Мейв Бинчи
Молитва за обич (5)

Четвърта глава

Ешлинг бе поела отговорността за Елизабет изключително сериозно. Не всеки на десетгодишна възраст имаше гостенка от чужбина, за която да се грижи. Разбира се, съществуваха известни компенсации като например красивата Моника, която имаше бяло на гушката, мъркаше като мотор и непрекъснато тичаше подир разни конци и гумени топки. Освен това Ешлинг можеше да се измъква от много задължения, като казваше, че трябва да помага на Елизабет. Тя никога не разтребваше масата, нито переше, когато Пеги имаше свободен следобед. А в училище се отърваваше от допълнителните домашни.

— Не мога, сестро, наистина не мога. Трябва да покажа на Елизабет как да прави това-онова. Честна дума, сестро.

Тя мислеше, че върши добра работа. След време Елизабет започна да става по-самоуверена. Лицето й все по-рядко беше угрижено. Ешлинг забеляза, че тя вече не казва „извинявай“ толкова често. Още не споделяше разни тайни и поверителни неща и макар че Ешлинг я притискаше по много въпроси, беше сдържана.

— Хайде, разкажи ми за твоето училище. За Моника… Съученичката ти.

— Няма нищо за разказване — отговаряше Елизабет.

— О, хайде де! Аз как ти казвам всичко.

— Ами, тя се казва Моника Харт. Седеше до мен. Това е всичко.

— Всичко?

Ешлинг беше не само разочарована, но имаше и чувството, че Елизабет крие много неща от нея. Сигурно имаше какво да й разкаже.

Или за рождените дни. Какво правеше Елизабет, кой идваше у тях, какво й подаряваха?

На последния си рожден ден, през май, Елизабет получила плетена вълнена жилетка и кутия с боички. Да, само това. Не, нямало празненство. Да, вероятно някои от съученичките й са организирали празненства. Не, Моника Харт не. Кой й липсва най-много? Ами, мис Джеймс. Тя била много добра. По-добра ли от сестра Мери? Ами, различна. Защото не била монахиня. Изглеждала по-обикновена. Да, мис Джеймс й липсвала най-много.

— Освен, разбира се, майка ти и баща ти — добави Ешлинг, само за да се увери.

— О, да. Ти ме питаш само за училище. Естествено, че майка и татко ми липсват.

Ешлинг включваше родителите на Елизабет в молитвите си.

— Бог да ме благослови и да ме направи по-добра. Бог да благослови мама и татко, Пеги, Шон, Морийн, Еймон, Донал, Найем, сестра Мери и всички в Килгарет, в графство Уиклоу, в цяла Ирландия и по света. Бог да благослови Елизабет и да закриля родителите й, леля Вайълет и чичо Джордж, от онова, което става в Лондон.

Елизабет винаги й благодареше след тези молитви, които Ешлинг припяваше монотонно, седнала на леглото си. Но Ешлинг казваше, че не ги отправя към Елизабет, а към Бога.

Понякога Елизабет се чудеше какво би направила майка й, ако Ешлинг изтича към нея и я нарече лельо Вайълет. Сигурна беше, че майка й ще помисли всички О’Конър за недодялани. Което, разбира се, беше вярно. Но Елизабет се надяваше, че майка й няма да дойде тук и да се срещне с тях. Пристигнеше ли, тя можеше да я прибере. Майка й ненавиждаше мръсотията, а тази къща понякога наистина беше много разхвърляна.

Никой не чистеше банята, а из цялата кухня имаше храна, която не беше покрита с красиви похлупаци, както у тях. Майка й никога не би седнала да се храни на покривка, омацана с лекета, и без салфетки; а щом нещо паднеше на пода, веднага го грабваха и изяждаха. Майка й е била тук преди много години и си спомняше само, че било мръсно. Елизабет се опасяваше, че напоследък е станало дори по-лошо.

Само след няколко седмици обаче Елизабет започна ожесточено да защитава новия си дом. Никак нямаше да й хареса, ако майка й започнеше да го критикува или ако баща й направеше някаква пренебрежителна забележка относно начина, по който живееха тук. Когато сестра Мери поправи Ешлинг в час онзи ден, лицето на Елизабет пламна.

— Изправи се, дете, и завържи отзад тази морковена коса. Чуй ме добре, Ешлинг О’Конър, не идвай утре на училище без панделка. Стига си ходила рошава.

Елизабет се засегна заради Ешлинг. Да нарекат хубавата й коса морковена. Това беше голяма обида. Мис Джеймс не би казала такова нещо. Никога. Подобни неща не се говореха. Но странно — Ешлинг като че ли нямаше нищо против. Тя само отметна глава, ухили се на Елизабет и когато сестра Мери се обърна с гръб към тях, направи гримаса, която накара всички останали момичета да закрият уста с шепи, за да не се разкикотят.

