Мейв Бинчи
Молитва за обич (14)

Тринадесета глава

Елизабет седеше между леля Айлийн и Морийн на първия ред отляво. Еймон и Донал посрещаха гостите на вратата на църквата и ги отвеждаха до местата им. Найем, в ролята си на шаферка, бе все още у дома с Ешлинг и чичо Шон и след малко щяха да седнат в колата, която вече ги чакаше на улицата. Чичо Шон крачеше из дневната като животно в клетка; косата му изглеждаше странно — беше се подстригал предишния ден. Никой не коментираше този факт, но Ешлинг бе прошепнала на Елизабет, че е успял да се направи на затворник, което щяло да увеличи удоволствието на мисис Мъри от разглеждането на сватбените снимки.

Елизабет погледна Тони, който бе привел глава над ръцете си, не толкова от набожност, колкото с надежда да се измъкне. Според нея той притежаваше онова, което писателите на любовни романи биха нарекли предизвикателно очарование. Лицето му бе червендалесто, а челото му сякаш постоянно блестеше от пот. Беше едър здравеняк и изглеждаше по-възрастен, отколкото бе в действителност. Ако трябваше да отгатва годините му, Елизабет би казала, че е по-близо до четиридесетте, отколкото до тридесетте. И трите пъти, когато се бяха виждали, той изглеждаше притеснен, но Елизабет го оправдаваше, защото и тя самата се чувстваше така. Тя много внимаваше какво ще каже, защото искаше той да я приеме като приятел и съюзник, а не като съперник и с учудване откри, че говори за времето и пътуването си от Англия до Дъблин и след това дотук.

Тони нервничеше, защото този ден бе от особена важност и за него. Нищо чудно, че челото му беше потно и че не му се приказваше. Нищо чудно, че бе седнал, приведен напред със събрани пред лицето ръце, докато приятелят му Шей Фергюсън, кумът, шареше с очи из църквата и намигна два пъти на Елизабет, когато погледите им се срещнаха. Шей бе дори по-възрастен от Тони и много по-пълен. Той бе заклет ерген и то още от времето, когато Елизабет живееше в Килгарет. Шей и брат му продаваха селскостопански машини и често влизаха в магазина на чичо Шон. Тя винаги ги бе мислила за връстници на чичо Шон и сега бе шокирана от мисълта, че са приятели на Тони. Странно и доста притеснително… Сякаш Ешлинг по някакъв начин отиваше в ръцете на много по-възрастни мъже. Елизабет потрепери, но овладя нервите си и прошепна на леля Айлийн:

— Мога ли да ти кажа нещо, или се молиш?

— Само се правя, че се моля. Казвай.

— Щастлива ли си, или тъжна? Не мога да разбера по лицето ти.

Леля Айлийн се усмихна.

— Наистина съм щастлива. Нали знаеш колко дълго Ешлинг протака вземането на решение? Не се втурна необмислено към брака. Тони е добър човек. Мисля, че ще може да се грижи за нея. Не, не съм натъжена. Да, щастлива съм. Нали това питаш.

Леля Айлийн шепнеше и се усмихваше заговорнически. Елизабет си помисли, че тя изглежда много привлекателна и далеч по-приятна от мисис Мъри. Беше облечена с прелестна наметка в розово и сиво, която много подхождаше на цвета на роклята й. Беше ги купила и двете преди месец от магазина на Суитчър в Дъблин и ги бе пробвала десетки пъти, докато ги съчета с цвета на обувките, чантата и шапката. За жителите на Килгарет бе съвсем нормално човек постоянно да си носи вкъщи обувки и чанти и да ги пробва на спокойствие, преди да реши дали да ги купи. Освен това леля Айлийн си бе сложила и лек руж. Ешлинг и Елизабет бяха опитали да я убедят да си сложи още, но тя им отвърна, че щяла да заприлича на холандска кукла. Шапката й бе елегантна, също сива. Битката да я накарат да й забоде една роза бе изгубена.

— Аз съм на петдесет години. Няма да се труфя като коледна елха! — твърдо заяви тя.

Морийн беше напрегната и нещастна. Мислеше си, че и на дневна светлина, и в църквата, пъстрата й рокля от тафта изглежда евтина и безвкусна. Свекърва й бе успяла да й втълпи тази мисъл още от сутринта. Мисис Дейни бе огледала с презрително сумтене променящите се цветове, които Морийн така много бе харесала. Един хубав костюм нямало ли да бъде по-подходящ за случая? Тя трябвало да знае, че за една сватба не се изисквало кой знае какво официално облекло. А пък обувчиците й приличали на домашни пантофи. Нима Морийн наистина щяла да ги обуе? Е, добре, така да бъдело. Морийн със завист оглеждаше тоалета на Елизабет. Лимоненожълтите пола и сако и тъмнокафявата дантелена блуза бяха чудесно облекло, тъкмо като за сватба. Защо и Морийн не бе помислила за нещо такова? Тя подръпна широката си тафтена пола и почувства, че вече не изпитва удоволствие при вида на променящите се в зависимост от светлината цветове. Докато пробваше тоалета си, си мислеше, че е избрала най-доброто, и часове наред тайно му се бе любувала в спалнята си. Сега го ненавиждаше. Дори и прическата й не бе наред. Изглеждаше плоска и безлична, макар миналата вечер да бе измила и накъдрила косата си. Защо ли не настоя пред Брендан да отиде у дома, където мисис Колинс и младата й помощничка бяха направили прическата на майка й, на Ешлинг и Найем, и дори на Елизабет? Брендан й бе отвърнал, че било лудост да пилее напразно време и пари. Защо не бе по-твърда?

