Мейв Бинчи
Молитва за обич (4)

Трета глава

Айлийн започна да пише писмо на Вайълет. Присъствието на Елизабет сякаш отдалечаваше Вайълет, вместо да я приближи. Детето беше с тях от три дни. Измъченото й личице поруменяваше всеки път, когато някой се обърнеше към нея. Опитваше се да отговаря на въпросите и да бъде любезна, но често използваше неподходящи думи. Човек би си помислил, че е възпитавана в манастир.

— Как да обясня всичко на сестра Бонавенчър? — зачуди се Айлийн.

— Кое?

Шон прелисти вестника. Седеше край камината, сложил крака на решетката.

— Знаеш, че Вайълет не обича да пише писма. Сигурно ще получа отговор чак след един месец, а дотогава може да ни се случат най-различни неприятности.

— Хм — измънка Шон, без да се вслушва в думите й.

Вайълет и нейните навици изобщо не го интересуваха.

— Разбира се, в „Свети Марк“ Вайълет не влизаше в часовете по вероучение. Виждахме я през прозореца да се разхожда по алеята.

— Е, и? — изръмжа Шон.

Шон — младши седеше до прозореца. Напоследък все седеше там, като че ли се надяваше да види навън някакъв друг живот. Или поне така си мислеше Айлийн.

— Ти как мислиш, сине? — попита го тя.

Той не я слушаше; но според него Елизабет трябвало да влиза в часовете по вероучение и изобщо във всички часове. Нямало смисъл да я правят по-различна, отколкото вече била. Айлийн се канеше да се съгласи с него, но съпругът й пак изшумоля с вестника и каза, че англичаните са атеисти и че единственото, от което се страхуват, е господството на Римската католическа църква. По-добре да не им се дават повече основания да се оплакват.

— Явно трябва да реша сама, както винаги — въздъхна Айлийн и взе писалката.

„Мила сестро Бонавенчър,

Във връзка съм с родителите на Елизабет — и двамата са пламенни привърженици на англиканската църква. Тяхното желание е момичето да чете Библията, докато останалите деца имат час по вероучение. Много са благодарни на метоха за това уреждане на въпроса.“

Тя им го прочете на глас и двамата мъже се засмяха.

— Надявам се, че Бог ще ми прости — каза сериозно Айлийн.

— Аз пък се надявам някой да намери Библия за детето — ти знаеш най-добре какво трябва да чете — обади се Шон — младши и всички се разсмяха.

 

 

След безкрайни спорове Ешлинг, Еймон и Донал кръстиха котенцето Моника. Елизабет не участваше в обсъждането. Когато дискусията достигна връхната си точка, Ешлинг я попита как се казва най-добрата й приятелка в училището в Англия.

— Нямах приятелка — измънка горката Елизабет.

— Добре, тогава кого харесваше най-много? — извика Ешлинг.

— В училище ли?… Ами… мис Джеймс — отговори откровено Елизабет.

— Не можем да наречем едно коте мис Джеймс! До кого седеше? — опита пак Ешлинг.

— Моника… — започна Елизабет.

— Моника! — възкликна Ешлинг. — Точно така!

Всички произнесоха името. Никой не познаваше момиче на име Моника. Елизабет беше малко разочарована. Не обичаше Моника Харт — тя вечно командваше, присмиваше й се и понякога я щипеше, за да я накара да подскочи. Много й се искаше красивото пухкаво коте да се казва Блеки или Сути, както се наричаха котенцата в книгите, но децата О’Конър изглежда мислеха само за имена на хора — тъкмо обсъждаха Оливър или Шеймъс, преди да се спрат на Моника.

А сега започнаха да се притесняват за бъдещето на Моника. Ешлинг искаше да кръщават котето, но Айлийн влезе точно навреме, за да прекъсне ритуала.

— Но Господ може да изпрати Моника в чистилището, нали? — настоя Ешлинг.

— Разбира се, че няма — отговори Айлийн. Беше й омръзнало да попълва пропуските в религиозното им обучение.

— Какво е чистилище? — попита боязливо Елизабет.

Думата й се стори неприлична.

— Ами, там е пълно с мъртви бебета, които не са били кръстени.

— В чистилището няма котки — отсече Айлийн.

Бе забелязала как огромните очи на дребното угрижено лице станаха още по-кръгли и по-тъмни при споменаването на някакво място, пълно с мъртви бебета. В манастирското училище беше толкова естествено да се говори пред сестра Мери и сестра Бонавенчър за некръщавани бебета, които отиват в чистилището, защото не са се пречистили и не могат да отправят взор към Бога. Но да се обяснява всичко това на Елизабет, която не знаеше какви са правилата, беше неестествено и зловещо.