Другите момичета бяха от фермите около Килгарет или дъщери на дребни търговци. Тук всичко беше съвсем различно от Англия. Много рядко нечий баща ходеше на работа на точно определено място и се връщаше вечер вкъщи. Имаше банка, но в нея работеха само двама служители. Не беше като банката на баща й. Леля Айлийн й бе обърнала внимание на това, както обикновено правеше за всичко, свързано с родината на Елизабет.

Ученичките в манастирското училище посрещнаха Елизабет като нещо ново, но тъй като тя беше много срамежлива и плаха, повечето от тях скоро загубиха интерес към нея. Това беше облекчение, защото Елизабет не обичаше да бъде център на внимание. Ешлинг — самоназначила се за неин рицар пазител — беше по-скоро заплаха, отколкото помощ.

Когато момичетата започнеха да я разпитват за училището й, Ешлинг се намесваше в нейна защита.

— Тя не знае много за него. То е било бомбардирано през войната. Всички загинали и били погребани под развалините…

Понякога, когато останеха насаме, Елизабет възразяваше.

— Честно казано, Ешлинг… Не биваше да казваш така. Училището не е разрушено. Това не е вярно.

— Ала можеше и да е — отговори кисело Ешлинг. — Освен това ти говориш толкова малко за живота си в Лондон, че на хората им се вижда странно. По-добре измисли някакво извинение.

Наистина ли говореше малко? Вероятно. Майка й негодуваше срещу безкрайните разкази като тези на Ешлинг, Еймон и Донал, свързани с премеждията им… Тя не я разпитваше за другите момичета в училище и дори се отегчаваше, когато Елизабет говореше за мис Джеймс. Тук беше толкова по-различно.

Нищо не караше Елизабет да очаква разпален интерес към душевността й.

Обясниха на класа, че тъй като тя е протестантка, по време на часовете по вероучение ще чете Библията. Другите позеленяха от яд, че няма да й се налага да учи по пет трудни въпроса по катехизис всяка вечер, и започнаха да я тормозят заради необичайния й път към Бога.

— Но ти не ходиш на църква, дори в протестантската — възмути се Джоани Мъри.

— Не. Аз… Леля Айлийн каза, че ще ме заведе, но… Малко е различно, разбираш ли? — измънка Елизабет.

— Ама не трябва ли да ходиш в някаква църква, дори и да е само в протестантската?

Джоани Мъри не обичаше недовършени неща.

— Ами… Мисля, че трябва.

— Тогава защо не ходиш в протестантската църква? Тя е точно до вас… По-близо е, отколкото нашата църква, ние трябва да изкачваме хълма. Всяка неделя и в празник, по задължение. Иначе ще отидем в ада. А ти защо няма да отидеш в ада?

В такива случаи обикновено се намесваше Ешлинг.

— При нея е различно. Тя не е надарена с вяра в Бога.

Това обяснение удовлетвори някои, но не всички.

— Божият дар е дори само да слушаш за Бог, а тя е чула за Него от нас.

Ешлинг се затрудни.

— Сестра Мери каза, че Преподобната майка знае, че Елизабет не ходи на църква, и че за протестантите това е нормално. Не всички видове протестанти трябва да ходят на църква.

Тези думи бяха посрещнати с известно недоверие, но тя продължи победоносно.

— Дори не знаем дали е кръщавана.

— Не си ли кръщавана? — учуди се Джоани Мъри и изгледа Елизабет като прокажена. — А, може би не е трябвало да те кръщават, нали?

— Ами… — почна Елизабет.

— Е, кръщавана ли си, или не?

Адвокатката Ешлинг загуби търпение и мигновено забрави за ролята си. Понякога Елизабет наистина беше много загадъчна. Представяш ли си? Да не знаеш дали си кръщавана, или не?

— Искаш да кажеш дали съм християнка.

— Да, разбира се. Кръщавана.

— Ами, имах някаква мантия — спомни си Елизабет.

Тя стоеше в една кутия, увита във вестник, и миришеше на нафталин. Това, изглежда, реши въпроса. Елизабет беше кръщавана. Оставаше възловият проблем. Като кръщавана християнка, не трябваше ли да ходи в някаква църква? Ешлинг се намери в чудо. Ала само за известно време.

— Няма начин да разберем дали е била кръщавана, както трябва — отсече тя. — Ако не е, тогава не се брои.

— Ние можем да я кръстим — предложи Джоани Мъри. — Нали знаете как се прави — поливаш я и в същото време казваш молитвата.

Елизабет се огледа като заек, хванат в капан. Очите й мълчаливо молеха Ешлинг да й помогне. Притесни се.

— Не сега — каза авторитетно Ешлинг. — Първо трябва да получи указания. Ще го направим, след като я посветим във вярата. В някое междучасие в тоалетната.

— Колко време ще я посвещаваме?

Сега вече всички изгаряха от нетърпение да кръщават някого. Елизабет беше първият вероятно некръщаван човек, когото познаваха.

