Мейв Бинчи
Молитва за обич (20)

Деветнадесета глава

Ешлинг откри, че работата й в лекарския кабинет не е особено интересна. Тя посрещаше пациентите от вратата и ги отвеждаше до луксозната чакалня с полирани мебели и броеве на „Кънтри лайф“ и „Фийлд“ на голямата маса. Водеше безупречно трите журнала за приемните часове, регистрационните талони и една разграфена по дни книга с три различни по цвят химикала (така че всеки лекар да може да погледне, и да види каква работа има да свърши през всеки отделен ден).

Докторите бяха много доволни от нея и споделиха всеки и насаме, че по време на двуседмичната й отпуска за Коледа бил настъпил истински хаос. Временно заместващото я момиче било объркало всичко и не могло да се справи с простата система на Ешлинг.

— Може би се превръщам в старата доверена слугиня, в незаменимо съкровище… в чудесната стара мис О’Конър! — усмихна се Ешлинг.

Те разпалено се заеха да я уверяват, че изобщо не им изглеждала стара.

— Нямат никакво чувство за хумор. Там им е слабото място — каза Ешлинг на Елизабет и Хенри, след като им изимитира тези разговори. — Е, ако и на мен ми се наложи да се занимавам с толкова пари, и аз няма да намирам време за хихикане. По цял ден ще им се наслаждавам тайно и ще си ги броя.

— Много пари ли изкарват? — заинтригува се Хенри.

— Купища — заяви категорично Ешлинг. — Аз естествено не ги записвам, защото го правят сами, а освен това си имат и счетоводителка. Аз записвам само информацията в картотеката: имената на пациента, диагнозата, какво лечение му е предписано… а след това те начисляват някакви огромни такси. Имат два комплекта счетоводни книги: един за отчитане пред данъчните власти и един за самите тях. Знам го, защото веднъж наблюдавах работата на счетоводителката. Много странна женица — прилича повече на баба на някого от тях, отколкото на мошеник.

— Много нечестно от тяхна страна — каза Хенри. — Това е нарушение на закона. Щом изкарват толкова много пари, защо не желаят да си плащат данъците? — Изглеждаше доста впечатлен от поведението на лекарите.

— Хенри, ние няма да премахнем корупцията на Харли стрийт… пък и на която и да било друга улица. Както каза Ешлинг — всички го правят. Това, че ние не го правим, не означава, че целият свят е като нас. Я подръж за малко красивата си дъщеричка! Трябва да свърша нещо във връзка с тазгодишния курс по изобразително изкуство. В противен случай няма да ни стигнат парите да си платим всички такси. — Тя се усмихна и му подаде Айлийн.

Хенри пое разсеяно детето. Все още изглеждаше разтревожен от чутото.

— Ние печелим достатъчно. Получих и увеличение на заплатата. Ще се справим. Тази година не е необходимо да се занимаваш с този курс.

— Но аз се заех. Нали говорихме вече за това? Освен желанието ми и това, че ми харесва, той наистина ни носи прилични суми… — Тя се обърна към Ешлинг, очаквайки подкрепата й. — Защо ти и приятелчето ти Джони не се присъедините, за да увеличите с двама бройката на учениците ми?

Елизабет се шегуваше, но отговорът на Ешлинг прозвуча съвсем сериозно:

— Точно това мислех да направя. Мислех си, че това би могло да повиши общата ми култура… но Джони ми каза, че съм щяла само да се притеснявам и да объркам още повече и без това обърканото си съзнание.

Елизабет безгрижно се разсмя.

— О, да! Знам! „Глупави курсисти… дилетанти… амбициите на средната класа… уроци по изкуствата, сведени на ниво картинен буквар…“

Ешлинг избухна в смях.

— Да не би да е казал всичко това по мой адрес?

— Ешлинг, Джони повтаря това от години. Не е прав и го знае, ала не иска да промени отношението си. Прави това, което ти прецениш, че е правилно! Не пропускай възможността сама да планираш живота си. Нали така, Хенри?

— Какво? — Хенри все още бе загрижен. — Съжалявам, не ви слушах.

Елизабет неочаквано го целуна.

— Ако не бях организирала онзи курс по история на изкуството — каза тя, — никога нямаше да те открия. Помисли върху това!

— Да, но ако продължаваш да организираш такива курсове, може да си намериш някой друг. — Настроението на Хенри почти се оправи.

— Знаеш, че това е единствената причина да продължа да ги водя!

Ешлинг и Елизабет бутаха детската количка в парка Батърси. Айлийн бе така увита, та бе доста трудно да отгатне човек каква полза може да има от пролетните слънчеви лъчи. Но, както казваше Ешлинг, разходката била полезна поне за тях двете. Както обикновено, седнаха на една пейка да изпушат по цигара.

— Да унищожим добрите резултати от здравословната разходка! — каза шеговито Ешлинг.

— Нима Джони не е опитвал да те убеди да ги откажеш?

— О, аз почти не пуша, когато сме заедно — само по една след ядене и после веднага си измивам зъбите. Напоследък не ми се кара толкова често за цигарите. Е, мисля, че е временно. Пак ще почне.

— Не — каза Елизабет. — Не е временно. Той много добре обмисля постъпките си и няма повече да ти натяква.

— Нали това, че съм с Джони, не ни е отчуждило?

— Не. Разбира се, че не. Аз нямах възражения.

— Да, знам. Каза го още в началото… знам, също така, че не съжаляваш за нищо. В крайна сметка ти си била тази, която го е изоставила.

— Да, в известен смисъл…

— А спомняш ли си за приятните мигове с него, когато ни видиш заедно, или когато говорим с теб за него? Знаеш ли… това е единственото нещо, за което не съм сигурна…

— За какво? В мен ли?

— Да. Аз знам какво изпитваш към Хенри и Айлийн и познавам живота ти като своя собствен… но не знам почти нищо за Джони. Ти държеше толкова много на него навремето, а когато дойдох тук, чувствата ви се бяха превърнали в шеговити приятелски отношения. Защо стана така?

