Мейв Бинчи
Молитва за обич (12)

Единадесета глава

Елизабет мислеше, че ще й бъде много по-лесно да пише на Ешлинг след посещението й, но за голямо свое разочарование тя откри, че е много трудно да обясни и опише подробно нещата. Темите табу бяха заменени с други. Тя се чувстваше неловко, откакто установи, че Ешлинг е настроена критично към Джони. От друга страна, Ешлинг не бе казала нито една дума, която би могла да се изтълкува като критична спрямо него. Ала тя забравяше, че Джони дори и не подозираше, че има причина да проявява особена загриженост, обич и признателност към Елизабет тъкмо сега. Той не знаеше нищо за посещението в Ромфорд и за срещата с мисис Норис, и никога нямаше да узнае.

И писмата отново се изпълниха с напрежение. Елизабет се опита да пише весели неща за баща си, но той вече не се радваше така, както на рождения си ден. Понякога Елизабет се чудеше дали не си въобразява, че Джордж беше пял. Повече не го чу да пее, нито му припомни онази вечер.

 

 

За разлика от нея, Ешлинг пишеше без задръжки. Понякога настояваше Елизабет да изгори писмата, след като ги прочете, за да не ги обесят или да пъхнат Ешлинг в затвора за разпространяване на порнографски разкази. Описанията й за все по-отчаяната страст на Тони Мъри бяха смешни и тя често се извиняваше с израза: „Но, разбира се, всичко това сигурно звучи крайно любителско на светска дама като теб“. Тя питаше за Джордж и дали онази ужасна жена, която го преследва, е стигнала донякъде. Заръча на Елизабет да каже на Стефан и Ана, че е разпитала за старите къщи в Ирландия и дали са пълни с антики. Отговорът бил „да“, но ако пристигнел някой англичанин, те мигновено щели да си помислят, че ги ограбват, и нямало да дадат онова, което имат.

Ешлинг засягаше изключително внимателно и колебливо темата за Джони. Пишеше за него полушеговито и предпазливо, сякаш добре обмисляше всяко изречение, преди да го напише. После писмата продължаваха в характерния за нея стил — забързани едно след друго, въодушевени и влудяващи изречения. Точно както говореше.

 

 

Леля Айлийн също й пишеше. Бодри писма, пълни с новини и шеговити закачки по адрес на младия мъж, описан от Ешлинг като най-големия красавец, когото е виждала. На Елизабет й беше трудно да пише направо за Джони, така че измисляше разни изрази, като например че Господарят е отишъл в Шотландия, или че Мечтата на Холивуд е закачил нова табела на магазина с надпис „Ворски и Стоун“ и по цял ден стои и й се възхищава. Тя не можеше да напише на никого, че обича Джони толкова много, че сърцето я боли. Ешлинг би споделила подобно нещо, но Елизабет си припомни с тъга, че нейното сърце изобщо не се вълнува и не подскача в гърдите. То си стоеше на мястото, без да мърда или да разсъждава дали да се слее завинаги със сърцето на Тони Мъри, или не.

 

 

Според Тони Ешлинг изглеждаше по-добре, след като се върна от Англия. Дните на отсъствието й му се бяха сторили безкрайни, защото нямаше представа кога ще свършат. Майка му, която не одобряваше нищо, превърна живота му в ад. Предлагаше му да покани някоя от семейство Грей на танци в тенис клуба. Без да обръща внимание на възраженията му, че той дори не ги познава, че не иска да ходи на танци и че тя трябва да го остави на мира, тя се впускаше в дълги монолози, като смяташе, че ще му въздейства с многобройните си повторения. Не че имала нещо против момичето на семейство О’Конър. То наистина било очарователно дете. Винаги я били посрещали добре у тях, нали била приятелка на Джоани, и иначе била приятна, но ограничена. Пък и прекалено млада. Жалко, че Тони нямал повече приятели. Мисис Грей миналата седмица казала…

Тони не я слушаше. Често ставаше от масата, без да се извини, и излизаше. Никакви обяснения — вмъкваше се в колата и потегляше нанякъде.

 

 

Ешлинг О’Конър чувстваше, че цялата игра с Тони продължава прекалено дълго. Вярно, тя беше привлекателно момиче и знаеше много други начини да поддържа интереса на мъжа, когото желае, без да бъде леснодостъпна. Изпита голямо облекчение след случая с Морийн и Брендан Дейли, когато установи, че този път ролите бяха разменени. Айлийн и Шон се бяха почувствали унижени, че Брендан Дейли отлага толкова дълго предложението си за брак. Сега пък Ешлинг се бавеше, а семейство Мъри тръпнеха в неизвестност.

Ешлинг умело отклоняваше всички опити да разберат какви са намеренията й.