— Няма обаче да ги видиш нарисувани в рая — рече Еймон в опит да наруши мълчанието.

— Те са от другата страна — обади се Айлийн.

Сетне видя изписаното на лицата им недоумение и добави:

— Нали знаете — там, където са събрани всички животни, птици и същества, които е обичал Свети Франциск. На райските картини това място не се вижда.

Докато обясняваше, Айлийн се чудеше дали на всички родители им се налага да тълкуват религията така волно пред децата си и дали Господ одобрява усилията й.

 

 

Вайълет нетърпеливо отвори писмото. Без Елизабет къщата беше много по-пуста, отколкото бе очаквала. Вече беше забравила за раздразнението си, когато видеше как личицето й се зачервява и побелява като палитра, върху която се смесват различни бои. Надяваше се, че дъщеря й не се държи прекалено плахо в онова несъмнено буйно семейство в Килгарет. Забравила беше да я предупреди да скрие добре парите си или да ги даде на Айлийн за съхранение, за да не й ги вземат малките грубиянчета. От плика изпаднаха две писма. Вайълет взе това от Елизабет. На листа бяха начертани повече редове, отколкото бе използвала.

Мили майко и татко,

Аз съм много добре. Надявам се, че и вие сте много добре. Имаме ново коте на име Моника. То е само за Ешлинг и мен. Не е за Еймон, но ще позволим на Донал да си играе с него. Те произнасят Ешлинг като Ейшлийн. Това е ирландско име. Започвам училище идната седмица. Леля Айлийн взе назаем голяма Библия от едни хора, които са протестанти, и аз ще я нося в училище, за да я чета, докато другите учат за Дева Мария и Светиите. Пеги ни разказва приказки всяка вечер.

С обич, Елизабет

Вайълет бе озадачена. Коя е Пеги? Какви са тези неща за Библия, котенце и Дева Мария? Каква е тази глупост за произношението на името Ешлинг? Прочете отново писъмцето. Елизабет, изглежда, беше доволна и заета и поне това беше хубаво. Само че нямаше нито дума за родния й дом или че някой й липсва. Разбира се, това беше второто писмо, което Елизабет бе написала през живота си. Не й се бе налагало да пише писма до родителите си.

Вайълет въздъхна леко и взе другия лист. Обикновено писмата от Айлийн бяха толкова дълги и подробни, че тя ги преглеждаше набързо, но сега изгаряше от нетърпение да прочете всяка дума. Ала Айлийн също бе решила да бъде кратка.

Мила Вайълет,

Пиша ти само няколко реда, за да ти кажа колко сме радостни, че Елизабет е с нас. Тя е прекрасно дете, много е мила и гледа да угоди на всички. Надявам се, че нашето домочадие не й идва прекалено много. Беше бледа и уморена след дългото пътуване, но много се развесели, храни се добре и подскача насам-натам. Помислих, че няма да искаш да влиза в часовете по вероучение, и затова взех за нея Библията от едни клиенти на Шон. Проверих и видях, че е английски превод. Ще я карам да ви пише всяка седмица. Тя ще пуска писмата си сама, така че ще може да пише каквото иска — няма да ги четем. Същото е и с твоите писма. Никой друг, освен Елизабет няма да ги види. Надявам се, че там се оправяте добре. Мислено сме с вас в това ужасно време.

Твоя както винаги, Айлийн

Какво означава, че Елизабет „подскача насам-натам“? Тя никога не подскачаше. И за какво е цялото това суетене около Библията и английския й превод? Ама тия ирландци наистина са обсебени от религията.

Вайълет остави писмата на масичката в коридора, за да може Джордж да ги види, сетне сложи шалче на главата си и отиде да се реди на все по-дългите опашки пред магазините.

 

 

Шон — младши беше по-невъзможен от обикновено в магазина и търпението на баща му се изчерпваше. Айлийн си спомни как с нетърпение очакваха Шон да започне да работи в магазина. Най-вече самият той. Бе молил да напусне училище след девети клас, когато навърши петнайсет години, но родителите му не искаха и да чуят. Шон — младши беше мрачен и се ядосваше за всичко.

— Остави го на мира — казваше Айлийн на съпруга си. Това обикновено ставаше, докато вечеряха и се оплакваха от работния ден. — Не виждаш ли, че момчето се притеснява за резултатите от годишните изпити?

— Не мога да си представя, че някакви изпити ще го направят по-полезен в магазина. Само ще стане по-нахален, ако ги вземе — негодуваше Шон.