Мисис Мъри се усмихна няколко пъти. Видът й се стори на Елизабет суров и язвителен, но това вероятно се дължеше на многобройните истории, които бе слушала цяла седмица и които й бяха внушили, че трябва да очаква тази жена да прилича едва ли не на самия дявол. Морскосиният й тоалет сякаш бе като изсечен: остри ревери на сакото, остри ръбове на чантичката, остри върхове на обувките и островърха шапка. Малко встрани от нея стоеше Джоани. Бе пристигнала едва миналата вечер. Елизабет си помисли, че Джоани не се е променила много през изминалите девет години. Все още бе едра и здрава и стоеше уверено, с разкрачени крака. Лицето й, също като това на Тони, бе луничаво и великодушно, но доста по-симпатично. Беше облечена в бяла рокля и наметало… които, както винаги, бяха проява на лош вкус. Някъде в запасите си от информация Елизабет имаше едно правило, че на сватба не се ходи в бял тоалет, за да не се засенчва булката.

Естествено Джоани Мъри в никакъв случай не би могла да засенчи тази булка, дори да го желаеше. Когато влезеше, Ешлинг щеше да им вземе ума.

Елизабет направо бе зяпнала от удивление при вида на булчинската рокля. Беше истинска сватбена рокля и човек оставаше с впечатлението, че Ешлинг цял живот е носила само такива рокли. Елизабет знаеше от леля Айлийн, че Ешлинг така желаела роклята, та била готова да я има на всяка цена. Сватбата на леля Айлийн била бедна и тъжна, а булчинската й рокля била взета на заем от една нейна братовчедка. Близките на леля Айлийн, въпреки желанието си да бъдат благовъзпитани, нямали пари и били силно обезпокоени, че щяла да се омъжва за чичо Шон, който не само нямал пари, но нямал и добри обноски. Сватбата не била богата и весела. След това, макар никой да не го обсъждал на глас, сватбата на Морийн и Брендан била така планирана и ръководена от семейство Дейли, че били спазени всички техни желания и предпочитания, а никой не се съобразил с О’Конърови — на тях им било отредено само да поемат разноските. Този път леля Айлийн добре бе проучила всичко и знаеше, че има съюзник. Ешлинг не се боеше от семейство Мъри и щеше да направи каквото е необходимо.

Заедно бяха отишли с автобуса до Дъблин и бяха прекарали цял предобед в разглеждане на платове и цял следобед в търсене на модели. След това, въоръжени с идеи, бяха отишли при една моделиерка на улица „Графтън“. Моделиерката веднага разбра, че майката и дъщерята не страдат от провинциални предразсъдъци и че са много добре информирани за всичко. Пък и освен това оставиха предплата. Моделиерката бе във възторг от високото момиче с червени коси и красиво лице и изпълнението на поръчката й достави истинско удоволствие. Никой, освен Елизабет не знаеше колко бе струвало това. На Морийн бе казана една сума, а на чичо Шон — друга. С мисис Мъри не бе обсъждано нищо, въпреки предпазливите й въпроси къде щели да шият тоалетите си и как щели да изглеждат. Едва когато видя Ешлинг, облечена в роклята, Елизабет разбра, че си е струвала всяко пени дори само заради поразяващото впечатление, което Ешлинг щеше да направи върху всички присъстващи. Роклята бе от атлаз. Тежък, бял атлаз, но не такъв, какъвто по всички други сватби в Килгарет. Плохите бяха разкошно надиплени и правеха талията да изглежда по-тънка. Дългите прилепнали ръкави завършваха с малки заострени триъгълничета над китките и правеха ръцете на Ешлинг да изглеждат по-слаби и нежни. Деколтето бе обсипано с перли, които го открояваха.

Атлазът изглеждаше пищен и тежък, сякаш роклята бе издялана от мрамор. На всяка друга булка роклята би изгубила блясъка си и би изглеждала безлично, едно по-слабо и бледо момиче би приличало в нея на кукла. Ешлинг изглеждаше великолепно.

Сестрата на мисис Мъри свиреше на орган и навярно някой й бе направил знак да спре, защото лъкатушните прочувствени звуци на органа замлъкнаха и последва финален акорд, който сепна присъстващите в църквата. Всички мигновено се изправиха — най-бързо го направи Тони. Лицето му бе зачервено. Той погледна роднините на младоженката и леля Айлийн и Елизабет му се усмихнаха окуражаващо. Той й отвърна с гримаса, която наподобяваше усмивка и по някакъв странен начин бе привлекателна. Еймон и Донал се бяха върнали към пейката на семейство О’Конър, а след това, когато чичо Шон влезе, водейки Ешлинг, се изхитриха да излязат.

Чичо Шон изглеждаше много мило — взираше се пред себе си и вървеше така, сякаш отиваше на екзекуция; пристъпваше така внимателно, сякаш подът всеки момент можеше да пропадне. Лактите му бяха плътно притиснати към тялото, като че ли носеше някакви важни документи. Навярно ръката на Ешлинг бе вече смазана, но тя не го показваше с нищо.

Изобщо нямаше вид на изнервена, срамежлива и объркана младоженка. Всички очи бяха вперени в нея, но тя бе запазила пълно самообладание — усмихваше се наляво и надясно и наблюдаваше възхищението и изумлението от страхотния си вид. Досега в църквата на Килгарет не бе влизала такава булка. Беше с най-красивата възможна прическа — косата й свободно се спускаше на златисти букли и къдрици и разкошният й цвят ярко се открояваше на фона на бялата рокля. Влизането й в църквата порази всички. Стигнаха пред олтара. Чичо Шон я предаде в ръцете на Тони и после, разхлабвайки вратовръзката си, застана до леля Айлийн. Булката и младоженецът се отправиха към преградата на олтара и се изкачиха по стъпалата. Роклята бе съвършена — човек не можеше да открие и най-малък недостатък във фигурата на Ешлинг. Е, нали затова бяха платили така скъпо на моделиерката от улица „Графтън“.