— Мислиш ли, че трябва да се боядиса кабинетът ти? Ще бъдеш ли с нас догодина?

— Разбира се, че ще бъда с теб, мамо. Да не си намислила да ме уволняваш?

— Но ако се омъжиш за благородник, няма да искаш да работиш тук… Тогава няма да е необходимо да работиш за прехраната си.

— О, мамо, семейство Мъри не са благородници. Те са обикновени хора, като нас. Пък и нека да видим как някой ще ме принуди да спра да работя тук и да правя каквото искам. Какъв цвят ще го боядисаме?

— Тони Мъри няма да иска съпругата му да работи в магазин, Ешлинг. Трябва да знаеш това.

— Тогава да отиде и да се хвърли отнякъде. Слушай, какво ще кажеш за онази яркооранжева боя, която получихме наскоро? Бели врати, зелена престилка и оранжеви стени — досущ като ирландското знаме!

Ешлинг нямаше сериозни намерения към Тони, но въпреки това се виждаха почти всяка вечер. Какво ли щеше да стане? Времето щеше да покаже.

 

 

Според Морийн Ешлинг бе станала непоносима след посещението в Лондон. По-наперена и по-голяма фукла от всякога. Всичките й разкази започваха с: „Когато бяхме на площад «Пикадили»“… или „Двете с Елизабет отидохме да вечеряме в «Слонът и замъкът»“. Не донесе подаръци на бебетата. Намери някакво неубедително извинение, че в Англия имало купонна система, което, разбира се, беше чиста глупост. Та войната свърши преди години. Ешлинг бе станала много язвителна, присмиваше се и се подиграваше на всичко, когато благоволеше да отиде у тях. Горкият Брендан се дразнеше много, а майка му каза, че има опасност Ешлинг да се превърне в лекомислено момиче, ако продължава да се занимава с Тони Мъри, без никоя от двете страни да има ясни намерения.

От време на време Джоани се връщаше в Килгарет, преситена от интересния живот, който водеше в Дъблин, и при всяко посещение намираше положението в дома си все по-ужасяващо. Всички постоянно я дърпаха настрана, за да й обяснят как всъщност стоят нещата, като че ли времето, прекарано в столицата, я бе надарило с ново разбиране и прозрение по отношение на големите въпроси в Килгарет. Доколкото разбираше, всичко се въртеше около приятелката й Ешлинг О’Конър. Майка й ходеше напред-назад в дневната и повтаряше, че нямала нищо против Ешлинг.

Самата Ешлинг също не беше забавна. Каза, че нямало никаква мистерия. Много била привързана към Тони, той — също. Не, нито един от двамата нямал ни най-малко намерение да предприема нещо драстично, като например да се сгодят. Били още млади, за бога. Джоани й напомни, че Тони не е млад и че вече е прехвърлил трийсетте. Ешлинг само се изкикоти и отговори, че на трийсет години още си като младо агънце. Джоани повтори разговора пред майка си, която се ядоса и обвини дъщеря си, че не й казва всичко. Наистина беше много досадно да се връща в Килгарет и Джоани го правеше все по-рядко.

 

 

На Шон му омръзна да го питат кога ще станат свидетели на великото сливане на фамилиите Мъри и О’Конър. Подобен конгломерат — както го наричаха със смях — би завладял половината бизнес в източна Ирландия. Всички се шегуваха за това сливане, но не и по адрес на Ешлинг. Искаха да знаят какво става. Шон се нервираше на любопитството на хората, които идваха в магазина и пиеха бира с него при Махър. Ала най-много го ядосваше Ешлинг.

Той често й казваше, че ги превръща в посмешище с това свое забавяне. Ешлинг ококорваше невинно очи и отговаряше, че не знае за какво говори.

Шон разрошваше косата й и казваше, че най-отвратителното нещо на света е да живееш в малък ирландски град и да си жертва на клюките.

 

 

Елизабет писа за майка си, която наистина била зле с нервите.

Сега била в болница и през повечето време не знаела къде е. Хари бил като обезумял. Молел Елизабет да отиде при тях и да доведе онзи приятен младеж Джони, който се държал толкова мило, когато идвали преди. Естествено, приятният младеж нямаше никакво намерение да ходи в дом, където царуваше болест, умопомрачение и бъркотия, затова Елизабет дори не се опита да го убеди, а замина с влака.

Не приличаше на себе си. Хари я посрещна на гарата в Престън. На лицето му имаше дълбоки бръчки от притеснение.