— Защото това бе единственият възможен изход…

— Точно това искам да проумея. Съжаляваш ли за всичко… искаш ли да… искало ли ти се е някога той и ти да се ожените и всичко отново да бъде чудесно?

Елизабет бавно издуха дима от цигарата си.

— Както знаеш, аз съм прекалено честна и не обичам игрите на думи. За мен това желание бе глупост. Все едно да пожелаеш квадратът да се превърне в кръг или тревата да е синя, вместо зелена. То е глупаво, защото никога не би могло да се осъществи.

Настъпи мълчание, след това Ешлинг почна отново:

— Нима след всичките тези години и след увлечението ти към него ти не изпитваш ревност или омраза… нима не ти минава през ума, че ако беше свободна…

— Не. Не ми минават такива мисли и бих искала да ми повярваш.

— Струва ми се, че никога няма да го разбера — каза Ешлинг, докато ставаха от пейката. — Значи ти си се влюбвала два пъти в живота си, а аз — нито веднъж.

— Дори и в Джони ли?

— Не. Аз съм очарована от него, но не и влюбена. Не и по начина, който мотивира хората да направят всичко за любимия човек. Аз не мога да го поставя над себе си…

— Ще го направиш — каза Елизабет.

Скъпа Елизабет,

Направих онова, за което ме помоли, но то никак не бе приятно. Като начало мястото е много изискано. Много, много скъпо и всички от персонала разговарят с ледени физиономии.

Казах, че искам да получа информация за мистър Мъри от името на един посредник, който се интересува дали съпругата му би могла да дойде да го види. Но те не пожелаха да дадат никаква информация. Дадох им да разберат, че близките му в Ирландия няма да узнаят за това. Казах им, че съм го срещнал на една сватба в Лондон и че бих искал да възобновя запознанството ни.

Той бе седнал в парка, а до него имаше един санитар. Изглеждаше ужасно. Много е отслабнал и състарен в сравнение с вида му на твоята сватба. Лицето му е подпухнало и вратът му изглежда като клечка, обвита с набръчкана кожа.

Той не можа да си спомни за мен. Казах му, че сме се виждали на сватбата ти. Изглежда, че и това не му говореше нищо.

Казах му, че живея наблизо и бих могъл да се отбивам от време навреме. Старата вещица — управителката на санаториума, се зарадва, като видя, че не сме чужди хора. Обаче каза, че той никога нямало да излезе оттам. Не го каза точно така, Елизабет, но точно това имаше предвид. Неговото положение е много по-тежко от онова на бедната ти майка, защото се твърди, че това място било за нормални хора, но навсякъде обикалят яки санитари и са готови да се намесят всеки миг. Тръпки ме побиват от всичко това и ако не възразяваш, не бих отишъл там отново.

Той не е човек, а скелет.

Поздрави за теб, Хенри и моята прекрасна Айлийн от Хари

— Помолих Хари да отиде и да се види с Тони вместо теб — каза Елизабет.

— Защо?! — изуми се Ешлинг.

— Твърде голяма част от живота ти е свързана с него. Не можеш да я отрежеш и да я забравиш.

— Не ми се вярва да искаш да се върна и да опитам отново… след всичко, което си чула и знаеш…

— Не, не наистина, но аз… нали трябваше да разберем какво е състоянието му!

— И как е той според Хари?

— Като скелет.

— О, боже! Като скелет.

 

 

Джони каза, че трябвало да заминат за Гърция. И че тя трябвало да си вземе един месец отпуска.

— Хората с моята професия никога не отсъстват за един месец. Щастлива съм и на трите седмици, които ще ми дадат. Спомни си, че ползвах и две седмици за Коледа, когато ходихме до Корнуол.

— Те бяха от миналогодишната отпуска, а тези са от тазгодишната.

— О, наистина не мога да взема цял месец…

— През септември в Гърция е много красиво…

— Ще помоля, но не знам… освен това не искам да им досаждам.

— Виж какво, аз ще замина за месец, а пък ти ела за колкото можеш. Съгласна ли си? Така няма да има недоволни.

Той беше прав, разбира се, но неизвестно защо това подразни Ешлинг. Тя почувства, че не са й известни всички причини за пътуването до Гърция. Усети, че Джони ще замине, независимо от обстоятелствата.

 

 

Баща й каза, че щяло да бъде жалко, ако Ешлинг напуснела уроците по бридж. Била много бърза и съобразителна и можела да стане добър играч. Елизабет му обясни, че Ешлинг заминава нанякъде с Джони Стоун.

— Не може да бъде! — каза баща й. — С гаджето ти Джони Стоун ли?

— Да. Някога той ми беше гадже, но сега очевидно не е.

— Я гледай ти! — каза баща й. — Надявам се да се отнася с нея по-добре, отколкото с теб.

Елизабет усети как в нея се надига вълна от гняв и негодувание. Дощя й се да му изкрещи. Но пък знаеше, че в очите на един страничен наблюдател любовната връзка с момиче в продължение на цели седем години, без предложение за женитба, наистина е нещо подло и долно.

 

 

— Споменавала ли си нещо за Джони в писмата си до леля Айлийн? — попита Елизабет.

— За бога, какво бих могла да й кажа?

— Че си щастлива, че се виждате с него. Нямах предвид да й казваш, че си спала с него.

— Но мама ще се ужаси, ако разбере, че се виждам с мъж! Нали знаеш, че според нея аз все още съм омъжена жена. Не мога да й кажа и думичка за Джони. Мама разбира любовта като изправяне пред олтара, а докато Тони е свързан с мен, просто няма начин да се изправим пред олтара с Джони. Значи мама не бива да знае нищо.

Елизабет чувстваше, че и с Тони, и без него, няма да се намери начин за отвеждането на Джони до олтара, но не каза нищо. „Ами ако греша?“ — каза си неочаквано тя. Може би Джони вече се бе замислил за уреждането на живота си. Може би флиртовете му бяха омръзнали. А може би би се решил да се ожени за Ешлинг и да има дете.