Леля Айлийн се наведе пред Елизабет и хвана ръката на Морийн.

— Хубаво е на сватба — каза тя. — Също както на твоята, нали?

Лицето на Морийн се поразведри.

— Да! — прошепна развълнувано тя. — Но естествено не бих могла да го разбера, нали стоях горе, пред олтара.

— Всичко бе, както е сега — отвърна шепнешком Айлийн.

Елизабет забеляза как лицето на Морийн се отпусна в доволна усмивка. Хората насядаха и загледаха церемонията: Антъни Джеймс Финбар Мъри се венчаваше за Мери Ешлинг.

— Никога не съм знаела, че Ешлинг се казва Мери — прошепна Елизабет на Морийн.

— Това й е кръщелното име — прошепна Морийн. — Как да я кръстят. Ешлинг? То не е име на светец.

— Не знаех — каза Елизабет и се умълча до края на церемонията.

 

 

В хотела бе резервирана и стая за семейството на младоженката. Това бе възприето като част от поредицата ненужни разточителства, защото в края на краищата семейството на младоженката живееше на половин минута от площадчето и вкъщи си имаха предостатъчно стаи. Но управителят каза, че не бивало да го правят, тъй като стаята била включена в цената, и ги помоли да се съобразят с това. Ако не го сторели, нямало да им приспадне сумата. Така че те трябваше да приемат това като голямо благоволение от негова страна. Морийн се оплакваше, че осветлението в магазина, от който си купила тафтената рокля, било ужасно. Айлийн й каза, че изглеждала много елегантна и добре облечена и че трябвало да престане да мрънка и хленчи. Ешлинг бе свалила дългите си бели чорапи и бе потопила единия си крак в леген с вода.

— Знаех си, че тези проклети обувки ще ме стягат, мамо.

— Дали постъпваш правилно като си киснеш краката, мисис Мъри? Май изобщо няма да можеш да си обуеш обувките.

— Джейни, Ешлинг е мисис Мъри — каза Найем. Изучаваше с подозрение някаква предполагаема пъпка на брадичката си. — Запознайте се, моите сестри: мисис Дейли и мисис Мъри…

Неизвестно защо това развесели Морийн.

— Не се тревожи, Найем, и ти ще станеш мисис еди-коя си.

— Разбира се, че няма да се тревожа, Морийн. Вие сте стари, а аз съм едва на петнадесет. Все още не съм достатъчно голяма, за да се омъжа, дори ако всички тръгнат да искат ръката ми.

— Дали мисис Мъри няма да влезе, за да напудри носа си? — запита Морийн и погледна нервно към вратата.

— Ако има нужда от това, може да го направи и отвън — каза Ешлинг, подсушавайки краката си. — Тази стая е за семейството на булката и е включена в сметката на татко. Както се казва: „Забранено влизането на зли свекърви!“.

— Но изглежда много добре в този син тоалет, нали? Етел винаги е имала страхотен вкус — опита се да бъде справедлива Айлийн.

— О, мамо! Отвратителен е, знаеш го много добре… и лицето й е бяло като брашнен чувал.

— Не я обвинявай заради външния й вид, Ешлинг!

— Изслушай ме, мамо! — Ешлинг се изправи на един крак, заподскача към майка си и решително сложи ръце върху раменете й. — Чуй ме! Вече няма да говорим за дръзката, предизвикателна Ешлинг О’Конър, тъй като отпреди един час и половина започнахме да говорим за младата мисис Тони Мъри… и за бога, щом желая да наричам старата мисис Етел Мъри „отвратителен брашнен чувал“, каквато тя наистина е, ще го правя, когато си поискам.

— Е, мисис Мъри, предстои ти приятен и лек живот, ако продължаваш да се държиш по този начин — каза Айлийн. — Хайде, подпри се на мен и си обуй чорапите, вече е време да слезем долу…

— Всичко премина адски добре, нали? — каза Елизабет. — Не се ли радваш?

— Радвам се. Но има три неща, за които си мечтая да са преминали: сватбеното угощение, всичко, свързано с противната брачна нощ и с изгубването на девствеността, кървенето и писъците… и искам да заема такова положение, че дъртата мисис Мъри да я е страх от мен…

— Няма да има кървене и писъци. Винаги преувеличаваш…

— Не, сигурна съм, че ще е точно така. Мисля, че битката със свекърва ми ще бъде по-ужасна дори от сексуалното общуване… хайде да слизаме на угощението. Къде е Найем? Нали трябваше да стои до мен, да ми помага и да изпълнява всичките ми желания! А тя си разглежда пъпките във всяко срещнато огледало.

Тони ги очакваше до стълбите. Шей Фергюсън също бе там — държеше две големи чаши уиски.

— Напердаши я с колана, Тони! Дай й да разбере, че не е чак такава госпожа и не може да те държи да я чакаш!

— Провинциални остроумия — подхвърли през рамо Ешлинг на Елизабет.

— Изглеждаш великолепно, великолепно! — каза Тони.

— И ти изглеждаш добре — отвърна Ешлинг.

Елизабет се отпусна и улови Найем под ръка.

— Като започнаха да си правят комплименти… ти също изглеждаш чудесно. Сигурно гостите ще оглеждат повече теб, отколкото Ешлинг. Тя вече е извън конкуренцията, а ти си най-очарователното момиче. Просто нямаш конкурентки…

— Ами ти, Елизабет? Още ли не си се омъжила?

— А, не! Но съм влюбена — каза Елизабет с необичаен изблик на откровеност. — Сгодена съм.