— Направих всичко възможно за нея, Елизабет — започна веднага да се оправдава той, сякаш можеше да бъде обвинен за случилото се с майка й. — Никога не съм се държал лошо с нея. Съгласявах се с всичко, което искаше. Е, разбира се, нямахме много пари, защото бизнесът не върви добре…

За своя изненада Елизабет прегърна Хари точно там, на гарата, пред погледите на минувачите. Притисна до себе си мъжа, когото наричаше „онзи ужасен мистър Елтън“ и който бе откраднал майка й преди толкова много години.

— Хари, глупчо такъв — рече тя, притиснала глава до голямото му потрепващо рамо. — Хари, ти направи всичко за нея. Тя те обича, луда е по теб, за какво се извиняваш? Помисли си какво би станало, ако нервите й не бяха издържали в Кларънс Гардънс? Колко самотна щеше да се чувства там.

Лицето на Хари също беше мокро.

— Ти си прекрасно момиче, Елизабет. Истинска героиня. Не знам как бихме се оправили без теб…

 

 

Вайълет се зарадва, като видя Елизабет, само че по същия начин, както когато я поканеха на чай през войната или дойдеше време да отиде да плете кошници в часовете по трудова терапия. Изглеждаше уморена и бледа. Не се интересуваше от нищо. Елизабет потърси някаква тема за разговор, която би върнала искрица живот на безизразното й лице. Спомни си времената, когато майка й беше превъзбудена, тръпнеща и нервна, реагираше като малко дете и излъчваше вълнение и безпокойство и безуспешно се опита да я върне към този интересен живот.

— Често четях писмата ти, майко, за прекрасните времена през шеметните двайсет години в началото на века. Сигурно е било чудесно, с всички онези танцови забави…

— Кое, мила?

— Танците. Нали ми писа за тях? Ти си била с лилава рокля и имало оркестри…

Тя млъкна. Майка й се усмихна леко и вяло.

— Нали там имало мъже, които се приближавали до твоята маса и питали дали биха имали честта да прекараш с тях един отегчителен следобед? Онези превзети приказки, спомняш ли си?

Вайълет я погледна и кимна учтиво, сякаш й говореха нещо, което не разбираше.

— А спомняш ли си мъжа, който те попитал как се казваш и като видял виолетовата рокля и очи и чул името Вайълет, изтичал до най-близкия цветарски магазин и купил десет китки виолетки, и дал на продавачката цели десет шилинга? Сигурно си спомняш. Често ми разказваше за това, още когато бях малка, и ми писа пак тази година. Това наистина се е случило, нали?

— О, да, мила, щом казваш.

Майка й потърси с поглед болногледачката. В очите й се четеше надежда, че тя ще я избави от това положение.

— Но, майко — извика Елизабет, — ти си толкова млада и красива, а косата ти е сплъстена. Защо не ми позволиш да я измия, да я среша, да ти сложа червило? Лицето ти е толкова хубаво, майко!

— Сестра… — повиши леко тон Вайълет.

Една по-възрастна жена с толкова набръчкано лице, че приличаше на пресъхнала локва кал, напукана от слънцето, каза на Елизабет:

— Не я вълнувай, мила, не се опитвай да я изведеш оттук, тя се чувства добре. Не иска да я разстройват и объркват.

Елизабет се обърна към нея.

— Само трябва да й се напомни каква е. Тя е забравила какъв човек е — това е проблемът й.

— Знам — отговори възрастната жена. — Ала е щастлива, че е забравила.

 

 

Щом видя, че Елизабет се връща от болницата, Хари окачи табелката с надпис „Затворено“.

— И без това няма много работа — рече той. — Как е тя? Зарадва ли се, като те видя?

— Хари, отвори магазина. Някой може да иска да си купи нещо.

Тя обърна табелката на вратата, съблече палтото си и взе бежовата престилка от закачалката. Беше й тясна. Сигурно беше на майка й.

— Не. Искам да чуя, да разбера как е тя.

Хари беше разстроен, лицето му бе зачервено.

— Няма нищо страшно, Хари, кълна се. Тя не съзнаваше за какво говоря. Изглеждаше щастлива. Стариците от отделението казаха, че е щастлива, болногледачката — също. Майка не си спомня коя е — това е проблемът. Забравила е какво е жизненост, сякаш животът у нея е замрял.

Очите на Хари плувнаха в сълзи.

— Мислиш ли, че ще настъпи някаква промяна?

— Утре ще говоря с лекаря. Той каза, че днес нямал време, и обеща да разговаряме, само ако не настоявам за чудотворно изцеление. Мисля, че се държа нагло и властно, но не му го казах. Запазих хрисим вид…

— Но каква е причината за болестта й? Защо е загубила жизнеността си?

— Не знам. И майка не знае. Ала съм твърдо убедена, че и онзи нахакан лекар не знае. Но, Хари, ако искаш да имаш пари за билет до болницата, по-добре отвори магазина. Ето, коя е тази?