Последната мисъл я обезпокои и тя сама се учуди.

 

 

Ешлинг обаче не се бе стърпяла и бе разказала на Донал за любовната си връзка. В края на краищата, Донал бе видял Джони на сватбата на Елизабет и го бе харесал. Също така му бе известно, че в миналото Джони е бил дългогодишен приятел на Елизабет. Донал бе поласкан, че са споделили такава тайна с него, но ентусиазмът и насърчението в думите му звучаха като предупреждение и това изобщо не се хареса на Ешлинг.

Донал вече бе сгоден за Ана Бари. През септември тя щеше да стане бакалавър на хуманитарните науки и през октомври щяха да се оженят. На него много му се искаше Ешлинг да присъства на сватбата… но ако не можела, щял да я разбере. Радвал се, че била щастлива и имала връзка с Джони Стоун, но се надявал това да не завърши зле. В крайна сметка за Джони не било трудно да й привлече вниманието — тя била отскоро в Лондон и все още под влиянието на пресните спомени за съсипания й семеен живот. Надявал се решението й да не се окаже глупост. Не трябвало да забравя, че този човек бил живял дълго с Елизабет и в края на краищата тя го била напуснала. Той все още бил сигурен, че всичко щяло да бъде наред. Майка им била много по-добре и с нетърпение очаквала сватбата, която щели да организират семейство Бари. Домът на Ешлинг и Тони бил продаден на един братовчед на мистър Мориарти, който заявил, че това била прекрасна и много функционално построена къща. Е, Ешлинг сигурно знаела. Той се надявал, че в Лондон тя щяла да намери много нови приятели като Джони. Ана я поздравявала сърдечно.

„Малък самонадеян негодник!“ — помисли вбесена Ешлинг. След това ядът й попремина. Донал не бе виновен. Той бе просто едно влюбено момче, което тепърва опознаваше ценностната система на хората от Килгарет. Той бе дребен провинциалист. Нейният страхотен брат Донал се бе превърнал в ограничен провинциален аптекар!

 

 

Джони каза, че щели да пътуват до Гърция с влак и кораб. Щяло да им отнеме пет дни в едната посока и още толкова на връщане и точно затова трябвало да разполагат поне с месец. Ешлинг не бе молила докторите за толкова отпуск. Мислеше си, че би могла да им изпрати телеграма от Гърция и да ги уведоми за някаква измислена болест. Питаше се дали с Джони щяха да пътуват като мъж и жена — досега не й се бе случвало такова нещо. Онази къщичка в Корнуол беше на едни приятели на Джони, така че не се бе наложило да лъжат никого. Ешлинг бе прекарала сама предишната Коледа, вече бе минала година от всичките й неприятности и тя бе щастлива, че бе намерила този великолепен мъж, който щеше да я отведе към непознатите морета на далечната южна страна. И все пак й беше мъчно за по-раншните Коледи, онези в къщата на площада.

Лятната отпуска бе чудесно нещо. Очакваше я с огромно вълнение. Елизабет тайно й завиждаше.

— Просто нямам късмет и това си е. Никога не съм ходила до Гърция, нито с Джони, нито с никого…

— Но той казва, че постоянно пътувал…

— Да, но без мен. Не можех да тръгна. Не можех да оставя татко, мама или работата… не можех да скитам безгрижно из Европа като теб.

— Може би е трябвало да го направиш.

— Може би. — Елизабет прегърна Айлийн, която загука като по поръчка. — Ако бях заминала, вероятно всичко щеше да е по-различно и може би ти нямаше да си тук сега, миличка… а това стесе да е узасно, нали?

— Елизабет, нали обеща да не й се глезиш!

— Да, ама забравих. Пък и ти й гукаше вчера.

— А, това е друго. То е за рождения й ден. Всеки има право да погука на рожден ден.

 

 

Хенри, Елизабет, баща й, Джони, Ешлинг и Саймън застанаха пред тортата с една свещичка и запяха, а Айлийн заразмахва мъничките си пухкави ръчички. Тъкмо бяха разрязали тортата и телефонът иззвъня.

— Теб търсят, Ешлинг. Баща ти е — каза Хенри.

Елизабет скочи от мястото си.

— Боже мой! — възкликна Ешлинг. — Сигурно нещо е станало с мама.

— Може и да няма нищо. Не се паникьосвай! — каза Елизабет.

Двете се отправиха към хола.

— Какво ще правим? — попита Ешлинг.

— Говори с него! Може би напразно се тревожиш.

Ешлинг вдигна слушалката, а Елизабет улови другата й ръка.

Мъжете ги наблюдаваха от дневната как стоят една до друга, осветени от слънчевите лъчи. И двете бяха така напрегнати, сякаш всеки момент щяха да избухнат.

— Да, татко. Разбира се, че е трябвало да ми се обадиш… Татко… Кога ти казаха?… Казаха ли го и на нея? Тя знае ли?… — О, боже! Боже Господи!… И откога продължава това според тях?… О, не! Не е възможно!… Сигурно има още много време… Тя има ли болки, татко?… Разбира се, татко. Утре. Не, не се тревожи. Ще се оправя. Утре.

 

 

Лекарите проявиха разбиране. Ешлинг благодари на щастливата си звезда, че не ги бе помолила за едномесечна отпуска. Щяха да я помислят за вятърничава и смахната. Можеше дори и да не повярват на историята за умиращата й майка. Тя отдели два часа за съставянето на един списък с инструкции за човека, когото щяха да изпратят от агенцията по труда да я замества.

— Изберете някоя възрастна като мен. Не приемайте вятърничави млади създания — каза тя на доктор Стейнър.

— А ти на колко години си? — попита я той и се разсмя.

— О, много добре знаете. На двадесет и осем. Пише го в документите ми за работа.

— Доста си поживяла с майка си все пак — тихо каза той.

— Да. Но работата е там, че избягах от нея… и това ме измъчва.

— Успокой се. Нали се връщаш, когато тя има нужда от теб.

