.

Чу, че леглото му изскърца, и изпита облекчение, примесено със странното чувство за поражение. Естествено, щеше да е абсурд да поиска да се любят. Ами ако забременее? Ако я заболи и облее с кръв хотелското легло? Ами ако не може да го направи и той се отвърне от нея и каже, че не иска да имат нищо общо, както им бяха казали монахините в Килгарет? Постигнеше ли веднъж своето, мъжът преставаше да уважава жената, нямаше какво повече да прави с нея, не искаше собствените му сестри да се държат като нея…

— Да угася ли лампата, или искаш да довършиш статията?

Тя го погледна и се усмихна.

— Не искам да чета. Много съм уморена. Не знам защо. Ще спя…

Той протегна ръка и тя му подаде своята.

— Ти си прекрасна спътница. Пътуването беше разкошно. Лека нощ, мила.

Той угаси лампата и се обърна на другата страна. Елизабет чу, че градският часовник удря единайсет, сетне дванайсет. После силният вятър блъсна прозорците и Джони се събуди.

— Хей, будна ли си? — попита той.

— Да. Ужасна буря.

— Страх ли те е?

— Не, съвсем не.

— Жалко — прозя се Джони. — Надявах се, че те е страх. Аз самият съм изплашен до смърт.

— Глупчо — изкикоти се тя.

Той запали кибритена клечка и погледна часовника на ръката си.

— О, чудесно. Имаме още много време за сън.

— Да — съгласи се Елизабет.

Тя го чу, че сяда в леглото и провесва крака. Сетне се наведе към нея и хвана ръката й.

— Добре ли си? — попита той.

— О, да — отговори тя пресекнало.

Джони стана в тъмното и Елизабет усети, че сяда на нейното легло. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

— Прегърни ме — каза той.

Тя протегна ръце и го намери, без да го вижда. Той я притисна към себе си.

— Много те харесвам. Ти си едно красиво малко момиче — рече Джони.

Елизабет не отговори и той повтори:

— Много те харесвам.

Започна да я милва по косата и гърба. Тя се почувства в пълна безопасност.

— И си много красива.

Елизабет се вкопчи в него и той я положи на възглавницата. След малко щеше да легне при нея.

— Аз не съм много…

— Няма да правим нищо, ако не искаш… Само ако искаш…

— Разбираш ли…

— Ти си много, много красива.

Той продължи да я гали и тя не можа да намери подходящите думи.

— Искам да бъда с теб.

— Но…

— Не се притеснявай, ще бъда много внимателен…

— Но аз не съм…

— Знам, ще бъда нежен… Но само ако искаш…

Мълчание. Той я помилва и я притисна до себе си.

— Искаш ли да те любя, Елизабет, искаш ли да бъдеш с мен?

— Да — отговори тя.

Той наистина беше много нежен и нямаше никакво значение, че тя не знаеше какво да прави — той явно знаеше достатъчно. Не я заболя толкова силно — по-скоро й беше неудобно. Не почувства онази пронизваща болка, за която другите споделяха, като се кикотеха, нито върховна наслада, ала Джони изглеждаше много щастлив. Той лежеше върху нея, сложил глава на гърдите й.

— Ти си едно красиво малко момиче, Елизабет. Направи ме много щастлив.

Тя го прегърна в мрака и дръпна завивката върху него. Градският часовник удари два часа. После го чу в четири и си спомни как с Ешлинг се бяха чудили коя ще го направи първа. Елизабет беше спечелила. А може би не трябваше да го нарича победа. Нямаше намерение да й пише за всичко това. То беше твърде важно, не можеше да се опише на лист хартия — щеше да прозвучи предателски и долнопробно. Съвсем не като любовта, каквото всъщност беше.