— Мисис Парк, вдовица, най-голямата скръндза в махалата. Купува само по една цигара от време навреме и шейсет грама масло.

Дребната женица в черно влезе в магазина.

— Здравейте, мисис Парк. Какво можем да направим за вас? Нали познавате доведената ми дъщеря Елизабет?

— Как сте, мисис Парк? Хари тъкмо ми казваше, че сте му редовна клиентка.

Мисис Парк я погледна, сетне погледна Хари.

— Ами, да, идвам редовно, за да подкрепям бизнеса в квартала. Мистър Елтън, ако обичате, трийсет грама от онова твърдо сирене — от средата, не от края, и две чепки грозде.

— Празненство ли ще устройвате, мисис Парк? — попита Хари и Елизабет трябваше да напъха края на престилката в устата си, за да не се разсмее на глас.

 

 

Лекарят седна срещу Елизабет и започна да й обяснява за психозата и шизофренията. Каза й, че Вайълет почти сигурно е болна от втория вид. Обикновено такива душевни заболявания се проявявали много по-рано. Присъщи били на младите. Елизабет кимаше и внимаваше да не би презрението към лекаря да се изпише на лицето й. Самомнителният начин, по който лекарят бе допрял върховете на пръстите си и наблягаше на всяка своя дума, я накара да се зачуди дали изобщо някога ще престане да се перчи и надува.

— Извинете, означава ли това раздвоение на личността? Има ли в майка ми две личности, за каквито пише в книгите?

Това даде на лекаря време и възможност да избухне в смях.

— Не, за бога. Това е една много глупава представа на обикновените хора. Доктор Джекил и мистър Хайд.^[1] Не, касае се за отдалечаване от действителността. Майка ви живее в измамен, въображаем свят.

— И как се опитвате да я лекувате? — попита Елизабет.

Хладният й младежки глас проряза помпозния тон на лекаря.

— Както смятаме за най-добре — отговори той вече по-рязко. — Чрез спокойствие, като й предоставяме един организиран и контролиран живот, където ще бъде наблюдавана, когато силите на нереалността надделеят. Има нови лекарства. Ларгактилът е в употреба вече от две години и ние го даваме на много от нашите пациенти.

Елизабет направи всичко възможно гласът й да прозвучи учтиво и почтително.

— О, значи експериментирате с това ново лекарство върху майка ми? Да се надяваме, че то ще даде положителен резултат.

— Не, аз не експериментирам. То се използва навсякъде в Британия. Пишем доклади за въздействието му. В случая с майка ви най-доброто, на което можем да се надяваме, откровено казано, е, че животът й ще бъде колкото е възможно по-спокоен.

— Искате да кажете, че би било глупост от моя страна да се надявам, че тя някога ще излезе от това състояние? Тя е само на четирийсет и девет години, докторе. Трябва ли да кажа на втория си баща, че тя няма да излезе оттук?

— Вие изглеждате много по-зряла от… — Той погледна записките си. — … от мистър Елтън. Чувствам, че мога да говоря откровено. Той обеща да й отделя повече време и внимание. Увери ме, че ще й предложи по-добър живот. Всъщност, доколкото разбрах, тя е доста доволна с него. Той се е държал много добре с нея.

— Тя го обожава.

— Точно така. Но няма смисъл да се правят такива изявления. Можем само да се надяваме, че понякога тя ще се връща у дома следобед или в събота и неделя. Тези лекарства предизвикват редица неочаквани ефекти. Всичко може да се случи.

— Всичко, освен да се надяваме, че майка ми ще бъде добре както преди?

— Да. Това би било глупост и би довело до разочарования.

Елизабет се вгледа внимателно в него. Вероятно той не беше лицемер и мошеник. В края на краищата я предупреждаваше, както се бе опитал да предупреди Хари, да не храни никакви надежди. Тя стана.

— Ще отида пак при майка. Много съм ви благодарна, докторе. Ще обясня всичко това на втория си баща и ще се опитам да го накарам да разбере.

— Благодаря, мис Уайт. Беше удоволствие да поговоря с такъв спокоен човек като вас. Това много помага в професията ми, както вероятно предполагате.

— Да, докторе. Всъщност не съм спокойна, а само практична.

— Точно така. А, да. Няма смисъл баща ви, първият й съпруг, да идва да я вижда. Предполагам съзнавате, че тя не брои този период от живота си?

— Не, и без това нямаше да му предложа. Ще му обясня всичко, ако мисли, че може да направи нещо.

— Добре. Довиждане, мис Уайт.

Той тръгна по коридора. Излъчваше надменност. Елизабет се зарадва, че се е владяла и не се е държала като обезумелите роднини на психически болните му пациенти. После се окопити и почука на вратата на майка си.