Шон — младши, жегнат от внезапната и несправедлива липса на интерес към учебната му работа, си отмъщаваше.

— Тогава защо ме караш да се мъча като роб години наред и казваш, че това е най-важното нещо на света?

— Не ми говори с този тон… — казваше главата на семейството.

— Тогава изобщо няма да ти говоря — отвръщаше синът.

След което блъскаше стола, хлопваше вратата и излизаше. После се чуваше тряскането на още една врата и той вече беше на площада. Отиваше в библиотеката, където часове наред седеше и четеше вестниците, в които пишеше всичко за воюващия свят.

На седми септември щеше да навърши седемнайсет години. Айлийн си спомняше много ясно годината, в която се бе родил. Още бушуваше Гражданската война. Тя бе писала на Вайълет, че се надява синът й да израсне в страна, която никога няма да участва във война. Не си спомняше какво й бе отговорила Вайълет, ако изобщо й бе пратила писмо. А сега всичко беше обратното — синът й бе пораснал и страната не воюваше, и точно в това беше проблемът…

Айлийн мислеше да организира празненство по случай рождения му ден. Тъкмо щяха да са започнали училище и малката Елизабет нямаше да изпита такъв шок от началото на учебната година.

Айлийн се привързваше все повече към това странно дете. У нея имаше нещо по-грациозно, не толкова грубо, тромаво и непохватно, като в собствените й деца. Елизабет желаеше много силно да им доставя удоволствие и в това отношение беше толкова по-различна от тях, че Айлийн се натъжаваше. Защо не бе успяла да предаде малко от тази нежност на децата си? Единствено у Донал имаше следа от нея и това беше, защото той беше с крехко здраве и не можеше да тича из къщата, да блъска и бута другите, да крещи и да се бие.

Да, едно празненство би развеселило неспокойния й син. Може би напрежението в очите му щеше да изчезне и дори Шон — старши щеше да омекне малко пред светлината на свещичките на тортата. Айлийн започна да съставя списък, сетне изпита чувство за вина заради рождените дни на децата в Англия, които нямаше да получат торти и кремове, но скоро й мина. Вероятно Шон щеше да доведе неколцина приятели от училище — Мъри или братята Хийлис, или някои други, с които се събираше напоследък. Странно, но тя не знаеше с кого се вижда. По-рано къщата беше пълна с приятелите му.

Когато се върнеше от библиотеката и се вмъкнеше в кухнята, за да хапне нещо, тя щеше да му каже за празненството. Това щеше да го развесели. Както и всички останали.

 

 

Седми септември. Изпратиха Донал до училището. Той не искаше да го придружават по-нататък — не и майка му и две момичета — и се затича с тънките си крачета. В сравнение с другите яки и едри момчета, които вече се блъскаха весело на двора, й заприлича на крехко листо. Сетне Айлийн изпрати с усмивка Ешлинг и Елизабет, като се опитваше да не обръща внимание на боязливия поглед, който Елизабет отправи към огромната статуя, сочеща към разкъсаната си гръд и откритото си сърце…

Айлийн се прибра в къщата на площада. Пеги, която не очакваше господарката й да се върне толкова бързо, се преструваше, че отблъсква опипванията на Джони О’Хара, пощальона. Джони пиеше чай и ядеше содена питка с бекон и това разтревожи Айлийн повече от ухажването.

Тя взе писмото от онемелия Джони, махна с ръка на възраженията и обясненията на Пеги и й нареди рязко да върне Найем в леглото й.

После прочете, че Шон е скъсан на изпитите.

Реши да каже на съпруга си, преди да го е разбрал от някой друг.

Сетне разбра, че Еймон вече е бил в училище, след като са обявили резултатите, и е препуснал обратно до магазина, за да съобщи новината.

След това чу по радиото, че в Лондон е започнало голямо въздушно нападение и че хората се крият в метрото, за да се спасят от бомбите и рухващите сгради.

После й се обадиха от училище, че на Елизабет й е станало лошо и че са изпратили Ешлинг да я придружи до вкъщи.

Когато седна, за да се опита да се пребори с всичко, което й бе донесъл денят, установи, че от средата на юли не бе имала месечно неразположение и че вероятно е бременна. На четирийсет години!

 

 

След две седмици повечето неща се оправиха от само себе си, както става обикновено. Повечето, ала не всички.

Донал изглеждаше по-заякнал и по-доволен в училище, отколкото миналата година. Съобщаваше вкъщи имената на разни свои приятели и какво им е разказвала сестра Морийн. Както и за коледната пиеса, в която щял да играе ангел.