— Да. А най-хубавото е, че и Елизабет ще дойде с мен!

 

 

Хенри се изуми, когато чу, че Елизабет иска да замине за Ирландия.

— Невъзможно! Какво ще правим ние с Айлийн?

— Ще я взема с мен.

— Ти си полудяла! Чуй ме, скъпа, прекалено много се тревожиш за всичко. Нима ще прекосиш морето с едногодишно бебе и ще го отведеш в Ирландия при една умираща жена?!

— За мен нещата не стоят по този начин. Искам да замина!

— Ами работата ти и всичко останало…

— Нямам никаква работа. Остана ми да изнеса само още една лекция на курса. Някой друг ще я вземе и ще изкара малко пари. Занятията в колежа приключиха. Всичко е наред. Резервирахме си места за самолета…

— Нима мислиш да качиш Айлийн на самолет?

— Хенри, ти също би могъл да дойдеш, ако искаш. Държиш се така, сякаш бягаме от теб и те изоставяме…

— Не, не. Разбира се, че трябва да отидете. Съжалявам. Всичко стана така неочаквано. Струва ми се, че не съм разбирал колко много означава тя за теб… за вас двете… Ешлинг е тук повече от година, без да отиде да я види, но е малко ненадейно всички да ме изоставите заради това.

— Но това е важно! Айлийн е болна от рак и разсейките са из цялото й тяло. Лекарите са я отворили и незабавно я затворили. Остават й само няколко седмици живот.

 

 

Стюардесата каза, че никога не била виждала такова красиво бебе. Айлийн й се усмихна, а Ешлинг и Елизабет последваха примера й. И двете бяха много уморени. Ешлинг бе положила много усилия, за да уреди поетите ангажименти във връзка с квартирата, работата и личния си живот.

— Изглежда, че няма да мога да замина за Гърция.

— Когато всичко приключи, ще имаш нужда от почивка и едно пътуване до Гърция ще ти се отрази много добре — каза Джони.

— Не. Пък и бездруго дотогава ще съм използвала по-голямата част от отпуската си.

— О, стига си се притеснявала като ученичка за почивката си! Дните, които ползваш в момента, са за гледане на болен член от семейството ти.

— Съжалявам, но ще трябва да заминеш сам… освен ако не решиш да го отложиш за следващата година.

— Е, ти най-добре си знаеш.

Настъпи мълчание.

— Ужасно съжалявам. Наистина ужасно.

— Да, знам — каза Ешлинг. Но неговото съчувствие не бе достатъчно силно, за да реши да я придружи до Ирландия или поне до летището.

— Не му обръщай внимание — каза по този повод Елизабет. — Той не дойде и на погребението на майка ми.

 

 

Наеха една кола от летището и се отправиха към Дъблин. Центърът на града бе пълен с туристи от всякакви националности, огрените от слънцето улици бяха претъпкани.

— Не разбирам какво ги кара да се трупат тук! Шумно е и е пълно с автомобили. Защо не отидат в провинцията?

— Привличат ги сувенирите и магазините — отвърна Елизабет. — Когато водех групи в Националната художествена галерия, всички гледаха как да се измъкнат и да хукнат по магазините. Питах ги. Много често се оказваше, че имат същите магазини в собствените си градчета.

— Шей Фергюсън се готвеше да обзаведе няколко стаи и да ги дава под наем на туристи. Питам се дали не го е направил, след като са го лишили от компанията на приятеля му Тони?

— Няма да ти бъде лесно да се върнеш там. Всички ще те зяпат като…

— Честно казано, Елизабет, не ми пука. Щом са такива клюкари и са паднали толкова ниско, че да се интересуват повече от моите работи, отколкото от бедната ми майка, да ме зяпат!

— Не исках да кажа това. Исках да кажа, че ще трябва да си подготвена за много емоции. Може би ще е по-лошо, отколкото ако си бе останала в Килгарет.

— Знам, знам. Слава богу, че ти дойде с мен. Толкова си добра!

— Нали знаеш, че държа на нея почти толкова, колкото и на теб.

— Знам, и тя ще се зарадва. — Ешлинг внезапно се натъжи. — О, колко е нелепо, че ще умре! Та тя не е стара. Няма още шестдесет години. Не е справедливо…

— Престани, Ешлинг! Престани веднага! Не виждаш ли къде караш? Да не искаш да ни убиеш? Това ще помогне ли?

— Не. Имаш право. Извинявай.

— Трябва да сме смели, когато я видим. Тя би искала точно това.

— Да. Точно това би искала — да ни види отново в Килгарет, да се държим храбро и да поддържаме духа и на останалите. Точно това ще трябва да направим.

Не бяха казали на никого по кое време ще пристигнат и баща й не обърна внимание на колата под наем, която мина покрай магазина му. Зърнаха го да заключва вратата. Видя им се остарял и приведен. Косата му бе сплъстена, лицето — набраздено от бръчки.

— Престани, Ешлинг! Спомни си защо сме тук — каза Елизабет и устните на Ешлинг спряха да треперят.

Тя излезе от колата точно когато Шон неуверено закрачи към къщата на площада. Елизабет излезе от другата страна, държейки в ръцете си малката Айлийн, която бе заспала.

— Татко! — пристъпи напред Ешлинг. — Татко!

Елизабет я изпревари.

— Чичо Шон — каза тя, — дойдохме да покажем на леля Айлийн адашката й. Мислехме си, че ще й бъде приятно да види, че името й е подновено…

Чичо Шон не издържа и заплака като дете насред площадчето, където всички можеха да го видят. Двете го прегърнаха и започнаха да бършат очите си. Елизабет измъкна голямата носна кърпа, която стърчеше от джоба му, и му я подаде. Чичо Шон поизправи раменете и влезе с тях в къщата.

 

 

— Може ли да се нанесем в старата ни стая? — попита Ешлинг.

— Където поискате — каза баща й.

Отидоха и оставиха куфарите си върху същите легла, на които бяха спали като деца — от двете страни на скрина от светло дърво.