Болногледачката каза, че снощи майка й спала осем часа и половина, но от стола до леглото я погледна и се усмихна едно уморено лице. Майка й седеше със скръстени в скута ръце. Косата й беше сресана и завързана на тила с панделка. Така изглеждаше по-слаба от всякога. Върху нощницата беше облякла дебела вълнена жилетка.

Елизабет седна и хвана тънката ръка на майка си, без да говори. Вайълет я погледна угрижено. Вероятно очакваше някакво странно поведение или дълга тирада от дъщеря си. Трудно беше да се разбере дали си спомня за вчерашното недоразумение, или не. Болногледачката сновеше насам-натам и подреждаше в малка ваза цветята, които бе донесла Елизабет.

— О, майко, чакай да ти кажа колко смешен беше Хари вчера в магазина — започна Елизабет и весело й разказа за случилото се.

Вайълет вече не поглеждаше толкова често към болногледачката. Беше отпуснала ръката си в ръката на дъщеря си и се усмихваше на смешните моменти.

— И така, довечера трябва да се връщам в Лондон — каза Елизабет със същия бодър глас. — Предстоят ми последните изпити. После ще трябва да започна да си изкарвам прехраната. Ще дойда да те видя след около месец.

— В Лондон ли? — попита учудено майка й.

— Да, в Кларънс Гардънс, при татко.

— Татко?

— Джордж, баща ми. Той ти изпраща поздрави и се надява, че тук се грижат добре за теб.

Майка й се усмихна.

— Много мило от негова страна. Благодари му и му кажи, че съм добре.

Елизабет преглътна.

— Разбира се. Хари също е чудесен. Той ще дойде при теб след малко. Страхотен е. Много случи с него, нали, майко?

— О, да. Още от самото начало аз трябваше да имам Хари. Той е единственият мъж, когото съм желала.

— Да. И ти го имаш, както и той теб.

— Да.

Майка й започна да се затваря в себе си.

— Добре. Тръгвам. Ще ти пиша по едно дълго писмо всяка седмица. А ако искаш да дойда, само накарай някой да ми се обади по телефона и ще пристигна с първия влак.

— Благодаря.

Елизабет стана. Беше облечена със сива памучна пола и тъмносива блуза и жилетка. За да освежи тоалета си, си бе сложила изкуствени цветя — китка виолетки от лилаво кадифе с листа от тафта. Сега я свали и я забоде на жилетката на майка си. Букетчето изглеждаше не на място.

— Благодаря — рече Вайълет.

— Ти си добро момиче, добра дъщеря — каза сбръчканата старица от съседното легло, с която Елизабет бе разговаряла вчера.

— Ще й вземат цветята, защото са забодени с карфица и тя може да се нарани — каза друга жена с късо подстригана коса и подпухнало лице.

— Няма значение — отговори Елизабет. — Поне ще ги има за малко.

 

 

Джордж изслуша безпристрастно обясненията на Елизабет за болестта на майка й и поклати глава, когато тя предположи, че болестта е започнала много отдавна и едва сега се е проявила.

— Абсолютно нищо й нямаше, докато живееше в тази къща. Съвсем нищо. Умът й се помрачи, когато замина с онзи Хари Елтън и заживя с него в бедност. Тук тя имаше всичко, което искаше. Не желая да слушам приказки, че нервите й са съсипани в тази къща.

Елизабет въздъхна.

— Вероятно имаш право, татко. Исках само да ти обясня какво каза лекарят.

— Няма да разказваме нищо за състоянието й. Аз съм справедлив и състрадателен човек.

Елизабет не можа да схване насоката на мислите му.

— Нищо не ми пречи да кажа на хората тук, на колегите в банката и на партньорите си по бридж, че Вайълет има психическо разстройство. Мога да им кажа, че е стигнала до психиатрическо заведение, но няма да го направя. Искам да я запомнят такава, каквато беше. Няма да им дам възможност да кажат, че си е получила заслуженото.

— Че си е получила заслуженото ли?

— Ами да. Хората ще кажат, че не е бивало да очаква нещо по-добро, след като замина и остави дома и детето си, без да има кой да се грижи за тях, и че от това не би могло да излезе нищо хубаво. Не, няма да им кажа.

— Много предвидливо от твоя страна, татко — рече Елизабет и затвори очи, за да не издаде отвращението си към неговия дребнав, женски, всезнаещ начин на мислене.

— Да, така е. Било, що било. Майка ти ни създаде неприятности, сега тя има проблеми. Такъв е животът. Няма смисъл да я наказваме повече, като кажем на хората, че е знаела какво ще я сполети. Да забравим за всичко, бих казал.