Спомни си, че вече два дни не се е сещала за Джони. Боеше се, че няма да престане да мисли за него по време на сватбата и че ще й се иска те двамата да са поводът за нея, с близките и приятелите и с всички благопожелания, заръки и напътствия. Но изобщо не се бе сетила за него. Какво ли означаваше това?

 

 

Фоайето на хотела бе неузнаваемо. Всички кресла и канапета бяха издърпани до стената и имаше четири сервитьорки с подноси с чаши, пълни с шери. И с минерална вода за онези, които нямаше да пият алкохол. Елизабет наблюдаваше сцената с интерес. В църквата не бе имала възможност да позяпа както трябва, защото не бе прилично, но тук мястото бе отлично за тази цел. Мигновено разпозна някои от по-възрастните жени. Мистър и мисис Мориарти от дрогерията… колко висока била станала, колко елегантна била… нямало ли и тя да предприеме решителната крачка?… Колко добре изглеждали те, колко малко се били променили… колко много обичал Донал да работи в магазина…

Мисис Линч, майката на Бърна. О, да, много добре помнела Елизабет! Колко се била разхубавила. Да живееш безгрижно в Англия… колкото до нея, никой не знаел какво й било минало през главата… а нейният беден съпруг, докторът… Бог се бил смилил над него… дали Елизабет си го спомняла? Ами през този юни щели да се навършат пет години, откакто нещастният човек си бил отишъл. Да. Не било ли ужасно? Най-добрият съпруг и баща на света. Черният му дроб не бил наред, той отслабнал и ужасната смърт го отнесла… Не, Бърна все още не била омъжена, но работела в Лимерик и си имала приятел…

След това я хвана Джоани.

— Колко струва костюмът ти? — почна Джоани. Нито дума за поздрав, никакво учудване, че не са се виждали вече девет години, никакво задоволство от сватбата или възхищение от булката.

— Изглеждат адски щастливи — каза малко рязко Елизабет, за да види какво ще й отговори Джоани.

Джоани замислено погледна Ешлинг и Тони.

— Ами и аз не знам защо се бавиха толкова… вече не си спомням откога излизат заедно. Предполагам, че ще живеят добре, но не знам защо искат да живеят в този старомоден град…

— И аз не знам. Но Ешлинг естествено харесва Килгарет и иска да бъде близо до семейството си…

— Трябва да е полудяла — каза Джоани.

— Те са много приятно семейство. Аз, разбира се, бях искрено привързана към тях, докато живеех тук. И все още съм. — Гласът на Елизабет бе рязък, но не чак толкова, колкото й се искаше. Как смееше Джоани Мъри да отхвърли целия род на О’Конър с една-единствена пренебрежителна забележка?

Джоани забеляза острота в гласа й.

— О, не, не искам да кажа нищо против тях. Казах само, че аз не бих могла да живея тук… няма да знам къде да се дяна… и нали знаеш, че стана скандал, понеже Ешлинг поиска да работи в магазина… не знаеше ли?

— В кой магазин?

— В техния, на О’Конърови. Представяш ли си една омъжена жена да работи там с целия този селскостопански инвентар?

— Леля Айлийн работи там вече тридесет години и също е омъжена жена.

— Това е друго. Мисис О’Конър е част от семейството.

— Да не би Ешлинг да не е? — изуми се Елизабет.

— Вече не… сега тя е Мъри… вече не може да прави каквото си поиска. Мама ще се погрижи за това.

— Да ти кажа, това звучи много тягостно.

Джоани трепна.

— Нали това ти казах и аз. Този град е много затънтен и тягостен.

Чичо Шон се бе вторачил в чашата си с шери, сякаш бе пълна с отрова.

— Не мога да разбера, как хората пият тая глупост, Моли — каза той на сервитьорката, която познаваше от бебе.

— Нали това поръча, Шон! Два вида шери.

— Ама не мислех, че ще трябва да го пия! — разсмя се той.

— Защо тогава не вземеш портокалов сок? Ще те ободри!

Елизабет му се засмя.

— Само така, чичо Шон! Всички прочути хора пият портокалов сок… виж, дори младоженецът го пие.

Чичо Шон погледна към Тони.

— Боже мой, трябва да го запишеш някъде! Този човек обикновено е ужасно жаден. Ако ме питаш, сто на сто е капнал нещо вътре… изглежда доста развеселен?

— О, чичо Шон, не бъди толкова груб! Нали е младоженец! Защо да не изглежда развеселен.

— Не, настроението му е неестествено приповдигнато. Залагам десет шилинга, че в портокаловия му сок има нещо.

— Виж, няма да се хващам на бас. Много невъзпитано ще е да се въртиш около хората и да миришеш чашите им с портокалов сок. Нали всичко е чудесно, чичо Шон… не се ли наслаждаваш?

— Чудесно е, детето ми, чудесно е. А ако ти се завърнеш и се омъжиш за ирландец, ще ти вдигна сватба, досущ като тази… но няма да пием шери.

— Много мило от твоя страна. Знам, че ще ми вдигнеш сватба, ако поискам, но все пак запази силите си за Найем.

— Бе кой ще се ожени за Найем? Тя е ужасна!

— Едно време се питаше кой ли ще се ожени за Ешлинг, а я погледни сега!

— Мъжете са ужасно глупави, Елизабет. Аз често благодаря на Господа Бога, че ми помогна да направя такъв разумен избор, когато бях млад. Провървя ми, че се ожених за такава чудесна жена като леля ти Айлийн.

Тя го поведе към леля Айлийн, която отдавна им правеше знаци.

— Мисля, че е време да ги поканим в банкетната зала. Шон, хвани ме под ръка! Етел Мъри вече трети път си погледна часовника.

Елизабет, кой знае защо, каза разпалено:

— Да не си посмяла да тръгнеш, само за да угодиш на Етел Мъри, лельо Айлийн! Ти я превъзхождаш хиляди пъти. Ще ги поканиш, когато си готова, но не по-рано!