Нахраниха бебето, преоблякоха го и го сложиха в чантата му на пода между леглата.

— Нима сме мислили някога през изминалите години, че… — почна Ешлинг.

— Не, ала ние всъщност никога и за нищо не се замисляхме… представяхме си всичко много по-различно и че хората около нас няма да остаряват… а ние просто ще станем като тях.

— И ще се държим с тях като с равни…

— И вечер ще стоим до късно като тях…

— Татко каза, че тя все още спи… дали да…

— Да — каза Елизабет. — Отиваме веднага.

— Ще вземеш ли бебето?

— Добре. И не забравяй за смелостта.

— Няма. Нямаше смисъл да идваме тук, за да плачем, тя не би искала това… тя иска… нейното желание е…

— Точно така. Да вървим!

Айлийн изглеждаше отслабнала, а може би това се дължеше на големите възглавници, с които бе обградена. Бе едра жена, но сякаш всичко у нея — глава, рамене и ръце, се бе смалило. В стаята цареше полумрак, но човек можеше да види дневната светлина през пъстрите завеси и да долови шумовете на градския живот — рева на автобусния двигател, виковете на децата по площада, тракането на конските копита и колелата на каруците.

Бе облечена с бледосинята плетена жилетка, която Ешлинг бе запомнила като една от най-красивите й дрехи. Сега тази жилетка бе станала зловеща. Върху страничната масичка, край чашите с вода и шишенцата с лекарства, имаше един католически требник и молитвена броеница.

Зад усмивката й нямаше сълзи, а гласът й бе съвсем обикновен.

— О, значи съм била права! Права съм била. Вчера Шон ми каза, че трябвало да телефонира от магазина на някого. В събота. Каза, че било свързано с някаква работа. Знаех, че е звънял на теб и не е искал да ми каже, та да не се разстроя, ако не дойдеш. Позволи ми да те погледам.

— О, мамо!

— Милостиви боже! Това с теб да не би да е Елизабет? Стаята е така мрачна! Елате по-насам и двете. Нека ви погледна.

— Ние сме три. Донесох ти я да я видиш…

— Какво значи това? Какви ги говориш? Кого?

— Доведох Айлийн да види втората си баба… сега ти си единствената й баба. Мислех си, че трябва да те види…

Елизабет остави бебето върху леглото и малката Айлийн протегна ръчички към болната жена, сякаш искаше тя да я гушне. Елизабет и Ешлинг стояха развълнувани. Айлийн протегна крехките си ръце, повдигна бавно детето и го опря на гърдите си.

— Колко добре сте направили, че сте я довели да ме види! О, Елизабет, винаги съм казвала, че ти превъзхождаш всяко едно от децата ми и най-вече тази разбойничка, която обичам повече от всички взети заедно!

Те приближиха до леглото, целунаха я и седнаха от едната й страна, така че да може да ги вижда и двете, без да се налага да обръща глава. От време навреме Айлийн посягаше и взимаше в слабите си ръце ту ръката на Ешлинг, ту тази на Елизабет. Каза им, че не се страхувала и знаела, че Господ Бог я очаква. Щяла да види Шон, Вайълет и всички останали. Щяла да ги гледа отгоре и да се моли за всички тях. Каза, че се тревожела за Еймон и баща му и за онова, което можело да се случи, когато нея вече нямало да я има, за да ги помирява. Каза, че й било много мъчно, че нямало да доживее да види Донал и годеницата му Ана Бари оженени. Колко жалко било, че щяла да наруши плановете им за сватбата със смъртта си. Каза, че Найем била красива като напъпило цвете и че не се притеснявала за нея, защото умеела да се грижи за себе си по-добре от всички. Това се дължало на факта, че била най-младата в семейството. Не се тревожеше особено и за Морийн. Морийн бе станала част от фамилията Дейли и бе уредила живота си. Децата й много я радвали. Тя щяла вечно да се оплаква, защото била такава по природа.

Каза им, че Бог проявявал особено благоволение към онези хора, които не умирали при катастрофа или война, а знаели предварително за настъпването на края си. Това означавало, че им се дава време да направят равносметка на живота си, да кажат неща, които по-рано са премълчавали, и да уредят, доколкото могат, остатъка от живота си. Отправи дори една малка молба — не й оставало много да живее и затова искала да остави на близките си няколко свои лични вещи. Това щяло да й донесе облекчение и утеха. Не каза нищо за Тони и отпътуването на Ешлинг от Килгарет. Каза само, че времето било пред тях… Доктор Мърфи ги предупредил, че тя ще е в състояние да говори само още една-две седмици. Бедата била в това, че се уморявала много бързо.

Тя целуна бебето по челцето и им го подаде. Елизабет пое детето с една ръка, а с другата погали Айлийн.

— Ще оставя Ешлинг да си поговорите насаме… не трябва да се държим като Сиамските близнаци! — засмя се тя.

Леля Айлийн също й се усмихна.

— Та вие винаги сте били като Сиамските близнаци! Това бе най-прекрасната последица от твоето идване тук. Благодаря на Господа, че времето не ви промени. Толкова се радвам, че две толкова прекрасни и пълни с енергия момичета дойдоха да ме видят. Не можете да си представите колко много ми помогнахте.

— Да, мамо. Много е трудно да се държим така безгрижно, но щом така искаш… ти винаги си вървяла по свой път.

— Не е така. Твърде много си позволяваш. Никога не съм поставяла моите интереси над семейните… а сега тръгвайте и ме оставете да поспя.

Когато затваряха вратата, тя все още се усмихваше.

 

 

Посещението у мисис Мъри наистина не бе никак лесно. Ешлинг първо й се обади, за да попита дали ще я приеме.

— Разбира се, че можеш да дойдеш — беше отговорът.

Чувстваше се неловко, макар мисис Мъри да се опитваше да се държи любезно. Нито Ешлинг щеше да моли извинение за поведението си, нито пък мисис Мъри щеше да направи опит да й прости. Те бяха две жени, обединени от желанието да намерят разбиране, ала самите те неспособни да проявят разбиране.