— Тя, разбира се, е пълна с първороден грях — каза едно от момичетата. — Ако умре сега, ще отиде в чистилището.

— Няма ли да е по-добре за нея, ако отиде там, отколкото да рискува да попадне направо в ада? Искам да кажа, че ако я кръстим сега и тя не знае какво трябва да прави, може да отиде в ада. По-добре ще е ако първо научи правилата — настоя Ешлинг.

— Но колко време ще я посвещаваме?

Елизабет погледна Ешлинг с надежда. Посвещаването можеше да продължи само десетина минути. Трудно беше да се определи, когато ставаше дума за въпросите на вярата.

— Мисля, че шест месеца ще стигнат — отговори Ешлинг.

Момичетата бяха разочаровани и започнаха да я разпитват.

— Тя не знае нито дума от вероучението. Няма смисъл да я кръщаваме, докато не го научи добре като нас. Не й е провървяло — не са направили каквото е трябвало, когато е била бебе.

— Може и да са го направили — обади се Елизабет умърлушено.

— Няма начин — рече Ешлинг.

— Може би не са я изкъпали и не са казали молитвата — отбеляза дълбокомислено Джоани. — А това е най-важното.

 

 

Наближи Коледа. Елизабет беше много по-силно и здраво дете, отколкото онова, което трепереше на площада. Полата й дори отесня в талията, а бледото й лице изглеждаше по-жизнено, не като от порцелан. И гласът й стана по-силен. Сега вече човек знаеше дали е в къщата, или не.

Всяка седмица пишеше на родителите си. Айлийн добавяше своето кратко писъмце и даваше плика на Елизабет да го пусне. Никоя от двете не знаеше дали редките отговори се дължат на ужасния хаос в Лондон по време на бомбардировките, или на инертността, присъща на Вайълет. Вестниците бяха пълни с разкази за въздушните нападения. „Извънредното положение“ — както продължаваха да наричат възникналата обстановка — беше достигнало сериозни размери. Ежечасно над Лондон се изсипваха двеста тона бомби. В една октомврийска нощ бомбардировката беше толкова интензивна, че беше почти невъзможно да си представиш, че там съществува някакъв нормален живот.

Айлийн непрекъснато повтаряше, че Вайълет е добре дошла в Килгарет, и всеки път, когато го напишеше, отправяше малка молитва приятелката й да не дойде. Не и точно сега, когато отношенията между Шон — младши и баща му бяха обтегнати. Не и докато не намереха време да пооправят къщата. Не и докато не усвояха някои учтиви обноски. Едва когато видя изисканите маниери и вежливостта на Елизабет, Айлийн разбра колко недодялани са всички в семейството й. Елизабет ставаше учтиво, когато в стаята влезеше по-възрастен човек, предлагаше стола си, държеше му вратата отворена. Айлийн въздъхна. На нейните деца им трябваше някоя по-голяма бомба, за да станат от столовете си, освен ако случайно не им скимнеше да го направят. Тя не попита Елизабет защо е решила да дойде на литургията в неделя — помисли си, че това се дължи на желанието й да се приобщи още повече към живота тук. Това означаваше, че и тя трябва да бъде включена в съботните проверки за чисти обувки и чорапи. Преглеждаше се всичко — барети, шапки, католически требници. Косата — измита, вратовете и ноктите — чисти. Това беше единственият ден в седмицата, когато Шон и Айлийн О’Конър виждаха някакъв смисъл от онова, което вършеха, и работеха, докато цялото тяло ги заболеше. Наградата им беше да видят пет блестящи от чистота деца на литургията.

Елизабет се опита да си спомни дали в Англия хората посещаваха толкова масово църквите, но не можа. Мистър и мисис Флинт ходеха на църква, но тя не знаеше дали това означава къпане, лъскане на обувки и огромни тълпи хора, които влизаха и излизаха от постройката, където всички се познаваха.

Направиха яслите в началото на декември. С големи, в естествен размер фигури на Светото семейство и истинска слама. Ешлинг се молеше пред тях след литургията и пускаше по едно пени в голямата кутия за дарения, покрита с разтопен восък. Това ти позволяваше да запалиш свещичка, да я боднеш при другите и да си пожелаеш нещо.

— Можеш ли да си пожелаеш нещо, ако не си надарена с вяра в Бога? — прошепна веднъж Елизабет.

Желанието й беше да получи дълго весело писмо от майка си и баща си.

— Мисля, че не — отговори замислено и сериозно Ешлинг. — Не, не съм чувала такова нещо. По-добре не си хаби напразно пенито, а го запази за бонбони.

За Елизабет Коледа винаги носеше разочарования. Всички я очакваха с такова голямо нетърпение, говореха само за нея, но дойдеше ли, Коледа вечно донасяше някаква неприятност или неудовлетворение, а Елизабет се преструваше, че не ги забелязва. Миналата година говориха надълго и нашироко за купоните и обсъждаха как ще се справят. Но според Елизабет, Коледата със семейство О’Конър щеше да бъде идеална. За пръв път през живота си тя очакваше Коледа като в приказките.