Местата и имената на гостите бяха проверени на два пъти от мисис Мъри още от сутринта. Изготвянето на схемата за сядане беше сложна работа. Мисис Мъри попита Ешлинг кои били семейство Хали и можело ли да бъдат поставени до отец Райъдън? Все пак накрая уредиха всичко. Изявлението на чичо Шон, че нямало да може да занимава мисис Мъри по време на угощението, не бе удостоено с внимание, също както и молбата на Джоани да й предоставят място в края на масата, за да не й се налага да говори с никого. Всички грейпфрути бяха вече в малките стъклени чинийки и върху всеки плод имаше по една вишна. До всяка чиния бяха поставени по две чаши. Семейство Мъри бе донесло дванадесет бутилки шампанско, които щяха да бъдат отворени за наздравица. Имаше и канички с мляко и захарници, а пред всеки гост — чаша за чай. Сватбената торта бе на отделна маса. По този въпрос също имаше много спорове. Мисис Мъри каза, че според нея тортата трябвало да бъде на централната маса, а Ешлинг отвърна, че ако направели така, булката и младоженецът нямало да могат да виждат гостите си. Морийн каза, че обичаят наистина изисквал тортата да бъде на масата, а леля Айлийн отвърна, че нямала нищо против да поставят сватбената торта на метър встрани, щом това било желанието на Ешлинг. Мисис Донъли заяви, че идеята за страничната маса била чудесна, защото така всички гости щели да наблюдават церемонията по разрязването и нямало да има опасност тортата да бъде натрошена.

Всички се отправиха на малки групички към банкетната зала. Някои възкликнаха колко добре било подредено, други се скупчиха около масата и затърсиха местата си, без да кажат каквото и да било. Бързо откриха кой къде трябва да седи и започнаха да разместват картичките с имената си.

— Тук май ще трябва да седят две жени една до друга — извика неодобрително мисис Хали, откривайки името си до това на лелята на Брендан Дейли.

— Дамите са повече от господата, затова! — изсъска мисис Донъли, раздразнена, че има оплаквания още преди да са насядали.

С влизането разговорите бяха утихнали и в залата бе надвиснала внушителна тишина като в църква. Елизабет се надяваше да седи между Донал и Еймон. Знаеше, че и двамата не искат да си говорят с чичовците или свещениците, а и тя щеше да се чувства изоставена без тях. Ала нескончаемите уговорки и промени й отредиха място между Шей Фергюсън и отец Райъдън. Половината гости вече бяха заели местата си, а някои като семейство Хали дори бяха започнали да си похапват хляб с масло, когато някой силно се прокашля.

Отец Махони, енорийският свещеник, който бе венчал Тони и Ешлинг, прочисти гърлото си.

— Мисля, след като всички сме заели местата си — каза той и изгледа неодобрително онези, които бяха дръзнали да останат седнали, — е време да се помолим.

Хванатите натясно гости се изчервиха, размърдаха се и отново се изправиха на крака.

— Благослови ни, Господи, и тези дарове, които щедро си ни дал…

— Амин! — казаха всички смирено и се прекръстиха. Това бе знак, че могат да се заловят с разговорите и храната. Грейпфрутите бяха атакувани и се наложи да донесат още захар. Шумът и оживлението постепенно нарастваха… колко добре изглеждала Ешлинг, също като иконите на пресветата Дева в някои от дъблинските вестници. Голям късмет извадила с този брак. Имаше и изказвания колко странно било, че Ешлинг успяла да се омъжи така изгодно, докато Морийн, която била по-образована, трябвало да се омъжи за бедния Дейли. Елизабет се надяваше да сменят темата или поне да говорят по-тихо, преди Морийн да е приключила разговора си и да ги е чула.

Шей Фергюсън бе досадно бъбрив. Въртеше глава ту наляво, ту надясно, за да забавлява седналите от двете му страни Елизабет и Джоани, и не млъкваше.

— Ама че добре се подредих — между двете госпожици на енорията! Нали, а? — каза той гръмогласно и се разсмя.

— Божичко! — въздъхна Джоани, така че той погледна Елизабет, очаквайки по-добра реакция от нейна страна.

— Ако трябва да бъдем точни, аз не съм от енорията… макар често да съм имала това чувство — каза любезно тя.

— Това ли чувстваш наистина, това ли? — попита той.

— Какво искаш да кажеш? — запита учтиво Елизабет.

— Няма значение — каза Шей. — Кога ще ни напълнят чашите? Нали знаете, че семейство Мъри са подсигурили бъчви с пиене?

— Струва ми се, че семейство Мъри осигуриха шампанското за тоста, а червеното и бялото вино е предоставено от семейство О’Конър — възрази Елизабет, уверена, че това трябва да бъде разбрано дори и от такъв гръмогласен дърдорко като Шей Фергюсън.

— Добре де, а къде е? Трябваше вече да са ни напълнили чашите.

Тя се обърна към отец Райъдън, който я заговори.

— Доколкото разбрах, вие не сте католичка — каза той.

— Да, отче, не съм. И двамата ми родители посещаваха англиканската църква.

— Нима не виждате нищо, което да промени вярата ви след всичките години, които сте прекарали в тукашния манастир с добрите монахини и с добрата католичка мисис О’Конър? Не е ли тъжно? Не е ли това недостатък в самите нас?

— О, не бих казала, отче. Възпитана съм в свято преклонение и уважение към католическата вяра…

— Е, да, но уважението и преклонението са безполезни, щом не сте в състояние смирено да преклоните глава и да произнесете „Вярвам!“. Това изисква църквата от нас. Да приведем смирено глави.

— Предполагам, че е така, отче — каза послушно Елизабет.