— Сигурна съм, че клиниката, в която е настанен Тони, е много добре уредена.

— Как може да си сигурна, Ешлинг, щом никога не си я виждала?

— Един приятел на Елизабет ходи дотам.

— О, разбирам. Чух, че Елизабет е донесла и бебето си.

— Да. Нарекоха го Айлийн. Майката на Хенри се е казвала така.

— Много добре са направили.

— Как е Джоани?

— Все същата, все същата, наистина.

Накрая, когато стана почти невъзможно да продължат този разговор, Ешлинг каза:

— Съжалявам за всичко, мисис Мъри!

— Да, аз също съжалявам. Искрено съжалявам.

— Време е да се връщам при мама.

— Искрено съжалявам и за майка ти — каза мисис Мъри. — Много труден е животът, който Бог ни е отредил тук, на земята…

 

 

— Много мислих за това. То не е прищявка на една умираща жена.

— Да, знам, мамо.

— Нима няма да е по-добре да живееш тук и да си господарка на тази къща? Би могла да наемаш момиче, което да върши цялата домакинска работа. Би могла да ръководиш работата в магазина заедно с баща ти и да поддържаш мира между него и Еймон…

— Но, мамо…

— Няма причина да живееш чак в Лондон, да работиш като секретарка при хора, които изобщо не те познават, да се свираш в някаква жалка квартирка, обзаведена с купени на старо мебели, да учиш бридж и да вечеряш в чуждестранни ресторанти. Това не е живот, Ешлинг, изобщо не е живот.

— Но тук няма да съм по-добре…

— Тук ще живееш чудесно. След всичко, което си ми разказвала за семейния ви живот, дойдох до убеждението, че трябва да помолиш за анулиране на брака. Трябва да опиташ. Ти си млада и красива жена, а Тони, да му помага Бог, не е с всичкия си… Църквата винаги е проявявала разбиране в случаи като вашия.

— Не знам дали си струва, мамо.

— Ти бе тази, която ме убеждаваше, че си струва, а аз не те послушах. В края на краищата, щом си в състояние да им докажеш, че никога не сте консумирали брака си, те ще се произнесат за неговата невалидност.

— Точно така. — Ешлинг сведе очи към пода. Майка й не знаеше нищо за Джони, нито за съществуването на някакви други влюбвания и стремежи в живота й. Горкичката, миличка, добричка мама се опитваше да се убеди, че съдбата няма да нарани детето й. — Аз ще бъда добре, мамо… започнах да устройвам живота си по нов начин и съм много щастлива. Там ще бъда много по-добре оттук.

— Ще поговорим пак за това, момичето ми. Толкова бързо започнах да се уморявам! Днес имам чувството, че и един лек полъх на вятъра би могъл да ме отнесе.

— Не си отивай, мамо, моля те, моля те!

— Много си добра, Ешлинг, но би ли престанала да плачеш? Нима всички не сме съсипани от плач? Не си усещам раменете и гърдите от ридания.

— Така е, защото те обичаме.

— Щом ме обичаш, не би ли могла да ми помогнеш да съм по-практична? Баща ти влиза тук и пада на колене пред леглото ми: „Аз няма да мога да живея без теб, Айлийн! Ти ни беше опората. Не умирай, не умирай, не умирай!“. Ешлинг, каква подкрепа може да бъде това за една умираща жена? Аз искам да разбера, че той ще е добре, че ще може да се грижи за всичко и че на стари години ще остави на теб и Еймон да поемете ръководството на бизнеса. Бих искала баща ти да се пренесе да живее на долния етаж и да си направи там спалня и всичко необходимо, за да си спести изкачването по стълбището. Не можеш ли да доведеш онези строители — Кирни?

Ешлинг скочи с пламнали очи.

— Добре, мамо! Кога ги искаш — днес следобед или да изчакаме да мине погребението?

Айлийн се разсмя и лицето й ненадейно се подмлади.

— Това по̀ прилича на поведението на дъщеря ми. Точно такава бе предишната Ешлинг!

 

 

— Не знам дали ще мога да бъда спокойна, Айлийн. Ние, англичаните, се ужасяваме от разговорите за смъртта, а аз съм седнала до теб и небрежно си бъбрим само за това…

— Винаги съм ти казвала, че ти си по-истинска ирландка от нас…

— Страхотно е да чуя такъв комплимент от теб.

— Всеки би могъл да го потвърди… Ще убедиш ли Ешлинг да се върне? Тук ще е по-добре за нея. Защо да стои в Англия? Не й е там мястото…

— Тя вече се устрои там, Айлийн. Истина ти казвам. Да можеше да видиш квартирата й. Успяла е да си създаде много уютен дом и живее без постоянните тревоги за Тони…

— Всичко онова бе една тъжна грешка, нали?

— Да, но заминавайки оттук, тя е направила единствената правилна стъпка.

— Не знам. Сега съм по-склонна да се съглася с теб и да приема, че е трябвало да стане така, но много бих искала да се върне у дома. Не само заради Шон. Струва ми се, че в края на краищата всеки камък тежи на мястото си.

— Може и да си права, но според мен сега тя се чувства по-свободна…

— Мила моя, та аз много добре знам, че тя има някакъв мъж в Лондон. Почти тридесет години съм била майка на това момиче и не е нужно някой да ми го казва…

— Е, да, естествено, но аз не съм много сигурна… наистина не…

— Разбира се, че ти не знаеш нищо. Сега искам да ми кажеш само едно-единствено нещо и те моля да не й казваш, че съм те питала. Добър човек ли е той? Може ли да се разчита на него? Ще може ли да я направи щастлива?

Елизабет я погледна в очите.

— В момента тя е много щастлива с него. На него не може да се разчита и е много трудно да се каже дали е добър, или лош човек. В някои отношения е много добър. Много добър, наистина…

Леля Айлийн въздъхна.

— Значи става дума за бившия ти приятел… виж ти, виж ти!