Всички приготвяха подаръци един за друг седмици наред и винаги, когато някой неочаквано отвореше вратата на някоя стая, се чуваше вик: „Не влизай!“. За изненада на Елизабет, Ешлинг говореше въодушевено за Дядо Коледа и един-два пъти Елизабет се осмели да се усъмни в съществуването му.

— Не си ли мислила, че всъщност може би няма Дядо Коледа, а подаръците идват от… някъде другаде?

— Да не си луда? — отговори Ешлинг. — Откъде другаде ще идват?

Тя бе запалила няколко свещички и бе помолила Господ да напомни на Дядо Коледа за желанията й.

Елизабет се бе променила много през четирите месеца, прекарани със семейство ОʼКонър. По-рано би си замълчала с надеждата, че нещата ще се развият в благоприятна насока. Сега обаче тя чувстваше, че може да се намеси.

— Лельо Айлийн?

— Да, мила?

Айлийн пишеше нещо в голямата счетоводна книга, която попълваше всяка събота.

— Не искам да се бъркам, но… Ешлинг се моли на Светото семейство в църквата и иска да кажат на Дядо Коледа да й донесе велосипед… И знаеш ли какво?… Само… Помислих си, че и ти би искала да знаеш това, ако разбираш какво имам предвид, в случай че тя не ти каже.

Айлийн придърпа нежно детето към себе си и отговори.

— Много мило от твоя страна да ми го кажеш.

— Не че те карам да купуваш такива скъпи неща, но Ешлинг е твърдо убедена, че пожеланията към Дядо Коледа трябва да бъдат пазени в тайна, и може да не ти каже.

— Добре, ще се опитам да запомня — обеща тържествено Айлийн. — А сега тичай оттатък.

Бъдни вечер беше съчетание от всички съботни вечери, когато лъскаха обувки и миеха вратове, и деня, в който представиха Коледната пиеса в училище — изпълнен с присъщото им трескаво вълнение. Дори големите момичета като Морийн и Бърна се кикотеха, а Шон — младши беше весел и опаковаше подаръци.

През нощта Елизабет чу, че вратата се отваря. Тя погледна разтревожена към леглото на Ешлинг, но червената коса върху възглавницата не се размърда. С премрежени очи Елизабет видя как Шон оставя увит в кафява хартия и закичен с клонки чемшир велосипед до леглото на Ешлинг. За свое удивление видя, че и към нейното легло се приближава подобен пакет. В очите й бликнаха сълзи. Всички тук бяха толкова мили, че никога нямаше да може да им се отблагодари. Трябваше да се опита да обясни на майка си в следващото писмо колко са любезни. Дано да намереше думи, които да не раздразнят майка й и да не я накарат да мисли, че я осъжда.

Сетне настъпи утрото и Ешлинг изпищя от радост, като разкъса хартията. Елизабет провеси крака от леглото и зачервената от щастие Ешлинг отиде при нея и я прегърна. Елизабет се насили и също я прегърна. Това беше ново преживяване за нея, а тя винаги се изнервяше от новите неща. Досега само се бяха хващали за ръце, когато се връщаха от училище. Но този изблик приличаше на море от обич и вълнение, което едва не удави Елизабет в непознатите си води.

Скоро се чуха викове, писъци, свирене на тромпет и крясъци…

— Слизайте след две минути или Коледа, или не — ще ви напляскам!

Още беше тъмно, а те вече се изкачваха по хълма на път за църквата, като поздравяваха другите хора и им пожелаваха весела Коледа. Неколцина попитаха Елизабет какъв подарък е получила, а доктор Линч — бащата на Бърна — я ощипа по бузата и я попита дали ирландската Коледа е по-хубава от английската. Съпругата му сърдито го дръпна настрана.

За закуска имаше наденички и яйца. На масата бяха сложени и хартиени салфетки. Найем седеше на високото си столче и гукаше на всички. Децата потискаха вълнението си, защото щяха да получат подаръците след това, край камината. Големите неща бяха разнесени през нощта, но сега за всеки имаше по нещо дребно. Сетне момичетата можеха да покарат велосипедите си на площада, Морийн можеше да демонстрира новата си жилетка и барета, Еймон — футболната си топка и ботушите, а Донал — тротинетката си. После пак щяха да се приберат у дома, за да хапнат от огромната гъска, която вече се печеше във фурната.

Всички ахкаха пред подаръците си — игленици, изрисувана чинийка за пепелник на татко, огърлица, направена от старателно нанизани мъниста. Ала най-големи аплодисменти имаше за подаръците от Морийн. За мама — хубав сапун, а за татко — шалче. За Ешлинг и Елизабет — големи гривни с разноцветни стъкла, за Еймон — фар за велосипеда, за Донал — смешна кожена шапка, и дори дрънкалка за бебето. Морийн подари на големия си брат две четки за коса, досущ като на джентълмените в книгите, а на Пеги — искряща брошка.