Тя лично бе на мнение, че отец Райъдън не е прав. Където и да се намесеше римската католическа църква, не ставаше въпрос за смирение и свеждане на глава.

Сервитьорките навярно бяха чули забележката на Шей Фергюсън за виното и се втурнаха сред хората да питат:

— Червено или бяло вино ще желаете?

— Аз предпочитам глътка уиски. Само една малка глътчица — каза отец Райъдън.

— Ще отида да проверя, отче — каза едно от момичетата.

— Благодаря ти, Дирдри, браво — каза той.

В желанието си да угоди на свещеника, Дирдри отиде и прошепна нещо на леля Айлийн, без да напълни чашите на Елизабет и Шей Фергюсън, който се намръщи.

— Господи, къде тръгна тази? — каза той на Елизабет. — Вие ли я изпратихте за нещо?

— Нищо няма да ви стане за няколко минути — усмихна се Елизабет, за да го успокои. Той наистина се държеше отвратително.

Надяваше се, заради Ешлинг, Шей да не е близък приятел на Тони, но не бе трудно да отгатне, че сигурно са много близки, щом е избран за кум. Двете рядко говореха за приятелите на Тони и тя знаеше само, че той или е в хотела с компания, или „обикаля някъде с момчетата“. Елизабет огледа помещението, питайки се дали би могла да разпознае някои от другите му приятели.

Масите бяха подредени покрай стените, във формата на буквата „П“, близо една до друга, тъй като при строежа на хотелската банкетна зала не бе предвидено тя да побира седемдесет и трима души дори на сватбено угощение. Бяха почти долепени до стените и сервитьорките несръчно се промъкваха с чиниите с пилета, шунка и салата. Елизабет не можа да открие приятелите на Тони, тъй като на масата нямаше много мъже на неговата възраст. Може би бяха малко, понеже ставаше въпрос за сватба в тесен семеен кръг.

— Вие сте си добре — прекъсна размишленията й Шей. — Не ви се налага да държите речи, а аз ще трябва да прочета поздравителните телеграми… и да произнеса една духовита реч.

— Сигурна съм, че ще го направите страхотно! — каза тя.

— Страхотно, страхотно… — имитира я той. — Точно такъв ще бъда — стра… — Той се обърна и се провикна към младоженеца: — Как си, Тони? Нагъвай! Това ще ти даде сили довечера… — Мисис Мъри прекъсна разговора си с отец Махони и го изгледа намръщено, но Ешлинг му се усмихна и Шей се окуражи. — Точно така, Ешлинг, дай му да си хапне и наблегни на месото… и като почнеш да му готвиш — никакви пилета и шунка! Само пържоли!

Той се разсмя, доволен от себе си, и в този миг пристигна дългоочакваното вино. Шей пресуши чашата си на един дъх и още преди сервитьорката да стигне до Джоани, протегна ръка да му напълнят чашата отново.

— Така е по-добре — каза той на Елизабет и се оригна.

Когато кремът и желето бяха изядени, чашите с чай отново напълнени, а барманът започна да отваря шампанското, чичо Шон въздъхна дълбоко, изправи се и каза:

— Бих искал да знаете, че семейство Мъри любезно ни предоставиха това шампанско, за да напълните чашите си… когато му дойде времето.

Шей сложи ръка на сърцето си и каза на Елизабет:

— Господи, как ме уплаши! Помислих си, че старият клоун ще вземе да си развърже езика и да държи речи.

На Елизабет никак не й стана приятно да чуе как наричат чичо й Шон „стар клоун“. Всъщност вече бе дошло време за речите. Преди това обаче отец Махони трябваше да каже молитвата, така че всички отново станаха, а после пак насядаха и се отпуснаха.

Шей прочете на глас седемнадесет телеграми, предъвквайки имената на подателите и произнасяйки така погрешно някои от тях, че никой не разбра за какво става дума.

— Кои ли ще да са тези Жан и Джили Масърсън? — попита Джоани отец Райъдън, навеждайки се над Елизабет и зад стола на Шей, за да чува по-добре.

— О, иска да каже Джоан и Джими Матерсън. Нали се сещате, онези от пекарницата. Просто не може да чете.

След това Шей каза, че етикетът изисквал да похвали очарованието на шаферките, така че би желал присъстващите да обърнат внимание на обаянието и красотата им. Мъчно му било да види стария си приятел Тони Мъри уловен в капана на ужасното робство на съпружеството, но трябвало да отбележи, че съпругата му била прекрасна жена. Каза, че се надявал, че не след дълго семейство Мъри ще вдигне друга сватба и красивата им дъщеря Джоани също да се задоми. Каза още, че персоналът на хотела бил свършил много добра работа и сватбеното угощение било прекрасно, и че било чудесно да види отец Махони в такова добро настроение… и още по-чудесно, че толкова много духовници ги удостоили с присъствието си. Семейство Мъри имало обичая да угощава с шампанско… те били прочути като една от най-щедрите фамилии в Ирландия. Разказа историята за човека от Килгарет, който бил в Дъблин и като се връщал пешком към дома, видял, че пътят е осеян с надгробни паметници и все на мъже от Дъблин на различна възраст, но от един и същ род. И всички се казвали Мили от Дъблин. Имало един Мили от Дъблин, който бил на двадесет и пет, а малко по-нататък по пътя бил брат му, който бил на двайсет и шест и така нататък. Хората се разсмяха и заръкопляскаха.