— Имаш шесто чувство.

— Нали ще я убедиш да се върне тук, когато всичко между тях свърши?

— Ще я насърчавам да се замисли сериозно върху това.

— Ти си единственият човек, който е откровен с мен — всички останали говорят онова, което според тях бих желала да чуя.

— Много бих искала моята дъщеря да имаше възможност да те опознае.

— С майка като теб тя ще се справи с всичко. Бог да те благослови, детето ми! Чувствам се ужасно уморена…

 

 

На другия ден семейството бе помолено да се събере до леглото й. Отец Райъдън прочете молитва, а Шон му пригласяше: „Дево Марийо, майко Божия… Дево Марийо, майко Божия…“. Морийн се разплака и скри лицето си в ръце. Найем я последва. Еймон и Донал стояха до вратата с наведени глави. Брендан Дейли се бе изправил до тях. Айлийн дишаше тежко. Звукът от дишането й се сля с монотонното пеене. След това дишането й се поуспокои. Молитвите следваха една след друга.

„Дево Марийо, майко Божия, моли се за грешниците…

Дево Марийо, майко Божия, моли се за грешниците сега и в мига на тяхната смърт.“

— Сбогом, Айлийн, много, много ти благодаря! — каза тихо Елизабет. Нямаше значение дали Айлийн я чува, или не. Тя знаеше.

 

 

Пеги настоя да дойде и да се заеме с подготовката на къщата за погребението.

— Господарката обичаше всяко нещо да е на мястото си. Девойчето, което сте наели сега, няма да знае какви съдове да използва и как да подреди масата.

Много скоро в кухнята закипя работа и тя заприлича на кошер. В голямата тенджера се вареше пиле, беконът бе сложен в друга… Елизабет наблюдаваше всичко с удивление.

— Колко хора смятат да канят? — попита тя.

— Никой никого не кани — те сами идват. Не си ли ходила на погребения, докато живееше тук?

— Не помня да съм ходила.

Елизабет изумено наблюдаваше как все повече и повече хора се отбиват, за да изкажат съболезнованията си.

— Ще отида да постоя с татко — каза Ешлинг. Те седяха в стаята си, а през отворената врата нахлуваха шумовете и звуците от оживлението, обхванало къщата.

— Господи! Ще взема бебето и ще дойда с теб. Кажи ми с какво мога да помогна?

— О, ще ти кажа — да говориш, да се смееш и да повдигаш духа на хората.

— Да се смея?

— Понякога. Това винаги действа добре. Обстановката не трябва да бъде прекалено тържествена. Не е естествено, когато хората са принудени да слушат само официални речи.

В пет часа следобед гробарите изнесоха ковчега с тялото на Айлийн. Близките ги последваха бавно, с наведени глави. Всички хора на площада почтително се изправиха. Мъжете бяха свалили шапките от главите си.

Всички се кръстеха, когато ковчегът, носен от четиримата гробари, минаваше покрай тях. Хората на автобусната спирка се отдръпнаха да сторят път на процесията и също се прекръстиха. Това продължи докато се изкачиха и спряха пред църквата. Камбаната пронизително ехтеше в горещия летен ден.

 

 

Часове наред хората се събираха около ковчега в дъното на църквата. Сякаш цял Килгарет бе излязъл, за да стисне ръка на близките и да изкаже своите съболезнования.

— Тя бе чудесна жена.

— Тя бе великолепна съпруга и майка.

— Ще липсва на всички ни. Тя бе добра жена.

— Никога не е казала лоша дума на някого.

— И казваш, че това не е погребалната церемония? — удивено прошепна Елизабет на Ешлинг.

— Естествено, че не е. Погребението е утре. Това е само отнасяне на ковчега в църквата.

 

 

Роднините и много клиенти се върнаха обратно в дома им, за да утешат Шон. На мъжете бяха поднесени чай, сандвичи и уиски. Стояха до единадесет вечерта.

Стаята, в която бе спала и умряла Айлийн, бе почистена и проветрена и всичко, което напомняше за болестта, беше изнесено.

— Нима татко ще остане да спи там тази нощ? Как мислиш? — попита Морийн.

Тя най-после бе проявила загриженост. В края на краищата Морийн бе най-голяма от всички, макар човек никога да не би казал, че е така.

— Да, разбира се. Та нали през цялото боледуване на мама той спеше там, на малкото креватче? Защо да не спи там и през остатъка от живота си? Пеги почисти всичко. Приготвила му е леглото и татко естествено ще спи там. Това си е неговата стая.

Тя отиде, прегърна баща си и го поведе към горния етаж.

— Много ми е трудно да повярвам — каза той.

— Знам, татко.

— Вече няма смисъл да правя каквото и да било. Не виждам защо трябва да правя нещо… да ставам сутрин и да отивам на работа…

Ешлинг го погледна — приведен и доста състарен за шестдесетте си години.

— Трябва да ти кажа, че на мама никак няма да й е приятно да чуе такива приказки в деня на смъртта си, преди още да сме я погребали. Би се ужасила от такова отношение. За какво е работила през целия си живот?

— Имаш право, детето ми. — Той изправи рамене. — Ще отида да си легна.

— Ще дойда при теб след десет минути, за да си поприказваме.

Когато влезе, той лежеше — самотна фигура в голямото легло — със закопчани догоре копчета на розово-сивата си пижама. Лицето му бе обляно в сълзи.

— Тя беше много добра жена!

Ешлинг седна на леглото и потупа ръката му.

— Нима не бяхте щастливи, че живяхте заедно цели тридесет и шест години? Малко хора са имали тази възможност, татко. Опитай се да погледнеш на нещата от тази страна.

— Ще опитам, ще опитам…

 

 

— Коя сцена, според теб, бе най-покъртителна?

Очите на Ешлинг бяха зачервени и подпухнали. И двете държаха големи чаши с уиски.

— Думите на онази старица, че Айлийн често давала храна за децата й, когато били малки. Представих си как го е правила непринудено и без капчица суета.