Морийн раздаде подаръците си последна. Беше помолила за това, за да сложи великолепен завършек на церемонията. Въздухът беше изпълнен с благодарности. Всички разглеждаха подаръците си и никой не забеляза тревожните погледи, които си размениха леля Айлийн и чичо Шон. Като че ли само те бяха видели някакво тайнствено бедствие. Чичо Шон очевидно бе решил да остави леля Айлийн да се справи с този въпрос — какъвто и да беше той. Елизабет усети, че лицето й се зачервява от притеснение.

— Добре, разчистете бъркотията, сложете хартиите в тази кутия, а канапа — в онази. И не оставяйте нищо неприбрано.

След малко Айлийн провери как е пометена стаята и заяви:

— А сега — всички на площада. И ти, Шон, отиди да се поразходиш… Донал, облечи се добре. Не, остави тук кожената си шапка.

След няколко минути в стаята нямаше нито деца, нито подаръци. Сърцето на Елизабет тупкаше силно — тя усещаше, че нещо не е наред. Отиде с Пеги в кухнята да й помогне да сгъне хартиите. Пеги говореше колко много работа има да се свърши още и колко малко й помагат, но само си мърмореше под носа, без да очаква отговор.

От съседната стая се чуха гласове.

— Не, Морийн, седни. Хайде…

— Какво има, мамо? Не разбирам.

— Морийн, откъде взе пари да купиш всички тези неща?

— Мамо, не разбирам за какво говориш. Спестих джобни пари като всички останали… Наистина.

— Не ни прави на глупаци, Морийн. Погледни тези неща. Те струват цяло състояние. Сапунът, който си купила на майка си, е петнайсет шилинга. Видях го в аптеката.

— Но, татко, аз не съм…

— Само ни кажи откъде взе парите, дете. Това е всичко, което баща ти и аз искаме да знаем. Казвай бързо и не разваляй вечерта на останалите.

— Не съм взимала от твоите пари, мамо. Провери в бюрото си, не съм взела нито пени.

— Нищо не липсва, Шон.

— И в твоя джоб не съм бъркала, татко…

— Виж какво, Морийн, ти получаваш по един шилинг на седмица, а си купила неща за много лири. Не виждаш ли, че майка ти и аз сме като попарени?

— Това ли е благодарността ви за хубавите коледни подаръци… — заплака Морийн. — Това ли е… Всичко… Обвинявате ме, че съм откраднала от вас.

— Ами, една от вероятностите е… че си ги откраднала от магазините.

Гласът на Айлийн потрепери, като произнесе обвинението.

— Купих ги — настоя Морийн.

— Всемогъщи Боже, та само четките, които подари на Шон, струват повече от две лири! — изрева баща й. — Няма да излезеш от тази стая, докато не разберем всичко. Няма значение, че е Коледа… Ако трябва, ще те пребия, но ще разбера. Не ни прави на глупаци. Купила ги била…

— Баща ти има право — рано или късно ще ни кажеш. По-добре го направи сега.

— Купих ви коледни подаръци, а вие ми казвате…

— Отивам у доктор Линч, за да разбера дали и те са получили големи подаръци от Бърна. Вероятно двете заедно сте измислили това. И Бърна ще ни каже всичко, щом ти не искаш…

— Не! — изпищя Морийн. — Не отивай, татко! Моля те!

Айлийн се разрида. Морийн хлипаше. Сетне се чуха плясъци от шамари, преобърна се и стол. Леля Айлийн започна да моли чичо Шон да не удря Морийн толкова силно.

— Остави я, Шон, успокой се.

— Да се успокоя ли? Да краде от магазините! Заедно с онази Линч. Пет магазина, пет семейства, които търгуват с нас от години, а това хлапе да ходи там да краде. Господи, как да се успокоя? Щом отворят, отиваш и връщаш всичко. Ще кажа и на Линч. Няма да се спотайват, когато две крадли се разхождат из града…

Елизабет и Пеги си размениха тревожни погледи — чу се още един удар и писък.

— Ти си кротувай — рече Пеги. — По-добре да не си пъхаме носа в чуждите работи. Не сме чули нищо и няма да казваме нищо.

— Знам — отговори Елизабет. — Но Коледата пропадна.

— Съвсем не — каза Пеги. — Предстои ни чудесна Коледа.

— Ох, татко, не можеш да удряш така едно момиче! Престани!

— Излез, Шон, не те искам тук. Махай се. Това е моя работа.

— Татко, не удряй така Морийн. Спри го, мамо, той я удари по главата! Престани, татко. Ще я убиеш.

Елизабет изтича от кухнята и взе новия си велосипед. Направи няколко обиколки на площада, като се опитваше да избърше сълзите от очите си. Не искаше другите да я питат какво е станало. Сигурно нямаше да се съберат на обяд. Леля Айлийн вероятно бе отишла в спалнята, а Шон бе излязъл след кавгата с баща си. Чичо Шон може би беше взел ключовете и се бе върнал в магазина, а Морийн — един Господ знае какво се бе случило с нея. Всичко пропадна, както винаги. Не беше справедливо.