 

 

Понякога мистър Ворски четеше на Елизабет статии и есета за дизайн от някакво немско списание. Крачеше напред-назад и превеждаше, а тя седеше учтиво, облегната на някоя грижливо поддържана мебел, която никога нямаше да продадат, като например бюфета или тапицираните с неподходящ плат от Ана столчета за пиано.

Елизабет седеше, огряна от слънчевите лъчи и слушаше — понякога с половин ухо. Долавяше думите, на които трябваше да се засмее, или шегите, или кимаше замислена, докато той обясняваше и разискваше написаното.

Сърцето й беше като голямо ледено парче, което се откъсва от айсберга и бавно се понася по течението. Тя мислеше за Джони. За стотен път се опитваше да си внуши, че е имала право да скрива лошите новини от него, и се чудеше дали всички постъпват така. Питаше се дали и друга е правила аборт, за да не го изгуби. Ами ако е така… Ако някоя друга млада жена се бе качвала по стълбите на къща като онази на мисис Норис? Горкото момиче! Да преживее всичко това съвсем напразно, защото която и да е била, не бе успяла да задържи Джони.

Елизабет съзнаваше, че подобни разсъждения са безсмислени, но изпитваше някаква необяснима утеха от мисълта, че и други момичета са взимали такива решения. Не можеше да е единствената на света, която бе направила такава жертва в името на любовта.

У нея нарастваше страхът, че всичко е било напразно. Джони имаше друга. Може би онази жена… момичето, за което говореше. Онази, която идваше често в магазина. От висшето общество. Не, той не може да я обича. Не би я докоснал, не би й шепнал така… Не би правил с нея онова, което правеше с Елизабет.

Невъзможно.

Точно така, невъзможно. Невероятно. Досега Елизабет беше толкова разумна за всичко. Трябваше да продължи по този начин и да избие всички черни мисли от главата си. Трябваше отново да се опита да стопли сърцето си, да не му позволява да изстине и да стане безразлично. Всичко беше наред. Джони беше чудесен. Той я обичаше. Стефан също я обичаше. Тя отново се заслуша в гласа му, докато той се мъчеше да намери най-подходящите думи, за да преведе неща, които изобщо нямаше да й трябват за изпита. От време навреме Ана го укоряваше.

— Стефан, виж какво… На детето не му е необходимо да знае това…

— Ана, ти не знаеш какво й трябва и какво ще й потрябва да знае. Тя изучава дизайн. Аз й разказвам за немския дизайн, защото иначе ще мисли, че всичко, което са направили германците, е ужасно. Вани и отвратителни съвременни мебели. Разказвам й за майсенския порцелан, за фаянса и порцелана от Фюрстенберг, Нимфенберг, Лудвигсберг…

— Берг, берг, берг — измърмори Ана. — Кой го интересува какво са произвели? Те разрушиха страната ни, тези изверги, а ти се припичаш тук на слънце и разправяш на детето какъв красив порцелан правели.

Тя тропна с късите си крачета, зачервила лице, изпълнена с добри намерения и същевременно уплашена, че могат да сметнат Стефан Ворски за досаден глупак.

— Понякога ми се струва, че се разсейваш, Елизабет. Може би ти е скучно.

Елизабет взе една чиния от майсенски порцелан и прокара пръст по отличителния знак.

— Ако не беше ти, мистър Ворски, нямаше да знам каква е тази чиния. А сега знам историята на всяка вещ тук. Сякаш ме научи на нов език. Пък и винаги съм искала някой да се интересува от онова, което правя. Познавам толкова много хора, но нито един от тях не знае какъв изпит имам във вторник. Само ти и Ана. Баща ми знае само, че краят на следването ми наближава — тържественият ден, когато всички онези смешни и превзети лекции по изкуство ще свършат и ще си намеря работа. Само толкова. А майка ми изгуби разсъдъка си. Не ви казах, защото баща ми настоя да не говорим за това пред никого. Сега тя е в психиатрична клиника в Престън, Ланкашир, и всъщност не знае къде се намира. Ходих да я видя, нали си спомняте? Ала не ви казах.

— О, горкото ми дете!

— А Хари — моят едър, простоват, мил втори баща — преговаря с лекарите и болногледачките и обещава, че ако състоянието й се подобри и я пуснат, щял да се грижи за нея още по-добре. Той я гледаше идеално. Тя обожаваше всяка минута, прекарана с него.

— О, боже…

— А Моника Харт съвсем наскоро се сгоди за един шотландец с карирана пола и изобщо не й пука дали имам изпит по дизайн, или водопроводни инсталации. Ешлинг О’Конър се мотае из родния си град, прави се на много важна и разиграва местните аристократи, доколкото знам. Едва ли чете писмата ми. Не ми и пише. Майка й, леля Айлийн, знае, че имам изпит, но мисли, че е като в училище, където всички правят едно и също…

Елизабет крачеше сред мебелите. Никога не бяха я виждали толкова отчаяна. Приближи се до мистър Ворски и сложи ръка на рамото му.