— Да. Ами горкичкият Джеми от магазина? Според мен това бе ужасно. Той непрекъснато бършеше носа си с ръкав и ридаеше, и повтаряше, че бедната му господарка няма да се върне, няма да се върне.

Жадно отпиха от чашите си.

— Щом мислиш, че това е покъртително, Елизабет, почакай до утре. Ще бъде още по-ужасно.

 

 

Елизабет сънува, че Джони е пристигнал в Килгарет и им казва, че Айлийн не е умряла, че всичко е било някаква грешка.

Ешлинг сънува как майка й й казва, че тя трябва да се омъжи за Джони и да го доведе в Килгарет, за да помага на баща й в магазина.

И двете се събудиха уморени и леко замаяни. Бе дошъл ред на погребението.

В църквата пееше хор и ковчегът бе отрупан с цветя. Близките седнаха най-отпред на дясната редица пейки. Елизабет се загледа в малката медна плочка, прикрепена на гърба на седалката пред нея. „Молете се за близките и роднините на Роуз Маккарти, напуснала този живот на 2-ри януари 1925 година. Мир на праха й!“ Зачуди се дали ще поставят такава плочка и за леля Айлийн и дали, когато дойде в църквата след години, ще види как някой е коленичил и се моли за близките и роднините на Айлийн О’Конър. Мисълта за плочката не й излизаше от ума и отвличаше вниманието й от покрития с цветя ковчег, който бе само на няколко метра от нея, пред стълбата към олтара.

 

 

Ешлинг винаги се бе питала как хората понасят мъката от гледката на потъващото под земята тяло. Защо ли не се сбогуваха с мъртвеца на входа на гробището и не оставеха другото на гробарите? Ала когато тялото на майка й бе изнесено от църквата, разбра защо. Човек трябваше да измине докрай със своя близък последния му земен път. Тя наблюдаваше успокоена как отместиха цветята от ковчега и ги подредиха върху земята около разкопания гроб. След това внимателно и леко, сякаш майка й все още можеше да усети болка, спуснаха ковчега надолу. После баща й взе първата шепа пръст и я хвърли върху ковчега. Гробът бе запълнен с пръст, цветята бяха подредени отгоре, а хората се отправиха към Махър, Ханрахан или към хотела да пийнат по нещо. Мнозина се върнаха в къщата на площада, където този път им бяха поднесени чинии със студено пиле, шунка и салата, приготвени в кухнята от Пеги, която непрестанно плачеше. Сълзите й капеха дори в каната с мляко, а тя подсмърчаше и повтаряше, че ако господарката й, лека й пръст, била жива, щяла да й счупи главата с камък, че прави такова нещо в кухнята й.

 

 

Бяха отсъствали петнадесет дни. Айлийн бе живяла само десет дни от двете седмици, които й бяха давали лекарите. Хенри дойде да ги посрещне на летището и бе във възторг да види малката Айлийн. Кълнеше се, че била пораснала, докато ги нямало. Бе много състрадателен и когато Елизабет и Ешлинг му описваха някои от сцените, разиграли се в Килгарет, очите му се пълнеха със сълзи.

— Ела у дома и остани малко при нас — каза Елизабет. — Не отивай в празната си квартира. Много по-добре ще е да дойдеш при нас.

— Да, ела — каза любезно Хенри. — Много малко време е минало и ти все още си измъчена.

— Не. Честно казано, предпочитам да остана сама. Джони може да се отбие. Ще му се обадя да му кажа, че съм се върнала.

— О, Джони замина за Гърция — каза Хенри. — Миналия петък ми каза, че някаква група щяла да заминава в събота и той можел да замине с тях. Изпраща ви сърдечните си поздрави.

— Тя май много се засегна, че Джони е заминал, без да я уведоми — каза Хенри, когато се прибраха.

— Да. И без това й е мъчно… а Джони е постъпил много безчувствено и грубо. Идва момент, когато човек престава да се ядосва на тези неща, но Ешлинг все още не е достигнала до него.

— А ти кога започна да го възприемаш по този начин?

Обикновено Хенри се притесняваше да я разпитва за връзката й с Джони.

— О, струва ми се, че твърде рано осъзнах това, но приех да живея по този начин. Ешлинг е много по-нахакана от мен. Не мисля, че би се примирила лесно с тези неща…

— И какво ще стане?

— Любовната им връзка ще приключи, а след това аз ще спазя обещанието си към майка й и ще я убедя да се върне в Килгарет.

— Колко практично разсъждават жените! — възкликна Хенри.

 

 

По-късно, когато бяха сложили Айлийн в креватчето й, Елизабет каза:

— Изглеждаш загрижен. Случило ли се е нещо?

— Не исках да те натоварвам веднага след пристигането ти у дома.

— Аз съм добре. Разкажи ми.

— Много несправедливо! Нямам нищо против самия акт, но той е една явна несправедливост, срещу която не мога да се изправя. — Хенри изглеждаше разстроен и Елизабет се разтревожи. — Аз наблюдавах реализирането му. Казвах ти. Казвах ти. Казах, че не вярвам на нито една тяхна дума. И бях прав. Знаех, че никога няма да повишат един младеж. Всичко стана така внезапно, че…

Последва една объркана и тревожна история за кадровата политика на офиса му. Там се появило вакантно място и най-естественото нещо щяло да бъде да повишат някой млад и квалифициран адвокат, запознат с практиката. Но не станало така. Вместо да поканят човек на възрастта на Хенри, бил поканен друг, който пристигнал от Шотландия. Човек не изминава пътя от Шотландия до Лондон без някакви уговорки или обещания. Той и Хенри трябвало да делят един и същи офис и заедно да работят по делата за наследствата.

О, шефът на фирмата бил направил чудесно изказване във връзка с израстването в службата и необходимостта от заместници, но никой не предполагал, че нещата ще се развият по този начин.

Елизабет го слушаше и усещаше как сърцето започва да я стяга. Бе чувала подобни истории и по-рано. При това доста често. От баща си.