Другите деца, които живееха около площада, също имаха велосипеди и тротинетки. Те разказваха най-чудати неща — как Мартин Райън видял крака на Дядо Коледа да изчезва в комина, а Мейри Кенеди чула елените да пристигат на площада. Ешлинг вече беше научила няколко номера с новия си велосипед. Тя се въртеше там, където в делничен ден спираше автобусът, с широко разперени ръце и развята червена коса.

— Какво има? Защо си тъжна? — попита тя.

— Не, нищо ми няма.

— За родителите си ли мислиш? Мъчно ли ти е?

Понякога Ешлинг проявяваше голяма загриженост към временната раздяла на Елизабет с майка й и баща й.

— Ами, малко — излъга Елизабет.

— Сега ние сме твоето семейство и ще прекараме чудесна Коледа — увери я Ешлинг.

В този миг Айлийн ги извика.

— Прибирайте се, деца. Измийте си ръцете и се пригответе за коледното угощение…

Тя отново изглеждаше спокойна. Елизабет също се поуспокои, когато Айлийн я повика наред с останалите. Еймон, Донал и Ешлинг взеха с нежелание подаръците си и казаха довиждане на приятелите си. Всички измиха набързо ръцете си и ги изсушиха едновременно в една влажна хавлия. Масата беше сложена и между чиниите имаше коледни бисквити. Докато заемаха местата си, леля Айлийн каза сякаш между другото:

— А, да, станала е грешка с някои от подаръците. Бихте ли върнали на Морийн нещата, които ви даде? Цената е сгрешена и трябва да се оправи.

Разнесе се недоволно мърморене, но за кратко. Неприятностите бяха свършили. Очите на Морийн бяха силно зачервени. На Шон — младши — също. Но и двамата не казаха нищо и изядоха бисквитите като всички останали.

След това пуснаха грамофона и танцуваха. Всички, освен Еймон, който каза, че това било глупаво. Но сменяше плочите, с което много помогна.

И когато Елизабет видя чичо Шон да танцува валс с Морийн и забеляза, че тя е притиснала чело до гърдите му и плаче, си помисли, че никога няма да ги разбере, дори да живее с тях един милион години.

 

 

Следващият срок дойде заедно със студената зима и лошото настроение на сестра Мери. Тя беше намръзнала и си слагаше ръкавици. Пръстите й бяха подути и морави и цялото й тяло се тресеше от кашлицата. Гърдите на Донал отново започнаха да хриптят и Айлийн не го пусна на училище.

Морийн отиде във всички магазини, откъдето бе „купила“ коледните подаръци. Върна ги в присъствието на Айлийн, като каза, че ги е взела по погрешка по време на коледното пазаруване. Навсякъде я посрещнаха любезно. Щом излезеше от магазина с пламнало от срам лице, продавачите гледаха да смекчат унижението на Айлийн — казваха, че всичко това било работа на малката Бърна Линч, че трябвало да я натупат здравата, ако изобщо някога са го правили, и че след всички неприятности, които имала горката й майка с лекаря, било трудно да се каже кой е виновен. Казваха също, че горката Морийн била наказана достатъчно, като застанала пред тях, и настояваха Айлийн да забрави за случилото се.

Шон бе попитал в манастирското училище в колко часа свършват часовете на Морийн и й заповяда да се прибира у дома петнайсет минути след това. Караше я да ходи в магазина и да му се представя, сетне да влиза в къщата и да започва да пише домашните си. Забраниха на Бърна Линч да идва у тях и на Морийн да ходи при нея.

Шон — младши видя във вестника, че в Англия е започнала подготовката на младежите между шестнайсет и осемнайсет години за Въздушните сили. Прочете го на глас на баща си като доказателство, че на седемнайсет години човек вече е мъж. Баща му отговори, че не го интересува дали Британската империя е стигнала до детските градини и изпраща момчетата си да се бият на четиригодишна възраст, и че нито неговият син, нито който и да е ирландец с капка достойнство ще отиде да се сражава на тяхна страна в по-нататъшните им опити да покорят земното кълбо.

Ешлинг реши да организира кръщаването на Елизабет, за да поосвежи учебния срок. Определиха датата. Втори февруари — Празник на пречистването. Ешлинг инстинктивно чувстваше, че кръщаването трябва да бъде пазено в тайна. Останалите момичета в класа бяха на същото мнение.

Ритуалът се състоя върху каменния под на тоалетната, който беше много по-непривлекателен от река Йордан, където е бил кръстен Исус според хубавата картина в коридора на училището. Наляха в една голяма чаша вода от четири свещени извора — чешмите. Джоани Мъри и Ешлинг си бяха записали думите на молитвата, за да не ги забравят, и това според Елизабет засили важността и вълшебството на церемонията. Тя коленичи, а те я поляха с вода пред целия клас и казаха:

— Кръщавам те в името на Отца и Сина и Светия Дух, амин!