Чичо Шон също каза няколко думи, за да благодари на отец Махони. Хората от Килгарет били щастливци, че отец Махони бил тук, за да ги кръщава, когато се появят на бял свят, да им отслужва литургии и да ги причестява, докато са живи, и да ги отпрати от този свят с благословията си. Неговото присъствие през днешния ден било щастлива възможност да благослови брака на Ешлинг и младия Тони… Той също така искал да благодари на мисис Донъли и целия персонал на хотела за доброто обслужване… а сега отец Махони щял да каже няколко думи…

Отец Махони каза доста думи… познавал Тони още от времето, когато бил при братята, преди да отиде при йезуитите, познавал брата на Тони — Джон… скоро, благодарение на Бога и с негова помощ, той щял да стане отец Джон… едно чудесно, чудесно младо попълнение в редовете на духовенството… познавал и дъщерята Джоани и бил сигурен, че някой ден ще я венчае… но, разбира се, дотогава имало още много време. Познавал и мисис Мъри, която имала сили да понесе трудностите на семейния живот и не се уплашила от овдовяването си. Отец Махони разказа за рода Мъри и централното място, което заемали в Килгарет… тук едва ли щяло да има град без тях. Те били осигурили работа на толкова много хора и така добре се отнасяли към тях… били стълбът, от който се нуждаел общественият живот на католиците… добрият им семеен бизнес бил ръководен по християнските закони.

Говори също така и за семейство ОʼКонър. Елизабет се запита дали не е станала прекалено мнителна, защото се засегна, че той не ги удостои с толкова много похвали, както семейство Мъри. А тъкмо семейство ОʼКонър бяха организирали сватбата, младоженката бе тяхна дъщеря и те бяха сто пъти по-добри от семейство Мъри… Дойде ред и на Тони. Той се изправи със зачервено и изпотено лице. Елизабет дори го съжали. Надяваше се, че ще се справи с произнасянето на речта си.

— Давай, Тони! — викна Шей и после тихо каза на Елизабет. — Той наистина е добър човек. Сигурно е изпил поне пет джина с портокалов сок, преди да дойдем… и освен това се налива с вино.

Тони бе малко притеснен от необходимостта да държи реч. След всяко второ изречение свеждаше поглед към листчето, което държеше. Благодари на родителите на Ешлинг… но надникна в листчето, за да се подсети за имената им. Изрази надежда, че ще бъде добър съпруг. Прочете един дълъг списък с имена на роднини, които се радвал да види, и го направи още по-нескопосано, отколкото Шей при четенето на телеграмите. Благодари на майка си за помощта и поддръжката, които му била оказала. Каза, че си представял как ще разглежда Рим със съпругата си и ако било възможно, и с Божията милост, щели да отидат отново там и догодина за ръкополагането на брат му. Искал да благодари на всички за полезните подаръци. Надявал се сватбата да им е харесала. След това внезапно седна и когато ръкоплясканията утихнаха, в залата настъпи неловка тишина. Елизабет отново забеляза как мисис Мъри поглежда часовника си. Шей нервничеше. Леля Айлийн се наведе и пошепна нещо на чичо Шон, който отново се изправи.

— А сега е ред да помолим отец О’Донал да ни изпее един псалм… всички знаем колко хубав глас има.

Предложението бе приветствано с одобрителни викове и ръкопляскания.

Отец ОʼДонал вече бе заел подходящата поза и изпя „Благослови този дом“, а след това „Мисля, че никога не ще видя поема, красива като дърво“, но не пожъна особен успех. Когато разбра, че губи привържениците си, отец О’Донал каза, че една малка птичка го била помолила накрая да изпее любимата песен на булката и младоженеца. Чистият му ясен глас отново се понесе в мелодията на „Дани Бой“ и Елизабет внезапно почувства странно боцкане в носа и очите. Отправи поглед към Ешлинг, която се усмихваше под булчинския воал. Бе й разказвала как бе пяла на майка си, Хари и Джони, а Ешлинг бе отвърнала, че било съвсем естествено — всички плачели, щом чуели „Дани Бой“.

Елизабет огледа помещението със замъглени очи. Всички бяха вперили погледи в младия свещеник и си личеше, че полагат много усилия, за да потиснат сълзите си. Песента пораждаше чувство на състрадание и избавление и когато зазвучаха последните строфи, всички присъстващи запяха:

— Ела, върни се

когато слънцето огрее пак полята,

и над снега омара затрепти.

Тя ще те чака в слънчев лъч облята,

тя те обича, Дани, чуй я ти!

Всички започнаха да бършат очи и да подсмърчат, отпиха големи глътки от чая или виното си и заръкопляскаха. Преглъщайки сълзите си, Елизабет отново махна на Ешлинг и си помисли, че и без пеенето на такива прочувствени песни сватбите си остават доста вълнуващо преживяване.

Леля Айлийн каза, че краката й се били подули ужасно и сигурно трябвало да й разрязват обувките, когато се приберяла. Чичо Шон добави, че гърлото му направо се било свило от изпитото сладко вино, и единствено няколко халби бира можели да го оправят. Ешлинг официално освободи Еймон от изпълнение на задълженията му, а той неочаквано заяви, че не било чак толкова зле и след като бил висял тук толкова време, щял да изчака и изпращането на гостите. Роднините се струпаха край масата на малки групички и започнаха безкрайни разговори. Картичките с имената на гостите бяха разпръснати по пода, децата тичаха нагоре-надолу.

Шей Фергюсън си бе налял две големи уискита, носеше ги в една ръка заедно с чаша вода, която внимателно крепеше на малкия си пръст, и пуфтеше като забързан локомотив.

— Пуф-паф, ту — ту! Дайте път! Трябва да подготвя младоженеца за пътешествието…

Тони се бе преоблякъл в задната канцелария на мисис Донъли и бе заменил официалните сватбени дрехи с по-обикновен костюм.

Морийн бе раздразнена, защото Брендан искаше да се прибират.

— Не може ли да се прибере сам, а ти да се върнеш по-късно?

