Мейв Бинчи
Молитва за обич (1)

В съда беше много скучно и прозаично. Тук се установяваха причините за смъртните случаи и нямаше подиум и съдии с перуки, нито униформени полицаи, които да призовават свидетелите. Всъщност беше досущ като в обикновен кабинет. Зад витрините на библиотеката имаше книги, а на пода — линолеум, единият ъгъл сякаш бе гризан и дъвкан от нещо.

Навън животът течеше нормално. Минаваха автобуси и никой не се спираше да ги погледне. Един шофьор на такси четеше вестник и дори не вдигна глава, когато малката група излезе на улицата.

Двете жени бяха в черно, но не изглеждаха в траур — просто бяха облечени като за официален случай. Ешлинг носеше черен кадифен жакет върху сивата си рокля. На този фон медночервената й коса се открояваше още повече. Елизабет беше с хубаво черно палто. Купила го бе по време на разпродажбите през януари преди две години на половин цена и продавачката й каза, че това била единствената качествена стока в магазина.

— С него можеш да отидеш навсякъде, мила — рече тя и Елизабет хареса тези думи — те й напомниха за вълшебно килимче.

Хората не ги забелязваха, но те самите наблюдаваха минувачите известно време. Елизабет скри лицето си с ръка, когато излезе на стълбите към улицата. Ешлинг вече стоеше на стъпалата. Погледите им се срещнаха за дълго — вероятно само за секунда, но и секундата може да бъде много, много дълга…