Настъпи мълчание, сетне всички изръкопляскаха.

Елизабет се изправи. Русата й коса беше полепнала по главата й, по раменете й капеше вода. Тя не искаше да се избърше, защото светената вода беше нещо специално. Стисна ръката на Ешлинг и рече:

— Благодаря.

Ешлинг я прегърна и каза:

— Сега ще ти бъде много по-лесно.

 

 

Писмата от майка й не пристигаха всяка седмица. Леля Айлийн винаги обясняваше забавянето с ужасната пощенска система.

— Горката жена е полудяла да пуска писма, но нещата там са толкова лоши, че ги събират от пощенските кутии чак след няколко дни.

Вайълет бе писала точно след Коледа, за да им съобщи, че е поискала да я запишат в Женските помощни въздушни сили, но онези глупаци взимали само неомъжени или бездетни жени, ненавършили трийсет години. Много глупаво от тяхна страна, защото Вайълет би била много по-подходяща, отколкото онези суетни девойчета, които се интересуват само от пудра и елегантна униформа. Очевидно същото било в армията и флотата, така че Вайълет нямало да си прави труда да им предлага услугите си. Тя, разбира се, изпълнявала дълга си в Женския доброволчески отряд и това било достатъчно трудно.

Тези организации не означаваха нищо за Елизабет, но тя откри неочакван съюзник в лицето на големия брат на Ешлинг — Шон. Четяха писмата заедно с него и той й обясни всичко. Увери я, че не е същото като във Военновъздушните сили, но е най-доброто за една жена. Каза й, че майка й щяла да носи униформа, да я обучават и подготвят и всеки ден да проверяват екипировката й. На Елизабет това й се стори малко вероятно. Не можеше да си представи майка си в тъмна униформа като полицай или кондуктор. Вайълет винаги носеше вълнени жилетки и поли. Не можеше да облече такива груби дрехи.

Шон й разказа много повече за Лондон, отколкото писмата на майка й. Обясни й, че Женският доброволчески отряд не представлява само група жени, посветили се на благотворителна дейност, както мислеше леля Айлийн. Те не правят торти и кафе, а са там, сред развалините на улиците, търсят заровени тела, хранят и обличат бедните. Шон й показа статии от вестници за евакуацията и намиране на домове за сираците. Прочете й, че някои семейства се оказали толкова бедни и в такова окаяно състояние, че спели на пода и имали въшки. Жените от ЖДО, които никога не били виждали такава мизерия, сега трябвало да се преборят с нея.

Очите на Шон блестяха, когато говореше за героизма. Елизабет не искаше да го убеждава, че майка й не би се заловила с такава прозаична работа като обезвъшляването на деца. Толкова необикновено и неочаквано беше да го вижда така бъбрив, че слушаше и се чувстваше поласкана.

Чичо Шон ръмжеше неодобрително, когато слушаше разказите му.

— И тук има голяма благотворителна дейност…

А щом чу, че обучават жени за войната, се изсмя.

— О, и тук е имало жени войници много преди да се появят в Англия… Какво мислиш е правила графиня Маркиевич?

Когато Шон каза на Елизабет, че стотици младежи на неговата възраст, дори по-малки, отиват във Военновъздушните сили, баща му се ядоса.

— Господи, ще бъде голяма утеха за мен, ако някой ден отидеш и ти, вместо да мърмориш колко са велики.

Айлийн, усмирителката, вдигна очи от огромната чанта, която кърпеше.

— О, Шон, остави момчето на мира. Той просто се възхищава на хората, които правят толкова много за страната си. Няма ли и ние да направим същото, ако, не дай боже, се наложи? Само това ти казва.

— Тъй де, тъй де, само го казва — рече Шон.

 

 

На първи май сестра Бонавенчър обиколи класните стаи, за да прегледа статуите на Божията майка. Месецът беше посветен на нея и статуите бяха украсени в знак на обич и почит. Децата, които живееха извън града, бяха донесли диви зюмбюли и иглики. Навсякъде имаше чисти бели покривки и вази с цветя. Сестра Бонавенчър остана много доволна. Докато излизаше от стаята, възпитаната малка англичанка, която живееше у семейство О’Конър, й задържа вратата отворена, за да мине.

— Добре ли се чувстваш тук, дете? — попита я тя.

— О, да, сестро — отговори учтиво Елизабет и се изчерви.

Сестра Бонавенчър я погали по главата.

Беше много доволна, че бе приела детето в училището, макар че Елизабет не беше католичка.