— Не е трудно човек да разбере, че не си омъжена, Елизабет! Щом единият си отива, и другият тръгва с него — такива са правилата в семейството. — По лицето на Морийн бяха избили червени петна, причинени от виното и вълнението.

— Няма проблеми някой да те откара у вас. Пусни го да се прибира сам… така и двамата ще сте щастливи.

— Не, тогава никой няма да е щастлив. Ако си тръгна с него, поне той ще е щастлив. Би ли отишла да му отвлечеш вниманието за малко? Говори му каквото ти дойде на ум.

Морийн изглеждаше разстроена. Елизабет реши да не задава въпроси и се отправи към Брендан, който стоеше до вратата и нервно пристъпяше от крак на крак.

— Къде е Морийн? Голяма егоистка е, наистина. Бедната ми майка трябваше да се грижи за Брендан Ог, докато угощението приключи. Не мога да разбера защо някои хора предпочитат да висят тук, вместо да се прибират по домовете си…

Зад тях се чу шум — Тони и Ешлинг влязоха в залата. Жените се събраха около тях, мъжете също дойдоха от бара с халби в ръка. Ешлинг бе с костюма, за който бе разказала на Елизабет, че е синьо-зелен. Всъщност си бил зелен, но много хора смятали, че зеленият цвят носи нещастие. Носеше и малка шапчица без периферия, направена от същия плат. Косата й бе вдигната и завита на кок.

— Прилича на филмова звезда — каза с неприкрит възторг Морийн. Вече не се криеше от Брендан — искаше да се наслади на момента.

— Изглежда много стара. Направо като тридесетгодишна — каза Донал. — Една очарователна тридесетгодишна дама — добави той, виждайки изражението на Морийн, но това не помогна. — Не че на тридесет човек е стар — каза той.

Айлийн, която пристъпваше наперено зад младоженците, забеляза, че Етел Мъри става от мястото си, и отиде да застане до нея.

Елизабет видя как мисис Мъри се усмихна изненадано, след това лицето й прие нормалното си, леко иронично изражение.

— Да, Айлийн, моментът дойде.

— Нали изглеждат ужасно щастливи? Нали е чудесно да ги гледа човек как се веселят?

Мисис Мъри кимна.

— Той е добър човек, Етел. И освен това въведе Ешлинг в уважаваното ви семейство… Шон и аз много се радваме, че тя си намери добър съпруг, който да се грижи за нея. Той е много мил и любезен.

Леля Айлийн я хвана под ръка и я поведе по пътеката. Елизабет се уедини за малко и се загледа в странната шикозна шапчица на Ешлинг. Тя бе някак си много по-предизвикателна от красивата сватбена рокля, която бе окачена внимателно в хотелската стая под калъфа от целофан. По-късно леля Айлийн щеше да я вземе и грижливо да я пази у дома, докато къщата на младоженците не стане готова.

Тълпата викаше окуражаващо. Шей Фергюсън не бе в състояние да се задържи на краката си, залитна и се килна върху колата.

— Хайде, побързай, хайде… може да ти се изплъзне, Тони! Не губи време… не позволявай на страстта й да утихне!

— Довиждане, Ешлинг… на добър час! — извика Морийн със сълзи на очи.

— Откъде ли е купила този костюм? Кройката му е страхотна — каза Джоани.

Ешлинг се сбогува с чичо Шон, мисис Мъри и леля Айлийн. Тони се ръкува с всички, задържайки ръцете им в двете си ръце.

— Довиждане! Благодаря ви! Довиждане! Благодаря! — повтаряше той на всекиго.

Доближи до Елизабет и каза:

— Довиждане и благодаря!

— Пожелавам ви да бъдете щастливи, Тони — каза Елизабет. — Много щастливи. И да си дарите един на друг… много щастие — неубедително довърши тя.

— О, сигурен съм, че ще е така — отвърна смутено той.

Шей Фергюсън надникна над рамото му.

— Е, ако не й дариш много щастие, Тони, може да се намерят и други… а бе все ще се намери някой, нали?

Елизабет почервеня от гняв. Беше се опитала да е съвсем искрена… наистина се надяваше, че Ешлинг и Тони ще си дарят щастие един на друг… някои хора, като Айлийн и Шон, или като майка й и Хари, дори за малко, можеха да го направят, но други — категорично не. Ах този простак Шей!

Обидата й сякаш премина през множеството и достигна до Ешлинг. Тя се втурна към нея и улови ръката й.

— Кажи ми, нали не беше прекалено ужасно! Нали в сватбената церемония на Ешлинг О’Конър имаше поне малко стил!

Елизабет я прегърна и за миг двете застинаха като статуи.

— Прекрасна сватба, наистина прекрасна! Всички го казват. В Килгарет не било имало толкова изискано… и същевременно така съвършено впечатляващо с великолепието си събитие.

— Ще дойдеш ли пак, Елизабет? Нали ще дойдеш, когато всичко се успокои и няма такава бъркотия?

— Разбира се, че ще дойда. Ешлинг, викат те!

— Права ли съм, че…

— Какво?

— Дали постъпвам правилно? Всичко ще е наред, нали?

— Не сега, Ешлинг… тръгвай!

— Ти си най-добрата ми приятелка…

— А ти — моята… Върви.

Влизането на булката в колата бе посрещнато с гръмки възклицания и аплодисменти. Усмивката на Ешлинг бе ослепителна. Шей бе закачил на колата една голяма табелка, на която бе надраскал собственоръчно „Младоженци“. Тони бе направил опит да я свали, но Айлийн му каза, че можел да я махне, когато излезе от града. Колата с нескопосания надпис изръмжа и потегли, и за радост на всички направи една обиколка на площадчето преди да поеме по пътя към Дъблин. Някакви напълно непознати хора, току-що пристигнали със следобедния автобус, също махнаха за поздрав. После младоженците потеглиха.