Елизабет вече не се страхуваше толкова много и се бе вкопчила в Ешлинг за по-сигурно. Ешлинг, на свой ред, беше доволна и горда заради тази нова отговорност. Елизабет беше най-добрата й приятелка — това беше по-хубаво, отколкото да има сестра. Сега тя беше в центъра на внимание в класа. Англичанка, протестантка и бежанка от войната, и с котенце на име Моника.

Пеги беше толкова притеснена заради случката с пощальона, че започна да прави какво ли не, за да се представи в по-добра светлина. Търкаше пода, без да й казват, дори подреждаше бюфетите, като изравяше най-необикновени неща.

Шон — младши преодоля разочарованието си от неуспеха на изпитите. И няколко други момчета бяха скъсани. Монасите учители не разбираха на какво се дължи това, макар че един от тях каза тихо на Айлийн, че според него главите на някои от младежите са пълни с щуротии — искали да се запишат доброволци във войната и затова не си учели уроците.

Шон О’Конър понесе провала на сина си много по-добре, отколкото предполагаше Айлийн. Двамата си поговориха по мъжки и Шон му каза, че животът е пълен с неуспехи и трудности, а историята на Ирландия е поредица от кризи… Но човек трябва да застане лице в лице с действителността и да се справи с неприятностите. Той уреди Шон — младши да работи в магазина на твърда заплата и редовна смяна и му намери елегантна сиво-кафява престилка, която нареди момчето в друга категория.

Вестите от Лондон бяха лоши. Всяка нощ имаше бомбардировки. Станциите на метрото бяха претъпкани. Носеха се слухове, че евакуират още хора, но вече не толкова масово както миналата година. Пристигна писмо от Джордж и Вайълет — пишеха, че се оправят някак. Смъкнали леглата си в мазето и наредили дюшеци до стените. Айлийн потрепери, като си помисли как се чувстват, и успя да обясни всичко това на Елизабет под формата на шега. Само че на Елизабет й беше много трудно да си представи, че родителите й правят нещо на шега.

Месечното неразположение на Айлийн настъпи преди да е казала на някого за закъснението му. Четири вечери подред тя се къпа в гореща вана и пи по цяла чаша джин. Това я успокояваше след напрегнатия работен ден. И през ум не й мина да тревожи отец Кени, като се изповяда. Това не беше грях. Просто жените го правеха, за да нормализират функциите на тялото си, когато са пренапрегнати.

 

 

Морийн беше виждала фотографии на медицински сестри, наведени над потни чела, стискащи ръцете на смели млади мъже, на които измерваха температурата и пулса. Медицинските сестри бяха незаменими. Тя бе започнала да пише писма до болницата в Дъблин, за да разбере подробностите за обучението. Мислеше, че в Дъблин вехнат много повече млади мъже, отколкото в местната болница, където ходеха, когато баба й се разболееше. Или когато Донал получаваше пристъпи на астма.

Понякога Шон — младши обсъждаше този въпрос с нея и това й доставяше удоволствие. Чувстваше се възрастна, когато разговаряше за професията и бъдещето си с по-големия си брат.

Той се опита да я убеди да изкара курсове за военна медицинска сестра, за да бъдат заедно. Нямало да се вдигне толкова голям шум, ако и двамата кажат, че това е една прекрасна възможност. Беше променил подхода, защото разбра, че баща му не съзнава, че каузата на доброто и честта е на страната на Британия. Сега повдигна въпроса по чисто практичен начин.

— Каква по-добра възможност мога да имам… Заплащането е страхотно… Обучават те да имаш няколко професии. След това ще бъда специалист… Ще имам цяла серия квалификации, които не бих получил по друг начин… Не чу ли, че в Дъблин вече има много хора без никакво образование, които преуспяват там, учат, стават специалисти…

Но с тази реч за дълга и желанието си да защитава техния начин на живот, също не успя да убеди баща си. Но поне сега, когато се караха, двамата изтъкваха факти, а не яростни идеологически нападки, които Шон — младши не разбираше и които го объркваха.