 

 

На първи май Айлийн отвори писмото от Вайълет, в което имаше банкнота от десет шилинга. Тя беше предназначена за подаръци на Елизабет и Ешлинг — двете бяха родени само през десет дни. Айлийн се замисли тъжно за всичките онези години, през които бе изпращала по някоя дреболия за дъщерята на Вайълет. Сигурно Елизабет й бе писала. Айлийн се надяваше, че детето не е помолило направо за подарък за Ешлинг. „Тук е невъзможно да се купи нещо, затова ти го направи“, пишеше Вайълет.

Тук цари пълен хаос. Сега се радвам, че не ме приеха в Женските въздушни сили, защото прокараха закон, че не можеш да се откажеш, когато поискаш. Стана задължително — както за мъжете. Мобилизират всички. Има възможност да ме изпратят в някаква оръжейна фабрика в страната — един Господ знае къде. Джордж се записа в Отряда за помощ по време на въздушните нападения и всяка нощ е по улиците. Мисля, че това им харесва — държат се като ученици. Понякога води вкъщи на закуска изключително странни хора. Наистина груби мъже. Тази седмица намалиха дажбите на сиренето на двайсет и осем грама. Представяш ли си — двайсет и осем грама за цяла седмица? Хората нямат дрехи. Живеем като просяци, защото в магазините няма стоки. Много мило от твоя страна, че се грижиш за Елизабет. И че я караш да ни пише редовно. Марките сигурно са скъпи, затова нямам нищо против, ако не ми пише всяка седмица. Джордж също ти е много благодарен. Учуден е, че си приела в дома си съвършено непознато дете, но той не разбира какво означават приятелствата, създадени в „Свети Марк“, и всичко, което сме преживели с теб. Още веднъж ти благодаря, мила моя.

Твоя Вайълет

Да, както винаги, тя си спомняше за приятелството им, за да успокои съвестта си, но бе забравила да изпрати картичка или писмо на детето си. Айлийн знаеше, че това ще бъде всичко за рождения ден. Собствената дъщеря на Вайълет щеше да навърши единайсет години в чужда страна, без поздравления от дома си.

 

 

Същия ден — първи май — младата сестра Хелън, учителката на Донал, написа бележка до майка му, че момченцето се зачервява, смущава се силно и гърдите му хриптят, когато му зададат някакъв въпрос. Вероятно това се дължало на астмата. Майка му трябвало пак да поговори с лекаря. Може би му пречел прахът в класната стая. Детето имало толкова голямо желание да учи, че било много мъчително да го гледа как се мъчи да се пребори с пристъпите на астмата. Сестра Хелън сложи бележката в илик и я пъхна в чантата на Донал.

— За мен ли е, сестро? — попита той и лицето му пламна.

— Вътре няма нито една лоша дума, Донал — успокои го тя. — Писах на майка ти, че си едно от най-прилежните момчета в класа.

Донал се изчерви още по-силно от удоволствие и прехапа устни от вълнение.

 

 

На същия този първи май Морийн получи писмо от болницата. Известяваха й, че резултатът от изпита й е задоволителен и че може да получи място в Дъблин. Тя написа бележка на Бърна Линч, тъй като двете момичета не се срещаха. Но Бърна сега имаше нови приятелки и не й отговори. Морийн реши, че това няма значение. Бездруго трябваше да учи като луда месец и половина, за да вземе изпитите.

 

 

На първи май Ешлинг и Елизабет след училище отидоха в магазина, за да кажат на Шон, че Айлийн иска да говори насаме с него и го вика да се прибере.

— Как да се прибера? — попита сърдито той. — Кой ще стои в магазина? Моят недодялан син явно е прекалено изискан, за да стои тук. Не е идвал от обед.

— Мама каза да те доведем — рече Ешлинг, като се люлееше на дръжката на вратата, която водеше към задния двор. — На всяка цена.

— Да не е болна? — ядоса се Шон и дръпна Ешлинг.

Тя се сви уплашена.

— Не, чичо Шон, не е болна, седи пред бюрото си в хола, но каза, че е важно — обади се Елизабет.

— Ами кажете й да дойде тук и да ми го каже, щом е толкова важно — рече той и се обърна.

— Тя каза да дойдеш на всяка цена — повтори с тънък гласец Ешлинг.

С едно движение Шон смъкна сиво-кафявата си престилка, взе закаченото на гвоздея яке и се отправи към вратата, като викна през рамо:

— Излезте оттук. И без това в магазина се чупят доста неща.

Шон сложи на вратата бележка с надпис „Връщам се след пет минути“. Днес му помагаше само горкият Джеми, който го погледна с недоумение. И през ум не му минаваше, че господарят му ще го остави да се грижи за магазина, така че излезе навън и зачака търпеливо на улицата.

Момичетата изприпкаха след Шон и стигнаха навреме, за да чуят новината — Шон — младши заминал за Дъблин с обедния автобус. Довечера щял да се качи на кораба за Холихед. Казал на майка си, че ако го върнат, пак ще избяга. Не можели да го спрат да направи онова, което иска — да се сражава във войната.

— Да върви! — изрева Шон. — Да го вземат дяволите! Да гори в ада дано!