— Заради всичко това, аз съм ти много признателна и благодарна, и никога няма да ми е скучно с теб…

— Аз трябва да ти благодаря, защото внесе радост в живота и работата на един възрастен човек. Понякога съм многословен, досаден и говоря прекалено много. Ана има право. Не съм съобразителен.

Елизабет коленичи до него и хвана двете му ръце.

— Кой, ти ли не си съобразителен? Мили мистър Ворски, та ти си най-съобразителният човек на света! Сега, когато съм изпълнена със самосъжаление и говоря, че никой не се интересува от мен, ти не ме попита за Джони. Не изказа предположението, че той сигурно знае по какво имам изпит.

— Но, дете, Джони си е Джони и ние знаем това.

— Да, точно така. И напоследък Джони се разкарва из Лондон с елегантна спортна кола и онази жена от висшето общество.

— Тя няма да се задържи дълго.

— Имаш право, тя ще иска повече, отколкото Джони ще й даде. Някой ден ще го покани у тях на празненство, на което ще присъства принцеса Маргарет, и Джони ще откаже да отиде, без да й дава обяснения. А жената от висшето общество ще се нацупи и ще го изхвърли от спортната си кола. После ще чака Джони да й се обади по телефона, да й се извини или да й изпрати цветя, за да му прости. Ала тя не знае, че Джони никога не се обажда по телефона, не изпраща цветя и не се извинява.

— Не се вълнувай.

— Защо, точно така ще стане, и тя ще беснее от гняв, ще дойде тук, ще купи нещо много скъпо и ще попита за Джони. А ние ще му кажем, той ще вдигне очи към тавана, ще възкликне: „Божичко!“ и всички ще се разсмеем.

Елизабет седна като малко дете на коленете на мистър Ворски. Той не каза нищо, само я погали леко по косата.

— И така, Джони не знае, че ти предстои последният изпит. Но аз съм сигурен, че ти ще се представиш много добре. В противен случай на този свят няма справедливост.

— Но нима не е така?

Тя го погледна, но той пак не каза нищо.

— Има ли наистина справедливост? Съпругата ти е мъртва, синовете ти ги няма, страната ти е разрушена.

— Провървя ми повече, отколкото на много други поляци. Ала ти наистина преживя тежки времена, мое дете. Ще настъпят по-добри.

— Мислиш ли? Джони няма да се промени, знаеш това.

— Да, знам го. Но сега най-важното е, че и ти го знаеш. В такъв случай имаш две възможности — да го приемеш такъв, какъвто е, или да го оставиш и да си намериш друг.

Елизабет стана и протегна ръце. Той колебливо пристъпи към нея.

— Сега ще те прегърна силно и после ще продължим с подготовката за изпита. След като съм единственият човек, който знае, че имаш изпит, ще се погрижа да го вземеш с отличен.

 

 

През юли Елизабет се отличи с резултатите от изпитите. Деканът я поздрави и й предложи часове в колежа, докато се подготвя за преподавател.

Джони приключи поредната си история. Така и не призна, че е имало нещо. Ентусиазирано се съгласи със Стефан, че трябва да плащат на Елизабет и като консултант.

Баща й имаше съвсем смътна представа за всичко това.

— Значи колежът няма да свърши, така ли? Ще се подготвяш за преподавател, ще имаш часове с учениците, а след това ще работиш в антикварния магазин? Изглежда, не си стигнала много надалеч.

— Стигнах дотам, докъдето исках, татко — сопна му се тя.

— А показва ли някакви признаци онзи твой приятел, че иска да се жените? Отдавна сте заедно.

— Нито един от двама ни не намеква, че искаме да се женим, татко. Ако има нещо, ще ти кажа — отговори още по-отсечено тя и тъжно си помисли, че за пръв път от дълго време двете с Ешлинг казват едно и също.

Лятото беше в разгара си. Хари писа, че състоянието на майка й не се подобрява, и помоли Елизабет да отиде пак, за да ги развесели. Ешлинг писа, че Тони Мъри се натряскал до козирката и едва не направили оная работа. Уверяваше я с присъщата си прямота, че не е имало проникване, но все пак адски се успокоила, когато менструацията й дошла. Моника Харт също й писа от Шотландия. Тя бе избягала с Андрю Фърлонг, защото майките им се държали смешно. Оженили се в Гретна Грийн, където изобщо не било романтично, а влажно и окаяно, а пък в Шотландия било още по-зле. Шърли писа от Пензанс и й съобщи, че ще се жени за един много приятен мъж, с когото се запознала в хотела, където той работел като барман. Молеше Елизабет да каже на Ник. Трябвало да опише въодушевено колко е развълнувана и щастлива Шърли и ако е възможно, да намекне, че Гай, годеникът й, е всъщност управител на хотела. Някой ден той, разбира се, щял да стане такъв, така че не било кой знае каква лъжа.