— Кажи ми, момче, защо да се натискаме да им помагаме, да не говорим, че ще изгубим младежите си в тази война? Какво са направили за нас, освен да ни причиняват мъка и унижения в продължение на осемстотин години… Да, и изоставиха страната ни, когато им се наложи… В това състояние… Половината земя още е напоена с кръвта от Гражданската война, а една четвърт още е тяхно владение… Когато ни върнат северната част, принадлежаща ни по право, когато компенсират всичко, което са ни сторили, тогава ще си помисля дали да се сражавам във войните им…

 

 

Морийн пробва няколко нови прически заедно с приятелката си Бърна Линч и си слагаше червило и пудра, след като излезеше от къщи. В Килгарет за шестнайсетгодишните момичета беше скучно. За младите нямаше нищо интересно. Дори напротив — гледаха ги подозрително, сякаш от шестнайсет до двайсет години бяха пуснати с условна присъда, а дори и по-дълго, ако не излизаха за благоприличие с подходящи момчета. Нямаше обществени развлечения. Морийн и Бърна се смятаха за твърде порядъчни, за да ходят на местните танци, посещавани от момчетата за поръчки и слугините. Пеги отиваше на тези танци в събота, но не обичаше да я разпитват за тях. Казваше, че не били за момичета като Бърна и Морийн. Нямало да им харесат, дори и да отидели. Те бяха прекалено добре възпитани, за да се радват на смеха и разгорещените танци, но пък не бяха от достатъчно благородническо потекло, за да ходят на тенис и вечери с обитателите на големите къщи. Такива бяха фамилиите Уест, Грей и Кент, които имаха деца на годините на Морийн и Бърна; но децата не се познаваха. Онези учеха в Дъблин и се връщаха у дома в края на срока. Слизаха от влака на гарата, която се намираше на около пет километра от града. Понякога пристигаха на площада с автомобили, облечени със спортни пуловери и със стикове за голф и куфари в ръце. Семействата им ги посрещаха с коли и радостни викове; никога не общуваха с останалите деца от града.

Бърна беше дъщеря на лекар и влизаше в тяхната социална категория, но въпреки произхода й, беше известно, че баща й има проблем с алкохола. Криеха го, но все пак всички знаеха. Така че Бърна нямаше възможност да общува с тях. А беше толкова сладка. Жалко за баща й. Той, разбира се, беше много добър лекар, но склонен към своеволия и контакти с най-различни недодялани хора. Обаче нали бе прекарал известно време в болница в Дъблин и не се докосна до пиенето осем месеца…

Двете момичета се отегчаваха в манастирското училище и намираха съученичките си за глупави и тесногръди. Времето минаваше изключително бавно, докато чакаха да извикат Морийн за разговор в болницата, а Бърна — в колежа за секретарки в Дъблин. Така че те се занимаваха с косите и лицата си и се надяваха, че ще придобият някакъв опит преди да заминат за Дъблин. Всички мислеха, че са непрокопсаници.

 

 

Противно на очакванията, Еймон не се справяше добре този срок. Той бе очаквал с нетърпение да тръгне на училище, защото там нямаше никакви опасности за едно силно единайсетгодишно момче. Но сега беше различно. Отец Джон непрекъснато го удряше през пръстите.

— Съсредоточи се, Еймон О’Конър… Не искаме да се провалиш на годишните изпити като големия ти брат…

А и отец Кевин — един от най-любезните монаси, който никога не обиждаше учениците — също се въртеше около него и го притесняваше.

— Чуй ме, Еймон, и бъди добро момче. Не забравяй, че догодина тук ще бъде малкият Донал, след като вземе първото си причастие. Той е с крехко здраве и ти ще трябва да се грижиш за него, да го държиш под око…

Вкъщи нещата не бяха по-различни. Пеги вече не беше забавна. Вечно чистеше и поглеждаше през рамо, като че ли се бяха скарали с мама. Но такова нещо нямаше и Еймон не разбираше нищо.

На Найем бяха започнали да й никнат зъби и вдигаше ужасен шум. Лицето й беше яркочервено и потно, а устата — вечно зяпнала и олигавена. Според Еймон беше отвратителна и не му беше ясно защо все я гушкат и я успокояват. На всеки му никнат зъби, мислеше си яростно той. Когато неговите паднаха и започнаха да му никнат нови, той не вдигаше шум и не ревеше, нали?

Татко също беше в лошо настроение и се караше с Шон и за най-дребното нещо. Мама се разстройваше и гледаше настрана. Тя беше много уморена всяка вечер и нямаше време да говорят за училище или за нещо друго. Морийн все я нямаше — ходеше у Бърна.

Ала най-неприятна от всички беше Ешлинг. Досега тя се държеше свястно. Можеше да се играе с нея. Е, беше момиче, но все пак негова сестра — само година по-малка от него, така че не беше чак толкова зле. Но откакто пристигна тази Елизабет, Ешлинг вече не беше същата. Двете се връщаха от училище, изпиваха по чаша мляко, хапваха содена питка със стафиди и се качваха горе с котенцето Моника — какво глупаво име! Влизаха в стаята си и тръшваха вратата с онзи тъп надпис. Ешлинг и Елизабет. Елизабет и Ешлинг. Направо да ти призлее!