Майката на Джони внезапно почина и той отиде на погребението сам. Мистър Ворски и Ана изпратиха венец, Елизабет — също. Джони не искаше никой да заминава с него. Върна се изобщо непроменен. Махаше припряно с ръка на изразените съчувствия. Така било по-добре. Майка му била възрастна, страхувала се да не остарее прекалено много, не обичала да бъде сама, най-хубавото било вече изживяно. Той и брат му мислели, че така е най-добре.

Заведе Елизабет на вечеря в ресторант. Сервитьорът им донесе безплатни питиета и каза:

— По случай раждането на малката принцеса.

Същия ден принцеса Елизабет бе родила момиченце.

— Сигурна съм, че е много доволна — рече Елизабет. — Първо момче, после момиче. Като по рецепта.

— Като по рецепта за принцеса Елизабет, която има цяла рота слуги и е една от най-богатите жени в света, но не и за моята Елизабет, която няма нито пари, нито време.

— Категорично не — съгласи се Елизабет, усмихна се дръзко, отмахна русите си коси от очите и вдигна чашата си, за да пие за здравето на бебето.

 

 

Курсът за обучение на преподаватели беше приятен, но според Елизабет нямаше почти нищо общо с действителния живот, защото принципите на образованието не бяха толкова важни, колкото умението да разсъждаваш самостоятелно и да се справяш с децата и студентите. Тя имаше часове два пъти сутрин в колежа и два пъти следобед в местното начално училище. Имаше чувството, че може и сама да напише учебник. За нея беше едно и също да работи със седемгодишни деца и седемнайсетгодишни младежи и девойки. Само трябваше да поддържа интереса им и да ги кара да пазят тишина. Джони й предложи да пусне в класната стая малко етер.

През лятото Елизабет ходи два пъти до Престън. Положението там беше мрачно. Духът на Хари бе сломен и той се измъчваше от чувство за вина.

— Ти беше душата на компанията, винаги си бил толкова забавен. Тя го каза — увещаваше го отчаяна Елизабет. — Не можеш ли пак да станеш поне малко такъв? Не беше толкова отдавна — само преди шест-седем години…

— Не си спомням нищо друго, освен колко много исках да направя най-доброто за Вайълет — отговори той. Приличаше на голямо тъжно бебе.

— Няма смисъл от такава обич, трябва да бъдеш весел. Ами ако състоянието й се подобри и излезе от клиниката, какво ще завари тук? Майка няма да иска да дойде в тази занемарена къща, при теб. Та ти си досущ като съсухрен старец!

Думите й оказаха въздействие. Той не стана такъв, какъвто беше, но все пак се промени. Елизабет обясни на сестрите и лекарите, че няма да е зле да дадат на Хари някаква надежда, че нещата ще се оправят, и те се съгласиха. Без да прибягват до лъжи. Накараха го да мисли, че може да пуснат Вайълет за малко вкъщи.

Елизабет седеше и гледаше Хари, докато той разказваше на разсеяната й майка за плановете си относно завръщането й. Вайълет погали ръката му няколко пъти. В болницата бяха махнали карфицата и телчетата от изкуствените виолетки и ги бяха пришили към жилетката. Сигурно ги перяха заедно с нея, защото листчетата им бяха избледнели и бледолилави.

 

 

Джони се разтревожи за майка й. Елизабет спомена за състоянието й едва след третото си посещение при нея.

— Защо не ми каза? Как можа да отидеш сама? Не ти е присъщо да бягаш така. На Стефан си казала отдавна. Питах го.

— Нямаше смисъл да ти казвам.

Той изглеждаше обиден и леко притеснен.

— Каква игра играеш?

— Никаква, кълна се. Наистина, моя любов. Защо да ти казвам тъжни неща? Често споменаваш, че не искаш да чуваш нищо потискащо, никакви проблеми, нищо, което би развалило настроението ти.

— Но, мила, майка ти е настанена в дом за душевноболни. Това не е нищо. Защо не…

— Защото ти не можеше да направиш нищо.

Тя го погледна в очите. Очевидно не го разиграваше. Джони я прегърна и рече:

— Ти си ми много скъпа, Елизабет. Знаеш ли, че си единствената жена, която някога съм обичал?

Елизабет му се усмихна и отговори:

— И аз те обичам, Джони.